Елизабет Хойт
Скандални желания (7)

Седма глава

Мик наблюдаваше как Сайлънс поема с устата си сладкиша от пръстите му. Усети странно чувство на задоволство, че сам я храни, което чувство не бе помрачено дори когато тя осъзна какво е направила и се отдръпна, сбръчквайки носа си.

Леко изненадан осъзна, че се забавлява. Никога не бе преследвал някоя жена повече от ден-два — най-много седмица. Всички падаха в краката му, някои дори за минути. Беше достатъчно циничен, за да е наясно, че привлекателността му не се дължеше изцяло на хубавото му лице. Властта му, парите му ги привличаха също толкова, ако не и повече.

Но не и Сайлънс.

Мик се усмихна сам на себе си и се облегна назад, за да си избере друг десерт. Сайлънс не го харесваше, не му се подчиняваше, спореше с него и почти бе предизвикала бунт сред хората му, а въпреки това той й позволяваше всичко това.

— Трябва да се връщам в стаята си — каза Сайлънс и се изправи.

Мик се намръщи от неудоволствие.

— Защо?

— Заради Мери Дарлинг.

Той сви рамене.

— Една от прислужниците я наглежда.

— Но ако Мери се събуди, тя ще иска мен.

— Защо? — попита отново той, захапвайки сладкиша. Темата на разговора не му допадаше, но му харесваше да я предизвиква.

— Защото — отвърна тя бавно и го погледна сякаш беше малоумен — тя е още малко дете и ме обича.

— Децата — заяви Мик — носят само неприятности.

Тя поклати глава, без този път да си прави труда да му отговоря, и тръгна към вратата.

Мик въздъхна.

— Отнеси останалите сладкиши в стаята ми — каза той на Трис и се надигна да последва Сайлънс. Лад, който до този момент лежеше до стола му, също стана и тихо затопурка след него към коридора.

Сайлънс не изглеждаше изненадана, когато Мик я настигана.

— Трябва да идвате по-често да виждате Мери. В крайна сметка ви е дъщеря. Може би тогава ще се научи да не ви нарича само „Лош“.

Тя забърза крачка.

Той сви рамене и продължи да върви редом с нея.

— Случайно имам и други неща да върша, а и освен това, както казах, децата носят само неприятности.

— Хм. Казвате го, сякаш сте направили някакво велико откритие.

За да я подразни, той не й отговори и тя отново забърза крачката си. Сега почти тичаха по коридора.

— Защо тогава й обръщате каквото и да е внимание? — попита тя. — Със сигурност щеше да е много по-просто изобщо да не я взимате. Мъже без съвест правят подобни неща непрестанно.

Тя му хвърли поглед през рамото си, мислейки си, че го е засегнала с това „без съвест“, но го бяха наричали с далеч по-лоши думи.

Много по-лоши.

Но въпреки това нямаше да е добре да я остави да си мисли, че е прекалено мек с нея. С една крачка Мик се озова пред нея и тежко сложи ръка на стената, препречвайки й пътя по този начин.

Тя леко изписка и се блъсна в него, притискайки за секунда меките си гърди към неговата мускулеста гръд. Лад седна насред коридора и започна тревожно да мести поглед от единия към другия.

Сайлънс изправи рамене и впери гневен поглед в Мик.

Той се приведе напред — близо, толкова близо, че улови аромата на лавандула в косата й.

— Онова, което е мое, е мое, любов моя — прошепна той, — и нямам намерение да се разделям с нищо, което ми принадлежи.

Тя се намръщи насреща му.

— Мери не е „нещо“.

— Ай — усмихна се той. — Но принципът е същият.

— Един баща не бива да се отнася по такъв начин с дъщеря си — каза тя с по-мек глас.

Той присви очи към нея — този глас можеше да му влезе под кожата, ако го допуснеше.

Красивите й очи се разшириха в молба.

— Не сте ли имали баща?

Той не позволи на спомените да изплуват. За момент остана притихнал, докато се увери, че образите от миналото са отново затворени, и след това се усмихна.

— Нима мислите, че майка ми е заченала непорочно?

Тя се изчерви — точно, както той очакваше.

— Не, разбира се, че не, но със сигурност…

Тя може би щеше да продължи да говори, но той се изправи и се отдръпна от нея. Въпросите й бяха прекалено близо до това да го накарат да чувства.

Тя примигна и се огледа.

— Бързахте да видите детето, нали? — попита той и й отвори вратата към стаята й.

— Името на детето е Мери Дарлинг — каза тя, докато влизаше в спалнята пред него. Изведнъж се спря и се обърна. — Но не трябва ли да е Мери О’Конър? Нали е ваша дъщеря.

Той се закова и примигна. Мери О’Конър. Беше хубаво име. Истинско име.

Той поклати глава, за да прогони мисълта.

— Върви си — каза той на прислужницата, която се въртеше близо до вратата.

Момичето направи реверанс и си тръгна, без да каже и дума.

Лад започна да обикаля из стаята и да души по ъглите, след 1 което се настани пред камината.

Мик се обърна да погледне Сайлънс, която се беше навела над леглото на детето.

— А може би тя няма да иска да се знае надлъж и шир, че ми е дъщеря.

— Шшшт — изшътка му Сайлънс, след което го погледна и продължи шепнешком. — Тя е още малко дете. Защо да не иска да ви е дъщеря?

Той сви рамене и се приближи, за да погледне мрачно към спящото дете.

— Имам много врагове.

Бузките на Мери бяха тъмнорозови, черните й къдрици се бяха сплъстили от пот, а едното й пухкаво юмруче беше вдигнато над главичката й. Нямаше спор, че беше хубаво малко същество.

Мик се намръщи.

— Често ли диша толкова тежко?

— Не — притеснено прошепна Сайлънс. Тя положи опакото на ръката си върху челцето на детето и нещо дълбоко в нея се сви.

Дланите й бяха груби, но опакото на ръката й беше меко и хладно, когато го положи на челото му и му се усмихна уморено:

— Треска ли имаш, Мики, обич моя?

Мик усети как по гърба му изби пот. Онези спомени бяха дълбоко погребани — дяволски много се бе старал да го постигне, но допускайки Сайлънс до себе си, им беше позволил да възкръснат. Изведнъж го обзе неистово желание да й заповяда да напусне стаята, двореца му. Но не можеше да го направи сега. Беше вече твърде късно за това. Тя вече беше в двореца му, в живота му. И той не можеше да се върне обратно — и нямаше да се върне, дори да можеше. Тя бе така близо до него сега, че сякаш я държеше в дланта си като жив въглен — и благодареше за болката, докато в същото време вдишваше пушека от горящата си плът.

Мик си пое дълбоко дъх. Пое аромата на Сайлънс, вдиша едновременно и болката, и утехата.

— Да не е болна?

— Не знам — прехапа долната си устна Сайлънс. — Гори.

Мик кимна.

— Ще наредя да извикат доктор.

Тя погледна към него и той видя, че очите й се бяха разширили и сивото в тях се сливаше със зеленото и кафявото. Ръката й продължаваше да лежи нежно върху главичката на детето.

— Ако смятате, че…

Той не остана, за да чуе края на изречението. Детето се нуждаеше от доктор… а стаята бе пълна с призраците на спомените му.

 

 

Ръцете на Сайлънс трепереха, докато изстискваше кърпата и леко попиваше бузките на Мери Дарлинг. Детето гореше толкова силно, че Сайлънс усещаше топлината на кожата му дори през кърпата.

Треската тревожеше Сайлънс, но причината за истинския ужас в сърцето й беше апатията на Мери. И преди я беше втрисало и беше вдигала температура. Веднъж цяла нощ беше хленчила и подръпвала нервно едното си ухо, докато на сутринта от него не се бе стекла бистра течност и след това детето бе заспало спокойно. Сайлънс много нощи бе стояла будна да люлее и да се разхожда с Мери Дарлинг на ръце, когато детето не се чувстваше добре. И всеки път Мери беше кисела и раздразнителна, но никога досега не беше изпадала в апатия.

— Той накара да доведат доктора — каза Финула, когато влезе в стаята с купа с прясна вода.

— Толкова е гореща — каза тихо Сайлънс, докато отново изстискваше кърпата и я слагаше върху детето. — Съблякох й рокличката и гащичките, но въпреки това продължава да гори.

— Майка ми казваше, че треската изгаря болестта отвътре — сподели Финула.

— Може и да е така, но съм виждала треската и да убива — отвърна й Сайлънс.

Веднъж в сиропиталището бяха имали едно малко момче, дошло при тях неотдавна и доста болнаво. Уинтър подозираше, че детето не е било хранено добре. То вдигна температура и за два дни просто изгасна. Същата вечер Сайлънс бе ридала тихо в леглото си, притискайки Мери близо до гърдите си. С отвратителен прагматизъм Уинтър беше заявил, че просто някои деца не оцеляват и човек трябва да се примири с този факт. Но дори неговото изражение беше напрегнато, докато говореше, и после в продължение на седмици беше особено мил към малките момчета в дома.

Сайлънс потрепери. Мери не можеше да изгасне. Та тя не си представяше да живее, ако малкото момиченце умреше.

В коридора се чуха тихи класове, а след това вратата се разтвори и Мики О’Конър побутна един закръглен нисък човечец да влезе.

— Какво имаме тук? — попита докторът с басов глас, който изглеждаше прекалено силен за малкото му тяло.

— Изгаря от температура — каза Сайлънс, като положи усилия, за да не позволи на гласа си да трепери.

Докторът положи длан върху гърдичките на детето и притихна.

Сайлънс тръгна да пита нещо, но мъжът я спря, като вдигна другата си ръка.

След малко отмести ръка от гърдите на Мери и се извърна към Сайлънс.

— Извинете грубостта ми, госпожо, но проверявах сърдечния ритъм на малката.

— Разбирам. — Сайлънс стисна ръце една в друга, за да спре треперенето им. — Можете ли да й помогнете?

— Разбира се, че мога — енергично отвърна докторът. — Изобщо не се притеснявайте.

Той разтвори едно черно куфарче, в което бяха подредени половин дузина остри ланцети^[1] с различна големина. Сайлънс потърка нервно длани една в друга. Разбра, че докторът смята да среже Мери.

Мистър О’Конър досега стоеше отпуснат край камината, но се размърда при вида на ланцетите.

— Необходимо ли е да я режете?

Лицето на доктора беше сериозно.

— Това е единственият начин, сър, за да изтече отровата от тялото й.

Челюстта на Мики О’Конър се стегна, но той кимна, преди да извърне лице към камината.

Докторът избра подходящия инструмент и извади мъничък алуминиев съд. След това погледна със сериозно изражение към Сайлънс.

— Може би бихте могли да я задържите изправена на скута си. Ще е най-добре, ако успеете да я удържите неподвижна.

Сайлънс нежно взе Мери на ръце. Никога не бе харесвала пускането на кръв — още откакто самата тя беше малко момиче и се бе налагало три пъти да я срязват заради някакви детски болести. Ако имаше начин да спаси нежната кожа на Мери от острия скалпел, щеше да предложи собствената си ръка, но знаеше, че няма как.

Докторът я наблюдаваше и й кимна одобрително.

— Можете ли да ми задържите чашката? — попита той Финула.

Прислужницата пристъпи напред и взе алуминиевия съд.

— Спокойно — измърмори сам на себе си докторът и след това бързо и с опитна ръка повдигна нощната ризка на Мери и направи разрез високо на бедрото й.

Мери трепна, но не издаде никакъв звук.

Ярка червена кръв потече от раната.

Сякаш измина цяла вечност, докато докторът не каза:

— Мисля, че това е достатъчно.

Той притисна чиста кърпа към раната и направи превръзка с ленен бинт около крака на Мери.

— А сега — каза докторът, докато почистваше и прибираше ланцета, — смятам, че малко бульон ще й е от огромна полза. Вземете малко парче пилешко и го сварете със стрък магданоз и два стръка мащерка. Прецедете бульона и добавете една лъжица бяло вино, най-хубавото, което можете да намерите. Давайте от този бульон по три пъти на ден на детето, като гледате да изпива по възможност по една пълна чаена чаша. — Докторът остро погледна към Сайлънс. — Разбирате ли?

— Да — каза тя, галейки косата на Мери.

— Добре. Добре. Имам също и този еликсир — каза той и извади едно малко шише от синьо стъкло. — Това е моя собствена отвара и смея да твърдя, че е много ефикасна. Разтваряйте й по една лъжица в малка чаша с вода преди лягане вечерно време. Сега — вдигна той чантата си и строго се загледа в Сайлънс и Финула, — ако й избият петна или повръща жлъчка, веднага трябва да ме повикате, разбрано?

Сайлънс отново кимна с треперещи устни.

— Разбрах.

Докторът погали главичката на Мери и се извърна да си върви без повече приказки. Мики О’Конър също се извърна и мълчаливо го последва, но се спря на вратата.

— Имате ли всичко, от което се нуждаете?

Сайлънс прехапа устната си, за да я накара да спре да трепери.

— Така мисля.

За момент Мик се поколеба и на Сайлънс й се стори, че иска да каже още нещо, но накрая излезе, без да продума.

 

 

— Ще нахлуем в проклетия му дворец и ако трябва, ще я извлечем насила! — яростно заяви на следващия ден Конкорд^[2] Мейкпийс. — Достатъчно лошо е, че съсипва собствената си репутация, но да петни и доброто име на сиропиталището, това вече е прекалено!

Сивеещата коса на Конкорд се бе измъкнала от опашката му и му придаваше вид на един застаряващ Самсон^[3].

Един разгорещил се Самсон, който не бе обмислил докрай последствията от едно нападение срещу въоръжена пиратска крепост.

Уинтър мълчаливо въздъхна. Беше наясно с недостатъците на това да информира братята си относно местонахождението на Сайлънс, но и нямаше как с чиста съвест да ги остави в неведение.

Въпреки че сега от гнева и притесненията на Конкорд Уинтър вече го болеше главата.

— Дворецът е крепост — спокойно изтъкна Уинтър. — А ние сме само двамата. Ако ние…

— Трима — долетя един глас откъм вратата на кухнята на сиропиталището.

Уинтър срещна зелените очи на брат си Ейса^[4] и бавно повдигна едната си вежда. Въпреки че бе изпратил съобщение до жилището под наем на Ейса, всъщност не бе очаквал брат му да се появи. Нямаха новини за него от почти година. Единственото, което знаеше Уинтър, беше, че средният му брат е заминал извън страната.

Но ето че беше тук, все така атлетичен и як. Раменете на Ейса бяха като на бик, а червеникавокафявата му коса беше като гривата на млад лъв. И въпреки това Уинтър забеляза и някои промени у брат си за изминалата година. Яркочервеното му палто с изкусна бродерия около маншетите и по долния ръб, чисто бялата му риза от фин лен. Уинтър присви очи. Интересно… Както и да си изкарваше прехраната брат му, очевидно се справяше доста добре.

— Какво правиш тук? — попита нападателно Конкорд, който никога не се бе славел с особена тактичност. — Не отговаряш на писмата ни, не си правиш труда да се появиш на сватбата на Темперанс или на кръщенето на най-малката ми дъщеря, или когато съпругът на Сайлънс загина в морето, а сега си мислиш, че просто ей така можеш да се появиш обратно у дома?

Уинтър трепна и тихо измърмори:

— Нуждаем се от помощта му, Конкорд.

— Ха! — Конкорд скръсти едрите си ръце на гърдите си. Подобно на Уинтър и той се обличаше семпло в черно и кафяво и носеше кръгла шапка без връх. — Много добре се справяхме и без него през изминалата година.

— Това беше, преди Сайлънс да отиде да живее в дома на пират — глухо отбеляза Уинтър.

Ейса, който досега стоеше облегнат с масивното си рамо на рамката на вратата, се изправи.

— Какъв пират? В писмото ти пишеше, че Сайлънс е в страшна опасност. Никога не си споменавал никакъв пират.

Конкорд изсумтя.

— Мики О’Конър — спокойно каза Уинтър, преди Конкорд да успее да се впусне в нова тирада.

— Мики О’Конър — Чаровникът? — невярващо попита Ейса. — Какво прави Сайлънс с него? Отвлякъл ли я е?

— Не.

Ейса си издърпа един кухненски стол и седна, като подпря лакти на масата.

— Тогава защо е при него?

— Миналата година на прага на Сайлънс беше изоставено едно бебе — започна да обяснява Уинтър. — Сайлънс кръсти детето Мери Дарлинг и я доведе тук. Това стана, след като Темперанс се омъжи за лорд Кеър и повече не можеше да ръководи дома заедно с мен. Тогава Сайлънс пое нейните задължения. Естествено, грижеше се за всички деца, но Мери Дарлинг беше нещо специално за нея.

Конкорд се размърда.

— Детето е като нейно собствено. Мисля, че когато Уилям умря, то й беше единствената утеха.

Уинтър кимна.

— Преди няколко дни се върнах от едно пътуване до Оксфорд и установих, че Сайлънс я няма. Когато говорих с нея в двореца на О’Конър…

— Отишъл си сам в дома на Мики О’Конър? — прекъсна го Ейса.

— Да — погледна го Уинтър право в очите.

За момент през лицето на Ейса премина стреснато изражение, след което брат му бавно кимна.

— Продължавай.

Уинтър наклони глава.

— Тя изглеждаше както обикновено. Беше облечена със собствените си дрехи и честно казано, не изглеждаше извънредно щастлива, че съм отишъл да я спасявам. Каза, че Мики О’Конър е баща на Мери Дарлинг…

Ейса изруга и Конкорд го изгледа гневно.

— … и че О’Конър е довел нея и детето в дома си, за да ги защити от враговете си. Не можах да я убедя да дойде с мен и затова си тръгнах. Сега обаче някои хора започват да разпитват къде е Сайлънс. Ако истината, че тя живее с известен с набезите си пират, излезе наяве…

Уинтър сви рамене. Нямаше нужда да казва на братята си какво щеше да означава подобно нещо за благосъстоянието на сиропиталището и за парите на благодетелите и дарителите си, от които се нуждаеше. Дори да се появеше само намек за непристойност, капризните аристократи щяха да си намерят друг обект на благотворителност, с който да се забавляват.

— Трябваше да я вземеш на ръце и да я извлечеш насила оттам — изръмжа Конкорд.

— И да мина покрай О’Конър и половин дузина от хората му? — повдигна едната си вежда Уинтър.

Ейса направи физиономия.

— Само ти можеш да пледираш за почти самоубийствени действия заради морално посегателство.

Конкорд се надигна от стола си и започна да крещи несвързано. Ейса също се надигна и следващите няколко минути кухнята беше изпълнена с шумна мъжка ярост.

Уинтър въздъхна, затвори очите си и повдигна едната си ръка, за да потърка леко слепоочието си. Цял живот бе свидетел на обтегнатите отношения между двамата си по-големи братя. Понякога имаше периоди, когато двамата почти успяваха да издържат цяла семейна вечеря, без да започнат да си крещят, но тези случаи бяха редки и ставаха все по-редки. Конкорд се справяше с напрежението, като заемаше неотстъпчива позиция. Правото беше изцяло на негова страна, а всяка позиция, заемана от Ейса, беше погрешна. Веднъж Уинтър беше дочул Темперанс да си мърмори под носа, че е щяло да бъде по-добре, ако брат им беше кръстен Дискорд^[5].

Отговорът на Ейса спрямо тези непрестанни разпри беше, като изчезнеше, и така караше най-голямата им сестра — Верига, да се притеснява непрестанно. Тя се опасяваше — и Уинтър тайно споделяше страховете й, — че някой ден брат им ще замине и просто повече няма да се върне.

Гласовете на братята му заглъхнаха.

Уинтър отвори очи и видя, че и двамата са се намръщили насреща му.

— Можем ли вече да продължим разговора си? — повдигна той вежди.

Устните на Ейса се извиха в ъгълчетата си в усмивка.

— Можем — каза той и продължи спокойно: — Онова, което не разбирам, е защо Сайлънс е повярвала на думите на този пират, че има някакви предполагаеми врагове. Мислиш ли, че я е съблазнил?

Конкорд удари тежко по масата с юмрук.

— Как смееш да се съмняваш в целомъдрието на сестра ни?

— Смятам, че хората са способни на много различни неща — Ейса погледна студено към Конкорд. — Откъде знаеш, че Сайлънс няма да попадне под чара на Мики О’Конър? Говори се, че е доста хубав.

Конкорд отвори уста, но Уинтър го изпревари.

— Знаем, защото наблюдавахме Сайлънс през изминалата година — каза той тихо, но остро.

Червенина заля скулите на Ейса.

— Сайлънс може би е склонна към грях колкото всяка друга жена — каза Уинтър, — но никога няма да се остави да бъде съблазнена от О’Конър. Знаеш миналото й с него. Но онова, което може би не знаеш, е, че след като товарът на Уилям беше върнат, отношенията между него и Сайлънс бяха… обтегнати. Той изчезна по време на последното си плаване и Сайлънс обвинява сблъсъка си с О’Конър за трудните си отношения с Уилям, преди да замине той.

Известно време никой от мъжете не каза нищо. Уинтър погледна към братята си и се замисли дали и те се чувстваха така безпомощни като него. Беше му се искало да чупи неща — да убие О’Конър, — когато бе видял Сайлънс след нощта, прекарана с пирата. Но естествено не бе направил нищо подобно. Подобни актове на насилие нямаше да помогнат на сестра му. И въпреки това със седмици след това продължи да сънува за кървава мъст.

— Така че — каза тихо Уинтър, — явно Сайлънс наистина вярва, че детето е в опасност. В противен случай никога не би се съгласила да е с О’Конър в една къща.

— Тогава това представлява допълнителен проблем — каза Ейса.

Уинтър повдигна въпросително веждата си.

— Освен трудността да се влезе в двореца и да я спасим — каза Ейса — ще трябва да намерим и място, където да държим в безопасност и нея, и детето. Място, което нито Мики, нито враговете му ще могат да открият.

Уинтър бавно кимна.

— Мисля, че разсъжденията ти са правилни. Тя никога няма да напусне онова място доброволно, освен ако не намерим друго, където детето да е в безопасност.

Конкорд се наведе напред и постави големите си длани на масата.

— В такъв случай е очевидно към кого трябва да се обърнем.

 

 

Сърцето на Сайлънс се късаше заради детето.

Две сутрини по-късно Мик стоеше надвесен над леглото на Сайлънс и я гледаше, докато спи. Под очите й имаше тъмни кръгове от изтощение и страх, косата й бе разплетена, а единият й тъничък юмрук стискаше чаршафа като малко момиче, уплашено от нощните кошмари.

Спеше като мъртва — дори не бе помръднала, когато той влезе в стаята й. Мик отмести една немирна къдрица от очите й, а дишането й изобщо не се промени.

Той въздъхна и се изправи. Още не бе съмнало и навън бе тъмно. Сайлънс беше прекарала последните две нощи и деня помежду им в грижи за детето. Той бе стоял настрани, но Финула три-четири пъти на ден му докладваше какво е положението с малката.

Мери слабееше, а мъничкото й телце изгаряше отвътре от огън, който не искаше да угасне. Ако огънят я погълнеше…

Мик стисна зъби, извърна се от Сайлънс и тръгна към собствената си стая, без да погледне детското креватче. Оттам излезе в коридора и затвори тихо вратата зад себе си. Хари вдигна поглед и Мик му кимна, преди да тръгне надолу по коридора. Ако малката умреше, сърцето на Сайлънс щеше да бъде погубено, все едно че див звяр го е изтръгнал от гърдите й. Самият той нямаше сърце, но беше чувал, че сърцата са нещо деликатно и лесно могат да бъдат разбити. Мик изръмжа тихо, докато вървеше към предната част на къщата. Знаеше как да предпази Сайлънс от ножове и юмруци, от бедност и нужда, но нямаше представа как и дали изобщо можеше да я защити от собственото й меко сърце.

Мик подмина пазачите, които бе разположил при предната врата и излезе в ранната утрин. Вдигна поглед към сиво-розовото небе и след това огледа двореца си. Той беше като паун, умно замаскиран като врана. Отвън по нищо не си личеше какво се крие зад измамно простата и безлична дървена врата. Човек никога не би познал с просто око, че отвътре вратата бе подсилена с желязо.

В двореца можеше да се влезе и през още едно място — врата, която водеше към малкия двор отзад и която също беше охранявана. Погледнат отвън, дворецът му изглеждаше като дузина или повече тесни къщи, построени на, калкан една до друга. Всъщност отвътре всичко беше една сграда и вратите във фасадите на къщите отдавна бяха заковани с дъски отвътре.

Мик изсумтя и се извърна, за да тръгне нагоре по улицата. Може и да изглеждаше все едно е прекалено внимателен спрямо евентуална атака, но непримиримият му враг бе там някъде навън.

Подмина една тясна пряка и в нея се размърда някаква сянка. Мик се извъртя с изваден нож в ръка. На слабата утринна светлина се появи Лад с прилепнали към главата уши и наведена покорно глава.

— Исусе — отвратено си пое дъх Мики и прибра ножа обратно в ножницата, прикрепена към ръката му между китката и лакътя му.

Дневните жители на „Сейнт Джайлс“ вече бяха наизлезли по улиците. Тези, с които се разминаваше сега, се занимаваха с почтен труд повече или по-малко — носачи, амбулантни търговци, кочияши, боклукчии и просяци. Естествено, всички те го познаваха. Той беше техният крал и те се отнасяха с необходимото уважение към него. Реката и корабите, от които си изкарваше прехраната, бяха на изток и щеше да му е по-близо, ако живееше в „Уапинг“ или в „Ийст Енд“. Но Мик беше роден и израснал в „Сейнт Джайлс“. Като малко момче беше кръстосвал точно тези улици като някое диво вълче. Тук беше чукал първата си жена. Тук беше убил за първи път. Тук беше неговият дом и когато беше натрупал богатството си, беше построил двореца си пак тук, в „Сейнт Джайлс“.

А сега имаше още нещо, което го задържаше на това място.

Островърхата кула на новата църква се извисяваше пред него. Той пресече улицата и погледна нагоре към нея. Плесента беше разрушила старата църква. Хората говореха, че плесента се бе хранила с влагата от гниещите тела на умрелите от чумата, които бяха погребани под плочите на старата църква. Вярно беше, че въздухът вътре в църквата беше зловонен. Но вече нея я нямаше. Новата църква беше чиста и елегантна и по нищо не приличаше на старата сграда. Мик изсумтя. Новата църква беше построена от благородници, които не живееха в квартала.

Замисли се, какво ли смятаха местните — онези, които наистина живееха край църквата — за новата постройка.

Мик заобиколи църквата и стигна до стената на гробището. Малко по-надолу се показа и портата към него. Мик я бутна и влезе — гробището беше старо, надгробните плочи бяха покрити с мъх, някои бяха така наклонени, все едно подземните им обитатели се бяха опитвали да ги избутат, за да се освободят от прегръдката на пръстта. Мик започна да си проправя път през кривите редици, докато Лад продължаваше тихичко да го следва. Въпреки че „Сейнт Джайлс“ беше точно отвъд ниската каменна ограда, шумът и гюрултията му бяха далечни и глухи. Гробището беше отделено в някакъв свой, отделен свят.

Мик се огледа внимателно, докато се приближаваше към гроба, който беше дошъл да посети, защото не беше сам в гробището.

Викария стоеше загледан надолу към надгробния й камък и прясно копаната земя. За човек, който беше тероризирал източната част на Лондон почти цяло десетилетие, той не изглеждаше толкова плашещ. Беше среден на ръст, жилав, а не толкова мускулест, дългата му до раменете коса сивееше, а чертите на лицето му бяха приятни.

— Тя викаше името ти — каза Чарли, когато Мик спря в далечния край на новия гроб. — Докато умираше. Жалко, че не сметна за нужно да я видиш на смъртния й одър.

Мик се усмихна широко, отпуснато, все едно думите, че тя го е викала, не бяха проболи гърдите му като нажежен до бяло ръжен.

— Какво да ти кажа, бях зает.

Чарли се извърна и погледна право в Мики, разкривайки ужасяващата лява половина от лицето си. Кожата от тази му страна се бе стопила или бе изгоряла. Там, където преди беше окото му, сега имаше втвърден жлеб, ноздрата му я нямаше, а устните му бяха обърнати надолу към брадичката му. Ухото му бе само едно стопено ръбче, а косата му отляво беше на снопчета, все едно беше скубана от корен.

Усмивката на Мик стана още по-широка.

— С всеки час се разхубавяваш, Чарли.

Изражението на Викария не се промени — но пък и голяма част от лицевите му мускули бяха унищожени. Здравото му кафяво око обаче искреше с луда омраза. Един мъдър човек би отстъпил назад пред подобен зъл гняв.

Мик се приведе напред.

— Няма да ти позволя да ме прогониш от дома ми, старче.

Клепачът на Чарли се спусна.

— Какво те кара да мислиш, че изобщо имаш думата по този въпрос, момче?

Усмивката на Мик се втвърди.

— Какво те кара да мислиш, че нямам?

Чарли сви едното си рамо — другото беше белязано.

— Може би защото знам, че си скрил детето си в онзи твой дворец заедно с жена на име Сайлънс Холингбрук. Интересно, наистина интересно. Струва ми се, че би била справедлива сделка: твоята жена за моята.

Мик сви рамене, все едно Сайлънс не означаваше нищо за него, но сърцето му бе започнало да бие тройно по-бързо. Естествено, че Викария вече е разбрал за Сайлънс. Разбира се, че щеше да знае, че тя е различна поради простата причина че бе останала, докато никоя друга от жените му не го бе правила.

— Никога не съм ти взимал жената — каза Мик.

— Ай, но се опита.

Мик повдигна едната си вежда. В думите на Чарли нямаше смисъл, но Мик отдавна знаеше, че мъжът е луд.

— Ами детето? — Викария изцъка с език. — Чувам, че било болнаво. И вероятно скоро ще умре. Сигурно доста ти тежи на сърцето.

Мик погледна към Викария. Той бе толкова дребен човек за всичката злоба, която държеше в себе си. Преди много време Мик се беше чудил защо Чарли беше такъв, какъвто беше. Какво беше изрязало от него всякакво съчувствие, всякакво уважение към другите? Какво ли го бе направило злото, агресивно копеле, което беше?

Но се бе научил да спре да си задава подобни въпроси. Защото нямаше никакво значение защо Викария беше такъв, какъвто беше. Беше все едно да питаш защо пепелянката напада и убива без причина. Просто такава беше природата й.

— Знаеш също толкова добре, колкото и аз, че преди много време изгубих каквото бе останало от сърцето ми — отвърна спокойно Мик, заявявайки просто един факт. — За мен няма значение дали детето ще живее, или ще умре. И в двата случая на следващия ден аз ще продължа да ям сладкиши и да се наслаждавам на захарта върху езика ми, ще продължа да чукам жени и да усещам възбудата в топките си. И, Чарли — запомни добре това, — все пак ще те убия и ще се смея в грозното ти лице, докато го правя.

И си тръгна, като внимаваше да не поглежда към новата надгробна плоча с малкия ангел, издълбан най-отгоре. Лад вдигна глава от тревата, която душеше, и тръгна редом с Мик. Изкушението да го нападне сега почти го зашемети. Ръцете му бяха свити в юмруци от двете му страни и се тресяха от желание да нападнат стареца и да сложат край на всичко това веднъж завинаги.

Но Чарли никога не ходеше никъде без половин дузина пазачи. Един от тях бе зад едно дърво, други двама стояха край оградата, а останалите трима не се виждаха, но Мик не се съмняваше, че са наблизо. Странно. Само преди година сигурно щеше да прати пазачите по дяволите и да нападне Чарли. Сега обаче някъде в дъното на съзнанието си Мик осъзна, че ако се провалеше, нямаше да е там, за да защити Сайлънс — а Чарли беше достатъчно луд, за да отмъсти на Сайлънс, дори Мик да беше мъртъв. Тази мисъл хич не беше приятна — да знае, че той е единственото, което стоеше между Чарли и Сайлънс.

Той кимна иронично на един от хората на Викария, който беше на пост край портата към църковната градина, като го подмина. Предполагаше, че шестима мъже щяха да надделеят над него, ако Викария решеше да го нападне сега, но това не беше в стила му. Чарли предпочиташе непреките удари, бавната отрова, която систематично разрушаваше човек, дълго преди да умре.

Мик спря по средата на улицата и отметна глава назад, за да се загледа в синьото небе. Денят щеше да е един от редките ясни дни в Лондон, слънцето светеше толкова ярко, че човек почти можеше да повярва в Господ и всичките негови ангели, в майчината любов и в невинните мечти на едно момче. Мик затвори очи и видя кафявите й очи — тъжни и победени, изпълнени със сълзи, докато му пееше.

Прегърни ме, либе мое. И с дъха си свещта угаси.

Някой изруга на висок глас и накара Мик да отвори очи и да се завърти, за да изгледа гневно един мъж със стадо овце.

Очите на мъжа се разшириха и той започна да се извинява, заеквайки, като продължи дори и след като Мик продължи по пътя си. Мик извървя останалата част от пътя до дома си без някаква ясна мисъл в главата си. Когато стигна до входната врата, Лад тръгна да се качва по стълбите след него. Мик го изгледа и за момент кучето замръзна с една лапа все още във въздуха като завъртя страхливо очи към него.

Мик въздъхна.

— Хайде влизай.

Челюстта на Лад увисна в усмивка и той щастливо заприпка в двореца.

— Как изобщо някога си бил бойно куче? — изсумтя Мик към животното, докато вървяха заедно през къщата. — Биковете сигурно са се попикавали от смях, като са те хвърляли на арената.

Лад подскачаше щастливо край него без никаква мисъл в глупавия си мозък.

Стигнаха до горния етаж и Мик тихо тръгна надолу по коридора. Бърт дремеше пред стаята на Сайлънс, но бързо се изправи, когато Мик се приближи.

— Будни ли са? — меко попита Мик.

Бърт примигна сънливо.

— Финула излезе преди минутка, за да донесе чай. Не съм чул друг шум.

Мик кимна и влезе в своята стая, сваляйки палтото и елека си. Когато си беше у дома, предпочиташе да е само по риза, за да му е леко. Пресече стаята към междинната врата и внимателно я отвори, надничайки в другата стая. Сайлънс лежеше на леглото, без да мърда, с изключение на бавното повдигане и спускане на гърдите й. Тъкмо щеше да затвори вратата, когато откъм детското креватче се чу изписукване.

Мик стигна до него за секунда.

Малката лежеше по гръб с отворени очи и се прозяваше сънливо. Тя го видя и малките й розови устнички потрепериха, извивайки се надолу.

Мик се навъси насреща й.

— Шшт.

Смъмрянето му имаше точно обратния ефект. Устата й се разтвори и тя нададе капризен плач.

Мик погледна към голямото легло. Сайлънс не бе реагирала на звука. Беше изтощена от часовете, прекарани в грижа за хлапето. Финула бе слязла до кухнята и можеше да не се върне известно време, а Бърт нямаше много с какво да помогне.

Мик се намръщи на детето.

— Какво искаш?

То изплака и протегна ръчички към него.

Той примигна стреснато. Нямаше начин да иска него.

Но още едно проплакване не му остави много избор.

Той вдигна малкото момиченце от креватчето и го притисна към гърдите си, както беше виждал да прави Сайлънс. Тя бе лекичка като перце, изпаднало от някоя от пухените му възглавници. Неговата гръд не бе така мека като тази на Сайлънс, но изглежда, че това не пречеше на детето. Капризните звуци спряха, когато малката пъхна палеца си в устата и започна да го оглежда с големите си кафяви очи. По миглите й имаше сълзици, от които изглеждаха още по-тъмни и дълги. Мик се замисли безпристрастно, че един ден тя щеше да стане красавица и някой трябваше да я пази от мъжете, които щеше да привлича. Щяха да се трупат около нея като пчели на мед, щяха да искат да вдигнат полите й, щяха да искат да я обезчестят, без да ги е грижа за чувствата й или що за човек беше тя. За тях щеше да е просто парче месо, а не момиче. Не и нечия любима дъщеря.

Отново се намръщи при тези мисли.

Детето проплака пак, а личицето му се сви, докато очите му започваха да се пълнят в ъгълчетата си с нови сълзи.

— Тихо сега — прошепна Мик.

Сайлънс продължаваше да спи и той тръгна към своята стая с детето на ръце. Наведе се да я остави на леглото, но тя се вкопчи във фината му ленена риза, намачквайки я, и проплака.

— Тихичко, сладурче — прошепна той. Какво искаше това дете? Той взе една инкрустирана табакера за емфие от тоалетката си и му я показа.

Мери раздразнено я отблъсна и удари главичка в гърдите му, продължавайки да плаче. Мик погледна объркано надолу към нея. Беше толкова шумна, толкова инатлива, а в същото време той усещаше тънките й ребърца през нощната й риза. Бе така малка, така крехка, така ранима.

Той отиде до камината и наред започна да й показва нещата върху полицата: алабастрова ваза, розово-бяла статуйка на овчарка и една извита златна кама, която някога беше принадлежала на някакъв османски благородник. Детето не изглеждаше много заинтригувано от богатствата му, но малко се поуспокои, като продължи да търка личице в ризата му. Ако не я свалеше, малката щеше скоро да я съсипе. Изведнъж устата й се отвори от широка прозявка.

И без да се усети, Мик нежно й запя, а думите излизаха от устата му така лесно като меко дихание:

Прегърни ме, либе мое

И с дъха си свещта угаси.