Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (38)

27.

— В колко часа ще се срещнеш с приятелката си?

— В седем. След репетицията. — Кати ми подаде чашата си за кафе. — Ако не си спомняш името й, Тео, тя се казва Никол.

— Да — рекох, прозявайки се.

Кати ме изгледа строго.

— Знаеш ли, малко е обидно, че не я помниш, защото тя е една от най-добрите ми приятелки. Ти беше на прощалния й купон, по дяволите!

— Разбира се, че помня Никол. Само забравих името й, това е всичко.

Тя завъртя очи.

— Все едно. От марихуаната е. Ще си взема душ — и Кати излезе от кухнята.

Усмихнах се.

Седем часът.

В седем без петнайсет вече вървях покрай реката към мястото за репетиции на Кати, на Южния бряг на Темза.

Седнах на пейка, обърната встрани от входа, на известно разстояние от залата за репетиции, за да не ме види Кати, ако излезе по-рано. Често обръщах глава и поглеждах през рамо, вратата оставаше упорито затворена.

И после, в седем без пет, се отвори. Чу се оживен разговор и смях, актьорите излизаха от сградата. Вървяха на групи по двама или трима. Нямаше и следа от Кати.

Изчаках пет минути. Десет минути. Потокът от хора спря и никой друг не излезе. Сигурно съм я пропуснал. Кати вероятно си беше тръгнала, преди да дойда. Ако, разбира се, изобщо е дошла на репетицията.

Излъга ли ме за репетицията?

Станах и тръгнах към входа. Трябва да се уверя. Ами ако тя все още е вътре и ме види? Какво извинение щях да измисля? Че съм дошъл да я изненадам? Да, щях да кажа, че съм дошъл да заведа нея и „Никол“ на вечеря. А Кати щеше да го извърти, да излъже и да се измъкне с някакво глупаво оправдание: „Никол се разболяла и ми се обади да отменим срещата“, и накрая с Кати щяхме да прекараме една неловка вечер заедно. Поредната вечер на дълги мълчания.

Стигнах до входа. Поколебах се. Натиснах ръждясалата зелена дръжка и отворих вратата. Влязох вътре.

Стените бяха бетонни, голи. Миришеше на влага. Залата за репетиции на Кати беше на четвъртия етаж — тя се оплакваше, че трябва да изкачва стълбите всеки ден, — затова тръгнах нагоре по главното стълбище. Стигнах до първия етаж и поех към втория, когато чух глас от по-горния етаж. Беше Кати. Говореше по телефона.

— Знам, съжалявам. Скоро ще се видим. Няма да се бавя. Добре. Чао.

Вцепених се — бяхме на секунди от това да се сблъскаме. Хукнах надолу по стълбите и се скрих зад ъгъла. Кати мина край мен, без да ме види, и излезе. Вратата се затръшна.

Забързах след нея и излязох от сградата. Кати се отдалечаваше, вървеше бързо към моста. Последвах я. Криволичех между пътници и туристи и се опитвах да се държа на разстояние, без да я изпускам от поглед.

Тя мина по моста и слезе по стъпалата на метростанция „Ембанкмънт“. Вървях след нея и се чудех коя линия на метрото ще вземе.

Кати обаче не се качи на метрото, а прекоси станцията, излезе от другата страна и продължи да върви към Чаринг Крос Роуд. Последвах я. Застанах на няколко крачки зад нея на светофара. След това пресякохме Чаринг Крос Роуд и се отправихме към Сохо. Следвах я по тесните улици. Тя зави надясно, после наляво и след това пак надясно. И после изведнъж спря. Застана на ъгъла на Лексингтън Стрийт и зачака.

Това беше мястото на срещата. Добро място — централно, оживено, анонимно. Поколебах се и се вмъкнах в пъба на ъгъла. Заех позиция до бара, откъдето през прозореца ясно виждах Кати на отсрещната страна на улицата. Барманът, отегчен и с буйна брада, ме погледна.

— Да?

— Една бира. „Гинес“.

Той се прозя и отиде в другия край на бара да налее бирата. Не откъсвах очи от Кати. Бях убеден, че тя не може да ме види през прозореца, дори ако гледа насам. По едно време Кати погледна право към мен. Сърцето ми спря за миг. Бях сигурен, че ме е забелязала, но не, Кати отмести очи.

Минутите минаваха. Тя чакаше. Аз също чаках. Пиех бавно бирата и наблюдавах. Който и да е, мъжът явно не бързаше. На Кати това нямаше да й хареса. Не обича да я карат да чака, въпреки че самата тя непрекъснато закъснява. Виждах, че Кати се дразни, мръщи се и поглежда часовника.

И после един мъж пресече улицата и се насочи към нея. За няколко секунди го огледах и прецених. Имаше атлетично телосложение и дълга до раменете руса коса. Това ме изненада, защото Кати винаги е казвала, че си пада само по мъже с тъмна коса и очи като моите — освен ако, разбира се, пак не ме е лъгала.

Мъжът мина покрай нея. Тя дори не го погледна. Скоро се скри от погледа ми, явно не е той. Запитах се дали с Кати не си мислим едно и също нещо — бяха ли й вързали тенекия?

И после Кати отвори широко очи и се усмихна. Помаха на някой от отсрещната страна на улицата, но не го виждах. Най-после, помислих си. Това е той. Протегнах врат да видя.

И за моя изненада, към Кати изтича блондинка с вид на курва, на трийсетина години, с невъзможно къса пола и невероятно високи токчета. Веднага я познах. Никол. Двете се поздравиха с прегръдки и целувки. Хванаха се под ръка и тръгнаха, като разговаряха и се смееха. Оказа се, че Кати не излъга, че ще се среща с Никол.

Стъписах се, когато си изясних чувствата. Би трябвало да изпитам огромно облекчение, че Кати ми е казала истината. Би трябвало да съм благодарен. Но не бях.

Бях разочарован. Отново грешах.