Елизабет Хойт
Скандални желания (6)

Шеста глава

На следващата сутрин Мик се събуди от храчещия шум, който Лад вдигаше край камината.

— Да не си посмял — изръмжа Мик и рязко се надигна в леглото.

Лад замръзна на място, подви опашка между краката си и присви плътно към главата си малките си триъгълни ушички. Кучето завъртя очи към Мик.

А Мик присви своите.

— Само посмей да повърнеш в стаята ми, проклето куче, и ще те разпоря и ще те дам за вечеря на екипажа ми.

Лад изскимтя и легна на пода.

Мик въздъхна и се отпусна обратно върху възглавниците. Това нямаше нищо общо с начина, по който преди се будеше в спалнята си. В леглото му нямаше нито една напарфюмирана жена, а само този болен мелез край камината му.

И спомена за целувката му със Сайлънс Холингбрук снощи. Ай. И не се бе държал като джентълмен, нали? Не, нямаше да съжалява за стореното на дневна светлина, защото целувката бе така сладка и гореща и бе всичко онова, което си бе представял, че би била една целувка със Сайлънс.

Е, не съвсем всичко. В похотливите му мисли подобна целувка не приключваше с това, че тя го зашлевява, нито пък с това как тя разярено излиза от стаята му. Не, в сънищата му се случваха много повече неща от тази почти непорочна среща на устните им. И те бяха достатъчни, за да накарат мъжествеността му да се размърда с интерес…

Мик трепна от болката, която го прониза в ръцете след неочакваното гмурване в Темза предишната вечер. Скоро щеше да трябва да се разправи с Викария, но на първо време трябваше да се заеме със Сайлънс Холингбрук и стомаха й. Хари го беше информирал, че тази подлудяваща го жена не е яла нищо предишния ден — въпреки че тайно й носеха храна. Може би си мислеше, че така предпазва слугите, а може би отказваше храната като форма на някакъв смешен протест срещу факта, че трябваше да живее с него. Или просто не се хранеше, за да го дразни — и ако беше така, то от действията й със сигурност имаше ефект.

Според Мик най-добре беше да си купуваш женската компания. Плащаш им, изчукваш ги и на сутринта ги отпращаш. По този начин човек избягваше сълзи, обвинения и женски разочарования. О, и някои други дребни неща, като например да те зашлевят през лицето. Мик потърка челюстта си. Само че Сайлънс не бе една от курвите му, както беше изтъкнал Хари. Мик не можеше просто да я отпрати. И не можеше да й позволи да продължава да гладува. Нямаше да позволи на никого да я нарани, нямаше да й позволи и сама да го направи.

Което означаваше, че въпреки онова, което му крещяха инстинктите му, щеше да трябва да поеме риска да я придърпа по-близо към себе си. Да я пусне съвсем мъничко по-близо.

Мик О’Конър никога не се признаваше за победен, никога не отстъпваше, но умееше да променя плановете си, ако се сблъскаше челно с някоя инатлива вдовица, склонна да се самонарани поради някаква си нейна причина.

Посоката, в която първоначално бе насочил действията си спрямо нея, се оказа задънена. И сега бе време да поеме в друга.

 

 

Сайлънс тъкмо обличаше Мери Дарлинг за през деня, когато вратата се отвори зад гърба й.

Малката вдигна очи и се смръщи.

— Лош!

И това беше достатъчно като предупреждение за Сайлънс.

Тя си пое дъх и се извърна, за да се изправи лице в лице с Мики О’Конър, докато в същото време прехапа устната си при спомена за онази дива целувка предишната нощ.

Той бе затворил вратата зад себе си и сега стоеше облегнат на стената, а навъсените му вежди изглеждаха почти по същия начин като тези на Мери Дарлинг.

— Мислите ли, че някога ще се научи да ме нарича нещо друго?

— Не знам — каза Сайлънс с похвално спокойствие. Ако той пръв не споменеше за целувката, ами, тогава и тя нямаше да го направи. — Може би зависи от това, дали вие някога ще наречете Мери нещо друго, освен „тя“ или „нея“.

Той изсумтя и се отблъсна от стената.

— Има логика.

Той пресече стаята и отиде до камината, където се загледа мрачно в огъня. Финула беше слязла долу, за да донесе закуската на Мери, и затова сега двамата бяха сами за малко.

— Защо сте тук?

— За прошка? — каза тихо той.

Тя примигна — не беше сигурна дали го е чула правилно.

— Какво?

— Знаете ли, вие не сте такава, каквато очаквах. — Устните му бяха извити в самоподигравателна усмивка. — Мислех си, че ще си седите в стаята и ще плетете или ще бродирате. Ще идвате, когато ви повикам, и ще си тръгвате, щом ви отпратя. И че изобщо няма да разстроите добре подредения ми живот.

Челюстта й се стегна от раздразнение, но Сайлънс успя да се въздържи.

— Очевидно не сте виждали нито как плета, нито как бродирам.

— Не — каза той, — не съм. Има много неща, които не знам за вас.

Тя сви рамене — беше неспокойна и гладна. Не беше яла нищо от два дни.

— Има ли значение?

— Ай — каза той бавно. — Мисля, че наистина има значение.

Тя се загледа смутено в него. Защо за него беше важно да я опознае?

Сякаш прочел мислите й, той поклати глава.

— Не се тормозете толкова. Това са си мои грижи, а не ваши. Дойдох заради две неща. Първо, да ви дам това.

Той пристъпи напред й, й подаде пакет, увит в мушама.

Сайлънс предпазливо го взе.

— Га! — Мери се надигна и я сграбчи за ръката, впервайки любопитно поглед в пакета, докато Сайлънс изваждаше тъничката малка книга с позлатените ръбове.

— Нежно — напевно каза Сайлънс на детето, което вече посягаше към книгата. — Трябва да сме внимателни. Ето, виждаш ли?

Тя разтвори книгата и ахна, когато зърна изкусната малка илюстрация. На нея мънички мъже се бяха струпали на кораб с квадратно червено платно и плаваха по море с огромни кобалтови вълни.

— Харесва ли ви? — гласът на Мики О’Конър беше дрезгав.

— Прекрасна е. — Тя вдигна очи и с изненада видя, че на лицето му имаше някакво изражение на несигурност.

Той сви рамене и изражението беше заменено с обичайното му нехайство.

— Помислих, че може да ви е интересна, на вас и на детето.

— Благодаря ви.

Той рязко кимна и тръгна към вратата.

— Другата цел на посещението ми беше да ви помоля да дойдете на вечеря довечера. Не — прекъсна я той, още преди да е успяла да каже и дума. — Не ми отговаряйте сега. Просто… помислете си, става ли? Моля?

Тя се втренчи в него. Дали някога друг път Мики О’Конър беше молил някого за нещо в живота си?

Крива и мрачна усмивка пробяга по лицето му.

— О, да, днес май настъпва куково лято.

И след това излезе от стаята.

— Така. — Сайлънс погледна към Мери — точно навреме, за да спаси красивата малка книга да не попадне в любопитната уста на малката.

Минута по-късно Мери все още изразяваше шумно недоволството си, че й е отнета залъгалката, когато Финула влезе в стаята с тежък поднос.

— О, гос’жо — каза тя, — той нареди да донеса закуска и за вас!

И докато Сайлънс я гледаше зашеметено, Финула започна да сервира пищна закуска. Никога не бе вярвала, че Мики О’Конър ще отстъпи. Той беше пират — жесток, неотстъпчив пират — и нищо друго.

Нали?

 

 

Същия следобед Изабел Бекинхол, баронеса Бекинхол, слезе от каретата си и веднага видя един полугол нещастник да лежи в канадката.

— Амелия, скъпа — потрепери тя, — сигурна ли си, че това е мястото?

— Абсолютно съм сигурна — отвърна енергично лейди Кеър и също слезе, като се възползва от помощта на един атлетичен и невъзможно красив слуга. След това махна с ръка: — Не обръщай внимание на по-неприятните гледки.

Изабел хвърли обезсърчен поглед към отвратителния район, в който се намираха.

— Ако го сторя, няма да има изобщо на какво да обръщам внимание. Защо изобщо решихте сиропиталището да е тук?

Амелия въздъхна.

— Повечето сираци идват от „Сейнт Джайлс“, затова няма как да избегнем този район. На всичкото отгоре все още чакаме новата сграда на дома да бъде завършена. Надяваме се това да стане до месец-два.

Тя тръгна с елегантна походка напред към една мизерна малка врата във фасадата на също толкова мизерна сграда.

Изабел въздъхна и тръгна след по-възрастната дама, като внимателно повдигна полите на роклята си. Това беше първият път, в който посещаваше Дамското обединение в полза на Дома за злочести пеленачета и подхвърлени деца, и вече си мислеше, че ще й е и последният. Но Амелия бе така настоятелна в увещанията си, че Изабел трябва да се присъедини към Обединението. Самата Амелия — заедно с лейди Хироу Рийдинг, бе една от първите дами-покровителки на дома и беше повече от ентусиазирана от това начинание.

Изабел нежно погледна към приятелката си. Имаха голяма разлика във възрастта — е, Амелия беше готова да изтърпи всякакви адски мъчения, преди да разкрие годините си, но като се имаше предвид, че синът й гонеше четирийсетте, нямаше как да отрече, че отдавна е надхвърлила петдесетте. От друга страна Изабел бе на трийсет и две.

Въпреки разликата във възрастта им обаче те имаха много общи неща. И двете се бяха омъжили млади и впоследствие бяха погребали по-възрастните си съпрузи. Вярно беше, че от някои дребни намеци Изабел си бе направила извода, че бракът на Амелия не е бил и наполовина толкова щастлив колкото нейния собствен със скъпия й Едмънд, но Едмънд и покойният барон Кеър бяха имали едно общо: и двамата бяха били отвратително богати. И въпреки че титлите и именията, им бяха наследени съответно от сина на Амелия й от един далечен, много по-млад братовчед на Едмънд, и двамата мъже бяха оставили вдовиците си много добре осигурени финансово.

И точно поради тази причина сега Изабел идваше да участва в срещата на Дамското обединение в полза на Дома за злочести пеленачета и подхвърлени деца. Нямаше много изисквания пред дамите, които пожелаеха да се включат в обединението, но богатството със сигурност беше добре дошло.

Вратата на мизерната къща рязко се отвори и на прага застана сериозно изглеждащо дете на около тринайсет. То направи красив реверанс.

— Добро утро, милейди.

Амелия си позволи лека, одобрителна усмивка.

— Добро утро, Мери Уитсън. Изабел, това е мис Мери Уитсън, най-голямата от сираците и отлична помощничка както на мистър Мейкпийс, управителя, така и на сестра му, мисис Холингбрук, управителката. Мери, това е лейди Бекинхол.

Изабел се усмихна.

— Мери.

— Много ми е приятно да се запознаем, милейди — каза внимателно Мери, докато отново правеше реверанс. След това детето хвърли бърз поглед към Амелия, която й кимна окуражително. Получила одобрението на лейди Кеър, Мери се усмихна и изведнъж сериозното й личице грейна. Косата й беше гъста и тъмна, а кожата й беше прекрасно кремаво бяла. И когато израснеше детската си непохватност, щеше да стане красавица, доколкото можеше да прецени Изабел.

— Бихте ли влезли? — каза Мери със същия официален тон.

Двете дами влязоха в коридор, който бе толкова тесен, че те едва можеха да вървят една до друга. Изабел потръпна при вида на напуканата и ронеща се от стените мазилка. Можеше да разбере защо има нужда от нова сграда.

Мери ги поведе два етажа по-нагоре към една стая без прозорци.

— Обикновено това е класната стая на децата — каза Амелия, — но мистър Мейкпийс много мило ни позволява да я използваме веднъж в седмицата за нашите срещи.

— Разбирам — промърмори Изабел и огледа малката тясна стая. Там, на доста разнебитени столове, седяха вече три дами.

— Знам — прошепна й Амелия, сякаш прочела мислите й. — Не е най-уютното място, но двете с лейди Хироу решихме, че е най-добре да се съберем там, където ще можем веднага да получим отчет от господин Мейкпийс, а също така можем и да видим децата, самото място и така нататък. Ах, Хироу — прекъсна обясненията си Амелия, за да притисне бузи с една висока млада жена. — Хироу, това е лейди Бекинхол. Изабел, спомняш си лейди Хироу, нали?

— Разбира се. С братовчедката на лейди Хироу, мис Батилда Пикълууд, сме приятелки. — Изабел направи реверанс и другата дама й отвърна. Лейди Хироу беше облечена с елегантна рокля в сребристо и светлолилаво, която подчертаваше великолепната й светлочервена коса. — Поздравления за неотдавнашната ви сватба, милейди.

Бледите бузи на лейди Хироу порозовяха.

— Благодаря ви, лейди Бекинхол. Мога ли да ви представя сестра ми, лейди Фийби Батън?

Младото момиче беше още дете — пълничко ниско същество, което очевидно беше силно късогледо, бедното то. Въпреки това девойчето се усмихна жизнерадостно, докато правеше реверанс.

— Радвам се да се запознаем, милейди.

Изабел й кимна с усмивка.

— А това е сестрата на скъпия ми съпруг, лейди Маргарет — тръгна да казва лейди Хироу, посочвайки елегантно към една красива, тъмнокоса жена, когато вратата отново се отвори.

— За Бога! Що за печално място! — възкликна един почти момичешки глас.

Изабел се извърна и видя в стаята да връхлита лейди Пенелъпи Чадуик. Лейди Пенелъпи рядко просто влизаше някъде — това не отговаряше на мелодраматичния й характер. Още в момента, когато преди почти три години бе дебютирала в обществото, всички я бяха обявили за красавица с нейната лъскава черна коса, устни като розова пъпка и теменужени очи. Тя веднага свали кадифената си, обшита с лебедов пух пелерина и я метна на доста по-скромно изглеждащата жена, която вървеше след нея. Под пелерината си носеше плътно прилепнало към тялото й сако в цвят шампанско и с бродерия на бледи рози и златен конец. Полите на роклята й бяха повдигнати назад, така че да разкрият долна фуста със същата бродерия като тази на сакото. Целият й тоалет със сигурност струваше няколкостотин гвинеи.

Но в крайна сметка лейди Пенелъпи беше дъщеря на графа на Брайтмор — един от най-богатите мъже в Англия, и според слуховете зестрата й беше достойна за истинска принцеса.

— Има ли чай? — Лейди Пенелъпи се огледа, сякаш в стаята имаше ъгълче, в което можеше да се скрие някой поднос с чай. Като не видя такъв, се нацупи. — Би било хубаво, ако имаше чай и сладкиши. Пътуването с каретата дотук ме съсипа. Подозирам, че кочияшът ми нарочно целеше всяка дупка по пътя. И „Сейнт Джайлс“!

За момент великолепните очи на лейди Пенелъпи се разшириха, сякаш целият този ужас я бе лишил от дар слово. След това рязко се извърна към придружителката си, която още се бореше с кадифената пелерина.

— Артемис, отиди и провери за чай. Сигурна съм, че и ти си също толкова изтощена от всичко това, колкото и аз. Имаме нужда да се посъживим!

— Да, Пенелъпи — промърмори Артемис и излезе от стаята. — Провери и за сладкиши! — извика след нея лейди Пенелъпи. — Така копнея за малко вкусни сладкишчета.

— Да, Пенелъпи — отвърна другата жена вече от коридора.

Лейди Пенелъпи може и да предполагаше, че компаньонката й е също толкова изморена като нея, но това не й попречи да изпрати жената да свърши нещо, влизащо в задълженията на прислугата, помисли си иронично Изабел. Амелия се възползва от това време, за да представи другите дами на лейди Пенелъпи.

— О, лейди Хироу, никак не съм убедена, че е разумно Дамското обединение да се, среща в тази част на Лондон — каза лейди Пенелъпи, след като приключиха със запознанствата. Тя несигурно приседна на един от разнебитените столове. — Дали е безопасно?

— Вярвам, че стига да се срещаме през деня и да водим със себе си слуги, които да ни охраняват, ще сме в пълна безопасност — отвърна й лейди Хироу. — Разбира се, не е добра идея да се идва в „Сейнт Джайлс“ по тъмно.

Лейди Пенелъпи драматично потръпна.

— Чух, че имало някакъв мъж с маска, облечен като Арлекин, който обикалял из тези части на града и отвличал красиви жени в своето леговище, където ги обезчестявал.

— Повечето от приказките относно Призрака на „Сейнт Джайлс“ са мит — един дълбок, мъжки глас долетя откъм вратата.

Лейди Пенелъпи леко изписка. Изабел се извърна и видя, че на прага на стаята стои един висок, млад мъж. Беше облечен изцяло в черно, с изключение на бялата си риза, като по дрехите, му нямаше никаква украса. В ръката си държеше кръгла шапка, която явно бе свалил от простичко прихванатата си отзад на опашка кафява коса. Той леко се смръщи при писъка на лейди Пенелъпи и от това изражението на лицето му стана строго.

Докато го наблюдаваше как оглежда стаята, Изабел остана с впечатлението, че нито една от дамите в стаята не му е особено симпатична.

Изабел се усмихна широко със съвсем лека нотка на флирт.

— Повечето от приказките?

Той я погледна й очите му пробягаха по фигурата й толкова бързо, че за миг тя си помисли дали не й се е сторило, но въпреки това изведнъж ясно осъзна с колко ниско, кръгло деколте е тъмно смарагдовата й рокля… След това той я погледна в очите с напълно безизразно лице.

— Вярно е, че мъж, облечен с театрален костюм на Арлекин, обикаля наоколо, госпожо, но е безобиден.

Тази информация не успокои лейди Пенелъпи. Тя отново изписка и се отпусна на стола, сякаш й бе прималяло. В следващия миг обаче явно се сети колко нестабилен е той и промени намеренията си.

— Позволете ми да ви представя на мистър Уинтър Мейкпийс, управителят на Дома за злочести пеленачета и подхвърлени деца — побърза да каже лейди Хироу. Тя представи дамите една по една и мистър Мейкпийс се поклони леко на всяка от тях. Когато стигна до Изабел, на нея й се стори, че поклонът му приличаше по-скоро на кимване с глава.

— Мистър Мейкпийс — каза провлачено тя. Винаги се дразнеше, когато срещаше надути господа, но от друга страна бе толкова лесно да ги подразниш! — Колко е… интересно да се запозная с вас. Кълна се, че изглеждате доста млад за толкова голяма отговорност.

Въпреки строгото си изражение едва ли имаше трийсет. Със сигурност беше по-млад от нея.

— Ръководя сиропиталището от смъртта на баща ми преди две години — отвърна й спокойно той. — А преди това бях дясната му ръка в продължение на дълги години. Уверявам ви, че възрастта ми е напълно достатъчна, за да ръководя дома.

— Нима? — прехапа тя устната си, за да не се усмихне. Той беше толкова печално сериозен! Този мъж вероятно никога в живота си не се бе смял.

В този момент компаньонката на лейди Пенелъпи се върна, придружена от няколко момичета, носещи подноси с чай. Тя бе останала леко без дъх, защото сама също носеше поднос с вкусно изглеждащи сладкиши, и явно се стресна, когато лейди Хироу я представи на всички като мис Артемис Грийвс.

Изражението на мистър Мейкпийс омекна — макар че не се усмихна, — когато го представиха на мис Грийвс.

— Може ли да взема това?

Без да чака съгласието й, той взе подноса със сладкишите от ръцете й и го постави на единствената маса в стаята.

Мис Грийвс се усмихна срамежливо.

— Благодаря ви, мистър Мейкпийс.

— Удоволствието е мое, мис Грийвс — отвърна той с приятния си боботещ глас.

Значи знаеше как да се държи възпитано в присъствието на дама — когато поискаше!

— Бихте ли ни описали ситуацията в дома, мистър Мейкпийс? — помоли го Амелия, докато наливаше чай.

Той кимна и им представи един много сух отчет за разходите на сиропиталището и за положението на децата. В края на малката му реч дори лейди Хироу бе започнала да задрямва.

— Ъ, благодаря ви, мистър Мейкпийс — каза тя, когато в стаята настъпи тишина, показваща, че мистър Мейкпийс е приключил. — Имате ли някакви предложения по какъв начин Дамското обединение може в момента да е от помощ на сиропиталището?

— Нуждаем се от пари, госпожо — каза абсолютно сериозно той. — Всичко друго е несъществено.

— О, а не бихме ли могли да поръчаме да се ушият малки жакетчета за децата? Поне за момчетата? — проплака лейди Пенелъпи.

Мистър Мейкпийс я погледна.

— Жакетчета ли, госпожо?

Лейди Пенелъпи махна неясно с ръка.

— Ами, да! В яркочервено — така ще приличат на малки войничета. Или пък в лимоненожълто? Намирам, че лимоненожълтото е изключително елегантен цвят.

Тя се усмихна лъчезарно на управителя на сиропиталището.

Мистър Мейкпийс прочисти гърлото си.

— Жълтото също така се цапа много лесно. Моят опит показва, че децата, и особено момчетата, са склонни да тичат наоколо и да се цапат.

— Ах! — Лейди Пенелъпи се нацупи. — Не можете ли просто да ги затворите вътре?

Всички се втренчиха в лейди Пенелъпи. Беше трудно да се повярва, но тя изглеждаше наистина сериозна.

Изабел усети как устните й се разтягат в усмивка. Тя разтвори широко очи и погледна към управителя.

— Да, мистър Мейкпийс, кажете ни защо не можете просто да заключите милите деца по стаите им?

Той я стрелна с мрачен поглед, от който дъхът й спря.

— Сигурна съм, че лейди Пенелъпи е наясно с невъзможността малки момчета да се държат на едно място и чисти през цялото време — каза тихо Амелия. — Ако това е всичко, мистър Мейкпийс, няма да ви откъсваме повече от останалите ви задължения.

— Госпожо. Дами — поклони се той.

Почти беше стигнал до вратата, когато лейди Хироу внезапно се сети нещо:

— Но къде е мисис Холингбрук? Мислех да се видя днес с нея.

Изражението на лицето на мистър Мейкпийс не се промени, тялото му не се стегна, но въпреки това Изабел усети, че думите на лейди Хироу го бяха накарали да застане нащрек.

Той погледна през рамо.

— Сестра ми вече не живее в дома — каза хладно той и излезе, преди лейди Хироу да успее да реагира на думите му.

Пискливият, глупав глас на лейди Пенелъпи наруши настъпилата тишина:

— За Бога! Няма начин той да възнамерява да ръководи сам сиропиталището, нали? Смятам, че когато става дума за деца, е изключително важно да има женска ръка, особено като се има предвид, че мистър Мейкпийс е ерген.

И някои от другите дами изразиха мненията си, но Изабел остави разговорът да се носи покрай нея и се замисли. Преди да си тръгне, мистър Мейкпийс се бе извърнал и бе погледнал Изабел право в очите и тогава тя бе осъзнала нещо. Мистър Мейкпийс може и да не го показваше, но под тази негова ледена обвивка бушуваше буря.

Когато я бе погледнал, очите му бяха пълни с черен кипящ гняв.

 

 

Същата вечер Сайлънс изправи рамене, докато стоеше пред вратата на столовата. Беше оставила Мери Дарлинг да си играе щастливо с Мол — прислужницата от кухнята, — докато Бърт ги пазеше, и сега се готвеше да се присъедини към Мики О’Конър за вечеря. В крайна сметка този път той бе помолил, а не й бе наредил. Една малка част от нея все още смяташе, че прави грешка. Но от друга страна тя си припомни, че той беше този, който направи първата крачка, той бе протегнал ръка за помирение.

А това все трябваше да има значение.

Тя решително бутна вратата, преди да е изгубила още пет минути в крачене нагоре-надолу и колебаене. Помещението беше дълго и, естествено, пищно обзаведено. Стените бяха покрити с рипсена коприна в пурпурно, тъмносиньо и зелено. Сайлънс изсумтя тихичко. Колко типично за него: стените на столовата на Мики Чаровника бяха в цветовете на паунска опашка.

През средата на помещението бяха разположени една до друга няколко дълги маси и приличаха на онова, което Сайлънс си представяше като средновековна столова. Мики О’Конър седеше начело в далечния край на масата, разположил се в облицован с червено кадифе стол. Той не вдигна поглед при влизането й, но тя и за миг не допусна грешката да сметне, че не я е забелязал.

Сайлънс тръгна покрай редицата от маси. Изглежда, че в този край на помещението седеше екипажът на Мики — доста грубо изглеждаща групичка. Тя предпазливо подмина първите двама седящи мъже, когато се чу някакъв сигнал. Изведнъж всички пирати неспокойно скочиха на крака, като дори някои от тях преобърнаха столовете си в бързината си да станат.

Сайлънс примигна.

— Ааа… добър вечер.

— Добър вечер, гос’жо — дрезгаво каза мъжът, застанал най-близо, и със закъснение се сети да свали тривърхата шапка от главата си.

След това всеки от пиратите я поздравяваше, докато минаваше покрай тях, и макар че всички изглеждаха ужасно кръвожадни, тя леко им се усмихваше. Веднага след като подмина пиратите, Сайлънс видя свободно място — беше точно срещу Хари и до един дребен човечец с очила, когото и преди беше виждала в тронната зала на мистър О’Конър.

Когато дръпна стола, за да седне, дребният човечец се изправи.

— Не тук, гос’жо.

— Моля? — объркано го попита тя.

— Той ще иска да сте до него — нервно й отвърна мъжът.

— Мястото ви е там — каза Хари и посочи с брадичка по посока начело на масата.

Сайлънс погледна натам — естествено, Мики О’Конър я наблюдаваше. Всички я наблюдаваха.

Сайлънс вирна брадичката си и тръгна към далечния край на масата със съзнанието, че всички са вперили погледи в нея. Накрая стигна до празния стол от дясната страна на Мики О’Конър. За един ужасен миг тя си помисли, че той няма да й обърне внимание, но в следващия момент той разгъна дългите си крайници и се изправи, издърпвайки стола й, за да седне.

— Мисис Холингбрук — каза тихо той. — Толкова ми е приятно, че слязохте.

Тя нервно кимна и седна на предложения й стол. Усещаше топлината, която се излъчваше от него, докато поставяше ръцете си от двете страни на стола й, за да го бутне напред и тя да може да се настани удобно.

Във въздуха се носеше едновременно чувствения и застрашителен аромат на тамян и лимон. Стори й се, че пръстите, му леко докоснаха рамото й, но когато се извърна да погледне, видя, че той вече е седнал обратно на стола си.

Мик махна с ръка и Тес заедно с още две прислужнички се приближиха, натоварени с подноси с храна. Невероятно — упадъчно — богата храна. Имаше плата с тънко нарязано месо от фазан, печен заек, риба във вино, пай от гълъб, пресни парникови плодове и огромно количество стриди.

Мики О’Конър изглежда усети лекото й неодобрение, когато поставиха купа със стриди пред тях. Той я погледна и повдигна едната си черна вежда.

— Горд съм с трапезата си, мисис Холингбрук. Харесвам хубавата храна и момчетата ми се трудят достатъчно, за да я получават.

Тя присви устни.

— Едно семейство в „Сейнт Джайлс“ може да се изхранва седмици, ако не и месеци, с парите за тези стриди.

Той й се усмихна мързеливо.

— Да не би да предпочитате да се храня с хляб и вода?

— Не, но…

— Хайде — каза той с дълбокия си, приличащ на черно кадифе глас, — стридите вече са сготвени и не могат дълго да стоят. Би било жалко да отидат на боклука. — Той взе една от черупките, откъсна с пръсти перлената й, сочна сърцевина и я поднесе изкушаващо към Сайлънс.

Стомахът на Сайлънс изкъркори и тя се изчерви.

Ъгълчето на устата му се изви дяволито.

— Не е грях човек да се наслаждава на хубава храна.

— Едно е от време на време на масата да има нещо специално — каза тя строго, — но при вас всичко постоянно е разточително. Не ви ли омръзва след известно време?

Той й се усмихна с вълча усмивка.

— Никога.

Той продължаваше да държи стридата между пръстите си и тя се пресегна за нея, но мистър О’Конър отдръпна ръката си назад.

Тя го изгледа хладно.

— Няма да се храня от ръката ви.

Безочливата му уста се стегна — отказът й не му се понрави, но всичко, което й каза, бе:

— Както желаете, скъпа моя. — И постави стридата в чинията й.

Тя сложи стридата в устата си и се замисли дали да не му каже, че не е никаква „негова скъпа“, но прецени, че ще е загуба на време. Освен това стридата беше ужасно вкусна. Тя облиза устните си и вдигна очи. Мики О’Конър я наблюдаваше с присвитите си черни очи, докато едното ъгълче на устата му бе леко извито. За миг Сайлънс се изгуби в погледа му, а сърцето й ускори ритъма си.

След това Тес побърза да постави на масата поднос с малки сладкиши, а след това и други ястия се появиха пред Мики О’Конър. Без да я пита, той сложи в чинията й от всяко и напълни чашата й до горе със сладко червено вино. В продължение на няколко минути Сайлънс се хранеше мълчаливо, изцяло съсредоточена върху храната и върху това да запълни празнотата в стомаха си, защото макар да беше се насладила на чудесната закуска, тя не я бе заситила напълно след повече от ден, прекаран в пълен пост.

Когато отново вдигна очи, срещна погледа на мистър О’Конър. Той се беше отпуснал назад в стола си, без да е докоснал дори храната в собствената си чиния. Изглежда му бе достатъчно да я наблюдава как тя се храни.

Сайлънс преглътна.

— Всичко е наистина вкусно и много ми хареса, но…

Той повдигна веждите си.

— Храната ви изглежда доста мазна. — Пиратите все още бяха заети да омитат храната в чиниите си. Хари беше станал от масата и на неговото място беше седнал Бърт. — Едва ли е много полезно за организма ви да ядете постоянно толкова мазна храна. Не се ли страхувате от подагра?

Мики О’Конър й се усмихна накриво и прокара ръката си надолу по плоския си стомах, докато пръстените проблясваха върху пръстите му.

— Да ви кажа честно, никога не съм се замислял над това.

Тя поклати глава.

— Да, предполагам, че не сте. На вас ви харесва да живеете разточително, нали?

Той повдигна пренебрежително едната си вежда.

Тя кимна с брадичка към пръстите на ръцете му.

— Тези пръстени, например. Те са толкова кичозни и сигурно струват цяло състояние.

Той разпери пръсти.

— О, поне две състояния, но аз започнах първо само с един пръстен.

Тя се загледа с любопитство в пръстите му. Неговите екстравагантни, обсипани със скъпоценни камъни пръсти изглеждаха толкова неделими от онова, което представляваше Мики О’Конър, че тя не можеше да си го представи без тях.

— С кой?

— С този — изпъна той десния си показалец. На него имаше старинен златен пръстен с тъмночервен, почти черен рубин. — Сдобих се с него по време на едно нападение с първия ми екипаж. Всъщност той е единственото, което получих от плячката. Лиших се от моя дял от златото в замяна на този пръстен — толкова е скъп.

Сайлънс повдигна вежди.

— Защо не сте взели парите?

Той седеше отпуснат назад в стола си, но въпреки това Сайлънс изведнъж осъзна, че игривостта в гласа му беше изчезнала. И сега беше станал много сериозен.

— Защото един бедняк не носи подобен пръстен. На всеки, който ме видеше, че го нося, му ставаше ясно: Мики Чаровникът вече не е прошляк.

Сайлънс се загледа надолу към самотната круша, останала в чинията й, и се замисли над думите му. Колко странно. Тя никога не беше имала много пари — със сигурност не и толкова, колкото имаше сега Мики О’Конър, — но и никога не се беше стремяла към голямо богатство. Разбира се, беше имало случаи, в които беше гледала с копнеж към някое ветрило или чифт обувки на витрината на някой магазин, но това в повечето случаи бяха глезотии. Ежедневните й нужди винаги са били задоволени до голяма степен. За разлика от нея мистър О’Конър, по собствените му думи, беше израснал в бедност. Може би заради това парадираше по такъв начин със сегашното си богатство. Ако човек бе копнял болезнено по нещо ден и нощ, дали някога този копнеж изчезваше напълно?

Тя потрепери при тази мисъл и вдигна очи.

— А останалите пръстени?

— О, сдобих се с тях тук-там. Този — размърда той лявото си кутре, на което се мъдреше пръстен с огромна черна барокова перла, — го намерих в сандъка на един капитан. Носеше му се славата, че пиратства, и затова не бих се учудил, ако самият той се е сдобил с него, открадвайки го от французите.

Мики О’Конър се ухили и хвърли в устата си едно гроздово зърно.

Сайлънс побърза да отклони погледа си от излегнатото му като на някой султан тяло и видя Финула да седи малко по-надолу до Бран.

— Нашата Финула боготвори Бран — тихо каза Мики О’Конър, проследявайки погледа й.

— А той боготвори ли я? — попита тя с малко по-остър тон, отколкото бе възнамерявала.

Мики О’Конър наведе замислено главата си, след което я поклати.

— Силно се съмнявам. Бран боготвори властта и парите и почти нищо друго.

— Предполагам, че в това не се различава много от вас. — Сайлънс не беше сигурна защо, но информацията, че любимият на Финула не я обича толкова, колкото тя него, я нарани.

— Гледахте ли вашия Уилям така, както тя гледа Бран? — Попита я той толкова тихо, че тя почти не го чу.

Сайлънс си пое рязко дъх. Той трябваше да е наясно, че няма право да произнася името на Уилям. Въпреки това намери сили да вирне брадичката си и да го погледне право в черните очи:

— Предполагам, че да.

Тя смяташе да го провокира, но той просто подпря глава на ръката си и се загледа в нея.

— Как се запознахте с този ваш образцов съпруг?

Сайлънс се усмихна при спомена.

— Спаси обувките ми.

— Как?

— Бях на пазар със сестра ми Темперанс, но в един момент изостанах от нея — загледах се в една витрина.

Устните му потрепнаха.

— На която имаше ръкавици и дантели?

— Сметанова торта, ако искате да знаете — каза тя с достойнство.

Той потисна смеха си и от това тя усети как шията й пламва.

— Баща ни не одобряваше сладките неща и затова ги ядяхме само по специални поводи — Коледа и други подобни. — Той продължаваше да се усмихва, затова Сайлънс побърза да продължи: — Както и да е, забързах да настигна сестра ми. Но явно не внимавах достатъчно, защото изведнъж точно под носа ми изникна една огромна мелничарска каруца. Ако Уилям не ме беше грабнал през кръста и не ме беше издърпал, обувките ми със сигурност щяха да бъдат съсипани. — Сайлънс си отряза едно парче от крушата. — Защото, разбирате ли, имаше локва на улицата.

Той се пресегна към чашата си с рубинено червено вино.

— Звучи ми повече като Уил да ви е спасил живота, а не просто обувките.

— Каруцата не беше чак толкова близо — сви носле Сайлънс, защото всъщност каруцата наистина беше близо и първото нещо, което Уилям бе направил, след като я пусна обратно на земята, беше да й се скара. Но нямаше никакво намерение да споделя тези подробности с Мики О’Конър.

— Благодарих му — продължи тя — и си продължих по пътя с Темперанс, мислейки, че никога повече няма да го видя отново. Но на следващия ден той дойде да поиска разрешение от баща ни да ме ухажва.

— И как реагира татко ви? — попита Мики О’Конър с привидно огромен интерес.

— Баща ни отначало не беше доволен. — Сайлънс видя, че по лицето на мистър О’Конър премина някаква сянка и побърза да добави: — Разбирате ли, Уилям беше малко по-възрастен от мен.

— Колко по-възрастен?

Сайлънс започна да боде полуизядената круша с вилицата си.

— С четиринайсет години.

Тя вдигна погледа си и видя, че Мики О’Конър я гледа, но за нищо на света не успя да разгадае изражението в черните му очи.

— Разликата във възрастта ни не беше чак толкова голяма — каза тя и усети защитната нотка в собствения си глас.

— Вие на колко бяхте?

— На осемнайсет — каза тихо тя, а след това добави по-високо: — Много скоро след това той отплава, но преди това ми донесе букет от теменужки.

— Не ви е взел сметановата торта, по която сте се били захласнали на витрината на онази пекарна?

— Не се бях захласнала — възмутено му отвърна тя. — И не, защо да ми купува сметанова торта? Това е подарък за дете.

— Това е, което вие сте искали — отвърна й той.

— Теменужките са много по-подходящи — намръщи се тя. — Докато беше на път в открито море, получих от него прекрасни писма за пътуването му, най-различни описания на чуждите места, които виждаше. А след като се завърна у дома, започна да ме посещава. Беше толкова прекрасно — каза потънала в спомени тя. — Уилям ме водеше и на панаири, и на куклени представления.

— А после? — Гласът му беше напълно безизразен.

— Омъжих се за него — сви рамене тя. — По това време вече бях на двайсет и една, така че баща ни нямаше как да ме спре. Но аз все пак исках благословията му и той ни я даде. Каза, че за три години Уилям е доказал предаността си и че е доволен, защото той ще ми бъде добър съпруг.

Сайлънс замълча, но и Мики О’Конър не каза нищо.

Тя се загледа в чинията си — докато говореше, беше изяла крушата и вече не чувстваше глад. Отчайващото чувство за празнота беше изчезнало, но имаше неясното усещане, че е преяла. Някои от пиратите бяха започнали, да се смеят, след като бяха приключили с вечерята, а дребният секретар на мистър О’Конър беше разтворил някаква книга до чинията си и отбелязваше нещо в нея, докато се хранеше.

— Бяхме щастливи — бавно каза тя. — Живеехме в „Уапинг“, близо до корабите. Ходех на пристанището, за да гледам как пристигат високите платноходи, търсех с поглед „Финч“, дори когато знаех, че още месеци наред ще е в открито море. А когато „Финч“ пристигнеше — затвори тя очи, потънала в спомени, — първото нещо, което правеше Уилям, бе да дойде да ме види. Винаги се спусках към обятията му. Бяхме щастливи. Толкова щастливи.

— И въпреки това, когато най-много се нуждаехте от него, той не ви повярва — чу шепота му тя. — Той не ви чу.

— Нуждаех се да ми повярва само заради онова, което вие направихте — изтъкна тя, но в гласа и нямаше гняв.

Той не отговори.

Тя избърса страните си. Ако предишната вечер бе изпитвала ярост, то сега бе завладяна единствено от голяма тъга.

— Така ли мислите наистина? Че защото не ми повярва, защото не ме чу, това означава и че не ме е обичал? Че щастието ни е било измамно?

Сайлънс задържа очите си върху него, но той просто отпи от виното си, докато я гледаше.

Наистина ли щастието й е било измамно? По онова време не мислеше така. Тогава животът й с Уилям й се струваше идеален.

Отсъстваше за дълги периоди от време — това беше вярно, но всеки път, когато се прибереше, сякаш преживяваха нов меден месец.

Тя се намръщи, обезпокоена от тази мисъл. Какъв ли щеше да е бракът им, ако Уилям не беше морски капитан? Ако живееха заедно ден и нощ като повечето женени двойки?

Сайлънс въздъхна и огледа масата. Никой не им обръщаше внимание — макар че това най-вероятно се дължеше на присъствието на Мики О’Конър, а не че никой не беше забелязал сълзите й.

Тя се извърна обратно към мистър О’Конър.

— Къде са жените ви?

Устните му се извиха леко.

— Какви жени?

Тя махна с ръка и се зачуди дали не беше пила твърде много вино с вечерята.

— Жените, които винаги са край вас. Вашите… вашите курви.

Той отпи глътка от виното и остави чашата си.

— Няма ги.

Тя смръщи вежди.

— О!

— Разочарована ли сте?

Тя настръхна.

— Какво знаете вие за онова, което чувствам или мисля?

— Не знам — каза той и повика с ръка момчето с подноса със сладките. Поколеба се с ръка над подноса, след което избра някакъв сладкиш със захаросана череша отгоре. После се извърна обратно към нея с десерта в ръка.

— Точно това е нещото, което намирам за така пленяващо у теб, Сайлънс, любов моя. Знам какво си мислят хората ми, преди да тръгнем в нападение, какво ще си помислят курвите ми в края на нощта, знам дори за какво ще си мисли Лад утре — основно за леглото ми и за някой хубав кокал. Но ти — теб не мога да те разгадая. Гледам в красивите ти очи с толкова неопределен цвят и нямам и най-малката представа за какво си мислиш. Какво наистина чувстваш.

Сайлънс се втренчи озадачено в него и след това попита, преди да успее да се замисли над думите си:

— Защо изобщо ви интересува?

Мики О’Конър поднесе десерта към устните й и изчака, докато тя го пое в устата си, а след това се усмихна, сякаш той самият можеше да усети вкуса на топящата се захар върху езика й, и каза:

— Това е един много добър въпрос.