Елизабет Хойт
Скандални желания (11)

Единайсета глава

Сайлънс все още бе сънена от пътуването с каретата, но когато видя, че Майкъл замръзва на място, и тя застана нащрек.

— Какво има?

— Влез в каретата — тихо й нареди той и измъкна един дълъг, остър нож от ръкава си.

— Майкъл? — прошепна тя. Не виждаше какво го беше разтревожило така. Улицата беше тиха, а високо над главите им грееше пълната луна. Каретата беше спряла точно пред вратата на двореца. Всичко изглеждаше както обикновено, с изключение на…

— Пазачите ги няма — измърмори Майкъл. — Нападнали са двореца ми.

— Мили Боже — каза Сайлънс. — Мери Дарлинг…

Той бързо се извъртя, а в очите му беше пламнал настойчив огън.

— Не. Дори не си го и помисляй. Ще я взема и ще ти я доведа жива и здрава. Чакай тук в каретата.

— Но…

Изведнъж я завладя страх — не само за самата нея и за Мери, но и за Майкъл. Той мислеше, че е неуязвим, но в крайна сметка и той беше само човек, направен от плът и кръв и също толкова смъртен, колкото и всеки друг.

Тя си прехапа устната, напълно наясно, че не биваше да го разсейва точно сега, и тръгна към каретата.

— Не, чакай — хвана ръката й той и я спря. — Това може и да е опит да ме отделят от теб.

Тя се навъси. Защо враговете на Майкъл биха се интересували кой знае колко от нея?

— Върви плътно след мен — каза Майкъл и я стисна по-силно, за да подчертае думите си, — но не толкова близо, че да пречиш на дясната ми ръка. Разбра ли?

Тя кимна мълчаливо и с треперещи ръце събра полите на роклята си.

Той погледна над главата й към кочияша.

— Върви след нея и я пази с цената на живота си, чуваш ли?

— Ай, Мик — отвърна мъжът.

След това Майкъл отвори вратата на двореца.

Вътре беше тъмно, което никога не се случваше. Нито една свещ не светеше. Кочияшът взе един от фенерите от каретата и го задържа високо зад Сайлънс.

Пищните златни стени изпъкваха на треперещата светлина, а пъстрият мраморен под искреше. Коридорът при входа изглеждаше празен… докато Сайлънс не забеляза петно кръв на мрамора. Майкъл бързо направи няколко крачки и се наведе над две тела, които лежаха в сенките зад една декоративна урна.

Почти веднага след това се изправи.

— Мъртви са.

Сайлънс побърза да сложи ръка пред устата си, за да заглуши вика, който се надигна от гърлото й. Какво щяха да причинят на Мери Дарлинг нападателите?

Майкъл вече вървеше бързо и безшумно надолу по коридора и тя побърза да го настигне, опитвайки се да вдига колкото се може по-малко шум по мрамора с токчетата на фино избродираните си чехли. Вместо да тръгне по главното, голямо стълбище, Майкъл го подмина и натисна един панел в стената, който бе скрит наполовина в сенките. Панелът се отвори и разкри тясна стълба. Той бързо се заизкачва по виещите се стъпала и Сайлънс се задъха, докато се опитваше да не изостава след него.

Минута по-късно той внезапно спря на една малка площадка и Сайлънс видя, че пред тях има врата.

— Не се отделяй от мен — прошепна й той и силно я целуна по устата.

Преди тя да успее да му отговори, той отвори вратата.

Нападателите бяха точно от другата й страна.

Майкъл се спусна безшумно и първият мъж падна. Двама други се обърнаха с вдигнати високо тояги и Майкъл мълниеносно започна да замахва и да ръга. Някой изръмжа и Сайлънр усети, че я избутват настрани, когато кочияшът също стигна до края на стълбището. Сега можеше да види, че са в един коридор, зад чийто ъгъл беше стаята, която делеше с Мери Дарлинг. Няколко свещи светеха, но като цяло пространството беше един хаос от биещи се мъжки тела. Сайлънс ахна, когато някой бутна кочияша в нея. Той изръмжа и отблъсна нападателя си.

— Спокойно, гос’жо — изръмжа й той, но тя никак не беше спокойна.

Беше изгубила Майкъл от поглед и заради мелето от тела не можеше да се придвижи по-близо към стаята си и към Мери. Един гигант с луд поглед се нахвърли върху кочияша с високо вдигната над главата си къса сабя. Кочияшът някак си успя да отбие атаката на по-едрия мъж, но въпреки това падна назад към нея. За момент тя не можеше да диша под тежестта му.

Изведнъж се появи Бърт. Лицето му бе призрачно бяло и обляно в ярка кръв. С грозна ругатня той удари гиганта по главата и издърпа задъхалия се кочияш от Сайлънс.

— Добре ли сте, гос’жо? — попита я Бърт и за момент тя просто остана зашеметена от искреното притеснение, изписано на грозното лице на пазача.

След това иззад Бърт се чу вик и Майкъл се появи отново. Елегантното му кадифено палто беше разпорено по шева и на двете рамене, а струйка кръв се спускаше от косата му.

— Отиваме към стаята на детето! — изрева той и сграбчи Сайлънс за ръка, преди да се гмурне в плетеницата от извиващи се тела.

Тя си пое дъх и с всички сили се бореше да не изостава от него, докато той сечеше и риташе, за да им проправи път. За първи път тя осъзна що за мъж трябваше да е някой, за да стане крал на пиратите. Докато се биеше, той беше безпощаден, като вълк, изтъкан само от мускули и ярост. У него нямаше и миг колебание, никога не премисляше някой удар или пробождане. Той просто се биеше с целенасочена свирепост. Тази негова примитивна сила я удиви, приличаше й на гръмотевична буря. И като всяка природна сила той се движеше грациозно, воден от непоколебима и проста бруталност.

След минута успяха да видят вратата на стаята й. Тя се отвори и един огромен мъж изскочи оттам.

Майкъл изрева.

Мъжът ги погледна ужасено, след което се извърна и побягна.

Майкъл се втурна след него, но Сайлънс заби пети в земята и го спря.

Той се обърна към нея с подивяло лице.

— Мери! — каза тя.

Той примигна, сякаш събуждайки се от някакъв сън, и кимна.

Останалите нападатели, макар да бяха повече на брой, се бяха разпръснали под напора на Майкъл и сега отстъпваха, докато Бърт и кочияша тръгнаха след тях.

Майкъл не обърна повече внимание на изостаналите нападатели, а се извърна и се опита да отвори вратата. Когато тя заяде, той отстъпи една крачка и я ритна.

Стаята беше осветена от една свещ. В средата й Хари се бе свил над едно тяло. Сайлънс чу плача на Мери Дарлинг отнякъде и блъсна Майкъл, за да мине.

— Сайлънс! — извика той след нея, но тя вече търсеше детето. Не я виждаше. Къде беше Мери? Някъде ниско до краката й се чу тихо изплакване. Сайлънс погледна надолу, но не видя нищо.

Почти инстинктивно падна на колене и погледна под леглото. Два чифта очи се впериха в нея. Лад леко изръмжа, но Мери протегна ръчички. Плачейки.

— О, скъпа! — извика Сайлънс.

Лад престана да ръмжи, щом разпозна гласа й.

Сайлънс се пресегна под леглото и хвана Мери Дарлинг за раменете, докато в същото време и кучето изпълзяваше отдолу.

— О, съкровище — измърмори Сайлънс, щом гушна детето в обятията си. Мери беше потна и мръсна от прахоляка под леглото, но беше изцяло, напълно жива. Сайлънс усети как от очите й започват да се стичат сълзи на облекчение, докато заравяше лицето си в бебешките къдрици.

— Какво добро куче си ти, Лад — промърмори тя през сълзи на помияра, докато той й махаше с опашка. — Какво добро куче-пазач.

Тя се надигна и се извърна усмихната, но веднага след това замръзна объркана.

Майкъл бе застанал неподвижно край вратата, вперил поглед към Хари и тялото на пода. Сега Сайлънс видя, че беше жена… и сърцето й заби по-бързо.

— Кой…?

Тя пристъпи по-наблизо и ахна, след което побърза да извърне главичката на Мери настрани. Тялото нямаше лице. Или по-скоро онова, което преди беше лице, сега беше някаква смес от кръв и стопена плът. Сайлънс стисна силно очите си. Тя знаеше кой е това, още преди да усети, че Майкъл ги прегръща двете с Мери.

— Опасявам се, че е Финула — каза той с лице в косата й. Съжалявам, любов. Мъртва е.

 

 

Мик усети как тялото на Сайлънс потрепери. Той затвори очи за момент и просто я задържа в прегръдката си. Детето плачеше в ухото му, но не го интересуваше. Тя беше жива. И двете бяха живи и невредими. Не лежаха на пода като Финула с ужасяваща каша вместо лице. Той стисна зъби при тази мисъл и внезапно осъзна: това беше страх. Тази страшна, студена ръка, която бе стиснала в юмрук всичките му вътрешности. Този див копнеж да крещи срещу онези отвратителни мисли, които се гонеха в главата му.

Ами ако…?

Ами ако се беше забавил още десет минути при операта? Ами ако им бяха устроили засада на входа? Ами ако го бяха посекли, когато влезе в двореца? Ами ако точно в този момент Сайлънс беше в неговите ръце?

Мик искаше да се изсмее. Съмнения, тревоги и страх за собствената му смъртност — всички те бяха проблеми, с които се занимаваха другите. Той самият никога не се грижеше за подобни неща. И защо ли да го е грижа? Ако умреше, ами, просто щеше да е мъртъв. Щеше да е живял хубав живот — живот на борба. Нямаше да съжалява за нищо.

Но това беше преди. Сега трябваше да защитава и да се притеснява за Сайлънс — и Исусе, също и за едно дете. Ако той паднеше, кой щеше да заеме мястото му, за да ги пази? Кой бе така безпощаден като него?

Той погледна нагоре и срещна очите на Хари.

Хари кимна с брадичка към Бърт, който стоеше задъхан на вратата.

— Бърт казва, че са прогонили хората на Викария от къщата.

— Добре — каза Мик.

— Какво й е сторил този човек? — попита Сайлънс, докато лицето й все още бе притиснато към гърдите му.

— Сярна киселина — каза мрачно той. Нямаше нужда да поглежда отново към тялото на Финула, за да види последиците.

Достатъчно добре си спомняше резултата от нападение със сярна киселина.

Разяждащата течност се използваше при производството на джин и лесно, можеше да се намери в „Сейнт Джайлс“. Сярната киселина изгаряше всяка повърхност, до която се докоснеше, с изключение на стъклото, и това включваше и плътта и костите.

— Мили Боже — каза тихо Сайлънс. — Чувала бях какво може да причини сярната киселина, но това… то я е убило?

Той я погали по ръката.

— Било е бързо — излъга той.

Всъщност Финула най-вероятно се беше задушила, докато страшната течност е прояждала носа и тъканите на устата и гърлото й. Смъртта й със сигурност е била страшна агония.

— Бедната, бедната Финула — каза Сайлънс. Детето беше притихнало и изтощено бе клюмнало на рамото й. — Мислиш ли, че Мери е видяла?

— Не, не е. Финула сигурно е скрила детето — каза мрачно Хари. Той нежно разтвори една носна кърпичка над унищоженото лице на момичето, — Мери вече беше под леглото с Лад, когато дойдох тук. — Той посочи междинната врата към стаята на Майкъл и продължи: — Дойдох оттам. Видях човека на Викария да стои тук и просто да гледа. След това си подви опашката и побягна.

— А защо не беше тук, преди да дойдат хората на Викария, за да им попречиш да влязат? — попита студено Мик.

Хари пламна.

— В кухнята имаше пожар. Слязохме долу, за да помогнем да го изгасят, преди да тръгне към останалата част от къщата.

— Отклонили са вниманието — изръмжа Мик.

— Ай — каза Бърт. — Точно така направиха, Мик.

Хари кимна.

— Цялата къща беше на крака да носи кофи с вода. Докато не чухме вик отгоре и чак тогава разбрахме, че ни нападат. В този момент те вече бяха стигнали до горните етажи и беше истински ад да си пробием път дотук. — Той отклони очи от сърцераздирателната гледка, която представляваше тялото на Финула. — Тя вече бе мъртва, когато успяхме да дойдем.

— Как започна пожарът? — попита Мик.

В този миг обаче Бран се промъкна покрай стоящия на вратата Бърт. Лицето му беше черно, а косата му висеше на фитили около раменете му. Видя неподвижното тяло на пода и се вкамени.

— Не.

Хари се извърна.

— О, Бран…

— Не! — Бран отблъсна ръката, с която Хари се опита да го спре. — Не, не, не!

Той падна на колене до Финула и внимателно повдигна кърпата от лицето й. Дълго време просто остана втренчен в разкрилия се пред очите му кошмар, след което рязко се отмести и повърна.

— Тя беше смело девойче — каза с удебелен глас и почервенели очи Бърт. — Сигурно едва е успяла да пъхне бебето под леглото, преди да нахлуят в стаята.

Бран беше покрил лицето си с ръце и просто се люлееше, сякаш беше твърде зашеметен, за да се отдръпне от тялото на Финула. Реакцията му бе по-силна, отколкото беше очаквал Мик — никога не беше смятал, че момчето е също толкова влюбено във Финула, колкото и тя в него. А може би това беше просто шок от ужасната й смърт.

Или може би Мик просто не разбираше любовта.

Мик усети как Сайлънс потрепери в ръцете му, докато се опитваше да сподави риданието си.

Той я погали по косата.

— Наистина смело девойче. Ще я погребем както трябва, Бран, не се притеснявай.

— Проклет да си! — Бран погледна нагоре към него с побеляло лице, по което нямаше и следа от сълзи. Очите му сякаш горяха на фона на лицето му. — Викария е накарал да я убият заради твоята проклета война, заради твоята проклета горделивост! Ти кучи сине! Ти трябваше да го убиеш още преди години, просто да му вземеш бизнеса и да приключиш с него. Но ти се мислиш за нещо прекалено голямо, за да се занимаваш с джин. — Той се изплю и храчката му шумно падна на пода. — Проклет да си! Смъртта й ще тежи на твоята съвест!

Мик просто гледаше Бран по време на тирадата му, без да се опита да се защити, макар че застана с тялото си между разбитото от мъка момче и Сайлънс. Сега погледна към Хари и му кимна.

— Хайде, ела. — Хари хвана Бран за ръката. — В такива времена най-добре е да се натряскаш.

— Проклет да си! — Бран се опита да измъкне ръката си от хватката на Хари, но явно вече нямаше сила да се бори. Едрият мъж лесно го накара да стане и го поведе към вратата.

Мик погледна към Бърт.

— Погрижи се да почистят стаята и да отнесат Финула в избата, докато я погребем?

Бърт кимна, а лицето му беше натежало от мъка.

Мик се извърна и изведе Мери и Сайлънс от стаята. Искаше да ги махне от това място, което смърдеше на смърт и трагедия.

Неговата стая не беше докосвана. За момент Мик присви очи и се замисли. Дворецът му беше голяма сграда, нарочно построена като лабиринт. За някой, който не беше посветен в тайните й, беше трудно да открие конкретна стая. И въпреки това хората на Викария явно бяха стигнали до стаята на Сайлънс много бързо и безпогрешно. Как…?

— Защо са я убили със сярна киселина? — прошепна Сайлънс.

Мик погледна надолу към нея.

— Заради мен.

Лицето й — бледо и изморено — беше извърнато към него. Тя беше се привързала към Финула и сега, също както Бран, щеше да я оплаква.

Сайлънс се навъси объркана.

— Заради теб ли?

Той кимна. Това не беше нито времето, нито мястото, но вече нямаше сили да увърта.

— Преди много време нападнах един човек със сярна киселина. Залях лицето му.

Тя се отдръпна. Разбира се — беше ли възможно да не се отдръпне? Беше отвратителна постъпка, животинска постъпка. Естествено, че щеше да е ужасена.

— Защо?

Той усети как собствените му вежди се стрелват нагоре от изненада. Стори му се абсурдно да се пита защо едно животно би постъпило по животински начин, но въпреки това удовлетвори любопитството й.

— Защото исках да го убия, а сярната киселина ми беше под ръка.

Тя се втренчи в него и сякаш с усилие успя да примигне.

— Много съм изморена — внимателно каза тя, — но знам, че зад тази история се крият много неща, които… — Гласът й замря и тя поклати глава, сякаш бе твърде изморена, за да продължи да говори. — Тази вечер не мога да ти задам правилните въпроси, но ми кажи едно нещо: Защо онова, което си сторил преди толкова време, трябва да е причина за смъртта на Финула днес?

— Защото — каза той, — мъжът, когото обезобразих със сярна киселина беше Чарли Грейди, Викария от „Уайтчапъл“.

 

 

Сайлънс стоеше втренчена в Майкъл О’Конър, пирата, крадеца, убиеца Майкъл О’Конър. Той бе признал за едно страшно престъпление, за престъпление, което беше естествено да доведе до заслужено възмездие.

И въпреки това…

И въпреки това тя отказваше да повярва най-лошото за него — дори той сам да го вярваше. Вече го познаваше по-добре. Всичко, което виждаше в този момент, тъй късно през нощта в тази тъмна стая, беше скръбта в очите му.

— О, Майкъл — каза тя и положи длан върху бузата му.

В черните му очи пламна изненада и тя за малко да се засмее. Нима наистина съчувствието му бе така чуждо? Импулсивно тя застана на пръсти и го целуна.

Топлината на устата му я прониза като ток. Тя продължаваше да държи детето в обятията си, а и беше имала намерение това да е просто една малка, небрежна целувка, само че някак си нищо, свързано с този мъж, не беше небрежно.

Той разтвори устни и пое контрол над целувката, привеждайки се към нея, обгръщайки и нея, и Мери с един защитен обръч. Имаше вкус на виното, което бяха пили в операта — нещо, което сякаш се бе случило преди векове, — и от спомена й се приплака.

Тя се отдръпна с намерението да остави Мери и да потърси обятията му без нищо помежду им, за да разбере какво беше да го целува така, както една жена целува един мъж.

В този миг обаче една ръка се уви около врата на Майкъл и го дръпна назад.

Сайлънс отвори уста, за да извика, но друга ръка й запуши устата.

— Тихо — прошепна Уинтър близо до ухото й. — Не се страхувай. Дойдохме, за да те отведем от него.

Тя остана неподвижна, но очите й над ръката на брат й се бяха разширили. Не! Те не можеха да я разделят с Майкъл сега.

Видя как Ейса измъква дългия нож от ръкава на стоящия неестествено спокойно Майкъл.

Той я погледна в уплашените очи.

— Не се притеснявай, любов. Няма да ме наранят.

До нея Уинтър издаде най-странния звук… Беше почти като ръмжене.

Зад тях откъм вратата на спалнята се разнесе един провлачен аристократичен глас:

— О, не бъдете толкова сигурен в това, О’Конър. Не и ако сте наранили снаха ми.

Тя извърна глава въпреки хватката на Уинтър и видя съпруга на Темперанс, лорд Кеър. И при по-добри обстоятелства той изглеждаше доста заплашително — лорд Кеър имаше дълга, чисто бяла коса, вързана отзад, и за драматичен контраст почти винаги носеше черни дрехи. Тази вечер обаче към това се добавяше и мрачното изражение на лицето му. Сайлънс никога не го беше виждала такъв и гърдите й се стегнаха от внезапен страх.

Тя махна ръката на Уинтър от устата си.

— Моля ви. Не го наранявайте. Не ми е сторил нищо.

— О, така ли? — заплашително попита Ейса. — А как наричаш прегръдката, която видяхме, когато влязохме?

Застаналият до него Конкорд намръщено погледна Майкъл.

Сайлънс усети, че лицето й пламва, но въпреки това вирна брадичка.

— Не е твоя работа.

— Сайлънс… — намеси се разгорещено Конкорд.

Лорд Кеър се прокашля в ръката си и го прекъсна.

— Само че виждате ли, скъпа моя, всъщност е наша работа — вашето благосъстояние, както физическо, така и духовно. Дойдохме да ви отведем и двете с Мери Дарлинг.

Едва преди няколко дни тя щеше да посрещне с радост намесата им. Сега обаче положението беше напълно различно. Тя беше различна. Просто не можеше да предаде Майкъл. Той бе нападнат и врагът му бе нахлул в двореца му. Той се нуждаеше от нея.

Майкъл видя мъката по лицето й.

— Отиди с тях, любов. Така е най-добре. В двореца ми вече не си в безопасност. Не мога сам да те защитя.

Очите й се разшириха от признанието му. Той отстъпваше, оттегляше се от бойното поле — заради нея. Какъв ли удар по гордостта му беше да признае, че не може да я защити в собствения си дом? Изведнъж очите й се напълниха със сълзи, но тя успя да ги преглътне. Искаше да вижда лицето му, колкото се може по-дълго.

Лорд Кеър се обърна и погледна замислено Майкъл. Очите им се срещнаха и сякаш двамата си казаха нещо без думи.

Зет й кимна.

— Благодаря ти, О’Конър.

Майкъл отвърна на кимването му, но странно защо, след това заговори на Уинтър:

— Ще трябва да я охранявате и нея, и детето ден и нощ. Викария е мой враг и за него ще бъде чудесна награда да залови, която и да е от двете.

Сайлънс погледна нагоре към Уинтър. Очевидно беше, че не изпитва никаква симпатия към Майкъл, но въпреки това рязко му кимна.

— Разбрах.

В следващия миг Майкъл се озова пред нея — явно бързото му движение бе изненадало Ейса. Той хвана лицето й между дланите си.

— Не ме забравяй. — И след това притисна устните си към нейните, твърди, горещи и разтворени, докато езикът му проникваше в устата й въпреки присъствието на братята й.

Чу се изръмжаване, след което го откъснаха от нея. Някой избута Сайлънс в коридора. Тя притискаше Мери Дарлинг към гърдите си, докато Ейса, Уинтър, Конкорд и лорд Кеър я заградиха отвсякъде и я поведоха навън от величествения дворец на Майкъл. Никой не ги спря — Сайлънс нямаше представа дали беше, защото хората на Майкъл бяха заети с друго, или защото той им бе наредил така.

Една врата рязко се отвори и тя отново се озова насред хладния нощен въздух. Погледна назад през рамото си към занемарената фасада на двореца, но почти веднага някой я подбутна нежно, но настоятелно да се качи в една спряла карета.

Вратата се затръшна зад нея, един мъж подвикна нещо и каретата тръгна.

— Сайлънс — каза Темперанс и Сайлънс успя да различи скъпото лице на сестра си, седнала на отсрещната седалка.

За втори път в живота си Сайлънс избухна в сълзи, докато сестра й я отвеждаше от крепостта на Майкъл О’Конър.