Елизабет Хойт
Скандални желания (17)

Седемнайсета глава

Къщата на лорд Кеър в Лондон беше още по-разкошна от имението му в провинцията. Седмица по-късно Сайлънс седеше в един от „по-обикновените“ салони на „Кеър Хаус“ и внимаваше с всяко движение, защото навсякъде около нея имаше елегантни мебели, крехки вазички и фигурки, плюшени килими и плътни пердета. Всъщност, осъзна тя, и нещо в гърдите я стегна, пищността на стаята й напомняше малко на двореца на Майкъл. Само че всичко тук беше подбрано с изключителен вкус.

Загледа се в Мери Дарлинг. Детето си играеше с купчина дървени кубчета, които икономката беше намерила за него. Тази гледка трябваше да я радва: щастливо, здраво дете, което си играе невинно. Само че сякаш нищо вече не я радваше… Сайлънс въздъхна и отпусна брадичката си върху ръката си. Какво й ставаше? Преди Майкъл беше живяла достатъчно добре, беше достатъчно доволна от живота си. Не можеше ли отново да заживее така?

Една прислужничка влезе в салона.

— Бихте ли желали чай, госпожо?

Сайлънс побърза да залепи усмивка на лицето си.

— Чай звучи прекрасно. Би ли направила и за мистър Хари и мистър Бърт също, моля?

Прислужничката се изчерви и завъртя очи.

— Те вече изпиха два чайника тази сутрин. Готвачката ужасно ги глези.

Сайлънс леко се усмихна при мисълта как Хари и Бърт успяват да изкрънкат почерпки от момичетата, които работеха в кухнята. В момента и двамата — Хари и Бърт — я охраняваха, както и половин дузина от екипажа на Майкъл. Мъжете просто се бяха появили на следващата сутрин, след като Сайлънс бе почукала на вратата на лондонската къща на Темперанс. Имаше късмет, че икономката я разпозна коя е, защото нито Кеър, нито Темперанс бяха там.

Сайлънс подръпна един конец, провиснал от старата й кафява рокля. Очевидно, след като бе открил, че ги няма, Майкъл беше действал бързо, за да осигури охрана за нея и за Мери.

Дори сега, когато прислужничката излезе през вратата, Сайлънс мерна един от пиратите му, излегнал се на един стол точно пред салона. Хари строго беше наредил на Сайлънс да не излиза от „Кеър Хаус“, докато Майкъл не се разправеше с Викария. Преди време можеше и да й бъде трудно да се подчини на подобни ограничения, но вече не. Нямаше желание да прави каквото и да било, или да ходи, където и да било.

В коридора се чу шумотевица и Мери Дарлинг вдигна очи от играчката си.

Миг по-късно Темпернас влетя в салона.

— За Бога! Откъде се появиха всички тези груби мъже?

— Те са охрана. — Сайлънс присви извинително носле. — Майкъл настоя за тях.

— Надявам се да е така! — Темперанс прекоси стаята и прегърна сестра си, преди да се отдръпне и да се вгледа в лицето й. — Как си, скъпа?

Сайлънс прехапа устната си, за да спре треперенето й.

— Добре. Съжалявам, че нахлух така в дома ти.

— Не ставай глупава — каза Темперанс.

Прислужничката се завърна с подноса с чай и Темпернас й махна с ръка да го остави на ниската масичка пред канапето.

— Благодаря ти, Пъркинс — каза Темперанс, докато сядаше на канапето до Сайлънс. Изчака прислужницата да излезе и се обърна към сестра си. — Да разбирам ли, че все още не си в безопасност.

Сайлънс се намръщи.

— Не. Не и докато Викария е още жив.

— Което ме подсеща за начина, по който напусна имението — каза Темперанс.

Сайлънс трепна.

— Съжалявам.

— С часове ви търсихме двете с Мери Дарлинг — каза Темперанс с твърде спокоен глас и наля от чая. — Разбрахме какво се е случило чак когато една от прислужниците си призна, че те е видяла през прозореца да вървиш с един „висок и дяволски красив мъж“. Аз настоявах веднага да тръгнем за Лондон, но Кеър ме убеди да изчакаме малко. — Темперанс я погледна мрачно. — Мисля, че се притесняваше какво ще ти направя аз, ако те намеря.

— Никога не съм искала да те карам да се притесняваш — побърза да каже Сайлънс. — Оставих ти бележка.

— Която не беше от голяма полза — все така мрачно отбеляза Темперанс.

— Просто… той ме помоли да тръгна с него…

— И ти просто тръгна — въздъхна Темперанс и се облегна назад с чашата си с чай. — Без дори да помислиш за нас.

— Опасявам се, че е така — промълви Сайлънс.

Темперанс отпи от чая си.

— Той е лош, знаеш го, и въпреки това избяга с него, без дори да хвърлиш поглед назад.

Сайлънс взе чашата си и я задържа пред лицето си, без да отпива. Вдиша ароматната му пара и каза:

— Напуснах го:

Темперанс остави чашата си.

— Напуснала си го?

Сайлънс само кимна.

Темперанс се загледа в нея.

— Ами… Предполагам, че това е добре.

Сайлънс затвори очи.

— Не е ли? — попита Темперанс.

— Не знам.

— Защо точно го напусна?

Сайлънс поклати глава и се втренчи в излизащата от чашата й пара, докато се опитваше да облече в думи решението си, което преди седмица й се бе струвало така окончателно.

— Той няма да се откаже от пиратството, въпреки че има достатъчно пари, доколкото съм видяла, за да живее щастливо до края на живота си.

— Помолила си го да спре?

— Да.

— Ами… — Темперанс отново вдигна чашата си и промърмори над ръба й: — Само този факт е достатъчен, за да ме накара да го напусна.

— Така ли? — Сайлънс замислено проследи ръба на чашата си. — Мисля, че и за мен щеше да е достатъчен… преди да отида да живея при него.

— Но сега?

— Сега… — Сайлънс се наведе напред и напрегнато се втренчи в сестра си, опитвайки се да изрази онова, което беше в сърцето й. — Вече не гледам на него като на пират. Да, той е Мики О’Конър, прословут речен пират, но той също така е и Майкъл, мъж, който обича пеперудите. Който ми разказа за най-лошите неща от детството си. Който ме заведе на опера и слушаше като омагьосан музиката. Който пее на дъщеря си. Не виждаш ли? Може и да съм запленена от Мики Чаровника, но никога не бих могла да го обичам. Майкъл мога — и го обичам.

Темперанс я погледна спокойно.

— Въпреки че е пират?

Сайлънс я погледна в очите и вирна брадичката си.

— Да. Мразя начина, по който печели парите си, но обичам Майкъл.

Темперанс въздъхна.

— Защо тогава го напусна?

— Защото не мисля, че той някога наистина ще погледне на мен като на равна, на партньор, като на някой, на когото да вярва и да обича завинаги. Някой, който е отделно човешко същество. Някой, който е достоен да се обвържеш с него. Някой, заради когото си заслужава да се промениш. — Устните на Сайлънс трепереха. — Поисках от него да избере живот с мен вместо пиратския живот — и той не можа.

— О, мила моя.

Сайлънс се опита да си поеме дъх и да се усмихне, но не успя.

— Обичам го, Темперанс, и се опитвам да намеря начин да спра, но не успявам.

По-голямата й сестра въздъхна.

— Да, не мисля, че любовта е нещо, което човек би могъл наистина да контролира.

— И не е същата любов като тази, която мислех, че изпитвам към Уилям — каза Сайлънс и затвори очи. — Тя беше сладка и лека… Момичешка фантазия за любов. Тази… тази любов е бурна и емоционална и понякога си мисля, че дори не го харесвам. Как е възможно? — Сайлънс погледна към сестра си. — Как е възможно да го обичам и в същото време да не го харесвам?

— Не знам — каза Темперанс. — Но понякога и аз изпитвам същото към Кеър. Понякога той казва или прави неща, които ме влудяват. И въпреки това през цялото време знам, че го обичам и че той ме обича. — Тя прехапа устната си. — О’Конър обича ли те?

— Мисля… — Сайлънс млъкна, за да попие очите си с кърпичка. — Мисля, че ме обича, въпреки че никога не го е казвал. Ти не го познаваш. Той може да е много нежен с мен и с Мери Дарлинг. Показа ми как да ям артишок и има огромно грозно куче, което го обожава й го следва навсякъде, и… и…

Със сигурност нямаше как да каже на сестра си за начина, по който правеше любов с нея! Сайлънс се изчерви при тази мисъл.

— Държал се е мило с Мери Дарлинг? — бавно попита Темперанс.

— Да! С толкова обич и толкова мило, че не би повярвала.

— Тогава не трябваше ли да оставиш Мери при него?

— Помислих си го — тихо каза Сайлънс. — Той е добър баща. Но отказва да спре с пиратството. Що за живот би било това за нея?

— Ами, в такъв случай — каза Темперанс — това решава нещата, не е ли така? Постъпила си правилно, като си я взела със себе си.

— Мислиш ли? — попита Сайлънс.

— Да — усмихна се нежно Темперанс. — Знам, че в момента ти се струва, сякаш това е краят на света, но ще го преодолееш, знам, че ще успееш. И когато това стане, ще ти намерим добър мъж. Такъв, който да те обича и да може да се грижи за теб.

Откъм коридора се чуха гласове. Пазачът на Майкъл говореше силно и ядосано.

Темперанс въздъхна и стана.

— Предполагам, че твоите пазители се опитват да отпратят един от следобедните ми посетители. По-добре да отида да видя кой е.

Сайлънс кимна разсеяно. Думите, които сестра й беше казала, бяха мили, но безполезни. Известно време разумът й знаеше, че е постъпила правилно, като е напуснала Майкъл, но сърцето й не беше сигурно. Сърцето й изобщо не искаше някакъв добър мъж. Сърцето й искаше пират.

 

 

Мик се беше отпуснал на трона си, до него имаше полупразна бутилка с бренди, а през пръстите му се сипеха сребърни и златни монети. Бяха шилинги и гвинеи, но имаше и монети от брегове, безкрайно далече от Англия. Имаше монети с орли върху тях, монети с главите на принцове и крале, монети със символи, които не познаваше.

Когато беше момче, му се струваше страшно интересно, че на света има толкова много различни видове пари. Моряците често носеха със себе си монети като сувенири от страните, в които бяха хвърляли котва, и Мик винаги търсеше такива монети, когато нападаше кораби. Взимаше ги и по-късно ги оглеждаше, обръщайки ги между пръстите си, разглеждайки странните знаци, стилизираните профили. А след това ги слагаше в една гравирана кутия от слонова кост, която беше откраднал от капитана на един кораб. Сега кутията стоеше отворена върху коленете на Мик, докато той ровеше в монетите вътре. В кутията може би имаше едно малко богатство, но Мик нямаше представа, защото никога не си беше правил труда да брои монетите. Взе една особено голяма монета, чийто диаметър беше колкото дължината на палеца му. Помисли си, че на Мери Дарлинг щеше да й хареса. Щеше да я сграбчи от него, както и останалите монети в кутията — като някакво алчно свраче.

Само че Мери Дарлинг я нямаше.

С рязък замах той блъсна кутията от коленете си. Монетите се разхвърчаха, затъркаляха се по мраморния под, а кутията падна на плочите и се сцепи на две. Спящият до трона Лад подскочи, подви опашка между краката си и избяга да се скрие зад статуята на някаква римска матрона.

Пепър се прокашля, застанал на вратата зад трона.

— Разкарай се, Пепър — каза безизразно Мик. Единственото, което чувстваше, беше безмерна, ужасна умора.

Беше напуснал „Уиндуорд Хаус“ преди седмица. Не можеше да понася да стои там без Сайлънс наоколо. Всяка стая му напомняше за нея. Непрестанно се извръщаше, мислейки, че я е зърнал с крайчеца на окото си. Беше започнал да полудява и затова се върна в двореца си и започна да пие. Само че без значение колко се напиваше, всяка нощ продължаваше да сънува лицето й със засъхнали по него сълзи.

Беше го напуснала, но продължаваше да го преследва, проклета да беше.

— Бих се оттеглил, сър, както направих другите пъти, в които ми наредихте да се махна оттук — каза Пепър, — но чувствам, че трябва да ви кажа, че хората ви се притесняват.

Мик отпусна глава върху ръката си.

— За какво, мамка му, има да се притесняват?

Пепър отново прочисти гърлото си.

— Биха искали да знаят кога ще отидете на нов набег и дали в близко бъдеще ще се върнете да вечеряте в столовата.

Мик усети, че в дясното му слепоочие започва главоболие, тъпо и пулсиращо.

— Кажи им, че не е тяхна проклета работа кога ще нападам някой кораб и къде ще вечерям.

— Аха — каза Пепър. Звучеше нервен. — Бихме ли могли тогава да обсъдим различните ви инвестиции? Цената на златото се покачи три пъти за изминалите пет месеца. Помислих си, че ако продадем част от вашето злато и вложим парите ви в скъпоценни камъни или сребро, ще имаме добра печалба, може би около…

— Майната им на парите — измърмори Мик.

Пепър млъкна за секунда и наведе глава въпросително.

— Извинете?

— Казах, майната им на парите! — изрева Мик и се надигна от трона си. — Майната му на златото! Проклето да е среброто, проклети да са скъпоценните камъни, кожите и коприната, порцеланът, книгите, подправките и чаят, и всички мебели!

— Но… но… — заекна Пепър.

— Майната им на всички пари! — трещеше гласът на Мик. — Те вече нямат никакво шибано значение!

Той ритна едно буре, което се преобърна и от него по пода се изтъркаляха скилидки. Лад изплака иззад римската матрона.

— Сър — тръгна да казва Пепър.

Вратата на тронната зала се отвори и Боб подаде главата си с притеснено изражение на лицето.

— Писмо.

Той се отдръпна и само протегна ръка с листа хартия, заставайки зад вратата.

Пепър побърза и го взе, разчупвайки печата.

Нещо полетя към пода.

Мик нехайно бутна една китайска ваза и с горчиво задоволство се загледа как се разби на пода и парчетата се разпръснаха измежду скилидките.

— Сър, трябва да погледнете това. — Пепър изведнъж се бе озовал до него. Трепереше, но въпреки това смело подаде писмото.

Мик го взе и погледна надолу.

В ръцете ми са. Ела на гроба на майка ти.

Той продължаваше да гледа втренчено написаното, когато Пепър пъхна още нещо в ръката му. Мик го погледна, и замръзна. Беше малка къдрица коса — мастилено черна като неговата.

Охраната, която бе изпратил, Хари и Бърт, всички те, бяха се провалили.

— Оседлай ми коня — прошепна Мик. Гърдите му се бяха вкочанили от ужас.

Пепър изтича от стаята.

Мик бързо отиде до стаята си, наплиска лицето и врата си с вода и провери дали ножовете му са с него. Взе един пистолет, зареди го и запаса широк колан около кръста си, за да го втъкне в него. След това изтича надолу по стълбите. Не можеше да позволи на страха му да надделее. Те бяха живи и здрави. А ако не бяха, кървав ад щеше да се излее над Викария.

Конят го чакаше отвън и той взе юздите му, без да каже и дума на конярчето.

Пепър стоеше притеснено отстрани.

— Няма ли да вземете част от момчетата с вас, сър?

— Не — каза Мик и обърна коня. — Това е между мен и шибания Викарий.

Той подкара коня в галоп, опитвайки се да се провре през уличната тълпа в късния следобед. За по-малко от пет минути стигна до църквата, скочи от коня и го завърза за оградата.

Дворът на църквата беше тих. Той зави по пътеката за гробището и видя Викария да стои до гроба на майка му. Никой друг не се виждаше. Което не значеше, че обичайната му охрана не беше наоколо.

Мик стигна до него с две крачки. Сграбчи по-възрастния мъж за шалчето около врата му.

— Къде са те?

Викария вдигна унищоженото си лице към него и се изсмя.

— О, Мики, момчето ми, откъде да знам?

Мик извади къдрицата коса от джоба си и я завря в лицето на Викария.

— Чие е това тогава?

— На майка ти — меко каза Чарли Грейди. — Когато я ухажвах, тя ми даде къдрица от косата си и естествено, аз я пазя досега. Майка ти имаше същата къдрава черна коса като теб и малкото девойче. — Той му намигна. — Трябваше да ме представиш на внучката ми, Мики. Сега се опасявам, че ще трябва сам да й се представя.

— Преди това ще те видя в ада — изсъска Мики и отблъсна Чарли.

Зад него се чуха стъпки от ботуши.

Мики се извъртя, но Викария беше успял да отвлече вниманието му достатъчно дълго. С част от секундата беше по-бавен. С част от секундата закъсня.

Избиха ножа му и хванаха ръцете му. Изведнъж цялото гробище се напълни с войници.

Чарли изцъка с език.

— О, не се съмнявам, че и двамата ще отидем в ада, сине, но си мисля, че ти ще го видиш преди мен.

— Майната ти — изплю се Мик.

Един офицер с бяла перука изскочи пред Мик.

— Мики О’Конър, арестувам ви по обвинение в пиратство.

 

 

— Арестуван! — Сайлънс остави ножа, с който мажеше масло върху парче хляб към чая на Мери Дарлинг. Бяха в салона, в който Сайлънс обикновено седеше, и слънцето хвърляше ярки отблясъци върху сребърния сервиз за чай, поставен пред Сайлънс. Тя погледна замаяно Бърт и Хари. Двамата мъже стояха един до друг със сериозни изражения на лицата. Бяха дошли заедно да й съобщят ужасната новина. — Но как така? През почти целия си живот Майкъл е живял извън закона. Как е бил заловен сега?

Хари погледна неспокойно към Бърт и след това изправи раменете си.

— Било е капан, гос’жо, заложен от самия Викарий. Говори се, че той го е подлъгал, като му е казал, че ви е хванал вас и детето.

— Мили Боже! — Майкъл се беше впуснал да ги спаси и така беше попаднал в капан. Тя преглътна и се загледа в хляба върху красивата порцеланова чиния. От гледката й се догади.

— Трябва да се махнеш оттук възможно най-бързо — каза Темперанс от прага на вратата. Тя беше останала без дъх, сякаш беше тичала през къщата да се беше намирала, когато е чула новината. — Ако Викария е заловил Мики О’Конър, следващата му крачка ще е към теб. Наредих да приготвят каретата. Можем да те изведем от Лондон, преди да се стъмни.

— Не! — изправи се Сайлънс. — Няма да напусна Лондон.

Хари я погледна неспокойно.

— Викария ще продължи да ви търси и двете с детето, гос’жо.

— Наясно съм с това — каза Сайлънс. — И ще взема всички възможни предпазни мерки, но няма никъде да ходя, докато Майкъл е в затвора.

— Но скъпа — опита се да й противоречи Темперанс, докато я гледаше с широко разтворените си и пълни с притеснение златистокафяви очи.

— Не. Не може да искаш подобно нещо от мен. — Сайлънс погледна към сестра си и си пое дъх на пресекулки. — Много добре знаеш какъв най-вероятно ще е изходът от процеса в съда.

Темперанс затвори очи, но не отговори. Нямаше нужда.

Наказанието за пиратство беше обесване.

 

 

— Тост за завършването на чисто новия Дом за злочести пеленачета и подхвърлени деца! — Лейди Хироу вдигна високо малката си чашка с шери.

— Наздраве! — Дамите от Обединението в полза на Дома за злочести пеленачета и подхвърлени деца се бяха събрали в традиционната си стая за срещи и сега всички вдигнаха винените си чаши за тост.

Изабел Бекинхол се усмихна и отпи от виното си. Кой можеше да предположи преди малко повече от месец, когато за първи път дойде на сбирка на Дамското обединение, че това начинание ще се окаже толкова забавно?

Тя си избра една кифличка от подноса, който Мери Уитсън държеше внимателно, и погледна към лейди Хироу.

— Кога децата ще се пренесат в новата сграда?

— Надяваме се, че ще е следващата седмица — каза лейди Хироу, все още красиво изчервена след вдигането на победния тост. — Лейди Кеър и аз вчера ходихме да огледаме, точно преди тя да замине от Лондон, но мисля, че и мистър Мейкпийс ще трябва да направи един финален оглед с една от нас.

— Не можете ли вие да отидете, милейди? — попита лейди Пенелъпи и на красивото й чело се появи смутена бръчка.

— Аз заминавам утре с лорд Грифин — каза лейди Хироу. Кръвта, която бе започнала да се отдръпва от лицето й, отново нахлу. — Ще ми показва руините край имението му на север.

Лейди Маргарет, която беше сестра на лорд Грифин и съответно снаха на лейди Хироу, леко се изхили.

— Обзалагам се, че това няма да е единственото, което ще ти покаже в имението.

— Мегс! — Лейди Хироу ахна възмутено, но Мегс отново се изхихика. — Колко изпи от това шери?

Лейди Маргарет присви очи към чашата си.

— Това е само втората ми чашка.

— Виното е много добро — намеси се тактично мис Грийвс. — Идеално е за вдигане на тост по повод на успеха ни.

Лейди Хироу я погледна с благодарност.

— Хммм — измърмори Изабел, докато си взимаше още една кифличка — десертът беше най-доброто, което беше опитвала досега от приготвяните от момичетата в сиропиталището сладкиши. — Шерито наистина е чудесно, но е жалко, че ви се наложи да го вмъкнете тайно от мистър Мейкпийс.

— Не беше точно вмъкване — каза с достойнство лейди Хироу.

— Но въпреки това го беше сложила в кутия без никакви отличителни белези — изтъкна лейди Маргарет.

Лейди Хироу присви носле.

— Ами просто мистър Мейкпийс е толкова…

— Кисел — каза Изабел.

— Строг — добави Фийби от мястото си до сестра си.

— Религиозен — потръпна лейди Пенелъпи.

— И наистина му липсва чувства за хумор — допълни Изабел, за да завърши описанието им на Уинтър. След това отхапа от крехката кифличка.

— Но въпреки това е и доста красив — разумно вметна мис Грийвс.

Лейди Пенелъпи отметна главата си.

— Красив, ако ти харесват сурови, неотстъпчиви джентълмени, — Леката извивка на устата й трябваше да покаже, че тя, поне, не ги харесваше. — Наистина мисля, че на сиропиталището му липсва женска ръка сега, след като мисис Холингбрук изостави брат си.

— Ние сме такава женска ръка! — каза лейди Маргарет с леко негодувание.

— Но ние не сме тук през цялото време — изтъкна лейди Пенелъпи. — Не е същото.

— Ами жените от прислугата? — попита леко развеселена лейди Изабел. Самата тя изобщо не смяташе, че мистър Мейкпийс се нуждае от женска помощ — или каквато и да било помощ всъщност, — за да ръководи сиропиталището, но й беше забавно колко предразсъдъци имаше лейди Пенелъпи и как мислите й се движеха някак си спираловидно.

— Прислуга — изсумтя лейди Пенелъпи и сякаш това беше целият й довод.

Изабел прикри усмивката си и сложи последната хапка от кифличката в устата си.

— Във всеки случай — бързо каза лейди Хироу — имаме нужда някой да се срещне с мистър Мейкпийс при новото сиропиталище вдругиден. Някой, който е тактичен, чаровен и способен да се оправи със… със строгостта на мистър Мейкпийс. — Очите й срещнаха тези на Изабел, след което лейди Хироу й се усмихна сладко — и доста лукаво. — Вие сте идеална за целта, лейди Бекинхол.