Елизабет Хойт
Скандални желания (12)

Дванайсета глава

— Има предател — каза спокойно Мик малко след полунощ. Той наблюдаваше Хари, за да види как ще реагира на думите му. Беше почти сигурен, че предателят не е Хари, но допреди случилото се тази вечер, щеше да каже и че изобщо никой от хората му не би го предал.

А това очевидно не беше вярно.

На всичкото отгоре му се беше наложило да позволи на братята на Сайлънс да я отведат, защото дворецът вече не беше безопасен нито за нея, нито за детето. Мик не беше свикнал да отстъпва пред когото и да било. Ако някой му беше казал преди месец, че ще позволи на четирима мъже просто да си тръгнат от двореца му с нещо — с някой, — който той считаше за своя собственост, Мик щеше да му се изсмее в лицето. Но това беше преди Сайлънс и детето да станат важни за него. По-важни дори от самолюбието и репутацията му. И ако това го правеше да изглежда по-слаб, нека бъдеше така.

Грозното лице на Хари се сбръчка, когато се намръщи. Изглеждаше притеснен да чуе подобна вест, но явно не беше изненадан.

— Мислиш, че предател е пуснал хората на Викария да влязат? — попита Хари.

Мик кимна и се облегна назад на стола си. Намираха се в кабинета му — най-сигурното място, на което можеше да се води подобен разговор. Само една от стените на стаята беше външна, а от останалите — всички вътрешни стени бяха достатъчно дебели. Коридорът отвън беше единственият начин за влизане, а бюрото на Мик беше точно в противоположния край на помещението и беше невъзможно някой да го подслуша откъм вратата.

Открай време беше подозрителен човек, но изглежда, че все пак не е бил достатъчно подозрителен.

— Разбра ли как е започнал пожарът в кухнята? — попита Мик

Едрият пазач почеса главата си, докато критично оглеждаше тавана на стаята.

— Беше малко трудно да се разбере, честно казано. Там всичко е нагоре с краката и Арчи е извън кожата си. Каза, че слязъл до мазето, за да вземе ряпа и други продукти, а когато се върнал, цялата кухня била в черен пушек.

— Беше ли запушен коминът?

Хари убедено поклати глава.

— Не, дърпа си добре. Двамата с Бърт обаче намерихме купчина мазни парцали — или каквото беше останало от тях — отзад при задната врата. Може те да са били подпалени и да са ги оставили да тлеят, докато предателят е имал време да офейкал.

Мик кимна.

— Кой вдигна тревогата за пожара?

Хари се замисли за момент.

— Бран. Или може би Арчи. — Той сви рамене. — Всички крещяха едновременно.

— А кога разбрахме, че ни нападат?

— Чухме вик — сигурно е била Финула. Нападнаха ни докато се опитвахме да се върнем обратно към стаята на детето. — Хари поклати глава. — Бяха задръстили коридора — трябва да бяха две дузини или повече, всичките въоръжени. Биехме се с тях, когато ти се появи откъм другия край, и чак тогава успяхме да стигнем до стаята, — Той поклати скръбно глава. — Сигурно веднага са се докопали до Финула. Таз’ сярна киселина не убива веднага, а пък тя вече лежеше неподвижно, когато я открих.

Мик кимна.

— Пазачите на входната врата са били нападнати в гръб — нападнати отвътре откъм двореца.

Хари се навъси.

— Който и да е, е истинско копеле. Да пусне някой вътре, за да убие едно дете и едно безобидно девойче. Ако Финула не бе действала така бързо, Мери също можеше да е мъртва.

— Не, нямаше да е мъртва — разсеяно промърмори Мик. — Викария я иска жива. Тя би била чудесен заложник срещу мен — тя ми е дъщеря. И фактът, че той знае това, означава, че предателят му снася информация от доста време. Викария знаеше за Мери, знаел е и къде в двореца я държа, а също е знаел и че тази вечер няма да съм тук. Като се замисля, заради предателя той е знаел и че съм я скрил в сиропиталището.

Мик събра пръстите на ръцете си пред себе си и се загледа в хвърлящите отблясъци пръстени по тях, докато размишляваше. Беше очевидно кой е предателят. Усети леко пробождане, което може и да беше тъга, но Мик безмилостно избута настрани тази ненужна емоция. Този човек беше изложил на опасност и Сайлънс, и Мери Дарлинг. Единственото решение, което трябваше да вземе сега, беше как точно да постъпи. Можеше да разобличи предателя, да накара да го убият като предупреждение към останалите му хора. Или можеше да остави предателят да си мисли, че не е разкрит, и да го използва срещу Викария.

Мик погледна нагоре към Хари, който продължаваше да стои търпеливо пред изящно резбованото бюро.

— Слушай ме внимателно, ще отвърнем на удара бързо и жестоко. Искам ти и Бърт да се погрижите за поправките по кухнята. Да се погрижите и Финула да бъде погребана както трябва и да й се сложи красив надгробен паметник. Това за предателя си остава между теб и мен — не искам да напуска тази стая, чуваш ли ме?

— Ай — бавно каза Хари. — А къде ще бъдеш ти, Мик?

— Тръгвам след жените ми — мисис Холингбрук и Мери Дарлинг — ухили се Мик. — Ще изиграем копелето с двоен блъф. Сигурен съм, че той ще очаква да го нападна, затова ще отложа атаката… засега. А и като напусна Лондон, това ще потвърди лъжата. Но щом аз замина и той се успокои, искам ти и Бърт да нападнете спиртоварните на Викария. Те лесно гърмят, хубавичко и нависоко. Той ще си мисли, че ще нападна него самия, а не спиртоварните му. Само че ние ще го лишим от онова, с което си печели парите, и така ще му резнем крилата. — Мик се надигна и започна да събира документите по бюрото си. Трябваше да се види набързо и с Пепър, ако смяташе да напусне Лондон сутринта. Сега инвестициите, които Пепър беше направил от негово име, бяха по-важни от всякога.

Хари стоеше мълчаливо и след малко Мик погледна към него, очаквайки донякъде едрият мъж да се опита да му противоречи.

Вместо това Хари просто изглеждаше тъжен.

— Би било по-добре да я оставиш на мира.

Мик не се престори, че не разбира.

— Ай, и ако бях оставил моята Сайлънс на мира още преди, нищо от това нямаше изобщо да се случи. — Той остана неподвижен за момент, докато иронията на ситуацията горчеше върху езика му. След това погледна към Хари. — Ще можеш ли да свършиш всичко това, докато аз отида да я прибера?

— О, ай — каза Хари свирепо. — Не се притеснявай, ще вдигнем във въздуха това старо копеле.

 

 

— Четирима убити, а дори не сте взели детето — каза меко Чарли. Докато говореше, се загледа в гравирания мраморен надгробен камък, въпреки че думите му бяха предназначени за мъжа до него.

Фреди стоеше достатъчно близо, за да чуе прошепнатите от Чарли думи, но и достатъчно далеч, за да може бързо да избегне някой внезапен удар. Да, не беше глупак.

— Беше скрил малката — каза Фреди.

— Трябваше да я намериш. — Чарли погали студения мрамор. Грейс беше добра жена, лоялна жена. — Това дете означава много за мен, Фреди. Мисля, че бях пределно ясен по този въпрос, нали?

Фреди се размърда неспокойно.

— Да, сър.

— Ами жената? Онази, която трябваше да убиеш с киселината?

— Тя беше навън с Мики Чаровника. Отидоха на някакво шикозно място, целите натруфени в коприна.

Чарли бавно погледна нагоре.

— Нима?

Тонът му накара Фреди да застане нащрек.

— Сър?

— Това е доста интересно — замисли се Чарли. — Той никога не е извеждал никоя от курвите си преди, нали?

— Според нашия шпионин тя също така седи от дясната му страна по време на вечеря.

— Аха. В такъв случай съм доволен, че не си я убил. — Чарли си пое дълбоко дъх и отпусна глава назад, усещайки първите лъчи на слънцето от дясната страна на лицето си. Разбира се, от лявата страна не чувстваше нищо. Той прокара върховете на пръстите си по назъбените хребети и бразди, по неестествено гладките долини… Да, не чувстваше нищо, откакто преди шестнайсет години едно малко, красиво момче с омраза в черните си очи бе заляло лицето му със сярна киселина.

— Години чаках този ден — каза замислено Чарли.

— Кой ден, Викарий?

Чарли сведе брадичката си надолу и се усмихна право в ужасените очи на Фреди.

— Онзи, в който Мики О’Конър ще си избере жена.

 

 

Денят отдавна беше вече настъпил, когато Сайлънс се събуди от неспокойния си и изпълнен със сънища сън. Вдигна глава и веднага трепна от болката, която прониза врата й. От другата страна на прозорците на каретата слънчевите лъчи огряваха ширнали се чак до хоризонта сиви поля.

— До довечера ще стигнем Оксфорд — каза Темперанс от другата страна на каретата.

Мери Дарлинг беше в скута й и гушкаше чисто нова кукла, но в мига, в който видя, че Сайлънс е будна, я захвърли настрани и безмълвно протегна ръчички към нея.

— Толкова скоро? — измърмори Сайлънс, докато взимаше детето на ръце.

Не беше пътувала често извън Лондон, но сега разбра, че през нощта са пропътували доста голямо разстояние. Голямо разстояние, което сега я делеше от Майкъл.

— Сменихме конете при Чепинг Уайком — каза Темперанс, — но ти не се събуди. Кеър ми каза, че след малко ще спрем пак за обяд. В следващия град има прекрасна странноприемница с уютна задна стая, в която можем да се нахраним насаме. Спряхме там на път за имението на Кеър в Шропшир след сватбата.

— Значи там отиваме? В Шропшир?

— Да, решихме, че това е най-безопасното място — далеч от Лондон, където можем да ви пазим добре и двете с Мери.

При споменаването на името й Мери нетърпеливо се изви. Детето се измъкна от обятията на Сайлънс и седна до нея, въпреки че със сигурност нямаше да остане и там дълго време. Мери мразеше да седи на едно място, освен когато разглеждаше малката книга с илюстрации, която Майкъл беше дал на Сайлънс, Мери обожаваше малките човечета в техните смешни лодки, както и странните чудовища, които се надигаха от мъничкото кобалтово море…

Изведнъж Сайлънс се сети, че книгата беше останала в двореца. Вероятно, никога повече нямаше да я види. Въздъхна тежко, и показа на детето куклата.

— Къде е лорд Кеър?

— Язди отвън — отвърна Темперанс. — Помисли, че ще ни е добре да останем насаме.

Лицето на Сайлънс пламна и тя побърза да се извърне изпод погледа на прекалено проницателните очи на сестра си. От край време Темперанс беше влудяващо уравновесена и винаги готова да помогне.

— Знам, че би трябвало да ти благодаря.

Темперанс замислено присви очи.

— Но няма да го направиш?

— Не, не, ще го направя. — Сайлънс си пое дъх, докато се опитваше да подреди обърканите си мисли. — Благодаря ти, наистина.

— Но?

— Но не се нуждаех от спасяване.

Темперанс просто продължи да я гледа с леко повдигнати вежди.

— Знам! — избухна Сайлънс. — Той е пират и… и отвратителен, лош човек, който преди ме нарани ужасно, и бях в неговите лапи…

Темперанс деликатно прочисти гърлото си.

— Чух, че ти е било доста приятно в неговите лапи.

— Уинтър ли се е раздрънкал? — мрачно попита Сайлънс.

Едното ъгълче на устата на Темперанс трепна.

— Всъщност беше Ейса. Звучеше като някоя шокирана стара мома.

Сайлънс скръсти ръце под гърдите си и инатливо се отпусна на седалката на богаташката карета на лорд Кеър.

— Предполагам, че двамата с Конкорд също яздят отвън?

— Не — поклати глава Темперанс. — Конкорд трябваше да се връща в пивоварната. Ейса язди с нас до Чепинг Уайком снощи, но след това измърмори нещо за някаква спешна работа и си тръгна.

— Хм. — Сайлънс не знаеше дали да се чувства обидена, че нейното спасяване очевидно не стоеше много високо в списъка със задачи на Ейса, или да бъде облекчена, че няма да й се наложи отново да се изправи срещу него по време на обяда. — А Уинтър?

— Той, естествено, трябваше да остане в сиропиталището — нежно каза Темперанс. — В този момент не могат да се лишат и от неговото присъствие.

И това беше по нейна вина. Сайлънс прехапа устната си и се загледа през прозореца към сивотата, покрай която преминаваха. Слънцето беше високо в небето, но не успяваше да се пребори с унилостта на късния зимен пейзаж. Денят беше студен и негостоприемен. Беше забъркала ужасна каша и бе наясно с това. Отначало беше отишла в дома на Мики О’Конър единствено и само с намерението да издържи там, доколкото може, а бе започнала да го нарича „Майкъл“ и да го целува ентусиазирано в спалнята му.

Но точно в това се криеше отговорът, нали? За нея той вече не, беше Мики О’Конър — Чаровникът, прочутият пират. Да, вярно бе, че и тя го намираше за чаровен, но чаровен в един много по-интимен, личен смисъл. Пиратът в него никога не я бе привличал.

Привличаше я мъжът.

— Тази рокля е наистина прекрасна — отбеляза Темперанс с внимателно сдържан глас.

Сайлънс преглътна буцата в гърлото си. Индиговата й рокля беше прекрасна — и може би никога повече нямаше да има случай, в който пак да я облече. Той й беше обещал да я заведе отново на опера, но ето че сега това никога нямаше да се случи.

— Съблазнил те е, нали? — тихо попита Темперанс.

— Не и по начина, който имаш предвид — отговори й Сайлънс, без да отклонява очи от печалната гледка навън. — Не съм била в леглото му. Но, да, предполагам, че ме съблазни.

— Не те разбирам.

Сайлънс бавно поклати глава.

— Той е различен от това, което всички мислят за него. Тоест различен и все пак същият. Той е толкова… толкова повече. По-чаровен, по-силен, по-умен. Не знам дали изобщо знае що е това срам, но знам, че изпитва чувства — и то дълбоки чувства. И… и това ме пленява — тази разлика между това какъв е пред хората и какъв е наистина.

— По нищо от това не си личи да го е грижа изобщо за теб — каза Темперанс.

— Така ли? — Сайлънс се втренчи в скута си. — Всъщност мисля, че го е грижа за мен. В крайна сметка не си виждала как се отнася към мен. Но не съм сигурна дали това изобщо има някакво значение — дали го е грижа за мен, или не. Това няма отношение към моите чувства към него.

— Може би не — каза Темперанс с твърд тон. — Само че трябва да разбереш, че има огромно отношение спрямо онова, което аз чувствам към мистър О’Конър. Не искам отново да бъдеш наранена. И не съм единствената, която чувства нещата по този начин. Никога не бях виждала Конкорд толкова извън себе си.

Сайлънс трепна.

— Много ли беше ядосан?

— Мисля, че по-скоро беше разтревожен, но разбира се, той изрази тревогата си под формата на гняв — в крайна сметка е мъж. На Уинтър му отне половината нощ, за да убеди Конкорд да се прибере у дома при семейството си. В противен случай твоят мистър О’Конър можеше и да осъмне с насинено око.

— О, Боже.

— Мисля, че и Ейса беше доста разтревожен, въпреки че човек никога не може да е сигурен с него, а Уинтър… Сайлънс, Уинтър е толкова ужасно мрачен. Знаеш, че те обича по своя си тих начин, и мисля, че през цялото време, докато те е нямало вкъщи, е бил страшно притеснен.

Сайлънс затвори очи.

— Съжалявам. Никога не съм искала да карам Уинтър да се притеснява за мен. Но Майкъл каза, че сме в опасност. И снощи опасенията му се оказаха правилни. — Устните й отново започнаха да треперят при спомена за бедното, съсипано лице на Финула. — Хората на Викария убиха момичето, което се грижеше за Мери.

— Толкова съжалявам — искрено каза Темперанс. — Кеър и Ейса наблюдаваха къщата на Мики О’Конър през последните два дни и чакаха да се отвори възможност, за да влязат и да те измъкнат. Когато видели пушека и неразборията, извикаха Уинтър и влязоха.

Сайлънс кимна.

— Пазачите на предната врата бяха убити. В противен случай никога нямаше да стигнат по-далеч от входа.

Известно време не казаха нищо. Сайлънс продължи да мисли за Финула и да се тревожи за Майкъл, който още беше в опасност заради враговете си. Мери си поигра още известно време, след което пусна куклата си на пода и коленичи на седалката, за да може да гледа през прозореца.

Най-накрая Сайлънс въздъхна и погледна към сестра си. Изведнъж осъзна, че някак си Темперанс изглеждаше по-млада. Разбира се, тя беше едва на двайсет и осем, но в продължение на дълги години Темперанс се държеше така сериозно, така зряло и… така досадно.

— Бракът ти отива.

По-голямата й сестра се изчерви.

— О! Благодаря ти.

Сайлънс леко се усмихна.

— Хубаво е, нали? Да бъдеш обичана. И в замяна също да обичаш.

Лорд Кеър може и да изглеждаше страшен, но когато погледнеше Темперанс, нещо в погледа му притихваше и цялото му внимание се насочваше към нея. Сайлънс потрепери. Дали Уилям я бе обичал със същата всепоглъщаща отдаденост? И осъзна, с лека тъга, че не, не я беше обичал така. Тя може и да си беше изградила живот около него — и мечтата си за него, — но той винаги беше имал и свой живот, в който тя нямаше място.

— Просто е прекрасно — каза Темперанс и прекъсна мрачните й мисли. — Понякога се улавям, че ей така го гледам и се усмихвам. И ако той долови погледа ми, се втренчва така объркано в мен, че просто не мога да се сдържа да не се разсмея в лицето му и тогава той… — Тя поклати глава и млъкна. — Ами, бракът е прекрасен. Преди никога не съм го знаела.

— Ти не обичаше Бенджамин, както обичаш лорд Кеър — каза тихичко Сайлънс. Когато беше още момиче, Темперанс беше омъжена за съвсем кратко.

— Така е — отвърна й също така тихо Темперанс. — Не предполагах, че бих могла да бъда толкова близка с друго човешко същество. Беше такава изненада за мен. Но за теб не е. Ти имаше това с Уилям.

Гласът на Темперанс беше нежен, но въпреки това Сайлънс се стегна в очакване стрелата от болка да я прониже при споменаването на името на Уилям. Странно обаче ударът не беше толкова силен, колкото очакваше. О, разбира се, болката от загубата на Уилям все още бе там. И може би винаги щеше да бъде. Но сега бе някак приглушена и леко далечна.

Болката, която бе така близка и непосредствена, беше от загубата на Майкъл.

Сайлънс се изправи зашеметена при тази мисъл. Тя се бе сближила с него — това беше вярно, но никога не беше вярвала, че Майкъл би могъл да означава нещо по-постоянно за нея. Подобна идея звучеше притеснително. След случилото се предната нощ тя дори не знаеше дали ще го види отново.

— Сайлънс? — колебливо я попита Темперанс.

Сайлънс въздъхна и поклати глава.

— О, каква каша забърках!

Сестра й се усмихна.

— Едва ли е чак толкова зле.

Сайлънс я погледна красноречиво.

— Мисля, че може би се влюбвам в един пират.

Темперанс примигна.

— Ах.

— Да, ах! — Сайлънс отпусна главата си назад върху облегалката. — Той е напълно неподходящ за мен. Не прилича на Уилям, който беше спокоен, мил и…

— И добър — сухо добави Темперанс.

Сайлънс я погледна безпомощно.

— Какво да правя? Не съм сигурна дори дали изобщо ще го видя отново.

— Едва ли ще искаш да чуеш какво ще ти кажа… — нежно прошепна Темперанс.

Сайлънс сбърчи нос и отново се обърна към нерадостната гледка през прозореца. Въпреки това не можеше да не чуе думите на Темперанс:

— Но може би така ще е най-добре.