Елизабет Хойт
Скандални желания (9)

Девета глава

Сайлънс се наслаждаваше на екзотичния вкус на артишока, докато слушаше дълбокия, кадифен глас на Мики О’Конър да й говори за нежна сърцевина.

Тя преглътна и погледна към венчелистчетата на артишока, струпани прилежно в единия край на чинията й. Нейната сърцевина се топеше, омекваше и се овлажняваше само от дрезгавината в гласа на мистър О’Конър. Защо мъж, който вече притежаваше сатанинска хубост, трябваше да има и глас, способен да омагьоса и птиците в небето? Просто не беше честно. И… за Бога! Той със сигурност нямаше предвид онова, което пламналото й съзнание си представяше в момента? Сайлънс побърза да отпие от червеното си вино, като в същото време отчаяно търсеше нещо — каквото и да е, — което да каже.

— Мики ли те е кръстила майка ти? — попита тя.

Той примигна, сякаш беше стреснат от смяната на темата.

— Искам да кажа… ами… — Тя си пое дъх и се опита да подреди мислите си в някакъв поне привидно логичен порядък. — Идва от Майкъл, нали? Мики или Майкъл те е кръстила майка ти?

Устните му трепнаха — сякаш знаеше колко отчаяно тя се опитваше да разреди напрежението помежду им.

— Честно казано, силно се съмнявам, че детската ми главичка някога е била поръсвана със светена вода в името на свято кръщение, но името, което мама ми е дала, е Майкъл.

— Майкъл… Това е прекрасно име.

— Нима? — скептично попита той.

Тя кимна и си отчупи парче хляб.

— Свети Михаил^[1] е един от архангелите. Той носи меч и предвожда армията Господна.

— Войнствен тип, значи.

Тя кимна.

— В книгата „Откровения“ той се сражава с Дявола и неговите поданици и ги прогонва от царството небесно.

Мики присви, устни, а изражението на очите му стана саркастично.

— Не си приличаме много.

— Не, знам… — Сайлънс се смръщи. — В крайна сметка Свети Михаил трябва да е много силен, много яростен. Той е воин, който въздава божията справедливост. Побеждава Дявола. И може би по някакъв начин не е толкова различен от него.

Той се изкиска.

Сайлънс го погледна ужасено.

— Дали думите ми не са богохулни?

Той сви рамене.

— Питаш Дявола за богохулство?

— Казах ти, та изобщо не си Дяволът — промърмори Сайлънс разсеяно. — Всъщност, може да се окаже, че си само един наистина страховит ангел.

Той отметна назад главата си и се разсмя на сериозното й заключение, като така накара пиратите си да го изгледат изпод вежди.

Когато се успокои, й се усмихна.

— Няма значение. Не съм аз човекът, който да съди кое е богохулство. — Той се облегна назад в стола си и наклони глава, за да я огледа. — Освен това знаеш, че ако бях имал шанса, щях да се бия на другата страна срещу твоя Свети Михаил.

— Щеше ли? — попита тя, оставайки сериозна въпреки неговия смях. Преди седмица тя не би оспорила твърдението му, че е дявол. Но сега не беше толкова сигурна. — В крайна сметка майка ти те е нарекла с име на светец, а не на дявол.

Той се намръщи.

Сега беше неин ред да го погледне.

— Освен ако не те е кръстила на някого? На някой роднина? Може би на баща ти?

— Не — изсумтя той.

— Тогава на кого?

— На никого, доколкото знам. — Той погледна настрани от нея, все едно разговорът им му бе доскучал. Само че пръстите на ръцете му бяха стиснали здраво масата. — Може и да е нямала причина да избере това име.

— Може би те е нарекла така с надеждата да станеш яростен защитник като Свети Михаил.

Той трепна. Движението беше леко, едва забележимо, но Сайлънс се почувства, все едно го е ударила. Тя посегна с ръка към него, преди да успее да се спре, и сложи длан на ръкава му.

Той се втренчи като омагьосан в ръката й върху своята.

— Ако това е причината да избере подобно име — каза тихо той, — то със сигурност е останала разочарована.

— Майкъл — прошепна тя, без сама да знае дали го каза като извинение или въпрос.

Християнското му име звучеше някак си ужасно интимно, излизайки от нейната уста. Подхождаше му много повече от Мик или Мики. Беше ангел, страшен и силен, но имаше и шанса за изкупление. Свети Михаил.

Той присви очи и сякаш я прониза с погледа си.

— Недей. — Той затвори очи и така скри зад клепачите си страшния си поглед. — Не ме наричай така.

Тя отдръпна ръката си, но не отстъпи. Тук се криеше нещо важно. Нещо, което тя непременно трябваше да научи.

— Защо? — Сякаш бяха сами. Останалата част от столовата изчезна, а заедно с нея и всички хора, които седяха около масата.

— Знаеш защо — промърмори той с все още затворени очи. Черните му мигли докосваха бузите му и приличаха на сажди върху сняг.

Ако наистина бяха сами, тя щеше да го вземе в обятията си.

— Знам защо — каза меко тя, — но нямам намерение да те наричам по друг начин.

Той се изсмя тихо, сухо, с един пречупен звук, който нямаше нищо общо с предишния му смях.

— Разбира се, че така ще направиш. Сладка Сайлънс. Може и да нося името на архангел, но ти си тази, която блести с ясна, чиста светлина.

— Не знам какво имаш предвид — прошепна тя.

— Така ли? — Той най-накрая отвори очи и тя видя, че са замъглени. — Нима не се отказа от достойнството си заради обичния си съпруг? Нима не се съгласи да живееш със самия дявол заради дете, което откри на прага на дома си? Ти, Сайлънс Холингбрук, си по-удивителна, от който и да е ангел.

Тя не знаеше накъде да погледне. Никога не й беше хрумвало, че той може да я смята за нещо по-особено. Устните й се разтвориха беззвучно и тя се загледа в очите му, сякаш щеше да се удави.

Погледът му се стопли и ъгълчето на устата му се изви.

— Ще ядеш ли този хляб?

Сайлънс погледна надолу и видя, че беше направила парчето хляб в чинията си на трохи.

— Аз…

Мики — Майкъл — щракна с пръсти и малкото момче побърза да дойде с поднос с нарязано месо. Майкъл взе подноса от ръцете му.

— Донеси ми и хляба.

Момчето веднага се подчини.

— Не мога да изям всичко това — възпротиви се Сайлънс, когато Майкъл започна да трупа апетитно изглеждащо агнешко в чинията й. Блюдото с вареното телешко сякаш бе изчезнало.

— Хранеше се като мишка, докато детето беше болно — каза той, докато продължаваше да слага мръвки в чинията й.

Тя опита една хапка от агнешкото. Беше толкова крехко, че почти се разтопи в устата й. Тя го изяде с леко чувство на вина — някак си агнешкото на Майкъл беше много по-вкусно от нейното английско варено телешко — въпреки че изобщо не беше толкова полезно за здравето.

От другия край на масата се разнесе смях и тя вдигна очи. Бран беше отметнал глава и се смееше. Финула го гледаше с обожание и цялото й лице грееше с любов, която изглеждаше така съкровена, че Сайлънс смутено отмести поглед. Видя, че Майкъл я наблюдава.

Сайлънс преглътна и посегна към чашата си с вино, като се опитваше да избегне очите му — те сякаш успяваха да видят прекалено много зад маската на лицето й.

— Финула определено обожава Бран.

— Това е повече от ясно за всички — каза той със странно равен глас.

Тя го погледна.

— Бран не е ли много млад, за да разчиташ толкова много на него?

Майкъл сви рамене.

— Може би, но момчето е до мен от повече от шест години.

— Наистина ли? — Тя отново погледна към Бран и Финула. Младежът не изглеждаше да е много над двайсет. — Как се запозна с него?

Майкъл се облегна назад с едно захаросано, зърно грозде между пръстите си.

— Нашият Бран вилнееше по улиците заедно със своята банда — хаймани, повечето от които по-малки и от него. Изкарваха си хляба с джебчийство, с крадене от бакалии, магазини и улични търговци, правеха и други поразии. Една нощ беше решил да опита по-голям удар.

Майкъл млъкна, докато отпи глътка от виното си и след това внимателно остави чашата си обратно на масата.

— И? — нетърпеливо го подкани Сайлънс.

Игривите му устни се извиха.

— Нашият Бран беше решил да нападне един кораб, който, аз самият вече бях набелязал.

Сайлънс рязко си пое дъх. Не знаеше с подробности как Майкъл си изкарва хляба — и не искаше и да знае, честно казано, — но бе убедена, че е безмилостен противник.

— Какво се случи?

— Качихме се на кораба точно след като Бран и момчетата му го бяха нападнали. Биеха се с пазачите, когато ние се прехвърлихме през перилата. Аз и хората ми бързо се справихме с пазачите и след това усетих как това хлапе — наполовина на ръст колкото мен — се опитва да забие кама в мен.

Сайлънс преглътна и хвърли скришен поглед към Бран. Всеки мъж, да не говорим, ако беше още момче, или беше много смел, или много глупав, за да предизвика Мики О’Конър.

— Какво направи ти?

Майкъл се заигра с почти празната си чаша, докато по широките му устни играеше усмивка.

— Взех му камата, това направих. И когато се нахвърли върху мен с голи ръце, го сграбчих отзад за врата и го разтресох. Можех просто да го хвърля в Темза, но…

Той замълча, а в очите му се появи замислен израз.

— Но не го стори — продължи вместо него Сайлънс. — Защо?

Той я погледна и доизпи последната си глътка вино.

— Честно казано, напомни ми малко за самия мен преди много време. Парцаливо хлапе, само и борещо се за всичко, дори за следващото си ядене.

Сайлънс погледна към дланите си. Беше казал, че е имал майка — и може би дори и баща. Защо тогава сега каза, че е бил сам? Стомахът й се присви при мисълта за него, едно хубаво момче, борещо се да намери нещо за ядене.

Той сякаш прочете мислите й.

— Ах, никога не ме съжалявай, Сайлънс, любов моя.

Тя вдигна поглед и се вгледа в черните му очи, в саркастичната му уста и в лицето му, което спомените му бяха белязали.

Той кимна и вдигна празната си чаша за тост.

— През каквито и изпитания и нещастия да съм преминал, съм ги заслужил. Наистина съм ги заслужил.

 

 

— Мики О’Конър стои зад проблемите ни с доставките на зърно — каза Фреди.

Чарли бавно вдигна поглед от вечерята си.

— Така ли?

Информацията не го изненада. През изминалата седмица доставчиците му на зърно по някаква причина или не искаха да продават, или вече бяха продали всичката си стока.

Чарли изсумтя.

— Значи ще трябва да ми намериш нови доставчици.

Тази новина никак не зарадва Фреди.

— Какво друго чу?

— В „Сейнт Джайлс“ има войници — кисело каза Фреди.

— И какво от това? — попита Чарли, докато набождаше парче телешко с вилицата си. От него потече сос, докато Чарли го поднасяше към устата си. — Навсякъде в Лондон има войници.

— Говори се, че тези са изпратени, за да прочистят „Сейнт Джайлс“ от крадци, убийци и други такива.

— Нима? — Чарли се отпусна назад в стола си и погледна към подчинения си. Както обикновено Фреди избягваше да го гледа в лицето — погледът му бе фокусиран основно върху пълната с храна чиния пред Чарли. — Това е интересно. Кой ги е изпратил?

Фреди се намръщи и от това веждите му се сбръчкаха, което не го направи по-красив.

— Никой не знае. Обикалят, яздейки по двама, и хващат всеки, който се мотае наоколо. Естествено по-умните се покриха в мига, в който войниците се появиха. В ръцете им попадат най-вече старите бабки, които продават джин, и разни такива.

Чарли изсумтя.

— Ако са набелязали продавачите на джин, неминуемо ще стигнат и до моя бизнес. — Той отпусна ножа си на ръба на металната си чиния и се замисли. — Най-добре ще е да ги насочим в друга посока. Посока, която ние изберем.

Фреди бавно кимна.

— Накъде?

Изведнъж в главата на Чарли се появи една мисъл, една напълно оформена мисъл. Той се съсредоточи върху нея и започна да я оглежда от всички страни.

И след това кимна.

— Към сърцето на Мики Чаровника.

 

 

— Оши! — викаше Мери Дарлинг на следващата сутрин.

Сайлънс покорно продължи да люлее малката на коленете си, като пееше песничка за някакво конче. Толкова беше хубаво да гледа Мери отново с розови бузки и напълно здрава! Но беше и изтощително да забавлява детето само в една малка стая.

— Оши! — подкани я Мери в мига, в който Сайлънс спря да я люлее. — Оши! Оши! Оши!

— Ох, миличка, мисля, че кончето доста се умори — каза Сайлънс и сложи Мери на земята.

Мери изкапризничи и след това тръгна да заобикаля креслото, на което седеше Сайлънс. Беше се запътила към камината с пълното съзнание, че й е забранено да се доближава до примамливия огън.

Сайлънс отметна един кичур коса от очите си и се огледа за нещо, с което да разсее детето.

— Ето, Мери. Какво мислиш за това? — Тя разтвори на земята несесера си с неща за шиене.

Малката бързо слезе на четири крака и изпълзя обратно към Сайлънс.

— Позволявате й да си играе с иглите ви? — попита Финула със съмнение в гласа откъм вратата на стаята.

Сайлънс я погледна с благодарност.

— О, слава Богу, донесе чая. Вече не знаех с какво да я занимавам.

— Виждам — каза прислужницата, докато оставяше подноса.

— Е, това беше по-добър вариант от камината — измърмори Сайлънс, докато взимаше от пъргавите пръсти на Мери едно малко чиле с конци.

Конецът беше напълно заплетен. Сайлънс се втренчи в него, докато Финула сложи малката да седне и започна да й дава препечена филийка и мляко.

— Просто на Мери й е толкова скучно тук — каза тихо Сайлънс. Всъщност и на самата нея й беше скучно. Предпоследните няколко месеца Сайлънс се беше занимавала със сиропиталището — работа, която я държеше заета от изгрев до късно вечер. Просто вече бе отвикнала да стои и да не върши нищо.

Хващайки се за тази мисъл, тя погледна към Финула с надежда.

— Знаеш ли дали мистър О’Конър си е вкъщи днес?

— Току-що го видях да влиза в стаята си — каза Финула и кимна към междинната врата.

— Наистина? — Сайлънс стана, прекоси стаята и почука на вратата.

Тя се отвори почти веднага.

Майкъл се облегна на рамката и една дяволита усмивка заигра по чувствените му устни. Отблизо изглеждаше толкова едър — гледката всеки път я изненадваше и я оставяше без дъх.

— Гледай ти, и откога реши да започнеш да чукаш на вратата ми?

Сайлънс се опита да не се изчерви, когато си спомни за последния път, когато бе надникнала в стаята на Майкъл.

Тя преглътна.

— Скучно ни е.

— Така ли? — Майкъл погледна надолу.

Сайлънс проследи погледа му и видя, че Мери бе допълзяла, за да види какво се случва. Детето сграбчи полата й и се изправи. То задържа едната си ръка, здраво хванала полата на Сайлънс, и пъхна два пръста от другата в устата си, докато гледаше сериозно към Майкъл.

— Тя е рядка наслада за окото — каза Майкъл меко, докато гледаше към детето.

Сайлънс се усмихна надолу към Мери.

— Така е наистина.

Тя вдигна поглед и сърцето й подскочи от нежността, която се четеше по лицето на Майкъл.

Сякаш разбрала, че говорят за нея, Мери вдигна и двете си ръчички нагоре — към Майкъл!

— Гори!

Майкъл изви нагоре едната си вежда.

— Доста самоуверено малко същество.

Но въпреки думите си се наведе и вдигна детето.

Мери Дарлинг изглеждаше така мъничка в ръцете му. Пиратът я притисна към гърдите си, като лицето й застана на едно ниво с неговото.

Мери се втренчи в очите му, след което извади пръстите си от устата си и го боцна по брадичката.

Сайлънс затаи дъх, но Майкъл просто се разсмя.

— Скучно ли ти е, сладурче? Ще трябва да направим нещо по въпроса, нали?

Той се извърна и влезе обратно в стаята си.

— Къде отиваш? — попита Сайлънс, докато бързаше да го настигне.

— Тя все иска някакви отговори! — оплака се тихичко Майкъл на детето.

Мери се загледа назад към нея през рамото му.

— Маму.

— Ай, твоята маму — каза провлачено Майкъл, докато отваряше вратата към коридора. — Трябва да призная, че е прекрасна дама, но е и истински воин, съгласна ли си?

Мери отново лапна пръстите си, докато слушаше сериозно бръщолевенето му. Когато обаче видя Хари и Бърт, застанали на пост в коридора, извади пръстчетата си и посочи към тях.

— ’Ърт!

По някаква причина Мери харесваше опакия мъж.

— Ай, Хари и ’Ърт също ще дойдат с нас — каза й Майкъл и кимна на двамата пазачи.

Те се спогледаха и тръгнаха след Сайлънс.

Тя повдигна полите си, за да разшири крачката си — с дългите си крака Майкъл вече беше далеч напред.

— Сега, винаги съм смятал, че малко свеж въздух действа много ободряващо — продължи да говори Майкъл. — Само че не можем да те изкараме на улицата, защото там има прекалено много лоши хора. Но ще намерим малко свеж въздух зад къщата.

Той стигна до едно стълбище и тръгна надолу, а останалите го последваха. Стълбите ги отведоха в кухнята и готвачът Арчи се извърна изненадано при влизането им.

Но Мери Дарлинг не обърна внимание на готвача.

— Туче! — възкликна тя и отривисто протегна и двете си ръце към дремещия край камината Лад.

— Абсолютно — отвърна приятелски Майкъл, все едно двамата с Мери водеха разговор. — Нека вземем и помияра с нас. Почти става за пред обществото с тази миризма на рози, която се носи от него.

Цялото шествие — включително и Лад — излезе в един малък вътрешен двор.

Сайлънс се огледа. Дворът беше павиран, с изключение на едно малко парче изсъхнала земя в средата. И от четирите му страни се издигаха високи тухлени сгради. Точно срещу кухненската врата имаше някакъв прастар сводест тунел, минаващ през по-ниската част на една от сградите.

— Докъде стига? — попита Сайлънс.

Майкъл погледна към тунела.

— Излиза на една малка уличка, но няма защо да се притесняваш. В края му има порта, както и двама пазачи.

Сайлънс кимна и се загледа, докато Майкъл слагаше Мери да стъпи на земята до една пейка, сложена край една от стените.

— Винаги ли ти се е налагало да живееш така?

— Как? — попита той.

Мери вече решително се клатушкаше към Лад.

— Ами така — Сайлънс махна неопределено към двора. — С пазачи, високи стени и постоянна бдителност?

Той се изправи и я погледна. Бърт и Хари бяха тръгнали след Мери като някакви стари дойки и сега се опитваха да й попречат да бръкне в очите на Лад. Двамата с Майкъл останаха за момент сами в единия ъгъл на двора.

— Не. — Майкъл вдигна лицето си нагоре. Наближаваше пладне и слънцето беше точно над главите им, огрявайки малкия двор. Но само след час високите стени щяха да спрат слънчевите лъчи. Дворът бе така огрян само по средата на деня.

— Какво се случи? — попита меко тя.

Той неспокойно сви рамене.

— Открих, че колкото повече власт придобива един човек, с толкова повече врагове се сдобива също.

— Наистина? — Тя се намръщи към калдъръма под краката си. — Замислял ли си се някога, че може би не си заслужава? Да крадеш?

Той й хвърли ироничен поглед.

— Да не смяташ, да ме превъзпитаваш сега, скъпа моя?

Тя се нацупи на подигравателните му думи, но въпреки това вирна брадичка, за да го погледне в очите.

— Имаш купища богатства — виждала съм ги.

— Човек никога не може да има прекалено много богатства — раздразнено се стегна устата му.

— Разбира се, че може — каза тя. — Имаш достатъчно, за да храниш, обличаш и подслоняваш както себе си, така и хората си. Какво повече ти трябва?

Той присви очи.

— Лесно е човек, който никога не е живял в недоимък, да говори така.

Тя замълча. Вярно беше, че никога не бе гладувала. Но дворецът на Мики О’Конър бе пълен с богатства!

— Убедена съм, че вече не ти се налага да крадеш.

— Да не предлагаш да се превърна в някой затлъстял фермер?

— Не. — Тя не можеше дори да си го представи като земевладелец — затлъстял или не. — Но все трябва да има нещо друго, с което да може да се занимаваш.

— Например? — попита с опасна мекота. — Какво ще кажеш да стана корабостроител?

Е, това беше абсурдна идея.

— Не знам! — Тя отчаяно сложи ръце на кръста си. — Но животът, който водиш, е опасен. Няма начин да не го осъзнаваш. Само въпрос на време е, докато някой от враговете ти стигне до теб — или те изправят пред съда за кражба. Защо не изоставиш този живот, докато все още можеш да го направиш?

— Да не би да се тревожиш за мен, скъпа? — Думите му бяха небрежни, но не и погледът в очите му. За момент Сайлънс си помисли, че вижда ранимост дълбоко някъде в тези негови черни очи. След това той извърна поглед. — Ах, по-добре не се тревожи за мен, любов моя. Аз съм пират, а за пирата има само един край на този свят.

— И какъв е той? — прошепна тя с ужас.

Едното ъгълче на устата му се изви нагоре.

— Как какъв? Края на въжето.

Сайлънс потрепери въпреки топлите слънчеви лъчи на двора. Тя си го представи да се люлее от бесилката, докато силното му, стройно тяло се гърчи в предсмъртни спазми. Нещо вътре в нея не можа да понесе тази мисъл. Преди Майкъл О’Конър беше неин враг. Никой не я бе наранявал така, както той. Онова, което й бе причинил — на нея, на Уилям и на брака им — не можеше да бъде простено никога.

Но това беше преди. Преди да го опознае, преди той да опознае нея. Наясно беше, че сега беше много опасен пират, но едно време е бил само едно момче, малко и уязвимо, нямащо си никой, който да се погрижи за него.

Истината беше, че някаква част от нея щеше да умре, ако Майкъл О’Конър си отидеше от този свят.

Сайлънс обви тялото си с ръце.

— Значи това е? Просто ще чакаш да те заловят и да те окачат на бесилото?

Майкъл наведе главата си настрани.

— О, няма никакво чакане, любов. Аз си живея пълноценен и щастлив живот, в случай че не си забелязала.

— Нима? — Тя се загледа в Хари, който хвърли някаква дървена топка, която бе изнамерил незнайно откъде. И Мери, и Лад се втурнаха след топката. — Имаш хората си и богатствата си, но нямаш семейство, нали? Това ли е всичко, което искаш от живота?

Той не отговори.

Тя се извърна и го видя, че я гледа настойчиво.

Сайлънс вирна брадичката си.

— Е, това ли е?

Той сви рамене.

— То е достатъчно добро за мнозина.

— На мен ми се струва много самотно.

— Така ли? — Той пристъпи по-близо към нея. — Ами ти, Сайлънс, любов моя? Говориш ми на мен за семейство, но какво семейство имаш ти самата?

Тя го изгледа удивено.

— Какво имаш предвид? Аз имам много голямо семейство. Сестрите ми, братята ми, както и племенниците и племенничките ми.

Майкъл кимна.

— Да, имаш братя и сестри, племенници и племеннички. Но нямаш нито съпруг, нито деца.

Сайлънс наново вирна брадичка.

— Имам Мери Дарлинг.

— Тя достатъчна ли ти е? — Той се наведе към нея и тя усети, горещината, която тялото му излъчваше. — Някой ден тя ще порасне. Ще си намери свой мъж и ще заживее отделно от теб. Ще бъдеш сама. Това ли е, което искаш?

Ъгълчетата на очите й се напълниха със сълзи и тя извърна поглед.

— Аз имах мъж — скъп, добър съпруг.

— А сега вече нямаш. — В гласа му нямаше и следа от съчувствие. — Цял живот ли ще го оплакваш? И ще носиш тези мрачни черни дрехи, докато самата ти не умреш?

Той се пресегна и перна колосаната бяла яка на роклята й.

Тя присви рамото си. Той беше застанал прекалено близо до нея и задаваше въпроси, които я караха да се чувства твърде неспокойна.

— Обичах Уилям. Не мисля, че можеш да го разбереш, но той бе истинската ми любов. Любовта на живота ми. Не вярвам, че някога в този живот ще намеря друга такава любов.

Беше повтаряла тези думи толкова пъти, всяка сричка от тях бе гравирана в душата й. Вече даже не й се налагаше да се замисля над значението им. Но дали продължаваха да са истина? Объркано поклати глава. Не искаше да води този разговор с когото и да било, още по-малко с Майкъл.

Но дълбокият му глас беше така настоятелен.

— И без тази истинска любов ще си позволиш да увехнеш, така ли, скъпа?

— Както казах, не очаквам да разбереш…

— И наистина не разбирам — прекъсна я той. — Питаш ме как мога да живея живот, за който знам, че ще завърши с клупа на бесилото. Е, аз поне съм жив. А ти със същия успех можеше и да влезеш вътре в ковчега на мъжа ти и да оставиш да те закопаят с трупа му.

Ръката й се отплесна, преди да успее да се замисли, и шамарът върху бузата му отекна в малкия двор.

Сайлънс беше впила очи в Майкъл, а гърдите й бързо се повдигаха и спускаха. И без да отклонява погледа си, беше наясно, че Бърт и Хари гледат към тях. Дори Мери и Лад бяха спрели играта си.

Без да откъсва погледа си от нейния, Майкъл се пресегна и я хвана за ръката. Той вдигна дланта й към устните си и нежно я целуна.

Погледна я, без да отделя устни от дланта й.

— Не слизай в гроба си, преди да е дошло времето ти, Сайлънс, любов моя.

Сърцето й биеше така бързо, че тя остана без дъх. Усещаше всяко негово дихание, което галеше дланта й.

— Той няма гроб — прошепна тя с пуст глас. — Умря насред морето и тялото му лежи там някъде под вълните.

— Знам, любов — нежно каза той. — Знам.

След това сълзите преляха от очите й — както стоеше там, в слънчевата светлина на малкия двор. Сайлънс изхълца, смутена и безпомощна, и усети как той я придърпва към гърдите си.

— Недей, сладка моя — зашепна той в косите й.

— Той ме обичаше, наистина ме обичаше — опита се да си поеме дъх тя.

— Знам, че е така — каза Майкъл.

— И аз го обичах.

— Аха.

Тя вдигна главата си към него и го погледна гневно.

— Ти дори не вярваш в любовта. Защо се съгласяваш с мен?

Той се изсмя.

— Защото — наведе се той и попи с устни сълзите по бузите й, меко докосвайки нежната й кожа, докато говореше, — ти си ме омагьосала и очаровала, сладка моя Сайлънс, не го ли знаеш? Ще се съглася, че небето е розово, че луната е от марципан и захаросани стафиди и че в мътните води на Темза има русалки, стига само да спреш да ридаеш. Сърцето ми се къса, а гърдите ми се разтварят като рана, когато видя сълзи в красивите ти очи. Дробовете ми, сърцето ми не могат да понесат да бъдат така на показ.

Тя спря да диша. Просто си пое дъх и след това замря, загледана удивено в него. Устните му бяха извити в подигравателна усмивка, но в очите му — в тези негови бездънни черни очи, — изглежда, че се криеше някаква огромна болка, сякаш наистина гърдите му бяха разтворени.

 

 

Очите й още плуваха в сълзи, синьо-зелени и изпълнени с мъка. Мик не знаеше защо тази гледка му причиняваше такава болка. Беше виждал мъже да бъдат разпаряни и убивани, беше виждал умиращи от глад да продават телата си, беше виждал просещи деца да лягат в канавката и да умират там. Беше се борил със зъби и нокти, за да стигне до мястото, където се намираше сега — място, на което не му се налагаше да се тревожи за храна и за покрива над главата си. Беше убивал мъже и никога след това дори не се бе сещал за лицата им.

И въпреки това гледката на обляната в сълзи Сайлънс почти го лиши от всичката му мъжественост.

Той неспокойно извърна очи от нея. По този път те чака само болка.

— Ела. Искам да ти покажа нещо.

Той я хвана за ръката и я поведе към кухненската врата.

— Но Мери… — възропта тя.

Той кимна с брадичка към детето, което се заливаше от смях насред двора, докато дърпаше Лад за ушите.

— Нищо няма да й се случи, докато Бърт и Хари я наглеждат. Ще ни отнеме само минута.

Тя тръгна след него, без да спира да хвърля притеснени погледи към детето, докато не влязоха вътре.

— Къде отиваме?

— В тронната ми зала. — Той я преведе по задни коридори и стълби, докато стигнаха до кънтящата зала, в която посрещаше посетителите си.

Боб, който пазеше на вратата, погледна с любопитство към Мик, който се приближаваше със Сайлънс за ръка. Въпреки изненадата си обаче пазачът само кимна насреща им.

— Погрижи се никой да не ни притеснява. — Мик разтвори тежките дървени врати.

Когато влязоха, той бързо отиде при един сандък, който беше оставен до трона му. Вдигна капака му и извади отвътре една лъскава рокля от синя коприна.

— Какво е това? — попита Сайлънс, сякаш никога преди не беше виждала рокля.

Той завъртя очи.

— Рокля. За теб.

Тя отстъпи една крачка назад и го погледна.

— Не мога да облека подобно нещо.

Ах, сега трябваше да внимава. Той вдигна нагоре роклята и остави светлината да се заиграе върху великолепния плат.

— Каза ми, че ти е скучно. Не би ли искала да се махнеш за малко от двореца ми?

— Да, но…

— Но — прекъсна я той, — ако искаш да излезеш с мен, ще трябва да облечеш това. Роклята, с която си в момента, няма да свърши работа.

Тя прехапа устната си и се загледа в преливащите се цветове на роклята.

— Един морски капитан, който ми поиска услуга, ми я даде — излъга той. — Аз самият няма какво да я правя.

Той задържа роклята пред гърдите си и така накара Сайлънс противно на волята си да се усмихне. Всъщност той бе прекарал половината ден като някой влюбен глупак в търсене на рокля, която да й стане. Само че тази информация едва ли щеше да я накара по-лесно да склони да я облече. Майкъл усещаше инстинктивно, че да приеме подобен скъп подарък — подобен елегантен подарък — от него беше срещу всичките й пуритански убеждения.

— Или предпочиташ да прекараш още една вечер край огъня в стаята си? — небрежно попита той. Пръстите му погалиха лъскавите поли на роклята.

Очите й се стрелнаха към лицето му. Той можеше да види как се колебае.

— Къде смяташ да ме заведеш?

Той поклати глава.

— Това е изненада.

Тя се навъси и устата й се отвори, за да протестира.

— Но е почтено място — побърза да добави той. — Кълна се.

Той затаи дъх, докато чакаше отговора й. Толкова силно желаеше тя да приеме.

— Нямам нищо, което да облека с подобна изтънчена рокля. — Тя се изчерви дори при косвеното споменаване на бельото си.

Той успя да потисне усмивката си и да си придаде невинен вид.

— Мисля, че ще намериш нещата, от които имаш нужда, на дъното на този сандък.

— Но…

Той вече крачеше към вратата на тронната зала.

Тя бе взела решението си, когато бе попитала какво да облече с роклята. Ако той се поколебаеше сега, щеше да й даде време да преосмисли решението си.

Мик отвори вратата и каза на Боб:

— Повикай двамина да отнесат един сандък в стаята на мисис Холингбрук.

Боб кимна.

— Веднага — каза той и забърза надолу по коридора.

Мик се обърна отново към Сайлънс. Тя продължаваше да стои до сандъка, но сега оглеждаше стаята.

— Защо държиш толкова много от трофеите си в една стая? Не се ли страхуваш от крадци?

Мик се усмихна.

— Мислиш, че могат да ме оберат в собствения ми дом?

Страните й порозовяха.

— Не, разбира се, че не. Но хората ти може и да се изкушат.

— Плащам им добре, наистина — простичко отвърна Мик. — По-добре отколкото който и да е друг в Лондон би им платил. И ако въпреки това се изкушат, ами… не знам дали би повярвала, или не, но ми се носи нещо като слава сред силните мъже на града.

Тя потрепери и се извърна, заглеждайки се в едно мраморно херувимче.

— Знам.

Той се загледа в нея с наклонена глава. Насилието, което вършеше, я разстройваше — наясно беше с това, но тъй като не можеше да промени това, което беше, предпочете да пропъди тези мисли от съзнанието си.

— А що се отнася до това защо трупам тези предмети в тази единствена стая — сви рамене той, — нали сама ми каза, че така впечатлявам околните.

Тя погледна към него през рамото си.

— Това ли е единствената причина за всички тези съкровища? Да впечатляваш другите?

Той се загледа в нея за миг, след което реши, че може да й каже.

— Знаеш за живота ми като малко момче. За това как съм просил за храна.

Тя колебливо му кимна.

Той се смръщи и огледа плячката си, разпръсната из стаята.

— Е, когато направих първия си удар, се заклех там и на място, че повече никога няма да ми се наложи да правя подобно нещо.

Очите й се разшириха.

— Но… това е било отдавна. Сега вече си мъж с власт — богат мъж.

— Може ли някой някога да бъде достатъчно богат? — меко попита той. — С достатъчно власт?

— О, Майкъл.

Очите й бяха разтворени широко, сладките й устни се бяха разтворили, а на лицето й се четеше такова състрадание — за него.

Нейното изражение сякаш го уцели право в сърцето. Той пристъпи към нея, мускулите му се стегнаха, ръката му се повдигна и се протегна към нея.

Точно в този момент двама от хората му шумно влязоха в тронната зала.

Мик преглътна едно проклятие и им посочи сандъка.

— Занесете го в стаята й. — Той отново погледна към Сайлънс, която продължаваше да стои неподвижно при херувима. — Довечера в седем часа. Бъди готова за мен.

И с тези думи той се извърна и излезе от стаята, чудейки се дали щеше да оцелее след опита си да ухажва една благопристойна вдовица.