Елизабет Хойт
Скандални желания (5)

Пета глава

На следващата нощ луната светеше в бледо сребристо, докато Мик се качваше на лодката. В препасания си колан беше затъкнал два пистолета, а на различни места по тялото му бяха скрити половин дузина ножове. Тази вечер щяха да нападнат кораб, чийто капитан бе решил да задържи половината от десятъка на Мик за себе си. Мик даде знак на другата лодка и мъжете на греблата се отблъснаха от пристана. Единственият звук, който нарушаваше нощната тишина, беше тихото потапяне на веслата във водата.

Мик се наведе напред над кърмата на лодката и се загледа, докато се приближаваха към огромното туловище на кораба „Феъруедър“. Корабът беше ветроход с пет мачти, на не повече от пет години и беше истински красавец. Мик от край време имаше слабост към високите кораби, които влизаха в пристанището на Лондон. Приличаха му на живи великани, които дремят върху мръсните води на Темза.

Лодката стигна до кораба, където въжената стълба вече ги очакваше. Мик се заизкачва по нея начело на екипажа си. Прескочи леко през парапета и видя седналите плътно един до друг двама пазачи.

— Добър вечер, господа — тихо им каза Мик, докато се изправяше. — Само вие ли сте на борда?

— Ай — кимна нервно по-възрастният от двамата — дребен мъж на около трийсет години. — Точно както ни каза.

— Добре. — Мик небрежно им подхвърли една малка кесия и монетите в нея издрънчаха, когато по-възрастният пазач я улови. — Ще получите останалото, когато аз и моите хора си тръгнем.

Мик махна с ръка на екипажа си.

Хората му незабавно се разпръснаха по кораба, мълниеносно спускайки се към трюма, където беше товарът.

Мик отиде при юта^[1] и надникна през вратата му. Капитанската кабина обикновено се намираше на кърмата на кораба и „Феъруедър“ не беше изключение. Мик изсумтя със задоволство, когато тръгна по коридора и бързо откри една солидна дъбова врата, която се отличаваше от останалите по фината си резба. Естествено, беше заключена, но с няколко ловки движения с камата си в дървото близо до ключалката Мик лесно я отвори и се промъкна вътре.

Очевадно капитанът на „Феъруедър“ обичаше да се обгражда с разкош по време на плаване. На една от масите имаше емайлирана табакера за емфие, а до нея месингова мастилница. Мик ги погледна и след това се извърна към малък сандък до леглото. Той също беше заключен, но Мик се справи бързо и с неговата ключалка. Вътре намери малко златни монети, красив месингов секстант^[2] и няколко карти. Продължи да рови, докато на дъното на сандъка не напипа правоъгълен предмет, увит в мушама. Извади го и приседна на петите си, докато го разопакова.

Пред очите му се разкри тънка книга, чиято кожена подвързия беше потъмняла от времето. На предната корица имаше позлата, но не и заглавие. Мик огледа книгата отвсякъде, след което я разтвори. Страниците бяха изписани красиво на някакъв непознат език. След няколко прелиствания Мик стигна до малка, много фина илюстрация.

Мик повдигна вежди и се усмихна.

Зави внимателно книжката обратно в мушамата и я пъхна в един от вътрешните джобове на палтото си. След това продължи да претърсва стаята.

Десет минути по-късно единственото по-интересно нещо, което успя да открие, бяха няколко великолепни глинени лули. Мик излезе от капитанската каюта и се върна обратно на палубата. Беше научил хората си да са експедитивни по време на подобни набези и този път отново не го разочароваха: Бран вече надзираваше прехвърлянето на няколко бурета в чакащите ги лодки.

— Приключвате ли? — попита Мик, като се приближи до Бран.

— Ай. — Момчето му се усмихна. — Взехме почти всичкия тютюн.

— Добре. — Капитанът на „Феъруедър“ щеше да плати скъпа цена за алчността си. Мик подхвърли още една малка кесия към чакащите настрани пазачи. Не изглеждаха да са много умни, но ако все пак имаха поне капчица разум, щяха да са си плюли на петите, преди капитанът да се качи обратно на кораба на другата сутрин. — Да се махаме оттук тогава.

Бран кимна и в миг прескочи през борда и слезе по стълбата. Мик го последва и усети как лодката потъна под тежестта му, когато стъпи в нея. Направи знак с ръка и гребците се отблъснаха от „Феъруедър“.

Слабата луна едва осветяваше водата и те гребяха в почти пълен мрак. Чуваше се единствено шумът от потапянето на веслата в реката. Въпреки това щом наближиха пристанището, нещо накара Мик да застане нащрек и да се загледа в тъмнината. Всичко изглеждаше по същия начин, както когато бяха тръгнали към кораба преди едва половин час — няколко бурета бяха струпани в сенките, а над тях се извисяваше порутен склад. На вид нямаше нищо, което да го разтревожи, но въпреки това косъмчетата по врата му настръхнаха.

И след това нещо помръдна зад едно от буретата.

— Засада! — изрева Мик и извади един от пистолетите си.

Изстрелът му проехтя едновременно с изстрел откъм пристанището и мъжът на греблата пред него се свлече с дупка в главата, от която шурна кръв. Нощта изведнъж се освети от пистолетния огън. Мик стреля и с другия си пистолет, след което подхвана тялото на мъртвия мъж и го изхвърли от лодката.

Издърпа един от собствените си хора и му нареди:

— Греби към брега, колкото можеш по-бързо.

Чу се вик и шум от падане във вода, когато един от пиратите изчезна в Темза. Мик се надяваше мъжът да е бил мъртъв, преди да потъне, защото повечето от хората му не умееха да плуват — а да се удавиш беше гаден начин да умреш. Мик изръмжа, измъкна една от камите си и я хвана между зъбите си. След това свали ботушите и палтото си и като змиорка се плъзна през борда на лодката.

Водата беше ледена като целувката на мъртва жена и смърдеше на нечистотиите, които се изливаха в реката и я бяха превърнали в истинска клоака. Нищо от това обаче нямаше значение — Мик и преди бе плувал в Темза и бе вкусвал гнусната й вода. Той се носеше напред, като само очите му бяха над повърхността, а лицето му бе загубило всяка чувствителност от студа. Той стигна до пристана преди лодките и успя ясно да различи нападателите. Един от тях се бе свил близо до водата и стреляше с два дълги пистолета, докато друг зад него му ги зареждаше.

Стрелецът беше първият, когото Мик прати в реката.

Чу се плисък и избълбукване, след което мъжът изчезна под вонящата повърхност. Другарят му се втренчи в излизащия от водата Мик.

— Мамка му — изкрещя той. — Това е Мики Чаровникът.

— Как сме? — захили му се насреща Мик и заби ножа си между ребрата му.

Очите на мъжа се разшириха, но Мик нямаше време да го оглежда. Изпрати го в студената прегръдка на Темза, без да проверява дали е мъртъв, или още жив. Когато се обърна, видя, че лодките му са почти на кея и някои от хората му продължават да стрелят. Нападателите избягаха в тъмнината.

Всички без един.

Той бе само силует, който стоеше безстрашно насред пушечните изстрели, и Мик по-скоро усети, отколкото видя, кой е той.

— Чарли Грейди — прошепна Мик.

— Мики Чаровникът. — Сянката кимна леко с глава, сякаш показваше, че го е разпознал. — Колко ли дълго ще останеш в бизнеса, ако губиш човек или двама при всеки набег?

— Майната ти — издиша Мик.

— И на теб — тихо отвърна Чарли. — О, да, и на теб също, Мики О’Конър.

В следващия миг пиратите стъпиха на сушата, но Чарли Грейди вече беше изчезнал.

— Кой беше това? — задъхано попита Бран, заставайки до Мик. — В тъмното не можах да видя. Познаваш ли го?

— Ай — отвърна Мик, докато гърдите му се повдигаха и спускаха в опита му да си поеме дъх. — Беше Викария на „Уайтчапъл“.

 

 

Когато най-накрая Мик и хората му стигнаха обратно в двореца, Мик едва удържаше зъбите си да не тракат.

— Кой беше? — попита той Бран, докато влизаха през входната врата, опитвайки се да пресметне колко души е загубил тази вечер. Беше изпратил останалата част от екипажа си да прибере буретата с тютюн и захар. — Видях Пат Флин, но не разпознах другия.

— Двамата други — мрачно каза Бран. — Шон Фланиган падна през борда и повече не се показа, а Майк О’Тул го уцелиха в лицето и остана на място.

— Проклятие — смръщи се Мик. Да изгуби трима от най-добрите си хора за една нощ беше достатъчно да го накара да иска да вие. — Пат имаше семейство, нали?

Бран кимна, докато вървяха с тежка стъпка през тъмните коридори по посока на кухнята в задната част на двореца.

— Пат имаше жена и две малки момиченца.

Мик потрепери — чак костите му зъзнеха от студ. Беше съблякъл мократа си риза още на доковете и си беше сложил сухото палто и ботушите, но вледеняващата прегръдка на Темза сякаш бе проникнала чак до сърцето му. — Погрижи се жената на Пат да има достатъчно, за да преживява, докато си намери друг мъж.

Бран го погледна несигурно.

— Това може да отнеме години.

Миг го изгледа злобно.

— И какво от това?

Бран неспокойно сви рамене.

— За мен няма значение, обаче хвърляш пари на вятъра — жената на Пат ще е доволна и на десет паунда и пинта^[3] джин.

Мик спря по средата на коридора и рязко се обърна към Бран. След това завря лицето си в това на по-младия мъж и изръмжа:

— Пат Флин умря, подчинявайки се на моите заповеди. Той беше добър човек. Те всички бяха. Ще се погрижа да бъдат погребани както трябва с черни ръкавици и оплаквачи и всичко останало. И ако реша, че искам жената на Пат и децата му да вечерят само с телешко и сладкиши всяка вечер през следващите три години, точно така и ще стане, мамка му.

Лицето на Бран пламна под пороя от думи на Мик.

— Разбира се — каза той безизразно. — Ще направим, както пожелаеш.

Мик присви очи. Ако някога се стигнеше до бунт срещу него, то той щеше да дойде от Бран. Младокът беше най-умелият от всичките му хора, както и роден лидер — факт, благодарение на който се бе превърнал във втория човек след Мик на толкова ранна възраст. Скоро на Мик щеше да му се наложи да започне да възлага повече отговорности на Бран, да насочи в правилната посока неспокойния и остър ум на младия мъж.

Но не и тази вечер. Викария ясно бе заявил намеренията си и Мик не можеше да си позволи какъвто и да е признак на слабост — дори пред Бран. Трябваше да му се напомни кой стои начело.

— Добре. Погрижи се да се свърши — каза Мик и се извърна, за да продължи пътя си към задната част на къщата.

Когато влязоха в кухнята, готвачът Арчи забърсваше пода.

— Кипни ми вода. — Мик отиде при огъня и започна да свлича мокрите си дрехи. — Искам гореща вана и силен огън в спалнята ми.

Останал по бельо, започна да загребва вода и да облива тялото и косата си, за да се отърве от основната част от смрадта на реката. Чувстваше се омърсен, сякаш вонеше не само заради реката, но и заради срещата си с Викария. Мик потрепери, докато обливаше главата си. Нямаше да позволи на Викария да съсипе и друга жена. Очите й бяха като обсебени, когато бе извърнала обляното си в сълзи лице от него. Мик прогони призрачния образ от съзнанието си.

Нямаше да позволи същото да се случи със Сайлънс.

Мик захвърли настрани черпака, с който се обливаше, взе палтото си и тръгна по коридора. Господи, колко беше уморен и колко студено му беше.

Студено беше дори на душата му.

 

 

Същата вечер Сайлънс лежеше в леглото си и се вслушваше в суматохата в съседната стая. Рано сутринта тя и Мери Дарлинг бяха преместени в стая, която беше свързана със спалнята на Мики О’Конър с очебийна врата помежду им. Донякъде очакваше да го види през деня, но явно пиратът беше прекалено зает със собствените си работи. Той се бе завърнал у дома едва сега, късно през нощта.

Мери Дарлинг спеше в ъгъла в легълцето си, което също беше пренесено в новата им стая. Тя беше по-голяма и по-красива от онази, в която бяха настанени първоначално. Стените бяха в меко синьо-сиво, което много повече й допадаше от розовото в стаята на горния етаж, а пред камината имаше елегантен кът за сядане със столове.

Сайлънс въздъхна и се извъртя в леглото, борейки се с възглавницата под главата си. Всъщност истината беше, че не можеше да заспи заради болките в стомаха си. Отново бе отказала храната, която Финула и пазачите й се бяха опитали да й дадат днес. Просто не беше редно да излага на опасност други хора заради собствените си нужди.

Да, може и да не беше редно, само че възвишените й намерения никак не помагаха на глада, който изпитваше тази вечер. Сайлънс притисна длани към къркорещия си стомах. Беше толкова гладна, че даже беше обмисляла възможността да се промъкне до кухнята долу и да открадне храна. Най-голямата й сестра, Верити, която беше отгледала Сайлънс и Темперанс след смъртта на майка им, щеше да бъде ужасена…

Всъщност и самата Сайлънс беше ужасена. Седеше в тъмното и трепереше пред Мики О’Конър.

Нима бе страхливка?

При тази мисъл Сайлънс стана от леглото и още преди да успее да помисли какво върши, тръгна към вратата, която свързваше двете стаи. Шумът от другата страна бе утихнал преди известно време. Значи или мистър О’Конър не беше там, или беше сам — вероятно похапвайки с удоволствие след набега си.

Стомахът й изропта.

Сайлънс си пое дълбоко дъх и отвори междинната врата.

И след това осъзна, че й е трудно да издиша поетия въздух…

Пиратският крал Мики О’Конър лежеше в огромната вана, която бяха използвали предната вечер, за да изкъпят кучето Лад. Едната му ръка висеше над ръба на ваната, държейки небрежно с елегантните си пръсти пълна с кехлибарена течност чаша. Абаносовата му коса беше мокра и се къдреше по врата и раменете му. А раменете му бяха така големи, с гладка, маслинова кожа, заемащи цялата ширина на ваната. Преди Сайлънс си бе мислила, че гърдите му са напълно лишени от окосмяване, но сега видя, че малки кичурчета се виеха около кафявите му зърна, а една тънка линия стигаше до под голия му пъп, след което изчезваше под водата, където без съмнение водеше към други голи части от тялото му.

Е, разбира се, че беше гол, помисли си Сайлънс, опитвайки се да дойде на себе си. Та нали беше във ваната си. Кой би влязъл във ваната с дрехи?

В дъното на съзнанието й започна да се оформя някакъв неясен план да отстъпи назад към стаята си, но той вече я бе забелязал.

— Мисис Холингбрук — каза провлачено пиратът, отпивайки от чашата си. — Тъкмо си седях тук и се чудех дали не сте прекарали деня в пудрене и къдрене на козината на Лад, и ето ви и вас. На какво дължа това удоволствие?

Той изрече последното изречение с акцент като от висшето общество и това направи думите му да прозвучат още по-подигравателно.

Сайлънс вирна брадичка. Нямаше да подвие опашка и да избяга пред пирата — въпреки че беше гол. Хвърли един поглед на похъркващия пред камината Лад и прецени, че е най-добре да не отговаря на подигравателното предизвикателство от страна на мистър О’Конър.

— Дойдох, за да ми кажете какво се случва.

Той я изгледа изпод натежалите си клепачи.

— Нима?

— Да. — Тя сложи ръце на кръста си. — Не сме в Средновековието, та да ме държите под ключ, да ме лишавате от храна и изобщо да не си правите труда да ме попитате какво искам или от какво се нуждая.

— От какво се нуждаете… — замисли се той, докато погледът му бавно преминаваше по тялото й по начин, който я накара да пламне цялата. — Като си помисля, може и да не бъдем на едно мнение по отношение на онова, от което се нуждаете. Но все пак, кажете ми какво искате.

Тя вдигна ръце във въздуха.

— Искам — и имам нужда — да се храня.

— Ах, но нали ви казах неведнъж, че сте добре дошли да вечеряте с мен.

Тя заклати глава.

— Знаете, че…

— Знам, че Финула и Хари и половината от проклетата ми прислуга смятат, че няма проблем в това да се противопоставят на заповедите ми, като ви носят тайно храна. — В гласа му изведнъж се прокрадна зла нотка.

Тя замръзна, а очите й се разшириха от страх за другите.

— Не можете…

— Какво не мога…? — бавно каза той. Тази вечер у него имаше някаква тъмнина — нещо, което Сайлънс преди не беше виждала. — Не мога да ги уволня, да ги изхвърля на улицата, не мога да ги накарам да изчезнат? Лесно е едно тяло да се изгуби в Темза… Човек може просто да потъне под онези тъмни, студени течения и от него да не остане нито следа.

— Защо го правите? — прошепна тя.

Той елегантно сви едното си рамо и накара водата във ваната да се раздвижи.

Тя пристъпи крачка към него.

— Какво стана по време на набега ви тази вечер?

Той извърна лицето си и отпи глътка от чашата си.

— Колко сте схватлива, мисис Холингбрук. Набегът ни всъщност мина доста добре, благодаря ви, че питате. Сдобихме се с доста тютюн и захар и единствената цена, която заплатихме, беше живота на трима от хората ми.

— Боже мой — пое си дъх тя. — Какво се случи?

Той махна с ръка и пръстените му проблеснаха.

— Уверявам ви, че не е нищо, което трябва да ви притеснява вас.

Със сигурност фактът, че беше загубил трима от мъжете си, не беше нещо обичайно за него. Защото ако беше, щеше постоянно да трябва да вербува нови хора. Нещо не беше наред…

— Кои бяха те?

— Какво?

— Пиратите. — Тя трепна и махна леко безпомощно с ръка, като продължи с по-мек глас: — Вашите хора. Кои бяха те?

За момент й се стори, че той няма да й отговори.

След това обаче Мик отпи голяма глътка от чашата си и каза:

— Пат, Майк и Шон. Не бяха от най-умните от хората ми, особено Пат, но пък той имаше семейство и винаги беше готов с някоя шега… Такъв беше нашият Пат.

Сайлънс изчака, но той не каза нищо повече.

— Съжалявам — прошепна тя.

Той направи физиономия.

— Съжалявате, че трима пирати са мъртви? Защо, мисис Холингбрук? Изненадвате ме.

Тя присви очи.

— Аз не…

Той не я остави да продължи.

— А сега, кажете ми: ще ми окажете ли честта да седнете на масата ми за вечеря утре вечер? Ще хапнеш ли сладкиши с мен, Сайлънс, скъпа моя?

Поради някаква причина думите му прозвучаха неприлично. Тя се намръщи и усети, че в гърдите й се надига чувство на безсилие. Той не я слушаше, сякаш бе невъзможно да бъде чута от него.

— Аз не съм ваша и никога не съм ви давала разрешение да използвате кръщелното ми име.

— О, но нима се нуждая от такова разрешение? — прошепна Мики О’Конър. — Вие сте в моята стая — и то не за първи път, любов.

Тя рязко си пое дъх. Как смееше да й напомня за онази нощ? Изведнъж всичко й дойде в повече: гладът, тъмната нотка в гласа му, както и тази стая — тази така позната й стая. Никой не й бе повярвал, че онази нощ той не я бе докоснал с пръст дори.

Никой не я бе чул.

Тя погледна към пирата, наслаждаващ се на горещата си вана, и в нея се надигна вълна от ярост, комбинация от глада, безсилието, изгубената любов и страха й за Мери Дарлинг.

И презрение. О, изпитваше също и такова презрение.

— Знаете ли какво ми причинихте? — поиска да узнае тя с тих и треперещ глас. — Когато си поиграхте с мен на онази жестока ваша игра?

Той я погледна, но не каза нито дума. В черните му очи нямаше светлина, а само бездънност и безизразност. Нима сърцето му бе от камък и затова си играеше с живота на хората — с нейния живот — така лекомислено и безчувствено?

Треперейки, Сайлънс сви ръцете си в юмруци.

— След онази нощ аз сякаш се превърнах в нищожество. Никой от онези, които обичах, не ми повярва. Онова, което ми сторихте, ми струва всичко, което бе ценно за мен на този свят — уважението на семейството ми, брака ми, любовта ми.

— А беше ли бракът ви така съвършен, преди да дойдете при мен?

Сайлънс ахна и дъхът й се завихри в гърдите й от ярост. Разбира се, че бракът й беше съвършен, нали?

Нали?

— Между нас съществуваше истинска любов — каза тя, потискайки тъничкото гласче на съмнение в съзнанието си.

Той извърна лицето си от нея и така я разгневи още повече. С четири крачки тя стигна до него и коленичи на рогозката до ваната. Пресегна се и взе лицето му в ръцете си и го извърна към себе си, така че да я погледне. Под дланите си усети хладните му и леко наболи бузи.

— Да, любов — изсъска тя думата като някакво проклятие. — Обичах съпруга си, моя Уилям, и той ме обичаше. Така беше до онази нощ, в която вие ме задържахте тук. Вие разрушихте каквото имаше между нас така лекомислено, както момче изтръгва крилата на пеперуда.

Проклетата му, чувствена горна устна се разтегли в подигравателна усмивка.

— Какво е това любов?

Тя се наведе по-близо към него.

— Нещо, което вие никога няма да имате. Нещо, което вие сте неспособен да почувствате. Съжалявам ви, Мики О’Конър, защото аз може и да съм изгубила истинската си любов, но поне я имах за известно време. Вие никога не ще почувствате любов.

Подигравателната му усмивка бе станала още по-широка, а гласът му беше нисък и ужасяващ.

— Може и да не чувствам любов, но чувствам това.

Той сграбчи ръката й и я вкара във водата.

Тя се опита да му се противопостави и от яростните й усилия водата се разплиска по горната част на роклята й и по рогозката, но той бе по-силен от нея. Притисна дланта й там долу, върху мъжествеността си твърда и огромна, докато в същото време я сграбчи за косата с другата си ръка. Дръпна я и в следващия миг устата му бе върху нейната. Тя усети натиска на езика му върху устните си. За миг спря да се бори. Разтвори уста и го пусна вътре, горещ и търсещ. Усети вкуса на силния алкохол върху езика му, усети как изведнъж стана по-нежен, когато получи онова, което искаше. Целувката му бе изумителна.

Нещо се сви в нея — нещо примитивно и изпълнено с желание, нещо, което нямаше нищо общо с любовта.

Той изръмжа.

И тя се оттласна назад. Измъкна ръката си от водата и го зашлеви през лицето с цялата сила, на която беше способна. Шумът от удара й проехтя в стаята.

— Не! — извика тя с препускащо сърце и с болка в гърдите. — Не. Нямате право.

Той я гледаше, докато отстъпваше — очите му бяха лениви, а тялото му неподвижно. Струйка кръв се стичаше от ъгълчето на устата му. Остави я почти да излезе от стаята и чак тогава проговори.

— Аз може и да нямам правото, Сайлънс, любов моя — каза той провлачено и така меко, че тя почти не долови думите. — Но аз щях да те чуя. Щях да ти повярвам.