Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (66)

20.

Излязох от „Дъбравата“ и запалих цигара. Чух мъжки глас, който ме викаше по име. Вдигнах глава, очаквайки, че е Жан-Феликс. Но не беше той.

Беше Макс Беренсън. Слезе от колата си и се втурна към мен.

— Какво става, по дяволите? Какво се е случило? — извика той. Лицето му беше яркочервено, изкривено от гняв. — Преди малко ми се обадиха и ми казаха за Алисия. Какво се е случило с нея?

Отстъпих крачка назад.

— Мисля, че трябва да се успокоите, господин Беренсън.

— Да се успокоя? Снаха ми лежи там вътре в шибана кома заради твоята немарливост…

Ръката на Макс беше свита в юмрук. Той я вдигна. Помислих, че ще ме удари. Но Таня го спря. Тя забърза към нас. Изглеждаше ядосана като него — но не на мен, а на Макс.

— Престани, Макс! — каза Таня. — За Бога. Не са ли достатъчно лоши нещата? Вината не е на Тео!

Макс не й обърна внимание и отново се завъртя към мен. Очите му бяха безумни.

— Ти се грижеше за Алисия — изкрещя той. — Как го допусна?! Как?

Очите му се напълниха със сълзи на гняв. Макс не се опита да прикрие емоциите си. Спря се и се разрида. Погледнах Таня. Беше очевидно, че тя знае за чувствата му към Алисия. Таня изглеждаше ужасена и изтощена. Без да пророни нито дума повече, тя се обърна и тръгна към колата.

Исках да се махна от Макс, колкото е възможно по-бързо, и тръгнах.

Той продължи да крещи обиди. Мислех, че ще ме последва, но Макс не го направи. Беше като закован на място, сломен, и жаловито викаше след мен:

— Ти си отговорен! Горката ми Алисия, моето момиче… Горката ми Алисия… Ще си платиш за това! Чуваш ли?

Той продължи да крещи, но аз не му обърнах внимание. Скоро гласът му заглъхна. Бях сам.

Продължих да вървя.