Елизабет Хойт
Скандални желания (3)

Трета глава

Третото ядене на Сайлънс за деня дойде точно след два часа на следващия следобед и то от доста неочакван източник.

— Дума да не сте казали, разбрано — навъсено каза Бърт и вдигна пръст пред устата си, след което побърза да излезе с тежката си стъпка от стаята, без да даде възможност на Сайлънс дори да му поблагодари.

Тя примигна леко развеселена при мисълта за даровете, които получаваше от слугите на Мики О’Конър. Изобщо не й бе минавало през главата, че е възможно собствените му хора да пренебрегнат заповедта му, като й носят храна. В същото време обаче почувства безпокойство: чудеше се какво ли би сторил мистър О’Конър, ако откриеше какво се случва под носа му.

Поклати глава, отвори неособено чистата носна кърпа, която Бърт бе набутал в ръцете й, и се загледа в съдържанието й: три ореха, натрошено парче пай и смачкан сладкиш с розова глазура. По-рано беше получила резен шунка и кифла от Финула, а от Хари — една синя слива (на която сега изобщо не й бе сезонът) заедно с едно патешко крилце.

Някой тръгна да отваря вратата на стаята и Сайлънс бързо напъха носната кърпа и съдържанието й под една от възглавниците на леглото си, след което се извърна. Донякъде очакваше да види самия крал на пиратите, но срещу нея се оказа един по-млад мъж. Той изглеждаше доста добре — почти толкова красив колкото Мики О’Конър, но много по-сериозен, малко по-нисък и някъде на около двайсет години, ако имаше изобщо толкова.

Младият мъж също се изненада да я види.

— А… търсех Финула.

— О — каза Сайлънс, — вие трябва да сте приятелят й.

Той се изчерви от необмислените й думи и изведнъж заприлича на малко момче.

— Аз съм мисис Холингбрук — каза тя, опитвайки се да го предразположи. — Финула отиде до долу да донесе гореща вода, за да изкъпя Мери Дарлинг.

Той бързо кимна.

— Аз тогава ще вървя.

— Тя скоро ще се върне — каза Сайлънс. Момчето май наистина се чувстваше неудобно. Може би не беше свикнало да говори с външни хора? — Защо не я изчакате?

— Ами… — Той примигна, поглеждайки някъде встрани. — Ами, аз…

Изведнъж той се спусна покрай Сайлънс и грабна Мери Дарлинг.

— Внимавай с огъня, дете. Той е опасен за хубавите ти малки пръстчета.

— Божичко! — Сайлънс не беше забелязала, че Мери е близо до огъня, но истината беше, че целия следобед детето не го свърташе на едно място. Беше му дотегнало да седи затворено само в една стая и заради това още от обяд капризничеше и нервничеше.

Сайлънс погледна с благодарност към младия мъж.

— Благодаря ви, ъ…

— Бран — каза той, усмихвайки се на Мери Дарлинг. — Бран Кавана.

Момиченцето обикновено недоволстваше, при среща с непознати, но изглежда, че Бран я плени с чара си, и то заоглежда с любопитство лицето му.

Сайлънс трябваше да признае, че когато се усмихнеше, младият мъж беше доста привлекателен.

— Тя ви харесва.

— Ай. — Той извади парче връв от джоба си, завърза двата му края един за друг и го наниза на пръстите си, показвайки на Мери фигурата, която се беше получила. — Децата често ме харесват. Майка ми имаше дванайсет хлапета и аз се грижех за по-малките от мен.

— Ирландец ли сте? — Акцентът му далеч не беше толкова силен като този на Финула или на мистър О’Конър.

Той вдигна внимателно очи, а един кичур кестенява коса падна върху челото му.

— Роден и израснал съм тук в Лондон, но да, и майка ми, и баща ми бяха от Ирландия. Баща ми беше тъкач от Спиталфийлдс.

— Какво се е случило… — тръгна да казва Сайлънс, но в този момент Финула влезе в стаята, носейки голям метален чайник с гореща вода.

Прислужницата се закова на място при вида на Бран, а лицето й светна.

— О! Не знаех, че си тук.

— Дойдох само да ти кажа, че довечера трябва да изляза. — Бран остави Мери нежно до канапето и й подаде да си играе с връвта. — Помислих си, че ще искаш да знаеш.

Финула сви вежди притеснено.

— Отново ли заради Викария?

Бран се намръщи, хвърляйки поглед към Сайлънс.

— Какъв викарий? — попита тя, местейки очи между двамата. — Вършите пиратските си далавери с помощта и на свещеник?

— Не, не — побърза да каже Бран. — Викария не е истински викарий. Той прави джин и е… — Бран сякаш търсеше думи, които нямаше да са оскърбителни за деликатните уши на Сайлънс.

— Той е зъл — каза Финула и се прекръсти. — Той е самото зло.

Сайлънс потръпна от истинския ужас в гласа на Финула и погледна към Мери, която щастливо си играеше на канапето.

— Той е врагът на Мики О’Конър, нали? Един от хората, които мистър О’Конър мисли, че могат да наранят Мери.

Бран не отговори, но мрачният поглед, който хвърли към Мери, беше повече от достатъчен.

— Тогава е по-добре да тръгваш — меко каза Финула.

Той кимна и без да каже нищо повече, излезе от стаята.

Сайлънс издиша тежко и се наведе да вдигне Мери. Някъде в дъното на съзнанието й я беше глождило подозрението, че мистър О’Конър може и да си е измислил всички онези приказки за враговете, които биха могли да наранят Мери. Беше й минало през ума, че може и да играе някаква негова си игра и просто да иска двете с Мери да са в двореца му по причини, които Сайлънс не разбираше. Сега обаче това подозрение се разсея. Страхът по лицето на Финула беше истински, а гласът на Бран — прекалено уверен, докато говореше за Викария. Който и да беше той, този Викарий — както и опасността, която представляваше, — явно беше напълно реален.

Е, Мики О’Конър може и да беше арогантен пират, но поне в двореца му бяха в безопасност. Сайлънс въздъхна и започна да разсъблича Мери Дарлинг, за да я изкъпе. Мислите й се насочиха в друга посока.

— Бран изглежда много мил.

— Така е. — Прислужницата пак се изчерви. Тя изля горещата вода в един леген и пробва с лакът дали пари.

— А и е доста красив — каза Сайлънс, без да се замисли.

Финула подскочи и част от водата се разля по пода. Тя се загледа в образувалата се локвичка, а после вдигна очи притеснено към Сайлънс.

— Прекалено е хубав за мен, нали?

Сайлънс примигна. Беше се опитала да се пошегува, а не да нарани момичето.

— О, не, нямах това предвид.

— Но е вярно — каза печално Финула. — Очите му са толкова сини и лицето му е толкова красиво. Виждам как другите момичета го гледат и просто ми се иска да им изскубя косите.

— Той поглежда ли към тях? — попита Сайлънс, докато слагаше Мери в плитката ваничка.

— Неее — каза проточено Финула, сякаш не беше много сигурна.

— В такъв случай не бих се притеснявала — каза Сайлънс, като започна да мие с гъбата гръбчето на детето. Мери все още се занимаваше с подарената й връв, като я потапяше във водата и след това я слагаше върху коремчето си. — Сигурна съм, че те намира за много хубава.

Финула прехапа долната си устна не особено убедена, но след това лицето й светна и тя извади едно вързопче от джоба на престилката си.

— Взех още неща за хапване за вас, гос’жо — прошепна тя, докато й подаваше вързопчето.

— Колко си мила — зарадва се Сайлънс и разопакова четвъртото си ядене за деня, което или беше третият й обяд, или пък ранна вечеря. Трудно беше да се каже. С тази скорост можеше и да надебелее, докато беше на диетата, наложена й от мистър О’Конър.

Не можа да не се зачуди дали Мики О’Конър наистина не виждаше храната, която хората му внасяха тайно в стаята й противно на изричните му нареждания. Сайлънс потрепери.

Какво ли беше пиратското наказание при бунт?

 

 

На следващата сутрин Уинтър Мейкпийс се събуди и веднага простена от болката в мускулите си. В стаята му още беше тъмно, но въпреки това той знаеше точно до минутата, че е пет и половина, защото това беше часът, в който беше приучил тялото си да се буди. Седна в тесния си креват и усети подръпването в бедрата и задните си части — резултат от това, че беше прекарал на кон целия ден вчера.

Тъй като Домът за злочести пеленачета и подхвърлени деца, в който живееше, и дневното училище, в което преподаваше на малки и не особено дисциплинирани момчета, бяха на един хвърлей разстояние едно от друго, на Уинтър обикновено не му се налагаше да язди. Само че пътуването му до Оксфорд го беше принудило да наеме кон… Около половин минута разтрива краката си и чак след това стана, прогонвайки болката от съзнанието си. Не беше нищо сериозно и скоро щеше да отшуми.

Когато застана над легена с вода, за да наплиска лицето си, му се наложи да сведе ниско глава. Стаята му се намираше точно под стрехата и наклонът на покрива беше доста стръмен. Месеците, откакто живееше в маломерното пространство, го бяха накарали да свикне с особеностите на стаята, така че вече можеше да се движи между четирите й стени, без да си удари главата в някоя греда, дори и в тъмното.

Уинтър си сложи бяла риза, черен елек, черни бричове и черно палто и разтвори капандурата, за да изхвърли водата от сутрешното си измиване на улицата долу. Небето започваше да става розово-сиво и на бледата светлина човек можеше да различи силуетите на покривите на „Сейнт Джайлс“. Уинтър остана загледан в тях само за миг, преди да затвори плътно прозореца и да запали една свещ. През следващия час той работи без прекъсване, седнал на тясното си бюро. Част от работата му бе подготовка за уроците му в училището, но той водеше и кореспонденция с учени по философия и религия както в Англия, така и на континента. Всъщност пътуването му до Оксфорд беше свързано със стар познат — възрастен философ, който бе на смъртния си одър.

Когато навън напълно се развидели, Уинтър се изправи и се протегна, преди да изгаси с два пръста свещта. Взе каната за вода, внимателно заключи спалнята си след себе си и за момент се спря да погледне към вратата на стаята на сестра си Сайлънс. Отдолу през процепа не се процеждаше никаква светлина. Вероятно още спеше. Замисли се дали да не я събуди, но след това се отказа. Сайлънс имаше нужда от няколкото минути допълнителен сън.

Той тръгна надолу по стълбите и почти се сблъска с едно малко момче, което доста подозрително се спотайваше на един от завоите.

Уинтър го хвана за яката — много рано в кариерата си на учител на малки пакостници се бе научил, че е най-добре първо да ги хванеш, а после да им задаваш въпроси.

— Защо не си на закуска с останалите момчета, Джоузеф Тинбокс?

Джоузеф извъртя очи към него, докато Уинтър продължаваше да го държи за яката.

— Тъкмо слизах, мистър Мейкпийс.

— Нима? — попита скептично Уинтър. Той остави каната за вода и със светкавично движение взе предмета, който Джоузеф се опитваше да скрие зад гърба си. — А какви ти бяха намеренията относно тази прашка?

Джоузеф разтвори широко очи, преструвайки се доста успешно на невинен при вида на кожения ремък, който Уинтър люлееше под носа му.

— Намерих я на стълбите, кълна ви се.

Уинтър повдигна едната си вежда, вглеждайки се в момчето.

Джоузеф отклони погледа си от този на Уинтър.

— Джоузеф — каза Уинтър тихичко. — Знаеш, че не търпя да се лъже в тази къща. Думата на един мъж е съкровище, което той пази в себе си, без значение колко бедни са дрехите му. И да я пилее безразсъдно е признак не само на глупост, но и на измама. А сега ми кажи. Твоя ли е тази прашка?

Момчето преглътна.

— Да, сър.

— Не съм доволен да чуя, че си играеш с прашка — каза Уинтър спокойно. — Но съм доволен, че ми каза истината. Като наказание за първото, бих искал да почистиш огнището в кухнята и да изтъркаш тухлите около него.

— О! — възкликна Джоузеф, но веднага преглътна стенанието си, като видя как го гледа Уинтър. — Да, сър.

— Добре. — Уинтър пусна яката на момчето, сложи прашката в джоба си, вдигна каната и посочи на Джоузеф да върви пред него по стълбите.

Тръгнаха мълчаливо надолу, но когато стигнаха до най-долното стъпало, Джоузеф се поколеба.

— Сър?

— Да? — Уинтър погледна към Джоузеф, който се клатеше от крак на крак неспокойно.

— Съжалявам, сър.

— Всички допускаме грешки, Дожузеф — нежно каза Уинтър. — Но начина, по който постъпваме след това, е онова, което различава порядъчния човек от нечестния.

Джоузеф сбърчи вежди, размишлявайки над думите на Уинтър. След това челцето му се отпусна и той каза:

— Да, сър.

Момчето влезе в кухнята, крачейки почти толкова наперено, колкото обикновено.

Устните на Уинтър потръпнаха развеселено, докато вървеше след момчето. Това не беше първият подобен разговор, който водеше с Джоузеф, и не очакваше да е последният, но детето беше с добро сърце.

Кухнята на сиропиталището беше светла и изпълнена с шума от бъбренето на децата. В центъра на претъпканата стая имаше две дълги маси — едната за момчетата, а другата за момичетата. Джоузеф Тинбокс отиде при масата на момчетата и скокна на една от дългите скамейки.

— Добро утро, мистър Мейкпийс — каза Алис, една от прислужничките в сиропиталището, като поспря за миг шетнята си, за да го поздрави.

— Добро утро и на теб, Алис — каза Уинтър и й подаде каната.

— О, благодаря ви, сър, че ми спестявате разкарването до горе — усмихна му се Алис и изнуреното й лице се разведри.

— Деца — повиши глас над какофонията Нел Джоунс, главната прислужничка в сиропиталището. — Моля ви да поздравите мистър Мейкпийс.

— Добро утро, мистър Мейкпийс! — веднага отвърна един доста нестроен хор от детски гласчета.

— Добро утро, деца — каза Уинтър, сядайки на скамейката.

Нел побърза да сложи пред него купа с каша и чаша с чай.

— Благодаря ти — промърмори Уинтър, сръбвайки си от врелия чай. Той погледна към другата страна на масата, където едно малко тъмнокосо момче сънливо си чоплеше носа. — Добре ли спа, Хенри Пътман?

Всички момчета в Дома за злочести пеленачета и подхвърлени деца бяха кръщавани Джоузеф, а всички момичета Мери — с изключение на Хенри Пътман. Когато Хенри дойде в сиропиталището — вече на четири години, — той буйно бе настоявал да запази собственото си име. И тъй като, за разлика от повечето сираци беше достатъчно голям, че да говори, удовлетвориха желанието му.

При поздрава на Уинтър Хенри побърза да махне ръката си от носа.

— Да.

По-голямото момче, което седеше до Хенри, го сръга с лакът и Хенри го изгледа гневно.

— Сър! — изсъска му по-голямото момче.

— О! — възкликна Хенри. — Да, сър. Добре спах. Само дето сънувах нещо.

Уйнтър беше наясно, че темата за детските сънища може да обсеби изцяло времето за закуска, и затова само промърмори:

— Нима?

Но беше късно Хенри да бъде спрян.

— Сънувах жаби. Големи жаби! Колкото крави, — Хенри разтвори широко ръце, за да покаже колко големи са тези митични жаби, и за малко да катурне купата с каша на седящото до него по-голямо момче.

Уинтър успя да улови политащата купа с рефлекс, придобит в резултат от дългогодишния си опит с деца.

По-голямото момче побърза да възрази:

— Жабите не стават толкова големи. Всеки го знае!

Уинтър се обърна кротко към момчето:

— Джоузеф Смит^[1], дали би могъл да информираш Хенри за мислите си по отношение на относителния размер на жабите от сънищата по един по-възпитан начин?

За момент и двете момчета се смълчаха, докато осмисляха думите на Уинтър, и той се възползва, за да хапне от кашата почти на спокойствие.

След малко Джоузеф Смит се обади:

— Не вярвам, че жабите стават големи колкото крава.

— В моите сънища обаче стават — отвърна му Хенри Пътман.

И това сякаш сложи край на дискусията.

Леко изпискване накара Уинтър да погледне към масата на момичетата и да забележи, че Сайлънс все още не е слязла за закуска. Улови погледа на Нел Джоунс и й направи знак да дойде при него.

— Мисля, че е време да събудим сестра ми.

Сините очи на Нел се сведоха надолу, избягвайки погледа на Уинтър, и у него се прокрадна някакво неясно усещане за безпокойство.

— Хм, ами… относно това, сър…

— Да? — подкани я той, виждайки, че прислужницата се затруднява да намери точните думи.

Нел стисна здраво очи.

— Тя не е тук.

— Какво? — примигна Уинтър.

— Мисис Холингбрук се изнесе от сиропиталището онзи ден — бързо каза Нел, сякаш опитвайки се колкото се може по-бързо да остави зад гърба си някаква неприятна задача. — И Мери Дарлинг е с нея.

Децата бяха започнали да притихват едно по едно, усещайки с животинския си детски инстинкт, когато се зададеше опасност.

— Къде е сестра ми? — попита Уинтър много меко.

Нел преглътна:

— Отиде да живее в двореца на Мики О’Конър — Чаровника.

 

 

Същата сутрин Сайлънс тъкмо приключваше с храненето на Мери Дарлинг, когато някъде отдолу долетяха приглушени мъжки викове. Финула вдигна очи, а Сайлънс се заслуша, все още протегнала ръка с последната лъжица каша към устата на Мери. Детето беше изгубило интерес към закуската и бъркаше с пръсти в лепкавата купичка, упорито игнорирайки лъжицата.

Сайлънс я потупа по рамото.

— Мери, доизяж си кашата.

Виковете отново се надигнаха и един от гласовете се стори толкова познат на Сайлънс, че… Тръпка премина по гърба й. Тя остави лъжицата и се затича към вратата.

— Гос’жо, не можете… — Финула извика след нея, когато Сайлънс рязко отвори вратата.

Пред нея се изправи смръщеният Бърт.

— Кой е долу? — попита Сайлънс с нетърпящ възражения глас.

Бърт тръгна да й отговаря, но Сайлънс профуча покрай него. Той възмутено извика след нея.

Сайлънс се затича надолу по стълбите, обзета от страх заради настъпилата тишина. Какво му бяха сторили?

Тя стигна до долния коридор, премина през няколкото врати и се блъсна в широкия мъжки гръб, който се изпречи на пътя й.

— Уф! — измърмори тя, опитвайки се да мине покрай Мики О’Конър. Тъкмо успя да зърне Уинтър, застанал неподвижно насред наобиколилите го пирати, когато мистър О’Конър я придърпа към гърдите си и сложи ръце на кръста й, за да я задържи.

Сайлънс си пое остро въздух при докосването му. Екзотичният аромат на тамян я обгърна. Не беше го виждала от онази вечер, когато се бяха скарали заради вечерята, и сякаш вече бе забравила колко силно беше присъствието му.

Уинтър стисна устни.

— Пуснете сестра ми.

— Колкото и голямо да е желанието ми да удовлетворя всяка ваша заповед, мистър Мейкпийс — каза Мики О’Конър с провлачения си говор и Сайлънс усети как думите излизат от гърдите му, притиснати към гърба й, — не бих могъл да го сторя с чиста съвест, след като дамата сама не ме е помолила за това.

Уинтър я погледна.

— Сайлънс?

Тя преглътна. Уинтър изглеждаше много гневен. Той стоеше срещу нея, облечен с обичайните си тъмни дрехи, невъоръжените му ръце бяха свити в юмруци от двете страни на тялото му, а на главата си имаше кръгла черна шапка. Подобно на всичките й братя, и той предпочиташе да не носи перука, а да връзва простичко тъмнокафявата си коса отзад на опашка. Въоръжените пирати, които го бяха наобиколили, определено трябваше да изглеждат доста по-опасни от него, но не беше така. На всичкото отгоре Уинтър бе успял по някакъв начин не само да премине през входа на двореца на Мики О’Конър, но и да навлезе доста навътре в така добре охранявания дом.

Може би фактът, че пиратите не го бяха спрели, се дължеше именно на тихата сила, която излъчваше брат й.

Сайлънс се извъртя в ръцете на мистър О’Конър, така че да го погледне в лицето. Той бе така близо, че тя успя да види всяка тъмна мигла, обрамчваща очите му, както и мъничките бръчици, които тръгваха като разперено ветрило от крайчетата на тъмнокафявите му очи.

— Позволете ми да говоря с него.

Схватливите му очи се присвиха насреща й и погледът в тях не бе никак щастлив.

— Моля ви — прошепна тя.

— Както желаете. — Мики О’Конър разтвори широко ръце и погледна над главата й. — Пет минути, мистър Мейкпийс. Нито секунда повече. Можете да разговаряте с прекрасната си сестра в библиотеката ми.

Мики О’Конър имаше библиотека?! За секунда Сайлънс се разсея, като си представи този мъж, излъчващ такава първична сила, прилежно свел глава над прашните книги.

Въведоха ги в библиотеката. Естествено, библиотеката на мистър О’Конър не приличаше на онази от представите й. Стаята не беше много голяма, но от резбования палисандров таван над главата й до дебелите персийски килими под краката й всичко беше великолепно. Наоколо имаше древни статуи всички без съмнение плячкосани от кораби: имаше статуя на богинята Диана, заобиколена от своите ловджийски хрътки, имаше и бюст на някакъв античен брадат велможа. А книгите! Всяка свободна повърхност беше покрита с разтворени книги, изпъстрени с великолепни илюстрации — от изображения на екзотични животни до миниатюрен молитвеник, деликатно украсен със злато.

— Мили Боже! — пое си удивено дъх Сайлънс, докато оглеждаше фантастичната стая. — Уинтър, виждал ли си някога подобно невероятно място? — възкликна тя, след което се намръщи:

— Макар че нямаше да е зле да има удобни столове.

— В момента повече ме интересува твоето състояние, сестро, отколкото тази стая — сухо й отвърна Уинтър.

Сайлънс се изчерви и погледна към брат си. Веждите му бяха свъсени от притеснение.

Тя си пое въздух и приглади с ръка престилката, която си беше сложила по навик сутринта — чак сега забеляза, че е малко накриво.

— Съжалявам, че си тръгнах толкова неочаквано от сиропиталището. Знам, че сигурно си се разтревожил…

— Разтревожил — повтори думата Уинтър с равен тон.

Сайлънс прехапа устната си.

— Против волята ти ли те държат тук?

— О, не — каза тя.

Той кимна.

— Аз не съм човек, който се поддава на истерия. Ако беше така, щях да съм оплешивял, скубейки си косите на път за тук. Мики О’Конър, Сайлънс?

Уинтър изрече меко последните три думи, но зад тях се криеше толкова много подтекст. Уинтър беше видял в какво състояние бе напуснала дома на мистър О’Конър предишния път. Той знаеше какво й бе причинено тогава.

И подозираше още по-ужасни неща.

— Той е баща на Мери Дарлинг — каза тя.

Веждите му се повдигнаха въпросително.

— Той казва, че Мери трябва да остане тук, защото враговете му я заплашват. Но ми позволи и аз да остана, за да се грижа за нея.

Уинтър затвори за миг очи и когато отново ги отвори, те бяха изпълнени с мъка.

— Ако детето наистина е негово, тогава то не ти принадлежи. Трябва да се откажеш от Мери.

— Не! — Тя преглътна и сниши глас. — Ти не разбираш. Мистър О’Конър ми обеща, че ще ми остави Мери Дарлинг — ще ми я остави завинаги, — когато опасността от враговете му отмине. Не разбираш ли? Ще мога да я отведа оттук.

— Мисля, че по-скоро ще повярвам на думата на някоя змия, отколкото на тази на мистър О’Конър.

— Но…

Брат й пристъпи напред и нежно докосна лакътя й.

— Той те използва, сестричке. Може би вижда в теб само средство за забавление, може би планът му е далеч по-коварен, но във всеки случай може да си сигурна, че единственото, от което се интересува Мики О’Конър, е собственото му удоволствие. Не го е грижа нито за теб, нито за Мери Дарлинг.

— Което е още по-важна причина, за да остана — прошепна тя. — Обичам Мери, Уинтър. Чувствам я като собствена дъщеря, все едно аз съм я раждала. Не бих могла да я оставя самичка тук, дори да нямах надеждата да я върна у дома един ден. Но тъй като имам такава надежда… Ами, тогава ще се държа за нея.

— Репутацията ти ще бъде съсипана, ако останеш тук.

— Репутацията ми вече е съсипана.

— Заради него. — Уинтър рядко повишаваше глас, рядко показваше каквато и да е емоция, но сега думата „него“ беше изпълнена с омраза.

Очите на Сайлънс се разтвориха. Знаеше, че Уинтър не харесва мистър О’Конър, но досега нямаше представа колко силна е ненавистта, която брат й изпитва към пирата.

— Уинтър…

— Той ще те съсипе, а заради теб ще съсипе и сиропиталището. — Уинтър говореше сдържано и без излишна емоция. — В момента не можем да си позволим да се говори за репутацията ти, сестро. Помисли за сиропиталището, ако не искаш да мислиш за себе си.

Стана й зле и затвори очи. Обръщаше му гръб, предаваше доверието му, но…

— Съжалявам. Наистина съжалявам за сиропиталището, но става дума за Мери Дарлинг, Уинтър. Моля те. Тя е всичко, което ми остана.

— Исусе. — Брат й се извърна и отиде при една от лавиците с книги, гледайки сляпо към редиците със скъпо украсени кожени корици.

За момент в библиотеката настана тишина.

Сайлънс прехапа устната си, докато наблюдаваше брат си. Докато чакаше да види дали беше пречупила доверието му в себе си окончателно. Уинтър беше най-малкият от братята й, онзи, който беше най-близо до нея по години — и най-близо до сърцето й.

Ако не се бе втренчила така съсредоточено в гърба му, можеше и да не види как раменете му се отпускат надолу.

— Знам какво означава Мери Дарлинг за теб, сестро. Свидетел съм на мъката ти и на това как радостта постепенно се завърна в очите ти през изминалата година. И знам, че това до голяма степен се дължи на детето. Ако това е единственият начин да задържиш Мери Дарлинг, тогава остани.

Тя въздъхна и отвори уста да му благодари.

В този миг обаче Уинтър рязко се извърна, за да я погледне, и тя видя, че обикновено спокойните му очи сега хвърлят искри.

— Само че аз видях какво ти стори Мики О’Конър. Видях в очите ти злото, което ти донесе. Не мога да те спра, щом си си наумила този безразсъден план, но не очаквай да подскачам от радост при мисълта, че те оставям в покварените ръце на Мики О’Конър.

Зад тях се чу пляскане с ръце, което разби интимността между брата и сестрата.

Сайлънс се завъртя.

Мики О’Конър се бе облегнал на една врата, хитроумно скрита в резбованите стенни панели.

Уинтър бе притихнал до Сайлънс и поради някаква причина тя имаше чувството, че той много внимава да запази контрол над себе си, като му трябва много малко, за да прибегне до насилие. Глупава мисъл — та Уинтър беше най-кроткият човек, когото познаваше.

Въпреки това тя постави ръка върху неговата.

— Моля те.

— Ще постъпя, както желаеш — каза й Уинтър, въпреки че погледът му не се отклони от лицето на мистър О’Конър. — Сега ще си отида, но следващия път, когато дойда, ще те отведа със себе си. Дотогава, ако се почувстваш в опасност, по което и да е време, изпрати ми съобщение и аз ще дойда за теб — независимо дали е ден, или нощ.

— Добре, Уинтър — каза покорно тя, осъзнавайки, че брат й се нуждае от чувството, че има поне някакъв контрол над ситуацията.

Очите на Мики О’Конър се плъзнаха подигравателно към нейните.

За щастие Уинтър сякаш не видя този поглед. Той се наведе да целуне Сайлънс по бузата и добави тихо, докато се изправяше:

— Запомни: по всяко време.

Тя кимна, неспособна да продума заради буцата, която изведнъж заседна в гърлото й. Винаги беше знаела, че Уинтър я обича, но действията му днес говореха за истинска братска отдаденост: той бе нахлул сам-самичък в двореца на Мики О’Конър заради нея. Никога не бе осъзнавала, че я обича до такава степен, и сега почувства парадоксалната загуба на нещо, за което не бе знаела, че притежава. Той я изоставяше тук — само защото сама го бе помолила за това. Само защото наистина я обичаше.

— Хората ми ще ви изпроводят навън, Мейкпийс — каза мистър О’Конър. — Просто за да сме сигурни, че няма да се изгубите по пътя към изхода.

Уинтър погледна пирата и за момент Сайлънс притаи дъх, докато двамата мъже сякаш си казваха нещо без думи.

След това Уинтър се извърна и излезе от стаята.

Сайлънс впи гневен поглед в Мики О’Конър.

— Нямаше нужда да го предизвиквате.

— Нима? — Пиратът се отблъсна от рамката на вратата, на която се бе облегнал, и пристъпи към нея.

— Да. — Сайлънс се намръщи насреща му. — Ние вече имаме сделка и аз нямам намерение да се отмятам от нея. Уинтър просто се притеснява за мен. А предизвиквайки го, можеше да се стигне до наистина неприятна свада.

Той сви рамене.

— Виждате ли, скъпа моя, ето къде мненията ни не съвпадат. Брат ви е твърд мъж. Ако не бях отстоял позицията си, той щеше да ви отведе оттук, преди още да разберете какво става.

Уинтър? Твърд мъж? Що за странно определение… Сайлънс поклати глава. Понякога мъжете бяха много особени. Тя се загледа в мистър О’Конър, който тъкмо прокарваше небрежно пръсти по един огромен том с цветни карти, а пръстените му проблясваха.

— Никога не бих предположила, че имате подобна стая — каза тя.

Черните му вежди се извиха нагоре по челото му с цинична развеселеност.

— Нима искате да кажете, че тези неща тук са прекалено префинени за един суров пират?

— Не — възкликна тя, макар че естествено точно това беше имала предвид. — Аз… аз просто мислех, че…

Гласът й заглъхна, докато гледаше как той прокарва дългия си показалец по голата гръд на Диана.

Той се извърна и видя, че се е втренчила в него.

— Ай, мисис Холингбрук?

Лицето й пламтеше, но въпреки това тя издържа на погледа му. Уинтър не беше отстъпил пред този мъж, и тя нямаше да го стори.

— Нямате нужда от подобна стая.

— Нужда?

Тя се опита да формулира мислите си.

— Тронната ви зала е така крещящо помпозна, но позволявате на другите да влизат в нея. Тя е почти като някакво обществено място, защото там приемате посетителите си. Помпозността си има цел. С нея плашите останалите. Но тази библиотека…

— Ай?

— Нямате нужда от нея, защото не я използвате, за да впечатлявате другите.

Главата му бе сведена на една страна, докато я гледаше с любопитство.

— Вие сте една много интересна жена, мисис Холингбрук. Ако не използвам библиотеката си, за да впечатлявам, тогава за какво я използвам според вас, ако смея да попитам?

— Точно това се чудя и аз — каза тя. — Защо ви е тази библиотека?

Директният въпрос сякаш го изненада. Той се загледа в нея за секунда, колебаейки се, след което като че ли взе някакво решение. Застана до друга дебела книга. Сайлънс любопитно го последва, надничайки над лакътя му, докато той разгръщаше страниците.

Пред очите й се появи изображение на смарагдов бръмбар, кацнал на стъблото на някакво екзотично растение. Цветовете на насекомото бяха толкова ярки, толкова живи, че сякаш то всеки миг щеше да изпълзи извън страницата.

Мики О’Конър проследи с леко движение ръбовете на страницата.

— Една нощ преди може би около осем години открих подобна на тази книга в един сандък, пристигнал на борда на кораб, идващ от Западните Индии.

— Искате да кажете, че сте го откраднали — сериозно каза Сайлънс.

Мики й се ухили, разкривайки здравите си бели зъби.

— Доколкото знам, сандъкът беше принадлежал на един от онези собственици на плантации. Мъж, който притежавал стотици роби, превиващи гръб, за да отглеждат захарна тръстика за него и той да трупа богатство. Ай, откраднах от такъв като него, и продължавам да си спя все така спокойно.

Сайлънс погледна отново надолу към илюстрованата книга. Със сигурност не одобряваше кражбата, но в същото време не одобряваше и търговията с хора.

— Тръгнахте да казвате, че сте намерили подобна на тази книга преди осем години.

— Ай — каза той и също погледна обратно към смарагдовия бръмбар. — Намерих я, разтворих я и бях удивен. Никога не бях виждал нещо подобно, разбирате ли. Беше пълна с изображения на пеперуди. В онзи край на Лондон, в който съм отрасъл, не може да се каже, че има много пеперуди, а пеперуди като онези — елегантните му пръсти погалиха страницата, сякаш спомняйки си онази книга, — ами, те могат да накарат човек почти да повярва в Господ.

Сайлънс преглътна. Тя също беше отраснала в Лондон, но със семейството й бяха ходили на излети в парка или на разходки до Грийнуич и други градчета. Беше виждала пеперуди и не само — питомни сърни, диви птици, прекрасни градини и цветя. Що за детство бе имал той, че никога да не види пеперуда?

— В кой край на Лондон сте израснали? — меко го попита тя.

— „Сейнт Джайлс“ — каза той, все още прокарвайки пръсти по позлатените страници. — На един хвърлей разстояние оттук.

Тя се опита да си го представи като момче. Естествено, бил е красиво момче, стройно и грациозно. Почувства странно безпокойство от тази мисъл. Красивите деца не оцеляваха дълго в „Сейнт Джайлс“.

— Заедно със семейството си ли сте живели?

— С майка ми… и с него.

Тя се намръщи, когато той постави ударение върху последната дума. Дали говореше за баща си или за някакъв друг мъж? Тя го погледна, но предпочете да му зададе по-лесен въпрос.

— Родителите ви все още ли живеят в „Сейнт Джайлс“?

Той я изгледа иронично и затвори голямата илюстрирана книга. Очевидно нямаше намерение да отговори на въпроса й.

Дразнещ мъж. Тя огледа малката библиотека.

— Коя е книгата?

— Какво?

Тя посочи към преливащите от книги рафтове.

— Къде е книгата с пеперудите?

— Не я държа тук — поклати глава той.

— Но тогава…

— Какво любопитно същество сте вие. — Той се извърна, за да постави книгата на един от рафтовете.

Раздразнена тя си пое въздух.

— Какво искате от мен?

Когато се извърна обратно към нея, лицето му бе станало безизразно.

— Какво ви кара да мислите, че искам нещо от вас, скъпа моя?

Но тя нямаше намерение да му позволи да се измъкне от този въпрос. Направи крачка по-близо към него и това почти го накара да отстъпи назад.

— Защо дадохте Мери Дарлинг точно на мен? Защо ме забъркахте изобщо във вашия живот? Какво правите?

Той погледна встрани от нея, а един мускул се стегна на челюстта му.

— Защитавам вас и малката, нищо повече. Единственото, което вие трябва да сторите, е да стоите в стаята си и да сте доволна.

Да стои в стаята си? Да бъде доволна? Очите на Сайлънс се разтвориха невярващо.

— Нима ви приличам на кукла?

Клепачите му се притвориха и красивите му черни мигли погалиха бузите му, преди отново да вдигне поглед към нея.

— Не, вие сте прекрасна жена, наистина. Не бих ви сбъркал с някаква играчка.

Интимните нотки в гласа му накараха устните й да се разтворят.

Ъгълчетата на чувствената му уста се извиха при объркването й.

— Днес вечерята е по-рано — в седем часа, точно. И вярвам, че ще ни удостоите с прекрасното си присъствие.

Сайлънс се стегна. Той нямаше да я хване със свален гард толкова лесно.

— Нямам никакво намерение да вечерям с вас, мистър О’Конър.

В миг усмивката изчезна от лицето му, оставяйки върху него плашеща мрачност.

— Тогава ще продължите да гладувате в стаята си, скъпа моя, докато не решите да промените мнението си.

И с тези думи той се завъртя върху петите си и излезе с широка крачка от стаята.