Елизабет Хойт
Скандални желания (13)

Тринайсета глава

Естествено, че имението на лорд Кеър в провинцията ще бъде поразително елегантно, мислеше си Сайлънс, докато апатично преглеждаше за пореден път книгите в голямата библиотека на господарската къща, надявайки се нещо — каквото и да е — да разсее мислите й по Майкъл. Късното следобедно слънце блестеше през стъклените врати и огряваше високите, заемащи три от стените на стаята, рафтове с книги.

Сайлънс нямаше вести от Майкъл, откакто преди седмица така набързо напусна двореца му.

Наистина трябваше да бъде по-благодарна. Имението „Хънтингтън“ беше огромно, имаше храна в изобилие, както и слуги, които бяха готови да се погрижат за всяка нейна нужда. Всъщност, още не беше свикнала с прислугата. Икономът беше един ужасно заплашително изглеждащ възрастен мъж и Сайлънс се изчервяваше всеки път, когато й се налагаше да говори с него. Странно, но Темперанс изглеждаше точно на мястото си като новата лейди Кеър. Човек би помислил, че цял живот е била съпруга на барон, ако се съдеше по лекотата, с която обсъждаше менюто с главния готвач или обзавеждането на къщата с икономката.

Сайлънс поклати глава и прокара пръст по гръбчетата на подредените като войници книги. Библиотеката, както и всичко останало в провинциалното имение на Кеър, беше великолепна. Имаше исторически, философски книги, книги с поезия и дори няколко романа. Трябваше да е щастлива само заради шанса, който имаше просто да си седи и да чете. Тук нямаше никакви задължения, никакви задачи или грижи.

— Га! — каза Мери и потупа с ръчичка стъклото на френския прозорец. Той гледаше към тераса, отвъд която се простираше окосена ливада. Мери внимателно вървеше покрай прозореца и се любуваше на гледката и на гаргите по ливадата.

Сайлънс отново се обърна към лавицата и измъкна напосоки някаква книга. Беше трактат по латинска история — или поне така си мислеше, защото латинският й не беше добър. Сви носле и върна книгата на мястото й.

Цяла седмица и все още нямаше никаква вест от Майкъл. Всъщност беше глупаво да очаква такава, нали? Той я бе отпратил с Кеър и братята й и въпреки че го беше направил, за да я защити, може би тайно беше почувствал облекчение, че си е отишла. След като Сайлънс вече не беше наоколо, той можеше отново да извика проститутките да дойдат в двореца — и ако пожелае, да се забавлява с по две в леглото! — и да се върне към предишния си разгулен пиратски живот.

Сайлънс ритна долния рафт.

— Тученце! — извика Мери зад гърба й.

— Не, сладка — каза Сайлънс, — това са врани.

— Тученце!

Откъм прозореца се чу глух удар.

Сайлънс се обърна, притеснена, че Мери може да е паднала, но детето продължаваше да седи до прозореца. А от другата му страна имаше едно много познато куче, което като лудо махаше с опашка.

— Лад? — прошепна Сайлънс. Тя бързо прекоси стаята и погледна през прозореца. Свечеряваше се, но й се стори, че вижда нещо да се мярва измежду дърветата отвъд моравата. — О, мили Боже.

Естествено, имаха охрана. Първото нещо, което лорд Кеър направи, когато пристигнаха в имението му, беше да наеме няколко силни мъже от селото, за да патрулират наоколо. Сайлънс изви врата си и видя как двама от тях тъкмо изчезнаха зад ъгъла на къщата. Беше ги наблюдавала и знаеше, че няма да стигнат обратно до тази страна поне в следващите десет минути.

Освен ако не обърнеха посоката, в която патрулираха.

Тя бързо намери един молив, след което прелисти книгата на латински, докато не намери празна страница. Написа кратка бележка на Темперанс и остави книгата върху масата, отворена на мястото с бележката. След това взе Мери на ръце и отиде при френския прозорец. Лад моментално започна да подскача наоколо като пощурял, но за щастие изглежда имаше все пак някакъв акъл, та да не лае.

— Къде е той? — тихо попита тя кучето, чувствайки се като глупачка. Лад наостри уши и след това се извърна в посока към дърветата.

Добре, това беше достатъчно ясно.

Сайлънс се впусна през моравата и когато стигна до първите дървета, беше останала без дух, а сърцето й щеше да изскочи от гърдите й. Тя надникна между тъмните стволове, но не видя никого. Обзе я разочарование — може би Лад просто бе успял по някакъв начин да ги последва от Лондон до тук. Може би…

Една ръка запуши устата й.

— Тихо — прошепна й Майкъл.

Тя кимна.

Той свали ръката си и след това просто се загледа в нея. Изглеждаше различно — дрехите му бяха тъмни и много по-обикновени в сравнение с тези, с които бе свикнала да го вижда. Палтото му беше кафяво, а шапката му — черна и тривърха. Беше покрил екстравагантната си коса с придаваща му анонимност бяла перука, от която лицето му изглеждаше по-слабо, а скулите му — по-остри. От контраста между повдигнатите му нагоре черни вежди и бялото на перуката му той изглеждаше още по-сатанински, още по-суров.

— Ще дойдеш ли с мен? — прошепна той.

И тя отговори без колебание.

— Да, моля те.

 

 

Уинтър въздъхна мълчаливо, докато наблюдаваше поредната елегантно облечена дама да си проправя път по тясната уличка, която водеше към Дома за злочести пеленачета и подхвърлени деца. Лейди Пенелъпи беше облечена с изкусно изработена жълта копринена рокля с бродиран жакет, а върху раменете й беше наметната кадифена пелерина. Дамата бе повдигнала нависоко полите си, докато пристъпяше внимателно, а скъпоценностите по чехлите й проблясваха на слънчевата светлина. След нея, носейки едно глупаво малко бяло куче, вървеше далеч не толкова богато облечената мис Грийвс. Уинтър кисело се загледа в проблясващите насреща му скъпоценности по чехлите на лейди Пенелъпи. С парите, дадени за тези чехли, сиропиталището вероятно можеше да купи въглища и свещи, които да им стигнат за цяла година.

Поне повече нямаше нужда да се тревожи за Сайлънс, след като Кеър и Темперанс я бяха скрили на сигурно в имението на Кеър. Макар че дори това успокоение не беше достатъчно, за да направи по-поносим поредния загубен ден, в който трябваше да се занимава с глупави аристократки.

— Ах, изглеждат разкошно, нали? — изкоментира застаналата до него Нел Джоунс.

Уинтър се изкашля.

— Така е.

— Децата очакват с такова нетърпение да попеят на дамите — каза Нел. — И вече са доста добри в това да пеят едни и същи думи почти по едно и също време.

Уинтър повдигна едната си вежда. Последния път, когато беше минал покрай класната стая, докато децата репетираха, разнасящите се оттам звуци не можеха точно да се нарекат мелодични.

— А Джоузеф Тинбокс успя да научи наизуст псалма, който ще трябва да рецитира — продължи Нел. — Само дано да имаме достатъчно бисквити за всички дами! Последната партида не се получи много добра.

От години Уинтър се хранеше с ястия, дело на не особено умели готвачи — по-голямата част от готвенето беше задължение на момичетата от сиропиталището. Затова реши, че няма смисъл да пита какво точно не се е получило при последната партида бисквити.

— Сигурен съм, че всичко ще е наред с бисквитите.

Нел му се усмихна с една от своите леки усмивки.

— Ами, надявам се. Не искам да ви разочаровам, сър.

— Няма, Нел. Убеден съм в това — каза Уинтър, докато пристъпваше напред, за да посрещне лейди Пенелъпи Чадуик и нейните възмутително скъпи чехли.

— Ах, благодаря ви, мистър Мейкпийс! — възкликна лейди Пенелъпи. Тя присви нослето си, докато пускаше полите си. Наистина смятам, че трябва да направите нещо, за да се почисти улицата. Може би бихте могли да се погрижите да сменят настилката по нея?

— Сиропиталището е само временно на тази улица, Пенелъпи, скъпа — прошепна мис Грийвс. — Може би е по-добре да запазим големите проекти като подмяна на паважа на улицата за новото местонахождение.

Уинтър погледна с благодарност мис Грийвс. Дамата му се усмихна срамежливо и той забеляза, че очите й са в доста приятно тъмносиво.

— Ах, предполагам, че е по-практично да направим така — нацупи се лейди Пенелъпи, — но практичните неща са толкова скучни, не мислите ли, мистър Мейкпийс?

Уинтър отвори уста да й отговори, леко развеселен от тази нейна фриволност, но беше спасен от шума на чаткащи по паважа копита. Трима ездачи във военни униформи спряха конете си точно пред дома. Предводителят им, яздещ огромен черен кон, кимна тържествено.

— Сър, дами. Дали имам честта да разговарям с мистър Уинтър Мейкпийс?

Уинтър усети как замръзва. Той погледна нагоре към лицето на мъжа. Офицерът носеше същата стандартна бяла перука като хората си, но под нея бледосините му очи бяха остри и интелигентни. Лицето му бе издължено, с дълбоки бръчки от двете страни на устата му. От тях на човек му се струваше, че войникът е така обрулен от живота, че не би се смилил над никого, който е по-неспособен да се справя с несгодите от него самия.

— Аз съм Уинтър Мейкпийс.

Офицерът кимна.

— Позволете ми тогава да ви се представя. Аз съм капитан Джонатан Тревилиън от 4-и драгунски полк.

— Приятно ми е да се запознаем — тихо отвърна Уинтър. Дамите все още стояха до него и гледаха с любопитство към войниците, но той не ги представи на капитан Тревилиън.

Другият мъж забеляза този пропуск и стисна тънките си устни.

— Моите войници и аз имаме заповед да арестуваме всеки престъпник, когото открием по улиците на „Сейнт Джайлс“, като особено обърнем внимание на убиеца, наричан Призрака на „Сейнт Джайлс“.

— Убиец? — възкликна Нел. — Няма доказателства, че Призракът е убил, когото и да било.

Капитан. Тревилиън извърна проницателните си очи към прислужницата.

— Той ще може да се защити в съда.

Уинтър изсумтя под нос. Призракът може и да „можеше да защити“ невинността си, само ако можеше да си позволи да плати на съдията. Корупцията, ширеща се сред съдилищата в Лондон, бе всеизвестна.

— Очаквам вашето сътрудничество по отношение на това предизвикателство, мистър Мейкпийс — хладно каза капитан Тревилиън. — Ще поискам същото и от другите търговци в „Сейнт Джайлс“, но тъй като вие сте образован мъж, разчитам особено на подкрепата ви. Имам ли я?

— Разбира се — каза Уинтър. Той спря с ръка Нел, която очевидно искаше да продължи да протестира. — Ще направим всичко възможно, за да помогнем на хората на краля.

— Добре — кимна капитанът. — Каквито и слухове да чуете, ще са ни от полза в преследването на Призрака на „Сейнт Джайлс“ и други отрепки. Всъщност…

— Колко смел мъж — чу се леко дрезгав женски глас, — да твърди, че ще залови Призрака на „Сейнт Джайлс“.

Уинтър се стегна още преди да се извърне и да види лейди Бекинхол. Толкова се бе съсредоточил в конфронтацията си с капитан Тревилиън, че не бе забелязал нейното приближаване. Тази мисъл го шокира почти толкова колкото и вълната от абсолютно неуместното чувство на радост, която го заля, когато я видя.

Днес лейди Бекинхол носеше пламтяща червена рокля със сребърна бродерия. Уинтър усети как един мускул на бузата му потрепва. Нейната рокля беше поне толкова великолепна колкото тази на лейди Пенелъпи, може би дори по-великолепна, и изкусно подчертаваше богатите махагонови тонове на косата й. Онова, което го смущаваше обаче, не бе високата цена на одеждите й.

Не. Странно, но го смущаваше самата жена.

Лейди Бекинхол се усмихна ослепително и протегна тънката си ръка към мъжа на коня.

— Не мисля, че сме се срещали, капитане.

Войникът пое облечената й в ръкавица ръка и се поклони над нея.

— Капитан Тревилиън на вашите услуги, госпожо.

— Наистина ли? — провлачено каза лейди Бекинхол. — Колко очарователно.

Лека червенина обля острите скули на бедния капитан.

— Щом казвате, госпожо.

— О, но то си е така. — Лейди Бекинхол огледа хората, събрали се пред входа на сиропиталището. — Да преследваш кръвожаден убиец? Наистина е очарователно.

Лейди Пенелъпи леко изписка при думата „кръвожаден“.

— О, Боже мой! Та вие ни казахте, че Призракът е безобиден, мистър Мейкпийс.

Строгите очи на капитан Тревилиън стрелнаха Уинтър.

— Имали ли сте вземане-даване с Призрака на „Сейнт Джайлс“, мистър Мейкпийс?

Уинтър сви рамене.

— Донякъде. И той никога не ми се е струвал особено опасен.

— Обвинен е в няколко кървави убийства — каза капитан Тревилиън.

Лейди Пенелъпи отново изписка.

Уинтър трепна.

— Не се страхувайте, скъпа — каза провлачено лейди Бекинхол, — капитан Тревилиън е тук, за да ни защити, нали, капитане?

— Да, госпожо.

— Което е хубаво, защото изглежда, че не разполагаме с друг толкова юначен мъж колкото капитана — каза лейди Бекинхол и погледна към Уинтър с широко разтворени очи.

Челюстта на Уинтър се стегна от смешната обида по адрес на мъжествеността му, но се постара да не му проличи. Вместо това погледна нагоре към капитана.

— Ако това е всичко, сър, ще ви кажа довиждане и ще поканя вече гостите си да влязат.

Капитан Тревилиън отново се поклони.

— Хубав ден, сър. Дами.

И той обърна големия си черен кон и го поведе в лек тръс, докато хората му го последваха. Само след още миг и те вече бяха изчезнали зад ъгъла.

— Нервите ми са доста обтегнати — заяви лейди Пенелъпи. — И съм сигурна, че нервите и на Шугър^[1] също. — Тя махна вяло към малкото бяло куче, което изглеждаше заспало в обятията на компаньонката й. — Мистър Мейкпийс, надявам се, че дори в подобно ергенско заведение като вашето има поне малко чай и нещо за освежаване.

Ергенско заведение? Що за странен избор на думи. Уинтър залепи възпитана усмивка на лицето си и се поклони на глупавата жена.

— Разбира се, лейди Пенелъпи.

Той отвори вратата и направи път на лейди Пенелъпи и мис Грийвс да влязат. Лейди Бекинхол вървеше след тях и когато се изравни с него, той леко се прокашля.

— Не мислех, че ще ви видя отново тук, милейди.

— Така ли? — Веждите над дяволитите й очи се извиха. — Само че аз реших, че сиропиталището се нуждае от помощта ми, дори вие да не смятате така, мистър Мейкпийс. — И тя влезе в дома с горда походка, като го остави да върви след нея и да я гледа с присвити очи.

 

 

Почти седмица по-късно Сайлънс се намръщи, докато плетеше. По принцип й беше трудно да оформя петата на чорап, но този се бе получил особено несполучлив. В този момент каретата на Майкъл леко подскочи и започна да забавя скоростта си. Тя погледна през прозореца и видя, че завиват по един тесен селски път с дървета от двете му страни. Лад надигна глава. Той лежеше на пода на каретата и така заемаше твърде много място в нея.

— Защо спираме? — попита Сайлънс. — Не сме още в Лондон.

Изминалата седмица й беше като в мъгла от постоянното изморително пътуване по неравни пътища, прекъсвано от време на време, когато спираха край малки странноприемници, където храната варираше доста драстично от добра до негодна за ядене. Всяка вечер рухваше от умора в поредното неудобно легло, притиснала Мери Дарлинг в обятията си. Сутрин се будеше и заварваше Майкъл вече станал, без да знае къде точно е намерил място за спане през изминалата нощ. Той обикновено й носеше чай и през цялото време се държеше мило и внимателно. И като се замисли, някак си дистанцирано…

— В Грийнуич сме — каза Майкъл. — У дома сме.

Тя го погледна — той седеше срещу нея в каретата с детето в скута си и както винаги когато го погледнеше, сърцето й заби по-бързо.

— У дома?

Той се усмихна накриво, но не отговори. Беше облечен със същите дрехи, които носеше и когато дойде да я отведе от имението на лорд Кеър: протрити и обикновени. Беше почти свикнала вече с този по-улегнал Майкъл. Този Майкъл, който можеше и да е някой пътуващ търговец или заможен фермер.

Що за странна мисъл… Сайлънс надникна през прозореца, за да се опита да зърне какво Майкъл наричаше „дом“. Пътят се разшири и свърши пред имение, построено от топли червени тухли. Единият му ъгъл беше обвит в бръшлян, който още не се бе раззеленил, а на островърхите покриви имаше половин дузина комини. Нежни зелени филизи бяха прокарали около основите на къщата.

Сайлънс изненадано погледна към Майкъл. Къщата беше прекрасна и наистина приличаше на нечий „дом“ — със сигурност обаче не и на дома на някой пират.

Той й се усмихна накриво, сякаш знаеше какво си мисли.

— Да влезем.

Той взе Мери Дарлинг на ръце с движение, което беше отработил отлично след цяла седмица, прекарана в това да забавляват детето в тясната карета.

След като слезе от каретата, Майкъл подаде ръка на Сайлънс, за да й помогне да слезе. Лад скочи последен навън, затича се да „полее“ едно дърво, след което започна да тича, описвайки широки кръгове.

Сайлънс приглади полите си и вдигна очи. Един нисък, закръглен иконом бе излязъл да ги посрещне на предните стъпала на къщата, от едната му страна имаше две млади прислужнички, а от другата стоеше една по-възрастна жена.

— Добър вечер, Битнър — поздрави го Майкъл, докато вървяха към стъпалата.

— Добър вечер, мистър Ривърс — отвърна икономът. Кръглото му, зачервено лице сияеше изпод бялата му перука. — Вярвам, че пътуването ви е било приятно, сър?

Сайлънс примигна и стрелна с очи Майкъл, който, вместо да поправи възрастния мъж, просто кимна:

— Не беше лошо. Готово ли е всичко, както поисках?

— О, да, сър — отвърна Битнър. — Мисис Битнър се погрижи да осигури най-добрите детегледачки от селото. Това е Роуз, а това е по-малката й сестра Ан.

Момичета срамежливо направиха по един реверанс. По-голямата най-вероятно беше малко над двайсет, докато по-малката все още беше девойка. И двете имаха свежи лица, бяха хубавки и с удивително сини очи.

— Роуз е работила пет години за семейство Джонсън и е помагала с грижите за децата — ентусиазирано вмъкна мисис Битнър. Тя беше по-висока с няколко сантиметра от съпруга си, но също толкова розовка като него.

— Така ли? — каза Майкъл.

Мисис Битнър закима енергично.

— Семейство Джонсън имат седем деца, можете ли да повярвате?

— Тогава би трябвало да е напълно способна да се погрижи за едно малко дете — каза Майкъл и погледна надолу към Мери, която скри лицето си в реверите на палтото му. Той погледна отново нагоре и придърпа Сайлънс по-близо към себе си.

— Това е моята приятелка мисис Холингбрук. Надявам се да се грижите добре и за нея, докато е гостенка в дома ми.

Сайлънс усети как се изчервява. Само определен тип жена оставаше без придружител в дома на неженен мъж. Но не видя и следа от неодобрение по лицата на прислугата. Всъщност, те я поздравиха изключително любезно.

— Това се разбира от само себе си, мистър Ривърс — каза мисис Битнър. — Да покажа ли на мисис Холингбрук стаята й?

— Ако обичате — каза Майкъл.

— Последвайте ме, госпожо.

Мисис Битнър я поведе навътре към къщата. Входното антре беше обзаведено спретнато, с полирани до блясък дървен под и дървена облицовка по стените. От двете страни на предната врата, както и над нея имаше прозорци и през тях късното следобедно слънце стопляше помещението и го правеше по-гостоприемно. От едната страна имаше стабилно дървено стълбище, което водеше към горните етажи.

— Оттук, госпожо — каза мисис Битнър и тръгна нагоре по стълбите.

Докато вървеше след нея, Сайлънс се оглеждаше любопитно. На стената покрай стълбището имаше маслени картини, но те не бяха в обичайния според Сайлънс стил на Майкъл. Имаше пейзажи, но по-голямата част изобразяваха не друго, а плаващи кораби!

— Госпожо? — повика я мисис Битнър.

Сайлънс се бе спряла пред една огромна картина на кораб в пристанище.

— Идвам.

Тя побърза нагоре и видя, че икономката я чака пред вратата на една малка светла стая. Сайлънс влезе и се огледа. Стаята беше красива, обзаведена в няколко нюанса на синьото. Всъщност доста й напомни за стаята й в двореца на Майкъл. Извърна се, за да огледа стените, и почти веднага видя междинната врата.

Нямаше нужда да пита чия стая беше от другата страна.

— Ще кажа на момичетата да донесат гореща вода — каза мисис Битнър. — Вечерята ще е готова в седем. Така ще имате няколко часа да се освежите и да си починете.

— Благодаря ви — отвърна Сайлънс. След това се поколеба за миг, преди да попита: — Откога познавате мистър Ривърс?

Мисис Битнър тъкмо дърпаше пердетата. Поспря се и я погледна през рамо.

— Пет или повече години минаха, откакто мистър Ривърс нае мен и Битнър, за да се грижим за „Уиндуорд^[2] Хаус“.

— „Уиндуорд Хаус“? — очарована попита Сайлънс. — Така ли се казва имението?

Мисис Битнър се усмихна и ъгълчетата на очите й се сбръчкаха.

— Откакто се помнят местните, все така се е казвал. Мислехме, че мистър Ривърс ще поиска да смени името на „Ривърс Хаус“, но той каза, че „Уиндуорд Хаус“ му харесва.

— И оттогава той живее тук? — попита Сайлънс само за да види какво ще отговори икономката.

— Ами, когато има възможност, да — отвърна мисис Битнър. — Но заради работата си пътува през по-голямата част от времето, бедничкият той.

— С какво се занимава мистър Ривърс?

— Не знаете ли, госпожо? — свъси вежди мисис Битнър. — Нашият мистър Ривърс е корабостроител. Строи най-хубавите кораби, които излизат от лондонското пристанище.

— О — каза Сайлънс, защото не успя да измисли какво друго да отвърне. Корабостроител? Добро въображение, наистина. Въпреки че както беше облечен през изминалата седмица, с косата му скромно прибрана под стандартната бяла перука, Майкъл наистина можеше да мине за заможен корабостроител.

— Това ли ще бъде всичко, госпожо? — попита мисис Битнър.

— Да, благодаря ви — разсеяно й се усмихна Сайлънс.

Вратата се затвори след икономката и Сайлънс отиде да разтвори пердетата и да надникне през прозореца. Какви ли други тайни Майкъл беше успял да скрие от нея така добре?

Сайлънс едва имаше време да отбележи, че стаята й има прекрасна гледка към градината зад къщата, когато пристигна водата. Тя беше приятно топла и Сайлънс изми ръцете й лицето си, преди да легне на мекото легло.

Но само след няколко минути отново беше на крака. Просто беше прекалено любопитна, за да си лежи, когато можеше да разучава тайната къща на Майкъл.

Пред вратата й имаше коридор. Тя знаеше чия е стаята до нейната и след като отвори няколко врати, видя, че останалите стаи бяха празни спални. Доста скучно…

Стълбите водеха както нагоре, така и надолу. Горе почти със сигурност се намираше детската стая. Тя се качи и откри, че от едната страна коридорът на горния етаж беше целият в прозорци, които гледаха на юг и през тях в момента грееше късното следобедно слънце. В края на светлия коридор имаше врата.

Тя я отвори и надникна.

Мери Дарлинг седеше по средата на широка, красива детска стая. Помещението се намираше на ъгъла на къщата и имаше прозорци на две от стените. На всички прозорци имаше наскоро поставени решетки, за да бъде безопасно за Мери. В стаята имаше малко креватче и малък скрин и макар че нямаше много играчки, новата кукла на Мери вече беше настанена най-отгоре върху възглавниците на леглото. Ан тъкмо показваше на Мери малък дървен файтон с впрегнати коне, но при влизането на Сайлънс детето вдигна поглед от играчката.

— Маму! — Детето стана на крачетата си и затопурка към Сайлънс.

— Как сте, мис Мери? — усмихна й се Сайлънс. Детето беше измито и преоблечено с нова рокличка в розово, която красиво контрастираше с лъскавата й черна коса.

Сайлънс погледна към бавачката, която беше скочила на крака.

— Имаш ли нещо против да взема Мери за малка разходка, Ан?

— О, не, госпожо.

Сайлънс вдигна детето на ръце и излезе от стаята.

— Да видим ли какво ще намерим на долния етаж?

Тя тръгна надолу по стълбите с Мери в обятията си. Слизайки, успяха да стреснат една малка слугиня, която бършеше прах по картините в коридора. Сайлънс се спря и двете с Мери известно време оглеждаха портрета на смешно куче шпаньол, преди да продължат обиколката си. По-надолу по коридора отдясно имаше една отворена врата. Сайлънс се приближи на пръсти и по обзавеждането и огромното бюро предположи, че това е кабинетът на Майкъл. В продължение на няколко минути разглеждаше скиците на кораби и платна по стените, докато Мери Дарлинг не показа, че й скучно.

— Много добре — прошепна й Сайлънс. — Да видим какво друго ще открием.

Срещу кабинета имаше една затворена врата. Сайлънс внимателно я отвори, като очакваше да види може би някой малък салон. Стаята обаче се простираше по дължината на цялата южна страна на къщата. Френските прозорци, които заемаха отсрещната стена, водеха навън. Огромен килим в меки кремави, кайсиеви и светлозелени тонове покриваше пода. Тук-там имаше групички от удобни плюшени столове и полирани масички. Стените бяха облицовани в дърво в меден цвят. И навсякъде имаше книги. Големи книги, малки книги, книги върху маси, книги, които лежаха разтворени, сякаш току-що изоставени от някой, който ги е четял. Някои бяха стари и гръбчетата им се ронеха, други изглеждаха толкова нови, все едно никой не ги е разлиствал. И всички бяха пълни с илюстрации.

— Долу! — каза Мери и Сайлънс разсеяно я свали на пода.

Стаята беше толкова елегантна и в същото време толкова уютна. Изглеждаше сякаш Майкъл беше взел библиотеката от двореца си и я беше превърнал в място, където човек можеше наистина да поиска да прекарва времето си.

Да прекарва дните си.

Сайлънс се огледа удивена. До прозореца стоеше дървена поставка, върху която лежеше разтворена огромна книга. Сайлънс отиде при нея и я погледна. На страницата имаше илюстрация на небесносиня пеперуда, която сякаш пърхаше, сякаш бе наистина жива. Сайлънс внимателно прелисти страницата и на следващата откри екзотична пеперуда на черни и бели райета.

Сега разбра: това беше неговата книга с пеперудите. Първата книга, която бе запазил за себе си. Онази, която го бе научила, че на този свят има красота. Сайлънс беше открила съкровището на Майкъл, сърцето, което бе крил.

Тя погледна нагоре и видя, че в горния край на стените, там, където се срещаха с тавана, дървото беше резбовано и сякаш стотици пеперуди летяха навсякъде из стаята.

— Харесва ли ти?

Тя рязко се завъртя и не беше никак изненадана, когато видя, че Майкъл стоеше на вратата заедно с Лад до себе си.

— Да. Тук е… приказно.

Той се усмихна и кимна към френските прозорци, край които беше застанала Мери.

— Мери иска да види градината.

— Има градина? — Тази информация някак си я накара да се усмихне.

— Има през лятото. Сега не е много повече от гола земя.

— О, можем ли да я видим?

Вместо отговор той прекоси стаята и отвори един от френските прозорци. Отвън имаше павирана тераса, която разделяше къщата от градината. В нея вечнозелени храсти ограждаха цветни лехи, по-голямата част от които бяха само пръст в момента.

— Виж. — Сайлънс се приведе над най-близката леха. Там някой беше посадил минзухари, които се бяха разсадили самички, разпростирайки се като жив килим чак до ливадата, и нежните им венчелистчета трептяха на пролетния бриз.

— Ба! — каза Мери. Имитирайки Сайлънс, тя застана до нея и също се наведе. След това посочи с малкото си пръстче към една малка, небесносиня пеперуда, кацнала на един от минзухарите.

Пеперудата се стресна от движението на Мери и литна. Понесе се по вятъра, а сините й крила заискриха ярко на късното следобедно слънце.

Сайлънс се загледа в нея като омагьосана, а след това очите й срещнаха тези на Майкъл.

Едното ъгълче на устата му се вдигна нагоре.

— Добре дошла у дома, любов моя.

 

 

Мик подръпна още веднъж шалчето около врата си и се намръщи на отражението си в малкото огледало, поставено върху тоалетната му масичка. Стаята му в „Уиндуорд Хаус“ не беше толкова впечатляваща, като тази в двореца му, но имаше едно нещо, което бе запазил същото: и тук леглото му беше огромно. Огледа се наоколо. Беше му отнело години да обзаведе това скривалище, това убежище, където никой не го познаваше под името Мики О’Конър — Чаровника, и отначало се бе чувствал чужд в тази къща. В крайна сметка носеше други дрехи, използваше друг акцент. Тук беше друг човек. Но някак си с течение на годините този друг човек се бе превърнал просто в друго негово лице. Сега той се чувстваше почти толкова комфортно в обикновените дрехи на Майкъл Ривърс, колкото и когато носеше крещящите одежди на Мики О’Конър.

В такъв случай, след като фактът, че беше разкрил другата, си идентичност пред Сайлънс, не беше причина за изнервеността му, на какво се дължеше това му състояние? През изминалата седмица се беше хранил всеки път заедно със Сайлънс. Значи нямаше причина да чувства подобна моминска боязън.

Той изруга и се дръпна от огледалото.

Нямаше причина, а ето че отлагаше слизането си за вечеря, като се занимаваше с някакво обикновено шалче за врата — той, който обикновено носеше само коприна и кадифе!

Мик излезе с решителна крачка от стаята си и тръгна надолу по коридора. Битнър вече бе обявил, че вечерята е готова, а главната готвачка наистина мразеше, когато той закъсняваше. Но не тази мисъл го накара да забърза крачката си, а мисълта, че щеше да види Сайлънс отново. Мик изсумтя. Ах, беше загазил! Като някой младок с прасковен мъх по бузите си преди среща с първата си курва.

Само че ако Сайлънс беше някоя курва, той щеше да е много по-наясно как да се държи с нея. Не, за проклетия той си беше паднал по една почтена дама. Дама с вихрени лешникови очи, зад които се криеха тайни, които той искаше да разгадава до края на живота си.

Мик спря пред столовата, за да си поеме дъх. А сега я беше довел в своето скривалище, за което от всичките му хора знаеше единствено Хари. Знаеше, че така се разкрива и се излага на опасност. Но някак си не съжаляваше, че го е направил. Тя и детето трябваше да останат скрити, докато Хари изпълняваше нарежданията на Мик в Лондон, а тук беше най-безопасното място за тях.

С тази мисъл той отвори вратата към столовата.

Сайлънс беше вече вътре и седеше изправена от дясната страна на мястото начело на масата. Беше облечена с обикновена рокля в синьо и бяло, която той бе избрал за нея, защото тя бе избягала от дома на зет си само с дрехите върху гърба си. Почувства задоволство да я види с дрехи, които той й бе осигурил, и се усмихна, докато плавно вървеше през стаята към нея.

Тя спокойно срещна погледа му, макар бузите й леко да порозовяха.

— Бях започнала да се чудя дали изобщо ще се присъедините за вечерята с мен, мистър Ривърс.

Той наведе глава. Стори ли му се, или тя наблегна на измисленото му име?

— И да оставя сама една толкова прекрасна дама като вас? Не мисля.

— Хм.

Той седна и я погледна.

— Как е Мери Дарлинг?

— Почти заспа, след като си игра и беше изкъпана — каза тя. — Детската стая е прекрасна.

— Радвам се, че ти харесва.

— Роуз и Ан очевидно имат опит като детегледачки, а което е още по-хубаво, е, че те изглежда харесаха Мери и тя — тях.

Той изсумтя.

— Трябва да имаш каменно сърце, за да не се поддадеш на чара на моята Мери Дарлинг.

Ъгълчетата на устните й се извиха в усмивка.

— Ти самият не изглеждаше много очарован от нея, когато се срещнахте за пръв път.

— И двамата сме с много силни характери. Просто ни трябваше известно време, за да се опознаем.

Тя се загледа подозрително в него.

— Имам чувството, че ирландският ви акцент мистериозно е изчезнал от говора ви, мистър Ривърс.

Не, не си бе въобразил натъртването върху името му. Той я погледна предупредително, когато мисис Битнър влезе с блюдо, от което се вдигаше пара. Икономката се засуети около масата, за да сервира печено пиле, варени зеленчуци, желе и плодове. Една мъничка слугиня вървеше след нея и й помагаше.

— Готово — възкликна мисис Битнър, когато масата започна да се огъва под тежестта на блюдата. — Ще желаете ли нещо друго, сър?

— Не, благодаря ви — отвърна Мик.

Икономката доволно кимна и излезе заедно със слугинчето.

— Искаш ли малко пиле? — попита Мик и се пресегна към подноса.

— Да, моля — отвърна възпитано Сайлънс. — Под фалшива самоличност ли си тук?

Трябваше да е наясно, че тя нямаше да остави темата така. Той й подаде едно крилце и малко месо от гърдите.

— Не точно, но е… полезно да имам място, където не ме знаят като пирата Мики О’Конър.

Тя изчака и той да си сипе, преди да опита пилето.

— Значи си просто един обикновен английски джентълмен, когато си в „Уиндуорд Хаус“.

Той кимна.

— Повече или по-малко.

— И наистина ли строиш кораби?

— Да.

— Как?

— Как се превърнах в корабостроител, това ли имаш предвид? — Той започна да реже пилето си. — Преди няколко години наех Пепър да управлява парите ми. Той ме посъветва, че би било разумно да инвестирам част от средствата си в бизнес, който не е свързан с пиратството.

— Но защо корабостроене? — попита тя. — Можел си да избереш какво ли не друго, нали?

— Предполагам. — Той отхапа от пилето и се замисли, докато дъвчеше. — Винаги съм се възхищавал на корабите, които спират в пристанището на Лондон. Когато бях момче, седях и ги гледах с часове. Така корабостроенето ми се стори логичен избор на бизнес, в който да инвестирам. А също така имаше и един опитен корабостроител — семейството му се занимава с това от три поколения, — който се нуждаеше от финансова помощ. И тогава се появих аз.

— Значи инвестициите ти се развиват добре?

Той сви рамене.

— Печеля почти толкова от корабостроенето, колкото и от пиратството.

Тя леко се смръщи, отпи глътка от виното си и внимателно върна чашата на масата.

Той се напрегна от лошо предчувствие. Очакваше тя отново да повдигне темата за това, че той трябва да престане с пиратството, но вместо това Сайлънс заговори за нещо съвсем различно.

— Онази нощ, когато нападнаха двореца — поде тя, — ти ми каза, че си хвърлил сярна киселина в лицето на Викария, но не ми каза защо. — Тя го погледна и той видя, че очите й са потъмнели на светлината от свещите. — Сега можеш ли да ми кажеш?

Той замръзна, защото въпросът й го хвана неподготвен. Цяла седмица беше очаквал да му го зададе, но тя избра момента, когато най-накрая бяха у дома. И може би трябваше да й е благодарен за това.

Устата му беше пресъхнала и той отпи глътка от виното си. Виното беше френско, от прекрасна отлежала реколта, но въпреки това вкусът му се стори като оцет.

— Бях малко момче — започна той и след това спря. Как можеше да й разкаже? Това беше най-окаяната част от живота му — най-окаяната част от него самия. Как можеше да й я покаже?

Тя чакаше, като седеше спокойно, с изправен гръб, с ясни и невинни очи, и той нямаше сили да стори друго, освен да се загледа в тях, докато думите стояха заседнали в гърлото му.

— Майкъл? — прошепна тя най-накрая. — Майкъл, можеш ли да ми разкажеш?

И гласът й бе като живителна вода, която угаси жаждата му, която задуши болката му.

— Бях малко момче — каза отново той, докато я гледаше право в очите, защото сякаш само така щеше да успее да разкаже за онова отвратително зло. — Аз и мама живеехме заедно с него, с Чарли Грейди, Викария на „Уайтчапъл“, въпреки че по онова време беше просто Чарли Грейди. Той правеше джин и караше майка ми да излиза на улицата нощем.

Сайлънс не каза нищо, но очите й бяха изпълнени с печал. Печал за него, за онова невинно момче, което отдавна бе мъртво.

— Понякога тя водеше клиентите си у дома, но през повечето време се продаваше на улицата. Никога не ми разказваше нищо за тези нощи, но от време на време я чувах да плаче… — Гласът му замря и той се загледа в ръката си, докато пръстите му си играеха с чашата за вино.

Мразеше да мисли за онова време. Обикновено успяваше да държи спомените заключени в дъното на съзнанието си. Беше се опитвал да забрави, но не бе успял. Честно казано, и сега не искаше да си припомня. Но тя искаше да знае и заради нея той щеше да изрови всичките нечистотии.

Отпи глътка, за да отмие вкуса на зло от устата си.

— Пееше ми вечерно време, преди да излезе, и гласът й беше сладък и тих. Правеше, каквото можеше, за да ме предпази от него, защото той изпадаше в ужасна ярост и ме биеше. Никога не ме бе харесвал кой знае колко, — Сви рамене — тази част от историята му беше доста често срещана из „Сейнт Джайлс“.

— Но когато станах на тринайсет или там някъде, тя се разболя. Беше зима, зърното беше на привършване. И той не можеше да плаща повече за него, защото цената му беше станала ужасно висока, а без зърно не можеше да прави джин. А тя… тя беше прекалено болна, за да излезе на улицата през нощта.

Той замълча и в стаята стана много тихо. Можеха да чуят, че някъде далеч, чак в кухнята, някой се смее.

Мик вдигна отново очи към нея, защото не беше страхливец и нямаше да й позволи да го помисли за такъв.

— Бях хубаво момче, красив като момиче, и нали знаеш, че има някои, които харесват подобни неща?

Лицето й бе станало бяло като мрамор, но тя издържа на погледа му и кимна, че е разбрала. И тя, неговата Сайлънс, не беше страхливка.

— Каза ми, че някакъв ме искал и че аз съм трябвало да правя, каквото онзи ми кажел, иначе щял да ме пребие, така че да не мога да мръдна. — Мик си пое въздух, докато продължаваше да гледа право в тези красиви лешникови очи. — Бях толкова невинен, не бях докосвал момиче в живота си, но знаех какво се очаква да направя. И знаех, че този път няма да бъде последният. След като го направех сега, Чарли щеше да ме кара да го правя отново и отново, докато се превърнех в презирана от всички мъжка курва. Нямах намерение да се превръщам в подобно нещо. Бяхме в спиртоварната му и там в един леген той държеше сярната киселина, която му трябваше за джина. Знаех какво може да причини — бях виждал как прогаря дърво. Грабнах легена и го запратиха лицето на Чарли Грейди, а след това се извърнах и се затичах с всичка сила.

Сайлънс потресено ахна.

— Нямал си избор. Онова, което е искал да сториш, е отвратително.

Той сви рамене.

— Може би. Но мама никога не ми прости. След това ми проговори само веднъж.

— Защо? — проплака тя и гневът в гласа й беше като балсам за душата му. — Защо е застанала на негова страна, а не на твоя?

— Защото — каза тихо той — Чарли Грейди е мой баща.