Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (50)

4.

Изчаках, докато Диомед влезе в кабинета си след обяда и Стефани отиде на съвещание на фонда, вмъкнах се в „Аквариума“ и намерих Юри.

— Трябва да видя Алисия!

— Така ли? — Юри ме погледна учудено. — Аз мислех, че терапията е прекъсната.

— Да, но искам да проведа личен разговор с нея, това е всичко.

— Добре, разбирам. — Юри придоби несигурен вид. — Ами, стаята за терапия е заета. Индира ще приема там пациентки до края на следобеда. — Той се замисли за секунда. — Стаята за изкуство е свободна, ако нямаш нищо против да се видите там. Но трябва да си бърз.

Юри не поясни, но аз разбрах какво иска да каже — трябваше да действам бързо, за да не ме забележи някой и да докладва на Стефани. Бях благодарен, че Юри е на моя страна. Той явно беше добър човек. Почувствах се малко виновен, че го прецених погрешно, когато се запознахме.

— Благодаря — рекох. — Признателен съм ти.

Юри се ухили.

— Ще я доведа там след десетина минути.

Юри удържа на думата си. Десет минути по-късно седяхме с Алисия един срещу друг в стаята за изкуство, от двете страни на изпръскания е боя работен плот.

Бях се настанил на разнебитено високо столче и имах чувството, че всеки момент ще падна. Алисия изглеждаше абсолютно спокойна, сякаш позира за портрет или се готви да рисува.

— Благодаря ти за това — извадих дневника и го сложих пред себе си. — Благодаря ти, че ми позволи да го прочета. За мен означава много, че ми повери нещо толкова лично.

Усмихнах се, но лицето й остана безизразно. Чертите й бяха неумолими и неотстъпчиви. Запитах се дали не съжалява, че ми е дала дневника. Може би изпитваше срам, че се е разкрила напълно? Помълчах известно време и след това продължих:

— Дневникът свършва внезапно, на интересно място. — Прелистих оставащите празни страници на тефтерчето. — Малко като терапията ни заедно — непълна и незавършена.

Алисия не каза нищо. Само гледаше втренчено. Не знам какво точно очаквах, но не и това. Надявах се на нещо повече. Предполагах, че даването на дневника е сигнал за някаква промяна и представлява покана, отвор, входна точка, но пак се бях върнал в началната позиция, изправен пред непристъпна стена.

— Знаеш ли, помислих си, че след като ми заговори непряко — чрез тези страници, — може да направиш следващата крачка и да говориш лично с мен.

Алисия не реагира.

— Мисля, че ти ми даде дневника, защото искаш да ми кажеш нещо. И ти наистина го направи. Дневникът ми разказа много за теб — колко самотна си била, колко изолирана и колко си се страхувала, — и че положението ти е било много по-сложно, отколкото първоначално прецених. Например взаимоотношенията ти с доктор Уест.

Погледнах я, докато изричах името на Кристиан. Надявах се на някаква реакция — присвиване на очите или стискане на челюстите, нещо, каквото и да е, — но Алисия не показа нищо, дори не мигна.

— Нямах представа, че си познавала Кристиан Уест, преди да бъдеш приета в „Дъбравата“. Ходила си при него на частни сеанси в продължение на няколко години. Очевидно си го познала, когато той е постъпил на работа тук — няколко месеца след твоето пристигане. Сигурно е било смущаващо, когато доктор Уест се е престорил, че не те познава. И вероятно доста разстройващо, предполагам?

Зададох го като въпрос, но не получих отговор. Кристиан, изглежда, не я интересуваше. Алисия отмести поглед встрани, отегчена и разочарована, сякаш бях пропуснал някаква възможност и бях поел в погрешна посока. Тя очакваше нещо от мен; нещо, което не бях успял да й дам.

Е, още не бях приключил.

— Има и друго нещо — продължих. — Дневникът повдига някои въпроси, които се нуждаят от отговор. Някои неща не звучат логично и не съвпадат с информацията, която имам от други източници. Сега, след като ти ми позволи да прочета дневника, чувствам се задължен да се задълбоча. Надявам се, че разбираш това.

Върнах дневника на Алисия. Тя го взе и сложи пръсти върху него. Двамата се втренчихме един в друг.

— Аз съм на твоя страна, Алисия. Знаеш го, нали?

Тя не каза нищо.

Приех го като „да“.