Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (46)

1.

Дневникът на Алисия Беренсън

8 август

Днес се случи нещо странно.

Бях в кухнята, правех кафе и поглеждах през прозореца, без всъщност да виждам нещо, ей така, замечтано, и после забелязах нещо, или по-скоро някого — навън. Мъж. Забелязах го, защото той стоеше неподвижно като статуя и точно срещу къщата. Беше от другата страна на улицата, до входа на Хампстед Хийт. Стоеше в сянката на дървото. Висок и с атлетично телосложение. Не видях чертите на лицето му, защото носеше слънчеви очила и шапка.

Не можех да разбера дали мъжът ме вижда през прозореца, но имах чувството, че гледа право в мен. Стори ми се странно. Свикнала съм хора да чакат на автобусната спирка на отсрещната страна на улицата, но този човек не чакаше автобус. Той гледаше къщата.

Осъзнах, че стоя на прозореца от няколко минути и се отдръпнах. Отидох в ателието. Опитах се да рисувам, но не можех да се съсредоточа. Все мислех за мъжа. Реших да си дам още двайсетина минути и после да се върна в кухнята и отново да погледна през прозореца. И ако той все още е там, тогава какво щях да направя? Той не правеше нищо нередно. Може би е крадец и оглежда къщата. Предполагам, че това беше първата ми мисъл. Но тогава защо стои така, че да се набива в очи, на видно място?

Може би смяташе да дойде да живее тук? Може би възнамерява да си купи къщата в края на улицата, която се продава? Това би обяснило присъствието му.

Когато отидох в кухнята и надникнах през прозореца, не го видях. Улицата беше безлюдна.

Предполагам, че никога няма да разбера какво е правил там! Колко странно!

 

 

10 август

Снощи бях на театър с Жан-Феликс. Гейбриъл не искаше да ходя, но аз отидох. Страхувах се, но реших, че ако се съглася и угодя на Жан-Феликс, краят ще е по-безболезнен. Поне се надявах.

Уговорихме се да се срещнем по-рано и да пийнем по нещо — идеята беше негова — и когато отидох, все още беше светло. Слънцето беше ниско на небето и оцветяваше реката в кърваво червено. Жан-Феликс ме чакаше пред Националния театър. Видях го, преди той да види мен. Оглеждаше тълпата и се мръщеше. Ако изпитвах някакви съмнения дали постъпвам правилно, ядосаното му лице ги разсея. Бях изпълнена с ужасяващ страх и едва не се обърнах и не побягнах. Жан-Феликс обаче се обърна и ме видя, преди да успея да го направя. Помаха ми и аз се приближих до него. Престорих се, че се усмихвам. Той също.

— Много се радвам, че дойде — каза Жан-Феликс. — Тревожех се, че няма да се появиш. Да влезем ли да пийнем нещо?

Изпихме по едно питие във фоайето. Беше неловко, меко казано. Никой от нас не спомена за онзи ден. Говорихме за незначителни неща, по-скоро той говореше, а аз слушах. Накрая изпихме по още едно питие. Не бях яла нищо и се почувствах леко замаяна. Мисля, че това вероятно беше намерението и на Жан-Феликс. Той правеше всичко възможно да събуди интереса ми, но разговорът беше някак неестествен, режисиран, изкуствено скалъпен. Всичко, което излизаше от устата му, започваше с „колко забавно беше, когато“ или „помниш ли, когато ние“, сякаш Жан-Феликс рецитира незначителни спомени с надеждата те да отслабят решимостта ми и да ми напомнят каква богата история имаме и колко близки сме били. Той, изглежда, не съзнаваше, че аз съм взела решение. И нищо от това, което казва, нямаше да го промени.

В крайна сметка се радвам, че отидох. Не заради Жан-Феликс, а защото гледах пиесата. Не бях чувала за трагедията „Алкестида“. Предполагам, че не е много известна, защото е трагедия от по-малък мащаб, и затова ми хареса толкова много. Беше поставена в днешно време, в малка къща в предградията на Атина. Харесаха ми именно измеренията й. Лична семейна трагедия. Един мъж е осъден да умре и съпругата му, Алкестида, иска да го спаси. Актрисата, която изпълнява ролята на Алкестида, приличаше на древногръцка статуя и имаше интересно лице. Мисля да я нарисувам — да взема координатите й и да се свържа с импресариото й. За малко да го спомена на Жан-Феликс, но се спрях. Не искам повече да го въвличам в живота си, на никакво ниво. В края на пиесата очите ми се напълниха със сълзи. Алкестида умира и после се преражда. Възкръсва. Тук има нещо, за което трябва да помисля. Още не съм сигурна какво е. Разбира се, Жан-Феликс предложи всевъзможни тълкувания на пиесата, но никое от тях не ми допадна, затова престанах да го слушам.

Непрекъснато мислех за смъртта и възкръсването на Алкестида. Мислех за това, докато вървяхме по моста към метростанцията. Жан-Феликс попита дали не искам още едно питие, но аз отговорих, че съм уморена. Последва още едно неловко мълчание. Стояхме на входа на метростанцията. Благодарих му за вечерта и добавих, че е била забавна.

— Хайде да пийнем по още едно — настоя той. — Само по едно. Заради доброто старо време.

— Не. Трябва да тръгвам.

Опитах се да тръгна, но Жан-Феликс хвана ръката ми.

— Алисия, виж. Трябва да ти кажа нещо.

— Не, моля те, недей. Няма какво да се каже…

— Само ме чуй. Не е това, което си мислиш.

И той беше прав — не беше. Очаквах, че Жан-Феликс ще се позове на нашето приятелство или че ще се опита да ме накара да се почувствам виновна, че напускам галерията му. Но онова, което той ми каза, ме изненада.

— Трябва да внимаваш. Много си доверчива. Хората около теб… вярваш им. Не им вярвай.

Втренчих се недоумяващо в него.

— Какви ги говориш? — попитах чак след няколко секунди. — Какво имаш предвид?

Жан-Феликс само поклати глава и не каза нищо. Пусна ръката ми и тръгна. Извиках след него, но той не спря.

— Жан-Феликс, почакай!

Той не се обърна и се скри зад ъгъла. Стоях там като закована. Не знаех какво да мисля. Какви ги върши Жан-Феликс? Отправя ми някакво загадъчно предупреждение и след това си тръгва без обяснение? Предполагам, че искаше да постигне надмощие над мен и да ме остави несигурна и с чувството, че греша. Е, успя.

Освен това ме ядоса. В известно отношение обаче улесни нещата, поне за мен. Сега съм твърдо решена да го отпиша от живота си. Какво иска да каже с това „хората около мен“? Гейбриъл ли има предвид? Но защо?

Не. Ще избия от главата си тези мисли. Жан-Феликс искаше точно това — да ме обърка. Да ме обсеби. Да застане между мен и Гейбриъл.

Прибрах се у дома. Гейбриъл беше в леглото и спеше. В пет сутринта щеше да става за фотосесия. Аз обаче го събудих и правихме секс. Не можех да се наситя на близостта му и на дълбочината на проникването му в мен. Исках да се слея напълно с него. Да се вмъкна в него и да изчезна.

 

 

11 август

Отново видях мъжа. Този път беше малко по-надалеч. Седеше на пейка в парка. Но беше той. Повечето хора бяха с къси панталони и тениски в светли цветове в горещото време, а мъжът беше с тъмна риза и панталон, черни слънчеви очила и шапка. И беше обърнал глава към къщата ни и я гледаше.

Хрумна ми странна мисъл — той може би не е крадец, а художник като мен, и смята да нарисува улицата или нашата къща. Но веднага щом си го помислих, осъзнах, че не е вярно. Ако наистина се кани да нарисува къщата, няма само да седи там, а щеше да я скицира.

Разтревожих се и се обадих на Гейбриъл. Това беше грешка. Знаех, че е зает. Последното, от което се нуждаеше, беше да му звъня уплашена, защото си мисля, че някой наблюдава къщата ни.

Разбира се, само предполагам, че непознатият наблюдава къщата.

Той може би наблюдава мен.

 

 

13 август

Мъжът отново е тук.

Видях го малко след като Гейбриъл излезе сутринта. Изкъпах се и го видях през прозореца на банята. Този път беше по-близо до къщата. Стоеше на автобусната спирка, сякаш невинно чака автобуса.

Не знам кого си мисли, че заблуждава.

Облякох се бързо и отидох в кухнята, за да го огледам по-добре. Но той беше изчезнал. Реших да кажа на Гейбриъл, когато се прибере у дома.

Мислех, че Гейбриъл няма да обърне внимание, но той го прие сериозно. Изглеждаше доста разтревожен.

— Жан-Феликс ли е? — попита направо Гейбриъл.

— Не, разбира се, че не е той. Как можа дори да си го помислиш?

Опитах се да прозвуча изненадано и възмутено. Но всъщност и аз си бях задала същия въпрос. Мъжът и Жан-Феликс имаха едно и също телосложение. Можеше да е Жан-Феликс, но дори да е така, не исках да го повярвам. Той не би ме уплашил така. Или пък би го направил?

— Какъв е телефонният номер на Жан-Феликс? Веднага ще му се обадя — каза Гейбриъл.

— Моля те, недей, скъпи. Сигурна съм, че не е той.

— Напълно ли си сигурна?

— Абсолютно. Не се е случило нищо. Не знам защо вдигам такъв голям шум. Няма нищо.

— Колко време стоя там мъжът?

— Не много дълго. Може би час и нещо. И после изчезна.

— Как така изчезна?

— Ей така, изведнъж.

— Аха. Има ли вероятност да си въобразяваш?

Нещо в начина, по който го каза Гейбриъл, ме раздразни.

— Не си въобразявам. Трябва да ми повярваш.

— Вярвам ти.

Но чувствах, че Гейбриъл не ми вярва напълно. Само донякъде. Част от него ми се присмиваше. И това, честно казано, ме ядосва. Вбесява ме толкова много, че трябва да спра до тук. Иначе може да напиша нещо, за което да съжалявам.

 

 

14 август

Скочих от леглото веднага щом се събудих. Погледнах през прозореца, надявайки се, че мъжът отново ще е там, за да го види и Гейбриъл, но нямаше и следа от него. Почувствах се още по-глупаво.

Днес следобед реших да отида на разходка въпреки горещината. Исках да съм в парка, далеч от сградите, улиците и други хора, сама с мислите си. Качих се до Парлъмънт Хил, минавайки покрай телата на хора, които се пекат на слънцето, пръснати от двете страни на пътеката. Намерих свободна пейка и седнах. Вгледах се в Лондон, който се мержелееше в далечината.

Докато седях, през цялото време усещах нещо. Непрекъснато се озъртах през рамо, но не видях никой. Но там имаше някой, през цялото време. Чувствах го. Наблюдаваше ме.

На връщане минах край езерото. Случайно вдигнах глава и мъжът беше там. Стоеше до водата от другата страна, твърде далеч, за да го видя ясно, но беше той. Сигурна съм, че е той. Стоеше абсолютно неподвижно и гледаше право в мен.

Изпитах смразяващ страх. И действах инстинктивно.

— Жан-Феликс? — извиках. — Ти ли си? Престани! Престани да ме следиш!

Мъжът не помръдна. Бързо бръкнах в джоба си, извадих телефона си и го снимах. Нямам представа каква полза би имало от това. После се обърнах и забързах покрай езерото, без да поглеждам назад, докато стигна до главната пътека. Страхувах се, че е зад мен.

Обърнах се. Мъжът беше изчезнал.

Надявам се, че не е Жан-Феликс. Искрено се надявам.

Върнах се вкъщи. Чувствах се нервна. Спуснах щорите и угасих лампите. Надникнах през прозореца — и мъжът беше там.

Стоеше на улицата и ме гледаше. Вцепених се. Не знам какво да правя.

Едва не изскочих от кожата си, когато някой ме извика по име:

— Алисия? Алисия, тук ли си?

Беше онази ужасна жена от съседната къща. Барби Хелман. Отидох до задната врата и я отворих. Барби беше влязла през страничната порта и стоеше в градината. Държеше бутилка вино.

— Здравей, миличка — каза тя. — Видях, че не си в ателието и се зачудих къде си.

— Излизах и току-що се върнах.

— Време е за питие — рече Барби е престорен бебешки глас, който понякога използва и който ме дразни.

— Трябва да работя.

— Само по едно, набързо. И после ще тръгвам. Довечера съм на урок по италиански. Какво ще кажеш?

Тя не дочака отговор и влезе в къщата. Каза, че в кухнята е много тъмно, и започна да вдига щорите, без да ме пита. Приготвих се да я спра, но после надникнах навън. На улицата нямаше никой. Мъжът беше изчезнал.

Не знам защо разказах на Барби какво се е случило. Не я харесвам, нито й имам доверие, но предполагам, че бях уплашена и исках да говоря с някого, а тя беше тук. Пихме вино, което не беше характерно за мен, и аз избухнах в сълзи. Барби се втренчи в мен с широко отворени очи и поне веднъж млъкна. След като приключих с разказа си, тя остави бутилката вино и рече:

— Това изисква нещо по-силно. И наля две уискита. — Вземи — каза Барби и ми даде едното. — Нуждаеш се от това.

Тя беше права. Наистина се нуждаех от алкохол. Изпих го и наистина изпитах удоволствие. Сега беше мой ред да слушам, докато Барби говореше. Тя каза, че не иска да ме плаши, но тази работа не й звучи добре.

— Гледала съм го в един милион телевизионни предавания. Той проучва къщата ти, преди да действа.

— Мислиш, че е крадец? — попитах.

Барби повдигна рамене.

— Или изнасилван. Има ли значение? Това е лоша новина, откъдето и да го погледнеш.

Засмях се. Олекна ми и бях благодарна, че някой ме приема сериозно, дори да беше Барби. Показах й снимката на телефона си, но тя не остана въодушевена.

— Изпрати ми я, за да я видя, когато си сложа очилата. Сега ми изглежда само като размазано петно. Кажи ми, спомена ли за това на съпруга си?

Реших да излъжа.

— Не. Още не.

Барби ме изгледа учудено.

— Защо?

— Не знам. Притеснявам се, че Гейбриъл ще си помисли, че преувеличавам или си въобразявам.

— А въобразяваш ли си?

— Не.

Барби изглеждаше доволна.

— Ако Гейбриъл не те приеме сериозно, ние двете ще отидем заедно в полицията. Ти и аз. Аз мога да бъда много убедителна, повярвай ми.

— Благодаря, но съм сигурна, че няма да е необходимо.

— Вече е необходимо. Приеми го сериозно, миличка. Обещай ми, че ще кажеш на Гейбриъл, когато се върне вкъщи.

Кимнах. Но вече бях решила да не казвам нищо повече на Гейбриъл. Няма какво да му казвам. Нямам доказателство, че мъжът ме следи или че ме наблюдава. Барби е права. Снимката не доказва нищо.

Всичко беше във въображението ми. Това щеше да каже Гейбриъл. Най-добре беше да не му казвам нищо и да не рискувам отново да го ядосам.

Ще забравя тази история.

 

 

Четири часът сутринта

Нощта беше неприятна.

Гейбриъл си дойде в десет вечерта, капнал от умора. Имал дълъг ден и искаше да си легне рано. И аз се опитах да заспя, но не можах.

И после, преди два часа, чух шум. Разнасяше се от градината. Станах и отидох до прозореца отзад. Погледнах навън. Не видях никого, но почувствах, че някой ме гледа. Някой ме наблюдаваше от сенките.

Съумях да се дръпна от прозореца, изтичах в спалнята, разтърсих Гейбриъл и го събудих.

— Мъжът е навън — казах. — Той е пред къщата.

Гейбриъл не знаеше за какво говоря. Когато разбра, се ядоса.

— Престани, за Бога! Трябва да съм на работа след три часа. Не искам да играя тази шибана игра.

— Не е игра. Ела и погледни. Моля те.

Отидохме до прозореца…

И разбира се, мъжът не беше там. Нямаше никой.

Помолих Гейбриъл да излезе навън и да провери, но той отказа. Върна се горе раздразнен. Опитах се да го вразумя, но Гейбриъл отвърна, че няма да говори с мен и отиде да спи в стаята за гости.

Не си легнах. Седя тук, чакам и се ослушвам, нащрек съм за всеки звук, и проверявам прозорците. Засега няма следа от мъжа.

Само два часа още и ще се съмне.

 

 

15 август

Гейбриъл слезе долу, готов да отиде на работа. Когато ме видя до прозореца и осъзна, че не съм спала цяла нощ, той се умълча и започна да се държи странно.

— Седни, Алисия. Трябва да поговорим.

— Да. Трябва да поговорим. За факта, че не ми вярваш.

— Вярвам, че го мислиш.

— Не е същото. Не съм проклета идиотка.

— Не към казал, че си идиотка.

— Тогава какво казваш?

Помислих си, че ще се скараме, затова се изненадах от онова, което каза Гейбриъл. Той заговори шепнешком. Едва го чувах.

— Искам да говориш с един човек, Алисия. Моля те.

— С кого? Полицай?

— Не — отвърна Гейбриъл, отново ядосан. — Не е полицай.

Разбрах какво има предвид, но исках да го изрече на глас.

— Тогава кой?

— Лекар.

— Няма да отида на лекар, Гейбриъл…

— Направи го заради мен. Искам да се срещнем някъде по средата.

— Не разбирам какво говориш. По средата на какво? Аз съм тук.

— Не, не си. Ти не си тук!

Гейбриъл изглеждаше много уморен и разстроен. Изпитах желание да го защитя. Да го утеша.

— Няма нищо, скъпи. Всичко ще бъде наред. Ще видиш.

Той поклати глава, сякаш не ми вярваше.

— Ще уредя среща с доктор Уест, веднага щом той има възможност да те приеме. Още днес, ако може. — Гейбриъл се поколеба и ме погледна. — Съгласна ли си?

Той протегна ръка към мен. Исках да я плесна или да я одраскам. Исках да го ухапя или да го ударя, или да се хвърля над масата и да изкрещя: „Мислиш, че съм луда, по дяволите, но не съм луда! Не съм, не съм, не съм!“

Но не казах нищо. Кимнах и хванах ръката му.

— Добре, скъпи — отвърнах. — Както искаш.

 

 

16 август

Днес отидох при доктор Уест. Без желание, но отидох.

Реших, че го мразя. Ненавиждам и него, и тясната му къща, и да седя в онази странна малка стая на горния етаж, и да слушам лаенето на кучето му в дневната долу. Песът не млъкна през цялото време, докато бях там. Исках да му изкрещя да престане да лае и си мислех, че доктор Уест ще каже нещо по въпроса, но той се държеше така, сякаш не го чуваше. Вероятно не можеше.

Доктор Уест, изглежда, не чуваше и какво говоря аз. Разказах му какво се случи — за мъжа, който наблюдаваше къщата ни и че го видях да ме следи в Хампстед Хийт. Разказах му всичко, но той не реагира. Само седеше и се усмихваше с онази негова тънка усмивчица. Гледаше ме така, сякаш съм насекомо или нещо подобно. Знам, че доктор Уест уж е приятел на Гейбриъл, но не разбирам как е възможно да са станали приятели. Гейбриъл е толкова приветлив и сърдечен, а доктор Уест е пълна негова противоположност. Странно е това да се каже за лекар, но му липсва доброта.

След като приключих с разказа си, той дълго мълча. Тишината продължи сякаш цяла вечност. Единственият звук беше лаенето на кучето на долния етаж. Започнах психически да се настройвам към лаенето и да изпадам в нещо като транс. Изненадах се, когато доктор Уест заговори.

— Вече сме преживявали това, нали, Алисия?

Погледнах го недоумяващо. Не бях сигурна какво иска да каже.

— Така ли?

Той кимна.

— Да.

— Знам, че си мислиш, че си въобразявам — рекох. — Не си въобразявам. Реално е.

— Същото каза и последния път. Помниш ли? Спомняш ли си какво се случи?

Не отговорих. Не исках да му доставям това удоволствие. Седях там и го гледах гневно, като непослушно дете.

Доктор Уест не изчака отговор и продължи да говори. Напомни ми какво се случи след смъртта на баща ми, за нервната криза, в която изпаднах и параноичните обвинения, които отправих — убедеността, че ме наблюдават, следят и шпионират.

— Ето защо, разбираш, че сме го преживявали, нали?

— Но тогава беше различно. Беше само чувство. В действителност не видях никого. Този път видях някой.

— И кого видя?

— Вече ти казах. Един мъж.

— Опиши го.

Поколебах се.

— Не мога.

— Защо?

— Не го видях ясно. Казах ти — мъжът беше твърде далеч.

— Разбирам.

— И беше скрил лицето си. Носеше шапка и слънчеви очила.

— Много хора носят слънчеви очила в това време. И шапки. Всичките ли крият лицата си?

Започвах да се ядосвам.

— Знам какво се опитваш да направиш.

— Какво?

— Опитваш се да ме накараш да призная, че полудявам, както след смъртта на татко.

— Това ли мислиш, че се случва?

— Не! Не е това! Тогава бях болна. Сега не съм болна. Няма ми нищо, освен факта, че някой ме шпионира и ти не ми вярваш!

Доктор Уест кимна, но не каза нищо и записа нещо в тетрадката си.

— Пак ще ти предпиша лекарства — рече той. — Като предпазна мярка. Не искаме нещата да излязат извън контрол, нали?

Поклатих глава.

— Няма да взимам хапчета.

— Разбирам. Ами, ако откажеш лечение, важно е да си наясно е последиците.

— Какви последици? Заплашваш ли ме?

— Това няма нищо общо с мен. Говоря за съпруга ти. Как мислиш, че се чувства Гейбриъл и какво преживя последния път, когато ти не беше добре?

Представих си Гейбриъл, който чака долу в дневната е лаещото куче.

— Не знам — отвърнах. — Защо не го попиташ?

— Искаш ли той отново да преживее всичко това? Не мислиш ли, че има граница на онова, което може да издържи?

— Какви ги говориш? Ще загубя Гейбриъл? Това ли мислиш?

Догади ми се дори само като го изрекох.

Не можех да понеса мисълта да загубя Гейбриъл. Бих направила всичко, за да го задържа, дори да се престоря, че съм луда, когато знам, че не съм. Ето защо отстъпих. Съгласих се да бъда „честна“ е доктор Уест за мислите и чувствата си и да му кажа, ако чувам гласове. Обещах да взимам хапчетата, които той ми предписа, и да дойда пак след две седмици на контролен преглед.

Доктор Уест изглеждаше доволен. Каза, че може да слезем долу при Гейбриъл. Докато той слизаше по стъпалата пред мен, ми хрумна да протегна ръце и да го блъсна надолу по стълбите. Иска ми се да го бях направила.

Гейбриъл беше в много по-добро настроение, докато се прибирахме у дома. Поглеждаше ме, докато караше колата, и се усмихваше.

— Браво. Гордея се с теб. Ще го превъзмогнем, ще видиш.

Кимнах, но не казах нищо. Защото, разбира се, това са глупости. Ние няма да превъзмогнем нищо.

Аз ще трябва да се справя сама.

Направих грешка, че споделих с някого. Утре ще кажа на Барби да забрави цялата история. Ще обясня, че аз съм я загърбила и не искам да говоря повече за това. Тя ще си помисли, че съм странна и ще се раздразни, защото я лишавам от съпреживяването, но ако се държа нормално, Барби скоро ще го забрави. А колкото до Гейбриъл, ще го успокоя. Ще се държа така, сякаш всичко отново е нормално. Ще демонстрирам идеално актьорско изпълнение. Няма да свалям гарда нито за секунда.

Отбихме се в аптеката и Гейбриъл купи лекарствата ми. Върнахме се у дома и влязохме в кухнята.

Той ми даде жълтите хапчета и чаша вода.

— Изпий ги.

— Не съм дете — отговорих. — Не е необходимо да ми ги слагаш в ръката.

— Знам, че не си дете. Искам само да се уверя, че ще ги глътнеш и няма да ги изхвърлиш.

— Ще ги взема.

— Тогава, хайде.

Гейбриъл ме наблюдаваше, докато слагах хапчетата в устата си и отпивах малка глътка вода.

— Добро момиче — каза той, целуна ме по бузата и излезе от кухнята.

В момента, в който Гейбриъл се обърна с гръб към мен, аз изплюх хапчетата в умивалника и пуснах водата. Таблетките изчезнаха в канала. Няма да взимам никакви лекарства.

Медикаментите, които ми даде доктор Уест последния път едва не ме накараха да полудея. Няма да рискувам това да се случи отново.

Искам да бъда с ума си.

Искам да бъда подготвена.

 

 

17 август

Започнах да си крия дневника. На пода в стаята за гости има разкована дъска. Държа го там, скрит, в пространството между дъските. Защо ли? Ами защото съм твърде откровена на тези страници. Не е безопасно да оставям дневника на видно място. Гейбриъл може да го намери, да се бори с любопитството си, но накрая все пак да го отвори и да започне да чете. Ако разбере, че не взимам лекарствата, ще се почувства измамен и обиден. Не бих могла да понеса това.

Слава Богу, че имам този дневник, за да пиша в него. Писането запазва разсъдъка ми. Няма с кого да говоря.

Няма на кого да се доверя.

 

 

21 август

Не съм излизала от три дни. Преструвам се пред Гейбриъл, че следобед се разхождам, докато него го няма, но не е вярно.

Мисълта да изляза навън, ме плаши. Ще бъда твърде уязвима. Тук, в къщата, знам, че съм в безопасност. Мога да седя до прозореца и да гледам минувачите. Взирам се във всяко лице и търся мъжа, но всъщност не знам как изглежда той и това е проблемът. Той може да е махнал слънчевите очила и шапката и да се разхожда пред очите ми абсолютно незабелязан.

Това е обезпокоителна мисъл.

 

 

22 август

Все още няма следа от него. Но трябва да остана съсредоточена. Въпрос на време е да се появи отново. Рано или късно ще дойде. И аз трябва да бъда готова. Да взема мерки.

Тази сутрин се събудих и се сетих за пушката на Гейбриъл. Ще я взема от стаята за гости. Ще я държа долу, за да ми е под ръка. Ще я сложа в бюфета в кухнята, до прозореца. Така пушката ще бъде наблизо, ако ми потрябва.

Знам, че всичко това звучи налудничаво. Надявам се, че няма да се случи нищо. Надявам се, че никога повече няма да видя мъжа. Но имам ужасяващото чувство, че ще го видя отново.

Защо той вече не идва тук? Опитва се да приспи бдителността ми? Не трябва да свалям гарда. Трябва да продължа да стоя нащрек до прозореца.

Да чакам.

Да наблюдавам.

 

 

23 август

Започвам да си мисля, че съм си въобразила всичко. Може би наистина е така.

Гейбриъл непрекъснато ме пита как съм — дали съм добре. Виждам, че се тревожи, въпреки настояванията ми, че се чувствам чудесно. Актьорската ми игра, изглежда, вече не е убедителна. Трябва да се старая повече. Преструвам се, че по цял ден съм съсредоточена в работата си, докато всъщност изобщо не ми минава през ума да работя. Загубила съм всякаква връзка с рисуването, всякакъв стимул да завърша картините. Докато пиша тези редове, не мога честно да кажа, че някога ще рисувам отново. Поне докато всичко не остане зад гърба ми.

Оправдавам се с различни причини защо не ми се излиза, но Гейбриъл ми каза, че тази вечер нямам избор. Макс ни е поканил на вечеря. Не се сещам за нищо по-неприятно от това да видя Макс. Молих Гейбриъл да отложи вечерята под претекст, че трябва да работя, но той отвърна, че излизането ще ми се отрази добре. Настоя и говореше сериозно, затова нямаше как. Съгласих се.

Цял ден се тревожа за довечера. Защото щом се замислих за това, всичко си дойде на мястото. Всичко придоби логика. Не знам защо не се сетих досега, толкова е очевидно.

Сега разбирам. Мъжът, който ме наблюдава, не е Жан-Феликс. Жан-Феликс не е тъмнокос, нито толкова непочтен, че да направи такова нещо. Кой друг би искал да ме тормози, да ме плаши и да ме наказва?

Макс.

Разбира се, че е Макс. Трябва да е Макс. Той се опитва да ме побърка.

Страхувам се, но някак трябва да събера смелост. Довечера ще го направя.

Ще се разправям с него.

 

 

24 август

Беше странно и малко страшно да изляза снощи, след като толкова дълго стоях вкъщи.

Външният свят ми се стори огромен — празно пространство около мен, необятно небе горе. Почувствах се много малка и хванах подръка Гейбриъл, за подкрепа.

Въпреки че отидохме в стария ни любим ресторант „При Аугусто“, не се чувствах в безопасност. Заведението не беше уютно и познато както преди. Беше някак различно. И миришеше различно — на нещо изгоряло. Попитах Гейбриъл дали нещо гори в кухнята, но той отвърна, че не надушва нищо и че си въобразявам.

— Всичко е наред — каза Гейбриъл. — Отпусни се и се успокой.

— Спокойна съм. Не изглеждам ли спокойна?

Той не отговори и стисна челюсти, както прави, когато е раздразнен. Седнахме и мълчаливо зачакахме Макс.

Макс доведе секретарката си на вечерята. Името й е Таня. Явно бяха започнали да се срещат. Макс се държеше така, сякаш е лудо влюбен в нея. Непрекъснато я прегръщаше и целуваше и през цялото време гледаше мен. Нима си мисли, че ще ме накара да ревнувам? Той е ужасен. Гади ми се от него.

Таня забеляза, че става нещо. Тя хвана Макс да ме поглежда два-три пъти. Трябва да я предупредя за него. Да й кажа в какво се въвлича. Може и да го направя, но не сега. В момента имам други приоритети.

Макс каза, че отива в тоалетната. Изчаках една минута и после се възползвах от възможността. Казах, че и аз трябва да отида до тоалетната. Станах от масата и го последвах.

Настигнах Макс на ъгъла и го хванах за рамото. Стиснах го силно.

— Престани — казах. — Престани!

Той ме изгледа смаяно.

— Какво да престана?

— Шпионираш ме, Макс. Наблюдаваш ме. Знам, че си ти.

— Какво? Нямам представа за какво говориш, Алисия.

— Не ме лъжи. — Усилено се борех да контролирам гласа си, въпреки че исках да се разкрещя. — Видях те. Снимах те!

Макс се засмя.

— Какви ги дрънкаш? Пусни ме, луда кучко.

Зашлевих го през лицето. Силно.

И после се обърнах и видях Таня. Стоеше там и имаше такъв вид, сякаш нея бяха зашлевили.

Таня погледна Макс и после мен, но не каза нищо, и излезе от ресторанта.

Макс се втренчи гневно в мен и преди да я последва, изсъска:

— Нямам представа за какво говориш. Не те наблюдавам, Алисия, по дяволите. А сега се махай от пътя ми!

И от начина, по който го каза, с такова раздразнение и презрение, разбрах, че Макс говори истината. Повярвах му. Не исках да му вярвам, но нямаше как.

Но щом не е Макс… тогава кой е?

 

 

25 август

Току-що чух нещо. Някакъв шум навън. Погледнах през прозореца. И видях някого. Движеше се в сенките…

Мъжът е. Той е навън.

Позвъних по телефона на Гейбриъл, но той не отговори. Да се обадя ли на полицията? Не знам какво да направя. Ръката ми трепери толкова силно, че едва…

Чувам го — долу. Мъчи се да отвори прозорците и вратите. Опитва се да влезе.

Трябва да се махна от тук. Да избягам.

О, Боже мой… Чувам го…

Той е вътре.

Мъжът е в къщата.