Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (15)

4.

— Здравей, Алисия.

Бяха изминали няколко дни, откакто намалиха дозата на медикамента й, но промяната вече беше видима. Движенията на Алисия бяха по-плавни, очите й гледаха по-ясно. Тя изглеждаше различна.

Алисия бе на прага на кабинета ми и се колебаеше. С нея бе и Юри. Беше се втренчила в мен, сякаш ме вижда ясно за пръв път, гледаше ме изпитателно и преценяващо. Зачудих се до какво заключение е стигнала. Очевидно реши, че е безопасно и влезе вътре, седна, без да я поканя.

Кимнах на Юри да тръгва. Той се позамисли, после затвори вратата след себе си.

Седнах срещу Алисия. Известно време и двамата мълчахме, чуваше се само неравномерният звук на дъждовни капки навън, които барабаняха по стъклото. Накрая аз заговорих:

— Как се чувстваш?

Алисия не отвърна, само ме гледаше втренчено. Очите й приличаха на лампи, не мигаше.

Отворих уста и пак я затворих, бях твърдо решен да устоя на подтика да запълня мълчанието с думи. Но като мълча и просто седя, се надявах да предам нещо от невербално естество — че няма проблем да седим заедно и да мълчим, че няма да я нараня и че тя може да ми има доверие. Ако искам да постигна някакъв успех и да убедя Алисия да говори, трябва да спечеля доверието й, а това отнема време. Нищо не става за един ден. Процесът ще е бавен — като движение на глетчер, — но ще напредва.

Докато седяхме и мълчахме, слепоочията ми започнаха да пулсират. Началото на мигрена, издайнически синдром. Замислих се за Рут, която казваше: „За да си добър терапевт, трябва да умееш да възприемаш чувствата на пациентите си, но не трябва да ги задържаш — те не са твои и не ти принадлежат.“ С други думи, пулсирането в главата ми не беше моя болка, а на Алисия. И тази внезапна вълна на тъга — това желание да се свия на кълбо и да умра — също не принадлежи на мен, а на нея. Всички тези чувства бяха нейни. Алисия ги е пренесла у мен и сега аз ги изпитвам вместо нея. Главата ми пулсира и стомахът ми играе. Стори ми се, че продължи с часове. Накрая петдесетте минути изтекоха и погледнах часовника.

— Трябва да приключваме.

Алисия наведе глава и се втренчи в скута си. Поколебах се, загубих контрол върху сдържаността си, понижих тон и заговорих сърдечно:

— Искам да ти помогна, Алисия, трябва да го повярваш. Истината е, че искам да ти помогна да разбереш ясно.

Тя вдигна глава и се втренчи в мен през мен.

Не можеш да ми помогнеш, крещяха очите й. Погледни се. Не можеш да помогнеш на себе си. Преструваш се, че знаеш много и че си мъдър, но ти трябва да седиш на моето място. Изрод. Мошеник. Лъжец. Лъжец…

Докато Алисия ме гледаше, осъзнах какво ме тревожи по време на целия сеанс. Трудно е да го опиша с думи, но психотерапевтът бързо се научава да разпознава психичните страдания от физическото поведение, говора и блясъка в очите — нещо обсебващо, страх, лудост. И точно това ме безпокоеше: въпреки годините на лечение, въпреки всичко, което тя бе направила и понесла, сините й очи оставаха ясни и непомрачени като летен ден.

Алисия не е луда. Тогава каква е? Какъв е изразът в очите й? Коя е правилната дума? Тя е…

Преди да довърша мисълта си, Алисия скочи от стола и се хвърли към мен с протегнати ръце като на хищник. Нямах време да помръдна или да се отместя от пътя й, тя се стовари върху мен и ме събори. Паднахме на пода, ударих си тила в стената. Алисия блъсна главата ми в стената — отново и отново — и започна да ме дере, да удря и драска. Използвах всичките си сили, за да я отблъсна.

Запълзях по пода, стигнах до масата и потърсих пипнешком алармата за нападение. Точно когато пръстите ми я докоснаха, Алисия отново се нахвърли върху мен и изби алармата от ръката ми.

— Алисия…

Пръстите й се вкопчиха в гърлото ми и започнаха да ме стискат и душат. Потърсих алармата, но не я достигнах. Пръстите на Алисия се впиваха по-надълбоко. Не можех да дишам. Отново протегнах ръка и този път сграбчих алармата и я натиснах. Пронизителен вой моментално изпълни ушите ми и сякаш оглушах. Чух далечния звук на отваряне на врата и Юри, който викаше помощници. Отскубнаха Алисия и ме освободиха от хватката й, успях да си поема дъх.

Четирима души усмириха Алисия. Тя се извиваше, риташе и се бореше като обладано от зли духове същество. Алисия не приличаше на човек, а по-скоро на див звяр, на чудовище. Появи се и Кристиан и й даде успокоителни, тя загуби съзнание.

Най-после настъпи тишина.