Елизабет Хойт
Скандални желания (19)

Деветнайсета глава

Дойдоха за него на зазоряване — както се бяха споразумели, — нова смяна войници, които да заместят драгуните, които го бяха охранявали цяла нощ.

Мик продължи да гледа Сайлънс дори когато войниците отвориха вратата на килията му и завързаха китките му отпред. Беше се облякъл с най-хубавите си дрехи с любвеобилната помощ на Сайлънс — синьо кадифено палто и бричове, елек от златен брокат й риза, поръбена с дантела. Беше с чорапите, които Сайлънс беше изплела за него — криви и провиснали тук-там — и те бяха най-ценната му дреха върху тялото му. По пръстите му вече нямаше пръстени — беше ги дал всичките, за да прекара час със Сайлънс, но нямаше никога да съжалява за това в този живот.

Или в следващия.

Войниците го измъкнаха от килията и го поведоха по дълги, влажни коридори, докато не го изкараха навън на утринното слънце и Мик примигна насреща му.

Сайлънс пристъпи извън затвора „Нюгейт“ плътно след него, следвана от Хари и Бърт.

— Върви сега — каза й нежно той и кимна към Хари.

И Бърт, и Хари изглеждаха отчаяни, но по погледа на Хари Мик видя, че едрият мъж го е разбрал.

Публичното обесване беше грозна гледка и не беше нужно тя да го вижда как рита с крака във въздуха. С малко късмет нямаше да се стигне дотам. Хората му трябваше да го спасят навреме — но той нямаше да го казва на Сайлънс. Все още имаше вероятност планът му да се провали, а той не искаше да й дава напразни надежди.

Тя го погледна — очите й бяха зачервени, но сухи, и не каза, нищо. Изражението на прекрасното й лице беше достатъчно. Малцина мъже бяха такива щастливци да имат любовта на жена, като Сайлънс.

Той се надяваше да я види отново след няколко часа, но ако планът му за бягство не успееше, щеше да умре доволен.

Мик й кимна, докато го повеждаха към каруцата, на която вече беше натоварен ковчегът му и свещеникът го чакаше.

— Сбогом.

— Колко романтично — каза един ужасен глас.

Викария и половин дузина от хората му изникнаха от затвора зад гърба на Сайлънс и двамата й пазачи.

Хари тръгна да поглежда назад, но го свалиха на земята още преди да е успял да се завърти изцяло. Бърт отстъпи, когато два пистолета се прицелиха в сърцето му. За един миг Сайлънс се озова в ръцете на Чарли, който я стисна за гърлото, все едно беше куче. Тя започна да драска по пръстите, които я държаха здраво, а очите й отчаяно погледнаха към Мик.

— Това твоята прекрасна дама ли е, Мики? — попита Викария и наклони гротескно обезобразеното си лице.

Не. Не.

Хари беше на земята с кървяща глава, но се опитваше да стане, значи поне беше в съзнание. Бърт беше отскочил от пътя на главорезите на Викария, но с пистолетите им, насочени към него, нямаше как да доближи Сайлънс.

— Тя не значи нищо за теб — каза Мик, опитвайки се да контролира гласа си. Не сега. Не сега, когато беше завързан като гъска и напълно безпомощен. — Пусни я, Чарли.

— О, може и така да направя — отвърна Викария. — След като я науча да ми служи както трябва. В крайна сметка майка ти е мъртва, Мик. Нуждая се от нейна заместничка. А чаках толкова търпеливо, откакто те арестуваха, за да можеш да се насладиш изцяло на този момент.

Стомахът му се изпълни с жлъчка. Мик срещна очите на Сайлънс. Те бяха широко отворени и пълни с ужас, но и вече по-спокойни.

— Обичам те, Майкъл.

Той стисна очи, след което ги отвори и погледна Викария.

— Каквото и да е. Кажи ми цената си.

Сайлънс изведнъж блъсна с цялата си тежест Викария. Той залитна под напора й, но много бързо успя да си върне равновесието и отново да я стисне в ужасяващата си прегръдка.

Чарли се усмихна — с някаква отвратителна пародия на половин усмивка.

— Аз вече имам, каквото искам, момче. Твоята смърт и твоята жена. Може да взема и внучка си също, но тя ще бъде като сладък десерт. А това — той разтърси Сайлънс за врата — това е основното блюдо на масата ми.

Мик изрева и се спусна към Чарли, но беше повален на колене от войниците около себе си.

— Ще позволите ли да отвлекат една дама? — изкрещя Мик към войниците. Досега те просто стояха — неми и глухи за случващото се пред очите им.

Чарли се изсмя.

— Ще позволят, ако им платиш достатъчно. Тези не са като драгуните на Тревилиън — те обичат златото в ръцете си и не ги интересува кой им го дава. А сега, помни следното, докато примката се затяга около врата ти, момче: ще чукам твоята жена дори когато си поемаш последен дъх.

И с тези думи Викария даде знак на хората си и просто си тръгна. Сайлънс хвърли последен пълен с ужас поглед, докато продължаваше да се бори в ръцете на Викария, но той я дръпна и я обърна с гръб към Мик.

Войниците тръгнаха да качват Мик на каруцата. Свещеникът упорито гледаше настрани. Всички бяха подкупени от Чарли и нямаше надежда да сторят каквото и да било. Неговите хора трябваше да го спасят в Тайбърн, но ако го стореха, нямаше да има кой да помогне на Сайлънс.

Неговият живот означаваше смърт за нея.

Неговата смърт означаваше живот за нея.

— Вървете! — изкрещя той на Бърт и Хари. — Кажете на Уинтър Мейкпийс какво се е случило. Кажете му да вземе хората ми и да я спаси. Кажете на екипажа да спрат изпълнението на всяка друга заповед. Разбирате ли ме? Нищо не бива да ги спре да спасят Сайлънс!

Каруцата тръгна и Мик изви врата си и видя, че Бърт помага на Хари да стане, а след това и двамата се затичаха. Хари изостана почти веднага… Бърт беше с Мик от повече от пет години и за това време винаги му бе служил вярно. Но и Бран беше служил на Мик… до деня, в който момчето го предаде. Мик отиваше към смъртта си. Нямаше как да се отплати на Бърт за лоялността му. Ами ако Бърт просто решеше да си плюе на петите? Мик щеше да разбере, едва когато хората му се появяха в Тайбърн според първоначалния план.

И Сайлънс щеше да плати цената.

Мили Боже, нека го обесеха.

Пътуването с каруцата беше пътуване през ада. Навлязоха по „Оксфорд Стрийт“ и там вече ги чакаха. От двете страни на улиците имаше хора, които му подвикваха — някои със симпатия, други с подигравки. Тълпата беше навсякъде. Мик стоеше с високо вдигната глава и широко разтворени крака, за да не залита, докато каруцата си проправяше път от Лондон към Тайбърн. Едно младо момиче му хвърли венец цветя и той падна в краката му. Мик се загледа невиждащо в него. Беше прочут в Лондон и имаше хора сред бедните, които го считаха за нещо като герой.

Герой — той, който през целия си живот не бе правил друго, освен да краде.

Други го ругаеха и го замеряха с гнили плодове и с по-лошо… Но той едва забелязваше случващото се. Къде беше Сайлънс сега? Боже! Дали Викария я изнасилваше, дали гасеше тази сладка, пълна с надежда светлинка в очите й? Тази мисъл го караше да иска да убива. Да предизвика кървава касапница. Но беше завързан като диво животно върху каруцата.

Спряха при една таверна в покрайнините на Лондон, за да може да изпие едно за последно. И Мик го направи, но докато пиеше, се молеше да не го спасят. Нека неговата смърт бъдеше достатъчна цена за живота на Сайлънс. Той знаеше какво причиняваше Викария на жените, попаднали във властта му. Беше виждал майка си да ридае заради нещата, които я беше принуждавал да прави.

Нека Сайлънс живееше. Нека бъдеше щастлива.

Най-накрая, най-накрая, високата бесилка в Тайбърн се появи пред него, а отличителният й триъгълен връх се забиваше като лошо предзнаменование в сивото небе. От едната страна бяха издигнати дървени платформи със седящи места, но по-голямата част от тълпата се беше струпала наоколо права. Мик видя една жена с поднос с пайове на главата си да си проправя бавно път през морето от хора. Зад нея вървеше джебчия, който се възползваше от клиентите й, докато й плащаха за пайовете. Групичка момчета с няколко кучета тичаха покрай каруцата и викаха. По-нататък жонгльор забавляваше групичка хора, като сръчно подхвърляше във въздуха мъжка шапка, портокал, нож и букет цветя. Беше доста добър, но въпреки това няколко пияни чирака край него му подмятаха обиди.

Мик се замисли с някаква мрачна веселост, че планът му за бягство най-вероятно щеше да проработи. Каруцата непрестанно спираше заради тълпата, която се натискаше да го зърне по-отблизо. Ръце се протягаха и го дърпаха за палтото, за бричовете. Парче от дрехите му щеше да е чудесен спомен от днешния ден — спомен, който по-късно можеше да бъде продаден на извратени колекционери. Естествено и войниците бяха там, дузина на коне, но тълпата ги беше отделила от каруцата.

Каруцата спря точно до бесилката, а от хората му нямаше следа и Мик най-накрая си пое дъх с облекчение. Може би бяха получили съобщението от Бърт. Може би точно в този миг заедно с Мейкпийс спасяваха Сайлънс.

Мили Боже, молеше се да е така.

Мик слезе от каруцата и го поведоха нагоре към бесилката, докато свещеникът редеше някакви молитви под носа си. Тълпата беше шумна, джавкаща, крещяща сбирщина от безмозъчни идиоти.

Мик кимна на палача — висок, прегърбен мъж, и му подаде една гвинея. Той му сложи качулка на главата и завърза краката му един към друг. Усети как му нахлузи тежкия клуп и го стегна около врата му. Вдиша и издиша, спокойно и равномерно. Дъхът му пареше под качулката.

Палачът дръпна лоста и Мик падна в нищото.

Устата му се разтвори, борейки се за въздух.

Той се завъртя, сгърчвайки тялото си несъзнателно, и звезди осветиха тъмнината под качулката. Умираше и тялото му болезнено се бореше с неизбежното. В ушите му нахлу неразбираем шум и изведнъж видя лицето на Сайлънс, така красиво и ясно като бял ден.

И след това падна на земята.

Лежеше там, зашеметен, поемайки дълбоки, благодарни глътки въздух, докато някой разхлаби клупа около врата му. Не знаеше дали е мъртъв или жив, докато не му свалиха качулката и той видя пред себе си… Призрака на „Сейнт Джайлс“.

— Какво, мамка му, търсиш тук? — задави се Мик от болката в гърлото си.

— Нужен си й жив, пирате — каза Призракът с глас, който беше познат на Мик. Той коленичи да пререже въжетата около краката на Мик. — Не прави грешката да си мислиш, че го правя заради теб. Изпратих хората ти напред, а сега отивай и ти да спасиш Сайлънс.

— Арогантно копеле — измърмори Мик, но тълпата бе започнала да настъпва и Призракът се извъртя да отблъсне двама чираци, които бяха решили да се правят на герои.

— Върви! — изкрещя Призракът.

И Мик го направи, като просто се изтъркаля в тълпата. Ръцете му все още бяха завързани и докато хора се спъваха в него, той измъкна малкото ножче, което бе скрил в ръкава си. Два пъти го сритаха, преди да успее да пререже въжето. След това свали клупа и погледна нагоре. Един слисан продавач на ядки го зяпаше. Мик се пресегна и свали мъжа на земята, разсипвайки навсякъде ядки. Бързо свали кадифеното си палто и смъкна обикновената кафява връхна дреха от гърба на продавача. В следващия миг вече бе навлякъл вехтото палто и за всеки случай взе и смачканата тривърха шапка на човека. След това нацапа лицето си и бялата си риза с мръсотия от земята и се изправи.

Всички зяпачи гледаха към мястото, където Призракът се биеше в неравен бой с четирима войници.

Една жена го забеляза и тръгна да си отваря устата.

— Ой! — изкрещя Мик. — Пиратът се измъква ей там! — Той посочи в посока, обратна на тази, където беше Призракът.

През тълпата мина развълнувана вълна, докато новината се предаваше от уста на уста. Мик видя, че Призракът падна, а после отново стана. Част от хората все още гледаха към него, разгневени, че беше провалил зрелището им. Но Призракът на „Сейнт Джайлс“ неведнъж беше доказвал, че умее да се бие. Докато Мик гледаше към него, Призракът се извъртя настрани и се гмурна в тълпата.

Мик повдигна яката на палтото си нагоре, за да се прикрие, и тръгна към един войник в края на тълпата. Конят на войника вече беше неспокоен заради шума и движението на хората. Мик трябваше само да бутне малко по-силно ездача и той се озова на земята. Мик се метна на коня, докато животното се изправяше на задните си крака. Хората се разкрещяха и се разпръснаха, за да избегнат копитата на коня, когато Мик го пришпори и препусна в галоп.

Чарли Грейди живееше в Уайтчапъл. Мик се насочи колкото можеше по-бързо в тази посока. Подмина група войници, насочили се към Тайбърн и към надигащите се размирици там, но никой дори не го погледна.

Мик яздеше като обезумял и единственото, което виждаше пред очите си, беше лицето на Сайлънс. Заби камбана. Бяха минали поне три часа, откакто Викария я бе отвлякъл.

Исусе, дали беше жива?

 

 

Сайлънс седеше толкова тихо, все едно пред нея имаше пепелянка. Само че този мъж беше много по-опасен, от която и да е змия.

Тя трябваше да оцелее.

Дори Майкъл да не беше вече между живите, дори тази змия в човешки образ да я нападнеше, тя трябваше да намери начин да се научи да живее.

Мери Дарлинг зависеше от нея, а и изглежда, че мистър Грейди беше обсебен от мисълта и за детето.

Или по-точно беше обсебен от мисълта, за всеки, свързан по някакъв начин с Майкъл.

Бяха в една неподредена спалня, в която все още се носеше киселата миризма на болен. Съдейки по това, както и по женските аксесоари върху скрина, Сайлънс предположи, че това трябва да е било стаята на майката на Майкъл.

Стаята, в която беше умряла.

Сайлънс потрепери, но веднага след това замръзна, защото при раздвижването й Чарли Грейди моментално извърна към нея отвратителното си лице. Той седеше на един стол срещу нея и постоянно въртеше два мръсни зара в лявата си ръка. Лявата половина на главата му беше почти изцяло плешива, само тук-таме имаше кичури дълга сива коса. Ухото му го нямаше, както и по-голямата част от лявата страна на носа му. Изгорената му кожа беше тъмнокафява като пергамент и нагъната по отвратителен начин. Ако го беше видяла на улицата, щеше да се извърне със съчувствие.

Тук обаче бе замръзнала от ужас.

Столовете и на двамата бяха пред една малка, незапалена камина. Седяха там по този начин от близо три часа, доколкото Сайлънс можеше да прецени — в стаята нямаше часовник. И през цялото това време мистър Грейди говореше тихо и монотонно. Ако някой влезеше в стаята, би си помислил, че говори на нея, но всъщност тя със същия успех можеше и просто да е още един стол в стаята. Чарли Грейди не говореше на нея. А на отсъстващия си син.

— Мислеше си, че ще можеш да я настроиш срещу мен, нали? — каза той и само едната половина от устата му се раздвижи. — Доста скоро те накарах да осъзнаеш грешката си! Тя винаги ми е била вярна, моята Грейс. Беше ми вярна, въпреки че ти се опита да ми я отнемеш. Ха! Не ти се получи, нали, момчето ми? А сега държа жена ти и скоро ще имам и малката ти щерка. Тогава няма да можеш да се смееш, нали, Мики О’Конър? Не и след като съм изчукал твоята жена и съм я пуснал на улицата.

Беше доста странно да седи и да слуша как от устата му се излива злоба, трупана с години. Тя може би щеше да изпита някакво съжаление към него, ако не беше фактът, че доста често в монолога си той споменаваше какво смята да й причини. От другата страна на вратата имаше стая, в която се мотаеха половин дузина от хората на Чарли Грейди. Той я беше информирал със смразяващо безразличие, че ако се опита да избяга, щеше да им я даде да се позабавляват.

Заби камбана.

Мистър Грейди наведе глава и се заслуша.

— Добре, вече виси на въжето. Да видим тогава какъв ти е късметът…

Сайлънс усети тръпка на ужас да преминава през нея при думите му. Дали най-накрая говореше на нея? Като в някакъв кошмар го видя как хвърля мръсните си зарове. Те се изтъркаляха и показаха три и четири.

— Ц-ц — каза той и поклати глава. — Лош късмет, доста лош.

След това стана и започна да разтваря бричовете си.