Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (63)

17.

Първото, което смятах да направя сутринта, беше да се оправя с Алисия. Възнамерявах да я накарам да признае, че ме е излъгала, че мъжът е убил Гейбриъл, и да я принудя да се изправи пред истината.

За жалост, така и не ми се предостави възможност.

В приемната ме чакаше Юри.

— Тео, трябва да говоря с теб…

— Какво има?

Вгледах се в него. Лицето му се беше състарило за една нощ. Той изглеждаше съсухрен, блед, безкръвен. Нещо се беше случило.

— Стана нещастен случай — каза Юри. — Алисия… взела е свръхдоза.

— Какво? Мъртва ли е?

Той поклати глава.

— Все още е жива, но…

— Слава Богу…

— Но е в кома. Състоянието й не изглежда добро.

— Къде е тя?

Юри ме поведе през серия заключени коридори. Стигнахме до интензивното отделение. Алисия беше в самостоятелна стая. Апарат за електрокардиография и апарат за изкуствена белодробна вентилация поддържаха живота й в кома. Очите й бяха затворени.

В стаята бяха Кристиан и една лекарка. Лицето му беше мъртвешки бледо, за разлика от лицето на лекарката от спешното отделение, която имаше тъмен слънчев загар — очевидно наскоро се бе върнала от почивка. Не изглеждаше освежена. Изглеждаше изтощена.

— Как е Алисия? — попитах.

Лекарката поклати глава.

— Не е добре. Наложи се да предизвикаме изкуствена кома. Дихателната й система отказва да функционира.

— Какво е взела?

— Някакъв опиоид. Вероятно хидрокодон.

Юри кимна.

— На шкафчето в стаята й имаше празно шишенце от хапчета.

— Кой я намери?

— Аз — отвърна Юри. — Лежеше на пода до леглото. Стори ми се, че не диша. Отначало помислих, че е мъртва.

— Имаш ли представа как се е сдобила с хапчетата?

Юри погледна Кристиан, който повдигна рамене.

— Всички знаем, че в отделенията се върти търговия с хапчета.

— Елиф се занимава с това — казах.

Кристиан кимна.

— Да, и аз мисля така.

В стаята влезе Индира, всеки миг щеше да се разплаче. Застана до Алисия и се вгледа в нея.

— Това ще има ужасно въздействие върху другите — каза Индира. — Когато такова нещо се случи, винаги връща пациентите назад с няколко месеца. — Тя седна, хвана ръката на Алисия и я погали.

Наблюдавах как работи апаратът за изкуствена белодробна вентилация. За момент настъпи мълчание.

— Обвинявам себе си — рекох.

Индира поклати глава.

— Вината не е твоя, Тео.

— Трябваше да се грижа по-добре за нея.

— Ти направи всичко възможно. Помогна й. Това е повече, отколкото направи всеки друг.

— Казахте ли на Диомед?

Кристиан поклати глава.

— Не можем да се свържем с него.

— Търсихте ли го на мобилния му телефон?

— Да, и на домашния. Звъних няколко пъти.

Юри се намръщи.

— Но… аз видях професор Диомед по-рано. Той беше тук.

— Така ли?

— Да, видях го рано тази сутрин. Беше в отсрещния край на коридора и изглежда, бързаше за някъде. Поне мисля, че беше той.

— Странно. Сигурно си е отишъл вкъщи. Позвъни му пак.

Юри кимна. Изглеждаше някак унесен, замаян, объркан. Явно беше приел много тежко случилото се. Стана ми жал за него.

Пейджърът на Кристиан започна да звъни и го стресна. Той бързо излезе от стаята, последван от Юри и лекарката.

Индира се поколеба и после тихо попита:

— Искаш ли за малко да останеш сам с Алисия?

Кимнах. Нямах доверие на гласа си. Индира стана, стисна рамото ми и излезе.

Останахме сами с Алисия.

Седнах до леглото, посегнах и хванах ръката на Алисия. От външната страна на ръката й беше прикрепена канюла. Държах нежно ръката й и галех дланта и вътрешната страна на китката й. Прокарах пръст по китката й, почувствах вените под кожата й и грапавите, загрубели белези от опита й за самоубийство.

Значи това беше всичко. Така щеше да завърши цялата история. Алисия отново мълчеше и този път мълчанието й щеше да продължи вечно.

Зачудих се какво ли ще каже Диомед. Можех да си представя какво ще му каже Кристиан. Той щеше да намери начин да ме обвини. Емоциите, които съм предизвикал по време на терапията, са дошли в повече на Алисия и тя се е сдобила по някакъв начин с хидрокодон в опит да се самоуспокои и самолекува. Диомед щеше да каже, че Алисия може случайно да е погълнала свръхдоза, но е имала склонност към самоубийство. И това щеше да бъде всичко.

Но не беше.

Нещо беше пренебрегнато. Нещо важно, нещо, което никой не беше забелязал — дори Юри, който намерил Алисия в безсъзнание до леглото. Да, на шкафчето й имаше празно шишенце от лекарство и на пода — две хапчета, затова, разбира се, се предполагаше, че е взела свръхдоза.

Но тук, под пръстите ми, на вътрешната страна на китката на Алисия, имаше охлузване и мъничка раничка, които разказваха съвсем друга история.

Убождане във вената — дупчица, оставена от хиподермична игла, която разкриваше истината — Алисия не беше погълнала цяло шишенце с хапчета, за да се самоубие, а й бяха инжектирали огромна доза морфин.

Това не беше свръхдоза.

Това беше опит за убийство.