Елизабет Хойт
Скандални желания (21)

Епилог

Облеченият в костюм на шут мъж се подпря задъхано на тухлената стена. Мислеше си, че вече е близо до „Сейнт Джайлс“, но нямаше как да е сигурен. Бяха го подгонили по улиците като бик на заколение.

От една рана на бедрото му се стичаше кръв и се просмукваше в туниката и легинсите му. От кръвта му ставаше все по-хладно и накрая започна да се тресе от студ в късния пролетен ден. Погледна нагоре, опитвайки се да определи колко е часът, но нямаше как, тъй като слънцето начумерено се криеше зад сивите облаци.

Беше му отнело почти час да се изплъзне от побеснялата тълпа. Бяха им обещали, че някой ще увисне на бесилката. Бяха се облекли с най-хубавите си неделни дрехи и весело бяха отишли в Тайбърн за едно празнично зрелище, което в последната минута беше отменено.

И естествено яростта им от проваленото забавление се бе насочила към него — причината за тяхното разочарование.

Шутът се отблъсна от стената, проверявайки дали може да стои на крака. Улицата се завъртя пред очите му и той изпразни стомаха си в канала. Сигурно го бяха ударили по главата. Странно колко неясно бе всичко пред погледа му.

Някъде в дъното на съзнанието му би тревога.

Опита се да върви, но трябваше да се държи за стената, за да остане прав.

След няколко крачки дори тази опора не можеше повече да му помогне. Причерня му и той падна на колене. Чу приближаващия тропот на копита и бавно, агонизирайки извърна глава. Една карета завиваше иззад ъгъла.

Изпусна меча си и той издрънча на калдъръма. А след това бузата му се озова на студените, мръсни камъни. Очите му бяха едва отворени, докато гледаха към приближаващата се карета.

Последната му мисъл, преди мракът да го погълне, беше колко ли изненадани щяха да бъдат всички, когато разберяха кой е.

И след това Уинтър Мейкпийс, Призракът на „Сейнт Джайлс“, пропадна право надолу във всепоглъщащ мрак.