Елизабет Хойт
Скандални желания (10)

Десета глава

— Мистър Мейкпийс.

Уинтър потисна раздразнението си и се извърна към притежателката на леко заповедническия глас. Имаше си достатъчно работа тази сутрин и без неочакваната визита от страна на лейди Хироу, която на всичкото отгоре бе довела и лейди Бекинхол със себе си.

Той си мислеше, че дамите са заети да обсъждат с Нел новата идея да се учат децата как да предат, но явно грешеше. Лейди Хироу стоеше на горната площадка на стълбището, точно пред стаята, в която се събираше Дамското обединение в полза на Дома за злочести пеленачета и подхвърлени деца. Тя му се усмихна широко и Уинтър веднага застана нащрек. От всичките аристократки, които членуваха в Дамското обединение, лейди Хироу го дразнеше най-малко, но напоследък беше започнал да подозира, че под винаги приятната й и елегантна външност се крие една доста хитра жена.

Поклони й се леко.

— Милейди?

— Бих искала да ви помоля за една услуга — каза тя.

Той въздъхна и вътрешно се стегна, защото подозираше, че тази услуга никак нямаше да му се хареса.

— Разбира се, госпожо.

Доволна, тя кимна.

— Запознахте се с лейди Бекинхол, която дойде последния път на нашата сбирка, нали?

— Така е, госпожо.

— Лейди Бекинхол би била чудесно попълнение към Дамското обединение в полза на Дома за злочести пеленачета и подхвърлени деца — каза лейди Хироу. — Но се опасявам, че тя не е много сигурна дали иска да се присъедини към нас.

Уинтър я погледна объркано.

Усмивката й стана строга.

— И си помислих, че ако я разведете лично из дома, тя може би ще осъзнае каква добра работа вършите тук.

— А… — Колкото и да му се искаше, мозъкът му, който обикновено работеше доста бързо, сега не можеше да измисли никакво подходящо извинение, което да му спести загубата на време, развеждайки из дома близо час или повече някаква глупава матрона.

— Прекрасно! — Явно лейди Хироу внезапно беше оглушала, защото тя засия, все едно той шумно бе изразил ентусиазирано съгласие. — Лейди Бекинхол ви очаква в стаята за сбирки.

И в следващия момент Уинтър вече правеше поклон пред лейди Бекинхол.

Изправи се и му се стори, че долавя някакво весело пламъче в очите й.

— Колко мило от ваша страна да изразите желание да ми покажете дома — каза лейди Бекинхол. — Кълна се, че перспективата да разгледам къде спят децата ме изпълва с трепет.

— Така ли, госпожо? — Уинтър се извъртя на пети и тръгна към стълбите. Докато се качваше нагоре, се замисли за постоянната тревога, която го изпълваше по отношение на Сайлънс — както за самата нея, така и за щетите, които можеше да нанесе на дома, — а сега на всичкото отгоре му се налагаше да удовлетворява прищевките и на тази жена.

След него се чу трополене и един останал без дъх глас каза:

— Боже! Това петминутният вариант на обиколката ли ще бъде?

Уинтър спря и се обърна.

Лейди Бекинхол се беше спряла леко задъхана три стъпала по-надолу от него. От по-високата си гледна точка на Уинтър му се разкриваше доста директна гледка към деколтето й. Пълните й гърди бяха меко заоблени, цепката помежду им бе в сянка, изпълнена с някаква тайнственост и твърде, прекалено съблазнителна.

Той погледна настрани.

— Простете ми, милейди. Нямах намерение да ви карам да тичате след мен.

— Не, разбира се, че не — отвърна тя.

Той й хвърли един бърз поглед. Дамата го гледаше подигравателно със сините си очи.

Уинтър въздъхна наум и продължи да се изкачва по-бавно. На следващия етаж имаше къс коридор с три врати. Той отвори първата и се отдръпна, за да направи път на лейди Бекинхол да влезе.

Тя се огледа.

— Каква е тази стая?

— Това е една от стаите, където спят децата и които вие така искахте да видите — каза той безизразно. — Тук е спалнята на момчетата. Както виждате, тя се нуждае от ремонт.

Лейди Бекинхол погледна към него през рамо, а след това се огледа. Таванът беше нисък и по него личаха петна от течове. От двете страни покрай стените имаше по две редици тесни креватчета.

— Но скоро ще се преместите в нова сграда, нали?

Той кимна.

— Надяваме се. Само че, доколкото знам, все още се нуждаем от средства за закупуване на обзавеждане на новото сиропиталище.

— Хммм — уклончиво измърмори тя.

Нуждаеха се от парите й. Уинтър си пое дъх.

— Бихте ли искали да видите и спалнята на момичетата?

Лейди Бекинхол подигравателно повдигна елегантните си вежди.

— Бих ли искала?

Уинтър потисна желанието си да й отговори безцеремонно и я поведе към другата спалня, която изглеждаше почти по същия начин. Лейди Бекинхол прекоси до далечния ъгъл на стаята и погледна към едно от леглата до стената.

— Доста е спартанско.

— Да.

Лейди Бекинхол внимателно опипа вехтото одеяло върху друго от леглата.

— Има доста какво да се желае по отношение на завивките, но поне леглата са достатъчно големи.

Уинтър се прокашля.

— В тази спалня спят седемнайсет деца. Те спят по две или три на легло.

Лейди Бекинхол рязко се извъртя и полите на прекрасната й виненочервена рокля заметоха голите дъски на пода.

— Защо?

Той я погледна в очите — тази аристократка, която никога не бе познала що е то нужда — и каза нежно:

— Защото така е по-топло през нощта.

Той видя как в съзнанието й се оформи следващия логичен въпрос, както и бързия й поглед към малката камина. Кофата за въглища до нея беше почти празна.

Тя погледна обратно към него и този път насмешливостта в очите й я нямаше.

— Разбирам.

— Така ли, милейди? — Може би нетърпението му успя да вземе връх. Или може би причината бе наистина огромната му тревога за Сайлънс, но каквото и да беше Уинтър изведнъж се почувства ужасно изморен да води празни разговори. Да си губи малкото време с красиви, лекомислени жени.

Когато отново проговори, гласът му бе твърд.

— Макар през нощта да са по няколко деца в легло и да се гушат близо едно до друго, огнищата не са достатъчно големи, за да поддържат топлината в стаята, особено с тези тънки стени. Една от прислужниците трябва да става през нощта, за да поддържа огъня. Децата, които живеят при нас от доста време, са добре хранени. Добре са, макар нощем да е студено.

— А другите? — прошепна тя.

— Ако са нови тук, често — всъщност обикновено — са слабички и нямат сили от продължителното гладуване. — каза Уинтър. — Не са пухкави като едно здраво дете. А именно пухкавостта е тази, която топли едно дете нощем. Повечето от тях се възстановяват след няколко месеца добра храна, пълноценна храна. Но за някои е твърде късно. Те не се събуждат на сутринта.

Тя се втренчи в него с пребледняло лице.

— Мислех си, че трябва да ми разкажете колко са сладки децата. Да измъкнете парите ми с мили думи и ласкателство.

Той сви рамене.

— Изглеждате като жена, която е чула достатъчно ласкателства през живота си.

Тя кимна веднъж и рязко тръгна към вратата на стаята, минавайки покрай Уинтър.

Той я изгледа стреснато.

— Къде отивате?

— Мисля, че видях всичко, което трябваше, мистър Мейкпийс — каза тя. — Приятен ден.

Уинтър поклати глава, отвратен от себе си. С всеки ден, през който Сайлънс продължаваше да живее в дома на пирата, опасността сиропиталището да изгуби средствата, които получаваше от тези аристократи, нарастваше. А с това нарастваше и нуждата да печели на тяхна страна жени като лейди Бекинхол. Сиропиталището се нуждаеше от пари и ако единственият начин да ги получи беше, като раболепничи пред богати вдовици, ами тогава, трябваше да го направи и да не се оплаква.

Вместо това той току-що бе пропъдил потенциален благодетел.

Глупак.

 

 

По-късно същата вечер Сайлънс нервно опипа волана, който украсяваше деколтето на новата й рокля. Тя наистина беше прекрасна — най-прекрасната рокля, която някога бе носила. Преди смъртта на Уилям се беше обличала с цветни дрехи, но обикновено те пак бяха в кафяво или сиво. Убити цветове, практични цветове за една жена, която ако трябваше да отиде някъде, можеше да го направи сама. Лондон беше мръсен град.

Със сигурност никога не бе обличала нещо толкова ярко. Тя леко се завъртя пред голямото огледало, което бяха донесли в стаята й. Коприната сякаш трептеше и променяше цвета си, понякога отиваше към пурпурното, понякога към синьото.

— Просто е великолепна, гос’жо — въздъхна седналата на една табуретка край огледалото Финула.

Прислужницата й беше помогнала да се облече и беше прибрала косата й на кок, оставяйки само няколко къдрици да се вият около слепоочията и тила й.

— Мислиш ли? — срамежливо попита Сайлънс. Тя отново докосна накъдрената панделка на деколтето си. Корсажът беше с кръгла форма и ниско деколте, което подчертаваше гърдите й, стегнати и повдигнати от бродирания корсет, който носеше под роклята.

— О, да — убедено каза Финула. — Изглеждате по-величествена дори от дамите, които той държеше преди в покоите си.

Сайлънс замълча и навлажни устните си, преди да попита с привидно безразличие:

— Преди ли?

За съжаление, открай време не я биваше за актриса.

Финула й хвърли красноречив поглед.

— Не сте ли забелязали? След вашето пристигане никоя фльорца не е била там.

— О — беше единственият отговор, за който се сети Сайлънс, докато сърцето й заподскача от радост.

Финула завъртя очи.

— Преди при него имаше поне по една жена на нощ, понякога по повече.

— По повече? — изписка Сайлънс. — Повече от една? По едно и също време?

— О, да — увери я Финула. — Понякога по две-три наведнъж.

Сайлънс зяпна. Мозъкът и просто спря да работи при мисълта за Майкъл, който се забавлява с две или три жени в леглото си едновременно. Дали… ги обслужваше всичките? За една нощ? Как…?

Но Финула се беше разприказвала:

— И аз не го разбирам. Искам да кажа, ако беше обратното и ако една жена можеше да има колкото си иска мъже… Ами, мисля си, че не бих била с повече от един наведнъж. Можете ли изобщо да си представите двама мъже да ви хъркат в леглото? Или трима? Ами завивките? Когато Бран ми дава да остана при него през нощта — което не се случва често, да ви кажа, — винаги посред нощ смъква завивката от раменете ми. И се будя замръзнала от студ. Не — поклати глава Финула. — Не, дори пари да ми давате, не бих приела повече от един мъж при мен в леглото.

Финула се извърна в края на речта си — най-дългата, която някога Сайлънс беше чувала от нея — и я погледна очаквателно.

Сайлънс примигна и за съжаление в съзнанието й се появи образът на Майкъл, напълно гол, излегнал се по средата на огромното си легло. В представата й той бе възбуден и дългият му пенис се издигаше твърд и прав пред плоския му корем. Беше румен на цвят и широк на върха, където…

О, Боже.

Тя прочисти гърлото си и каза леко дрезгаво:

— Не, един би ми бил напълно достатъчен.

Финула кимна, сякаш с това Сайлънс потвърждаваше нейната теория.

— Понякога изобщо не ги разбирам мъжете.

— Га! — извика Мери Дарлинг, все едно и тя се съгласяваше с Финула.

Детето беше спало през по-голямата част от следобеда, докато Сайлънс и прислужницата работеха по роклята и я пристягаха малко в талията. Сега Мери изщапука към тях и протегна ръчички, за да я вдигнат.

Сайлънс се наведе и внимателно взе Мери в обятията си.

— Ще бъдеш ли послушна и ще слушаш ли Финула, докато аз съм навън? — прошепна тя, заровила лице в тъмните къдрици на детето.

— Долу! — каза Мери и започна така да се извива, че Сайлънс побърза да я целуне и да я пусне на пода. Точно тогава на вратата се почука. Почукването дойде откъм вратата към коридора, значи можеше и да не е Майкъл, но въпреки това тя побърза отново да провери в огледалото как изглежда.

Финула отвори вратата.

Майкъл стоеше на прага, облечен с фино тъмносиньо палто над бял елек, избродиран със сребърен конец. По катарамите на обувките му блестяха диаманти. Погледът му веднага се отправи към нея и нещо в черните му очи сякаш пламна, когато я видя.

Тя инстинктивно покри деколтето си с ръце.

— Недей.

С три крачки той стигна до нея. Нежно хвана ръцете й и ги разтвори широко, излагайки на показ гърдите й, подчертани от ниското деколте на роклята. Погледът му слезе към гърдите й и бузите й пламнаха.

— Никога не се крий от моите очи — измърмори той тихо, така че само тя да го чуе.

Погледът й се стрелна към стоящата при вратата Финула.

— Моля те! — прошепна тя смутено.

Усмивката му стана хищническа.

— Можеш да се прикриваш само когато не сме сами.

Тя остана без дъх от чувственото обещание в очите му.

Нима той възнамеряваше да превърне приятелството им в нещо по-интимно? И ако беше така, щеше ли тя да му го позволи?

Очите му се присвиха при вида на обърканото й изражение, но не каза нищо повече. При влизането си в стаята бе преметнал някакво наметало върху един от столовете. Сега го вдигна и го наметна върху раменете й. Беше от кадифе, плътно и топло, обшито с розова коприна. Той притвори краищата му под брадичката й и нежно го завърза.

— Готово — каза той, когато приключи. — Щит, който да скрие под себе си твоето благоприличие. А за да скрие коя си…

Той й подаде една кадифена полумаска.

— О! — Целия следобед се беше притеснявала да се покаже на обществено място с него, само че не знаеше как да повдигне въпроса. Не се притесняваше за собствената си репутация — която вече беше съсипана, а за сиропиталището. Сега го изгледа с благодарност. — Благодаря ти.

Той я погледна иронично и застана зад гърба й. Нежно постави маската върху лицето й и я завърза отзад на тила й. Тя усещаше мъжкия му плам зад себе си, усещаше и шепота на дъха му по врата си. Нещо топло и меко погали ухото й.

Дишането и се накъса.

В следващия момент обаче той вече беше до нея, подавайки й ръка.

Гласът му беше дрезгав, когато каза:

— Да тръгваме, или ще закъснеем.

Тя каза довиждане на Финула и на Мери Дарлинг, след което се остави той да вземе ръката й и да я издърпа към коридора.

— За какво ще закъснеем? — попита Сайлънс, останала без дъх.

Той обаче само я погледна през рамо и се усмихна дяволито, разкривайки искрящо белите си зъби, беше толкова красив, че сърцето й подскочи чак до гърлото й.

Този път той я поведе към предната врата, кимвайки на двамата пазачи на пост там. Отвън ги чакаше карета.

— Твоя ли е? — попита Сайлънс, загледана в полираните фенери, които висяха при кочияша.

— Ай — каза Майкъл, докато й помагаше да се качи. Той също се качи с един скок, седна до нея и почука по тавана на каретата, за да даде знак на кочияша да тръгва. — Не я използвам много често, затова я държа заедно с конете в една конюшня.

— А кочияша?

Той отново показа белите си зъби, докато й се усмихваше весело в тъмната карета.

— Един от хората ми. В един друг живот беше работил като коняр.

— Разбирам.

Сайлънс нервно опипа нежното кадифе в скута си, осъзнавайки изведнъж много ясно, че пътуваха заедно в едно много малко затворено пространство. Тя се опита да задържи дишането си равномерно, но това бе така трудно при гледката на широките му рамене, опиращи се в нейните, и на дългите му крака, небрежно протегнати на пода на каретата.

— Едва за четвърти път се возя на карета — нервно каза тя, нарушавайки тежката тишина, която се бе възцарила.

— О?

— Да — кимна тя. — Татко не можеше да си позволи да има такава, но веднъж се возих в каретата на един от приятелите му — сър Стенли Гилпин, който помогна за основаването на дома. Онзи път той ни закара на един панаир в Грийнуич. И когато Темперанс се омъжи, съпругът й лорд Кеър много мило уреди карета за семейството ни, с която да пътуваме до църквата и по-късно до сватбената закуска. Останала без дъх от пороя от думи, който се изля от устата й, Сайлънс рязко млъкна.

Хвърли поглед към Майкъл.

Лицето му бе в сянка, но изглежда слушаше внимателно бъбренето й.

— А четвъртият път?

Тя си спомни и погледна надолу към ръцете си в скута си.

— Четвъртият път беше на сутринта, след като бях прекарала нощта в спалнята ти. Темперанс беше наела файтон, за да ме търси. Откри ме в края на улицата, след като бях извървяла с пуснати коси и… — Гласът й замря, неспособна да изрече думите.

Но той нямаше проблем да довърши вместо нея.

— И с развързани връзки на роклята ти, под която се виждаше ризата ти и горната част на хубавите ти цици.

— Да. — Тя го погледна. Все още усещаше гнева и болката, но вече бяха някак притъпени и й позволиха да мисли. — Защо ме накара да го сторя? Да извървя цялата улица като курва, прибираща се след нощ на грях? Брака ми ли искаше да разрушиш?

— Не — поклати рязко глава той. — Ако се бях замислил дотолкова, че да искам да разруша брака ти, тогава действията ми може би щяха да са простими.

Искаше й се да може да види лицето му. Никога не й бе хрумвало, че той може да смята стореното от него онзи ден за непростимо — че може изобщо да го е грижа достатъчно, че да иска прошка.

Тази мисъл й дойде като прозрение.

— Тогава защо? — попита тя.

— А защо не? — попита той и простичката жестокост на въпроса му запрати десетки болезнени остриета към гърдите й.

— Беше моя прищявка, това е всичко. Аз съм роден и отраснал в „Сейнт Джайлс“. Със зъби и нокти съм се катерил нагоре, докато стана крал на ада и сега всяко мое желание се удовлетворява, любов. — Той сви рамене и движението бе пълно със самоподигравка. — И ако ми скимне да смажа една благопристойна жена, тогава простото го правя.

Той открито признаваше собствената си поквара и това спря дъха й, но в същото време очите й се присвиха подозрително. Преди може и да беше приемала думите му за факт. Сега обаче го бе опознала. Той може и да се смяташе за самия дявол, но в същността си бе далеч по-сложно устроен. И далеч по-добър.

— Искаш да кажеш, че не можеш да контролираш желанията си? — попита скептично тя.

— Напротив, мога. — Той затвори очи с изражение на отвращение върху лицето си. — Недей да храниш напразни илюзии за мен, Сайлънс, любов моя. Аз избрах да не контролирам желанията си, когато те срещнах — дори това да значеше да накарам една невинна душа да извърви една цяла улица насред „Сейнт Джайлс“ с разпуснати коси и разгърдена рокля и да припадне в ръцете на сестра си.

— Откъде знаеш, че припаднах в ръцете на Сайлънс? — попита тя. — Ти не ме изпроводи до вратата — Хари го направи.

Майкъл замълча.

— Наблюдавах те с далекоглед от прозорците си. Видях смелостта ти… и видях как се свлече в нейните обятия.

— Защо? — прошепна тя, — Защо ти е трябвало да ме наблюдаваш?

— А защо да не споделя момента ти на болка?

Тя поклати глава и се загледа невиждащо през притъмнелите прозорци на каретата.

— Казваш, че онази нощ си избрал да не контролираш първичните си импулси, но въпреки това не ме нарани физически. Можеше да ме отведеш в леглото си и да ме съсипеш, а не го стори. — Тя се извърна и го погледна сериозно. — Не можеш да твърдиш, че не изпитваш истинско разкаяние за болката, която ми причини.

Той се стресна за миг, но след това се изсмя силно.

— Ах, Сайлънс, любов моя, не ме бъркай с някой джентълмен. Аз съм пират, крадец и убиец и нищо друго.

— Значи би го направил отново, ако имаше такава възможност? — настоя Сайлънс. — Щеше да сключиш тази ужасна сделка с мен? Да ме изпратиш на улицата, разрошена и посрамена?

Колебанието му бе така кратко, че ако тя не внимаваше, нямаше да го забележи. Но го забеляза. То бе истинско.

Той изглеждаше изтормозен, объркан, сякаш самата земя се бе разтворила под краката му.

— Да не се опитваш да смениш посоката на слънцето, скъпа? Колкото и да се опитваш, то ще продължи да изгрява от изток. Най-много да изгориш красивите си ръце с напразни опити.

— Не ми отговори — прошепна тя.

Той се извърна с лице към нея, макар в тъмнината да не можеше да различи чертите му.

— Какъв е отговорът според теб?

Тя колебливо си пое дъх.

— Ти можеш да избереш да не правиш такива ужасни неща в бъдеще, нали?

— Мога ли?

— Да — каза тя твърдо. — Без значение какъв си бил в миналото, какъв си сега, ти можеш да избереш да се промениш, да избереш да задоволяваш само по-добрите си желания, а не първичните.

Той се втренчи в нея и на нея й се прииска да можеше да види ясно очите му. Дали в тях се таеше дявол — или боен ангел?

Тя отвори уста да каже още нещо, но каретата се разтресе и спря точно в този момент.

— Пристигнахме — провлачено каза Майкъл.

Той бутна вратичката да се отвори и светлината от горящи факли освети вътрешността на каретата. Майкъл скочи долу и сложи стъпалото, преди да й помогне да слезе.

Сайлънс хвана полите на роклята си с една ръка и внимателно пристъпи. Не беше свикнала с такова изобилие от плат и се притесняваше да не изцапа ръба на роклята си.

— Хайде — каза Майкъл и постави ръката й върху своята.

Тя най-накрая вдигна очи и видя, че пред тях се издига една прекрасна класическа сграда. От двете страни на стълбите, водещи към вратите, имаше фенери, под чиято светлина поток от дами и господа се изкачваха, за да влязат вътре. Край тълпата имаше улични търговци, хвалещи стоката си: портокали, орехи, цветя и сладкиши.

Майкъл я поведе нагоре по стълбите. Когато влязоха през вратата, Сайлънс вдигна поглед към сводестия таван и искрящите полилеи, които висяха от него.

— Къде сме?

— Ще видиш — каза той и тръгна по една вита стълба.

На горния етаж имаше коридор с врати от едната му страна. Майкъл отвори една от тях и пусна Сайлънс да мине пред него.

— О! — възкликна тя. — Довел си ме в театъра.

— Не точно — каза Майкъл зад нея. — В операта сме.

Сайлънс възбудено се огледа. Никога не бе ходила нито на театър, нито на опера, защото баща им считаше подобни забавления за повърхностни.

Намираха се в луксозна ложа с няколко плюшени стола и масичка. Отпред на ложата имаше кадифени пердета, които можеха да се дръпнат, за да останат хората в нея насаме. От другата страна на парапета сцената беше обляна в светлина. На партера гъмжеше от хора.

— Нека ти взема пелерината — каза Майкъл и свали дрехата от раменете й.

Сайлънс почти не забеляза действията му. Беше заета да наднича към партера и към ложите от другата страна на залата.

— Внимавай — предупреди я Майкъл и сложи ръце на талията й. — Ако се наведеш прекалено, ще паднеш.

— Няма — каза Сайлънс и се изчерви. Сигурно приличаше на някоя селска мома с цялата си превъзбуда, затова седна на един от столовете, като се опитваше да си възвърне достойнството. В следващия момент обаче сграбчи парапета и изсъска: — Това не е ли кралят?

Майкъл беше седнал до нея и сега небрежно обърна главата си, за да погледне в посоката, в която се бе втренчила Сайлънс.

— Това трябва да е синът на краля, принцът на Уелс. Той доста си прилича с баща си, макар кралят силно да ненавижда сина си.

— Кралят ненавижда собствения си син? — Сайлънс се почувства невероятно наивно. Откъде Майкъл знаеше подобно нещо, а тя не?

Той сви рамене.

— Никога не можеш да видиш краля и принца на едно и също място по едно и също време.

Сайлънс се опита да не зяпа към румения мъж с изпъкналите очи.

— О! А коя е дамата до него?

— Мисля, че е съпругата му — каза тихо Майкъл. — Говори се, че й е напълно отдаден.

— Наистина ли? — Сайлънс огледа внимателно принцесата. Тя беше облечена в много елегантна рокля в сребристо и бяло, но беше още почти момиче.

След това изви врат, за да види кой е в ложите от тяхната страна на залата.

— Често ли идваш тук?

Майкъл сви рамене.

— Веднъж или два пъти в месеца.

Сайлънс го погледна. Когато му зададе въпроса си, не беше очаквала отговорът да е положителен.

— Наистина?

Той се усмихна, като продължи да стои в профил към нея. Той не се бе привел като нея, но и неговото внимание беше насочено към тълпата, сцената и цялата атмосфера на операта.

— Ай. Нима е толкова стряскащо, че дивак като мен може да изпитва удоволствие от музиката? Или се изненадваш от елегантността на музиката, която харесвам?

— Изненадана съм — призна си тя. Беше като омаяна от красотата на профила му, от строгостта на правите линии на челото и носа му, от чувствената извивка на устните му и от арогантността на брадичката му.

Той се извърна и улови погледа й върху себе си и усмивката изчезна от устните му. Погледът му стана напрегнат, клепачите му се спуснаха леко, а веждите му придобиха сатанински и леко плашещ вид.

Изглеждаше толкова изкусителен, че тя притисна ръка към гърдите си, без дори да се усети.

Той проследи с очи движението й.

Едното ъгълче на устата му се стрелна нагоре, докато гледаше към изложената й на показ гръд. Той се пресегна и прокара пръст по заобления хълм на гърдите й.

— Нямаш представа от колко време чакам, за да ги видя.

Тя улови ръката му между треперещите си пръсти, несигурна дали трябва да е развълнувана, или засрамена.

Той не се опита да се отдръпне.

— Ако сега коленича пред теб, никой няма да може да види.

— Аз… — Погледна към ниската преграда пред себе си. Тя я прикриваше от кръста надолу за очите на всеки, който погледнеше към ложата. Изведнъж картината как той коленичи пред нея, изскочи в съзнанието й и пресече дъха й. — Как?

— Бих могъл да коленича и да повдигна полите ти — тихо каза той. — Но не бива да се мърдаш. И ще трябва да си тиха. И каквото и да направя, не бива да си проличава на лицето ти.

Тя се втренчи в него, омагьосана от дълбокия му и леко дрезгав глас, който изричаше порочните му помисли. Тя примигна и не се сдържа да не попита:

— Какво смяташ да направиш?

Едното ъгълче на устата му се изви, а напрежението в черните му очи стана още по-голямо. Той измъкна ръката си от отпуснатите й пръсти и я прокара по гърдите й, надолу към корема й, до скута й.

— Какво ли, любов? Ами, ще повдигна нагоре, полите ти, внимателно, малко по малко, докато видя сладкото ти котенце, скрито там между бедрата ти.

Той притисна дланта си точно към мястото, което описваше, и на Сайлънс й се стори, че допирът му я изгаря през всичките пластове плат.

Тя прехапа устната си, неспособна да погледне настрани.

Ноздрите му потръпнаха, сякаш можеше да улови аромата на възбудата й.

— Ще разтворя сладките ти бедра и ще те докосна там, където си розова и влажна. Ще прокарам пръста си през мекотата ти нагоре, докато не докосна онова малко местенце на върха. — Той наклони глава и я погледна, — Знаеш ли за кое място говоря?

— Аз… — Тя преглътна, докато чувстваше как я залива гореща вълна. Разбира се, че знаеше.

— Кажи ми.

Тя затвори очи.

— Да.

— А докосвала ли си се сама там? — Той разтвори широко пръсти, сякаш заявявайки правото си на собственост над женствеността й. — Кажи ми, Сайлънс, любов моя. Докосвала ли си се и мислила ли си за мен през това време?

Тя си пое дъх — за да потвърди или да отрече, и сама не знаеше кое от двете, — когато откъм оркестъра се чу проскърцване.

Майкъл вдигна ръката й към устните си и целуна дланта й с топлите си и толкова чувствени устни.

Сайлънс се втренчи в него, докато сърцето й пърхаше в гърдите й.

Той й се усмихна, гледайки я в очите, постави ръката й нежно обратно в скута й и извърна погледа си към сцената.

— Шшт. Започва.

 

 

Мик се усмихна сам на себе си, когато се обърна към сцената. Чуваше учестеното дишане на Сайлънс, а в съзнанието му още беше картината на прекрасната й розова гръд. Беше станал твърд като скала от заигравката им и ако тя бе някоя курва, може би наистина щеше да дръпне завесите и да я обладае на място. Но тя бе истинска дама и той нямаше намерение да я подплашва. Не, щеше да си отдели време, за да я съблазни с гласа и думите си, а когато най-накрая я отведеше в леглото си, то победата щеше да е още по-сладка на вкус благодарение на очакването. Той се облегна назад на стола си и бързо придърпа бричовете си, за да му е по-удобно, докато музиката вече започваше.

Солистът излезе на сцената и бе посрещнат с одобрителни викове от страна на публиката. Той беше известен италианец, който имаше много почитатели в Лондон. Беше необичайно висок, леко пълен и стоеше вдървено на сцената, липсваше му елегантност на движенията. Но когато отвори уста… Боже, каква наслада!

Мик затвори очи, докато мецосопраното уверено покоряваше нота след нота, дори когато тонът беше много висок или нотната комбинация сложна. За първи път Мик беше дошъл на опера преди малко повече от година — като някаква прищявка — и веднага бе попаднал под магията на музиката. Това, че мъж можеше да издава толкова прекрасни звуци, почти го беше накарало да повярва в Господ.

Почти, но не съвсем.

Мик отвори очи и се извърна да погледне Сайлънс. Тя се бе притиснала към парапета, напълно погълната от ставащото на сцената. Устните й бяха леко разтворени, очите й — широко отворени, а една букла от косата й се къдреше край бялата й буза. Помисли си, че е много доволен така — докато гледа Сайлънс и докато слуша опера. Това щастие ли беше? Странна мисъл. Никога преди не се бе замислял над щастието. Той знаеше, че подобен прозаичен живот не е за него. Но тук, сега… пред очите му проблесна за миг образът на истинското щастие.

По време на антракта той я остави и си запробива път през тълпата до един от уличните търговци, които бе забелязал по-рано пред операта.

— Какво е това? — попита Сайлънс, когато той се върна с пълни ръце.

— Сметанови сладкиши и вино — каза провлачено той и усети как възторженото й ахване изпраща топла стрела към гърдите му.

Той се загледа в нея, докато тя ядеше красивите сладкиши, които бе намерил за нея, и пиеше сладкото вино, и задоволството, което почувства, бе така чисто, че го накара да замре. Нима всичко това бе някаква илюзия? Дали можеше да й се довери така, както веднъж го бе сторил, преди много време?

Онзи път всичко завърши трагично. А този?

Точно в този момент Сайлънс вдигна очи, докато облизваше сметаната от сладките си устни, и се смръщи.

— Какво има?

Той се облегна на стола и погледна настрани. Щеше да се разпадне и да умре, ако тя постъпеше с него, както бе сторила онази.

— Нищо.

Стори му се, че тя продължи да го гледа още часове, преди най-накрая оркестърът да засвири отново.

По време на втората част от операта Мик почти не обръщаше внимание на случващото се на сцената. Време беше. Тази нощ щеше да я отведе в леглото си и да сложи край на това безпокойство. Веднъж щом бъдеше негова, тази смешна тревога, че ще го предаде, щеше да изчезне.

Веднъж взел решението си, той нетърпеливо зачака края на операта. Когато представлението свърши, Сайлънс прикри с ръка една прозявка, затова Мик й предложи ръката си и я поведе навън в нощния въздух.

Каретата беше зад ъгъла и докато вървяха натам и стъпките им кънтяха между заобикалящите ги сгради, Мик бе напълно наясно, че това би било чудесно място за засада. Затова когато стигнаха до каретата, той въздъхна с облекчение, след което се усмихна унило сам на себе си, докато се качваше след нея в каретата. Изглежда, че се превръщаше в глупава старица с тези свои притеснения.

Настани се до Сайлънс, като се наслаждаваше на деликатния й профил. Тази нощ щеше да я има в леглото си. Тази нощ щеше да познае цялата й гладка, мека кожа и жената под нея.

— Благодаря ти — каза сънливо тя. — Това беше най-великолепното нещо, което някога бях гледала.

— Значи ти хареса, любов моя? — измърмори той.

— Хареса ми.

Той се усмихна в тъмнината. Години наред бе съблазнявал жени, но по някакъв начин този път беше различен. Краен и правилен. След тази нощ повече нямаше да има нужда да съблазнява други.

— Какво най-много ти хареса?

— О, не знам. Хареса ми певицата и танцьорката — представяш ли си да танцуваш без корсет! — Тя потисна една прозявка. — Толкова скандално, но тя бе така грациозна — все едно гледах лебед да се носи с вятъра. — Сайлънс замълча за момент. — Сигурно е хубаво да можеш да отидеш на опера или театър, когато пожелаеш.

Той наклони глава към нейната.

— Може отново да те заведа.

Той зачака като някой влюбен ученик какъв ще е отговорът й и му отне няколко секунди, докато разбере, че тя бе заспала. Усмихна се в тъмното. По-добре да си починеше сега. Не се стърпя и внимателно я прегърна и наклони нежно главата й, така че да легне удобно на рамото му.

Тя промърмори нещо и се сгуши на гърдите му.

Така пътуваха през нощта: тя полузаспала и притиснала се доверчиво към него, а той вдишвайки уханието на косата й. Беше възбуден и пулсираше от нетърпение, но в същото време изпитваше и странно задоволство от това, че просто седеше така до нея.

Дори повече от задоволство.

Но пътуването им все трябваше да свърши и в един момент каретата се разтресе и спря пред двореца му.

Тя се размърда и вдигна поглед с внезапно широко разтворени очи.

— О! Съжалявам. Сигурно много съм ти натежала.

— Ни най-малко, любов моя — прошепна той.

Той сведе глава към нейната, привлечен от нейните плътни, разтворени устни, но в този момент вратата на каретата се отвори.

Сайлънс моментално се отдръпна от него и той въздъхна.

— Да влизаме и ще ти дам да опиташ от едно прекрасно испанско вино.

— О, не знам — каза тя, докато той й помагаше да слезе.

— Обещавам ти, само глътка — прошепна той в ухото й.

Беше така увлечен в нежния им флирт, че му отне известно време да забележи онова, което трябваше веднага да види.

Пред двореца нямаше пазачи.