Елизабет Хойт
Скандални желания (2)

Втора глава

Вече се здрачаваше, когато Сайлънс, Хари и Бърт се върнаха в кичозно претрупания „дворец“ на Мики О’Конър. В мига, в който влязоха, Сайлънс чу писъците.

О, тя добре познаваше тези ядосани крясъци.

Спусна се към стълбите, като взимаше по две стъпала наведнъж, без да забави крачка дори когато Хари притеснено възкликна зад нея. Колкото повече се приближаваше към тронната зала на мистър О’Конър, толкова по-силни ставаха писъците. Сайлънс рязко разтвори високите двойни врати, подмина кльощавия пазач Боб и се затича към средата на стаята, където Мики О’Конър стоеше прав със съдиращата се от рев Мери Дарлинг в ръце.

Нищо чудно, че момиченцето плачеше! Пиратът държеше крещящата си дъщеря на една ръка разстояние от себе си, все едно беше смърдящо нощно гърне.

— Какво сте направили? — скара му се Сайлънс и грабна бебето от ръцете му.

Мери Дарлинг беше спряла да пищи при вида на Сайлънс, но продължаваше да плаче със зачервено и подуто личице и малките й раменца не спираха да се тресат от неконтролируемото ридание. Сайлънс веднага разбра, че Мери плаче от доста време.

Целуна влажната бузка на детето и му прошепна няколко успокояващи думички. След това се обърна и погледна обвинително Мики О’Конър.

Той вдигна ръце в своя защита.

— Не ме гледайте така. Не съм докосвал тази пикла и никой не успя да спре воя й!

Сайлънс покри ушите на Мери.

— Как смеете да говорите така?

Мики О’Конър се навъси и изведнъж вече не изглеждаше така чаровен.

— Тя започна да реве в мига, в който тръгнахте. Виеше като някаква побъркана банши^[1]. Направо щях да оглушея.

— Ами, може би не й харесва тук. — Сайлънс притисна Мери към себе си, като положи все още треперещата й главичка под брадичката си. — Може би вие не й харесвате.

Мистър О’Конър изсумтя.

— На мен тя не ми харесва и това е сигурно, няма никакво може би.

Сайлънс ахна.

— Но тя ви е дъщеря.

— И какво общо има това? — попита Мики и устните му се извиха язвително. — Майка й беше курва, която беше при мен по-малко от седмица. За първи път изобщо чух за бебето, когато мръсницата умря и остави бележка, че аз съм бащата. Една стара сводница дойде и ми тръсна бебето, като дори ми поиска цяла гвинея за разкарването. Ако питате мен, майка й е излъгала и бебето изобщо не е моя плът и кръв.

Наистина шокирана, Сайлънс погали с ръка меките къдрици на Мери. Нима този човек бе напълно лишен от чувства?

— Наистина ли мислите така?

— Няма кой знае какво значение, нали? — Той се извърна, присвивайки елегантно едното си рамо. — Дъщеря или не, плът или не, харесвам ли я, или не, сега тя е моя, затова да не ви идват разни мисли в главата. Сега ме последвайте като добра мома и ще ви покажа стаята ви.

И той тръгна напред, явно очаквайки тя наистина да го последва като „добра мома“. Ако имаше друг избор, Сайлънс щеше да остане там, където беше. Но тъй като Мери вече беше полузаспала на рамото й, тя закрачи след този отвратителен мъж, като Хари и Бърт завършваха малката им процесия.

Той я преведе през двойните врати — Боб се спусна да ги отвори, щом Мики О’Конър ги наближи, така че да не му се налага да спира. Мистър О’Конър не обърна никакво внимание на Боб и просто го подмина като крал, но Сайлънс кимна с благодарност на кльощавия пазач, докато бързаше след Мики.

Мики О’Конър премина с наперена крачка по един къс коридор и след това през някаква врата, която ги отведе в задната част на къщата. И там имаше пазач на пост. Позлатените стени и мраморният под свършваха при вратата, но това не значеше, че другата част на къщата беше по-малко разкошна. Резбованите дървени панели по стените блестяха, лъснати с восък, а подът под краката им беше покрит с дебели килими. Мистър О’Конър се изкачи няколко стъпала, докато Сайлънс се задъхваше след него и се опитваше да потисне тръпките от страшния спомен: Мики О’Конър я беше превеждал по този път и преди и оттогава Сайлънс не бе вече същата.

Чаткането на токовете на пирата, който вървеше пред нея, и миризмата на пресен пчелен восък по дървената облицовка изведнъж съживиха ярко спомените от онази нощ и те я погълнаха като морски дълбини.

Уилям, покойният й съпруг, беше обвинен, че е откраднал товара от кораба си — товара, който Мики О’Конър беше взел.

Затова Сайлънс беше дошла в „Сейнт Джайлс“, въоръжена с глупава смелост, любов към Уилям и фатална наивност, за да умолява Мики О’Конър да спаси Уилям. Беше се оставила на милостта на един вълк, забравяйки, че вълците не познават що е то милост.

Мистър О’Конър й беше казал, че ще върне товара, но в замяна тя трябва да прекара нощта с него. След тези си думи той бе станал от трона си и я бе повел от тронната зала през същите тези коридори.

В онзи момент тя вече беше обзета от паника. Беше добра жена — целомъдрена жена — и не се съмняваше, че пиратът смята да я прелъсти. Но вместо това той я бе отвел във великолепната си спалня, беше я накарал да седне край огъня и беше наредил да им донесат вечеря. Слугите им бяха поднесли най-красивите на вид ястия, които някога беше виждала. Имаше сладкиши, месо и оранжерийни плодове. Той бе настоял тя да яде и тя се бе подчинила, макар храната да бе имала вкус на пепел в устата й.

След това й бе наредил да легне в голямото му легло, беше съблякъл ризата си… и напълно я бе игнорирал, сядайки наполовина разсъблечен да чете някакви документи край огъня. Когато вече не можеше да понася неизвестността, тя се бе надигнала от леглото.

— Какво смятате да правите с мен? — беше го попитала.

А той я бе погледнал с престорена изненада, докато сенките от пламъците в камината караха лицето му да изглежда като това на някой демон.

— Ами, нищо, мисис Холингбрук. Какво си мислехте, че ще правя с вас?

— Защо тогава ме доведохте тук?

Той й се бе усмихнал, но зад усмивката му не се криеше нищо добро. Не, така се усмихваше вълкът, преди да разкъса гърлото на кошутата.

— Какво ще кажете на съпруга си, когато се върнете в обятията му утре?

— Да му кажа? Ще му кажа истината: че сме вечеряли заедно, но че нищо друго не се е случило.

— И той ще ви повярва?

— Разбира се! — беше се възмутила тя. — Уилям ме обича.

— Ако ви обича, ще ви повярва — бе кимнал той.

Думите му бяха прозвучали като проклятие. Още тогава — докато седеше на онова безумно в разкоша си легло и започваше да осъзнава, че няма да трябва да жертва честта си, — още тогава тръпки я бяха побили от лошо предчувствие.

На следващата сутрин Мики О’Конър я беше накарал да разгърне предната част на роклята си, докато гърдите й почти бяха излезли на показ. Беше я накарал да разпусне косата си и да я разроши. И след това я беше накарал да излезе на улицата така.

Сякаш беше обикновена курва, излязла от леглото му.

Беше най-трудното нещо, което дотогава беше правила в живота си, но тя бе извървяла цялата улица, подминавайки прибиращите се след нощните си занимания проститутки и техните подигравателни подвиквания. На края на улицата я бе чакала сестра й Темперанс^[2] — полудяла от тревога какво се е случило през нощта с нея. Сайлънс беше припаднала в ръцете на сестра си, надявайки се, че това е краят на кошмара.

Но се оказа, че да извърви разголена цялата улица не е най-лошото — изобщо не беше най-лошото… Защото след онази нощ се бе оказало, че никой не й вярва. Нито Уинтър, нито Темперанс, нито месаря на ъгъла, нито съседите й в „Уапинг“.^[3]

Никой.

Нито дори скъпият й съпруг Уилям. Всички те вярваха, че Мики О’Конър — Чаровникът я е изнасилил. Уилям почти не я поглеждаше през цялото време, преди да замине на последното си плаване. Беше извръщал глава от нея — сякаш самият й вид го отвращаваше или го караше да се срамува. И докато гледаше любимият си да заминава, качвайки се на кораба, който шест месеца по-късно щеше да потъне, думите на Мики О’Конър кънтяха в съзнанието й: „Ако ви обича, ще ви повярва.“

Сайлънс примигна и се върна в настоящето, в момента преминаваха през широка стълбищна площадка. За миг зърна едни познати двойни позлатени врати и бързо отвърна поглед. Мики О’Конър я поведе към следващия етаж и след това към първата врата в коридора там. Разтвори я със замах и пред Сайлънс се разкри красива стая с розови стени и бял перваз. Удивена, тя спря на прага й. В единия ъгъл имаше легло с драперия с бродирани цветя. До него беше сложено детско креватче с вретенообразна преграда. Пред камината имаше дори кът за сядане с канапе. Хари остави сандъка й до леглото, а Бърт се настани на стола, поставен пред вратата на стаята.

Като цяло стаята беше наистина прекрасна — и ужасно не на място в това леговище на порока.

Сайлънс леко се навъси и се извърна към мистър О’Конър.

— Кой живее обикновено в тази стая?

Той се беше облегнал с широкото си рамо на полицата над камината, докато я наблюдаваше как оглежда стаята.

— Никой, скъпа. Нима мислите, че държа тук цяла кохорта от девственици, които жертвам за порочните си страсти?

Тя усети, че бузите й пламват от подигравателните му думи.

— Просто се чудех.

— Ах, ами, не се чудете повече. Тази стая е за вас и само за вас. — Той повдигна едната си сатанинска вежда: — Имате ли други въпроси?

— Хъм… не.

— Тогава ще ви оставя да се настаните. Вечерята е в осем. Точно в осем. Хари ще ви покаже пътя. — Още докато говореше, той се оттласна от полицата и закрачи към вратата, като я погледна през рамо.

Сайлънс остана зашеметена, докато вратата тихо се затваряше след речния пират.

— Проклетник!

Откъм леглото се чу леко ахване и Сайлънс чак сега забеляза, че до детското креватче седи едно момиче. Беше същата прислужничка, която беше донесла Мери Дарлинг в тронната зала.

Хари прочисти гърлото си зад Сайлънс и звукът прозвуча като търкане на камъни.

— Т’ва тук е Финула, на коят’ й бяха заръчали да се грижи за бебето.

— Гос’жо. — Финула се опита да направи несръчен реверанс, но се отказа по средата. Беше хубаво момиче, едва ли беше на повече от осемнайсет, светлата й кожа беше на лунички, а косата й — в прекрасно червеникаво русо — беше изскочила от фуркетите и образуваше облак от къдрици около лицето й.

— Мисис Холингбрук ще остане тук с малкото моме, Финула — каза Хари. — Заповед от него, така че слушай к’во ти казва тя, чуваш ли?

Финула кимна, явно онемяла от нарежданията на Хари.

— Добре, тогаз — каза Хари след неловка пауза. — Ааа… Аз ще тръгвам. Той ни нареди на мен и Бърт да се грижим за вас, докат’ сте тук, мисис Холингбрук, тъй че ако имате нужда от нещо, само ни кажете. Ний ще сме пред вратата.

И Хари също излезе.

Сайлънс погледна смръщено към вратата, през която бяха изчезнали един след друг двамата мъже.

— Понякога си мисля, че мъжете са големи идиоти.

Финула изненадано се разкиска, но побърза да потисне смеха си.

Сайлънс се усмихна стеснително на момичето. Не беше негова вината, че мистър О’Конър беше такъв деспотичен пират.

— Бебето е доста уморено — каза Финула, кимвайки към Мери в обятията на Сайлънс. Ирландският й акцент веднага си пролича.

— Права си — прошепна Сайлънс. Тя пренесе Мери до креватчето и нежно я положи в него, оставайки за миг загледана, за да провери, дали детето няма да се събуди.

Но Мери беше изтощена от писъците и плача и спеше дълбоко.

Сайлънс се изправи и отиде до камината, махвайки на Финула да я последва.

— Значи ти си се грижила за Мери днес?

— Ай — срамежливо отвърна прислужницата. — Тя беше доста сърдита, че са я взели от дома й. Но е толкова красива. Прилича си кат’ две капки вода с него.

— Което си е вярно, вярно е — промърмори Сайлънс, докато се отпускаше на канапенцето. Не бе имала и миг покой, откакто бе открила, че Мери е изчезнала, и сега умората започна да я поваля. — Тази стая сега и твоя ли е?

Финула широко разтвори очи.

— О, не, гос’жо. Доколкото знам, не е на никой друг, освен ваша. Аз имам постеля на тавана, кат’ другите прислужнички, но той каза, че засега трябва да спя ей там — посочи тя към една малка врата в стената.

— О, така ли? — Сайлънс се изправи, за да хвърли поглед на стаята на Финула. В нея едва имаше място колкото за едно легло и за няколко кукички за закачане на дрехи по стената. Определено беше доста по-скромна от стаята на Сайлънс и Мери. Тя се върна обратно и отново се отпусна на канапето, поглеждайки прислужничката с любопитство. — Откога работиш за мистър О’Конър?

— От малко повече от месец. — Лицето на Финула изведнъж пламна. — Аз… аз имам приятел, който живее тук.

Съдейки по пламналото лице на момичето, Сайлънс реши, че този „приятел“ е някой по-специален мъж.

— Не е Хари, нали?

— О, не, гос’жо! — изкикоти са Финула.

— Или мистър О’Конър? — попита Сайлънс със странно чувство на тежест в сърцето. Дали не бе изпратил държанката си да я държи под око?

— Божичко, не — каза Финула. — Дамите, с които той се забавлява, са проститутки, и то доста красиви. Аз не съм нито толкова хубава, нито толкова специална.

— О, разбира се. — Сайлънс стана, за да разопакова бедното съдържание на сандъка си.

Реалността на ситуацията, в която се бе озовала, я застигна. Беше се оставила изцяло в ръцете на един зъл мъж — мъж, който използваше жените само за да се забавлява с тях. Тя не искаше това за Мери Дарлинг — нито за себе си. Отново беше позволила на Мики О’Конър да контролира всичко. За миг в гърдите й се надигна паника, която почти я задуши.

— Добре ли сте, гос’жо? — колебливо попита Финула.

Сайлънс вдигна очи и видя, че дребната прислужница я гледа притеснено.

— О, да. Просто съм малко уморена.

Тя стана, за да подреди една купчина с чорапи, и в същото време взе решение: може и отново да се бе озовала в двореца на Мики О’Конър, но това не означаваше, че този път трябва да завърши като миналия. Този път пиратът щеше да разбере, че Сайлънс Холингбрук има собствен акъл и дух.

И че никога повече няма да му се подчини безропотно.

 

 

По-късно същата вечер, докато разгъваше една голяма карта върху масата в кабинета си, Мик се замисли, че присъствието на малката вдовичка в двореца му го кара да чувства странен сърбеж между лопатките на раменете си. Беше някакво пълзящо чувство, две трети, от което беше любопитство, а една трета похот с щипка осторожност към нея.

Това беше странно, като имаше предвид, че беше прекарал последната година, подмолно планирайки как да накара Сайлънс Холингбрук да дойде точно там, където беше сега — под неговата власт и под неговия покрив. Отначало всичко това беше просто някаква негова си прищявка. Беше видял ревящото бебе в ръцете на алчната стара сводница и веднага бе разбрал, че детето трябва да бъде скрито от Викария. И тогава защо не при нея? Защо не при праведната мисис Холингбрук? Може би това беше някакъв начин да предяви претенция към онази нейна чиста добродетелност, която тя бе размахала под носа му в собствената му тронна зала. Да открадне по заобиколен път онова, което никога нямаше да може да спечели. Възможността беше предизвикала горчиво-сладко удовлетворение у него: да скрие своето дете при жената, която бе наранил най-силно на този свят. Да обвърже Сайлънс към себе си с веригите на собствената й майчина любов.

Да, и сега най-накрая я беше довел обратно в двореца си, така че не трябваше ли да чувства поне частица триумфираща радост?

А не някакво странно, пълзящо по гърба му усещане вместо това.

— Тя изглежда доволна. — Широкото грозно лице на Хари се сбръчка, сякаш се замисли дали думата „доволна“ е думата, която търсеше. — Оставих я с Финула.

Мик го погледна язвително, преди да се обърне отново към картата, разтворена пред него на голямата позлатена маса.

Според слуховете тази маса е била предназначена за един от кралските дворци. Но Мик я поискал като част от десятъка си от един капитан, който се опитал да се измъкне от задължението си да плаща на Мик и неговия екипаж. И това бе направило чувството, когато я поставиха в собствения му кабинет, още по-сладко.

— Сама ли я остави? — попита Мик с лека острота в гласа. Сайлънс вече беше в двореца му и това беше съкровище, което щеше да пази като всяко друго.

— Не — побърза да отвърне Хари. — Бърт я пази.

— Добре — изсумтя Мик. — Най ще съм доволен, ако тя и бебето са през цялото време пред очите на един от двама ви. Помни, че трябва да я охранявате добре. — Той доразгърна картата и се облегна на нея с две ръце, докато я изучаваше. — Къде са тези докове, за които говориш? — попита той третия мъж в стаята.

— Тук долу — каза Бран Кавана и посочи с ръка към долната част на Темза. — Говори се, че собствениците им са задлъжнели. Евтино ще ги продадат.

Момъкът ентусиазирано се наведе напред, забравяйки, че обичаше да се прави на изискан. Бран бе до Мик някъде от шест години насам. Беше хубаво момче на около двайсет, със светлосини очи и вързана на опашка червено-кафява коса. Караше доста момичета да въздишат по него, което на Бран не му беше много приятно, защото беше доста сериозен и строг младеж.

С изключение на моментите, когато кроеше някакъв план.

Мик огледа областта, която му сочеше Бран.

— И каква ще ни е ползата от тях?

— Ще ги купим и ще събираме наем за ползването им — веднага отвърна Бран. Явно от доста време обмисляше идеята си. — Или можем да ги препродадем на по-висока цена по-нататък. Като един вид застраховка срещу гладни времена.

— Мхм — промърмори Мик. Не беше казал на Бран, но той вече имаше „застраховка“. — Харесва ми идеята за застраховка.

Бран се усмихна — бързо и с надежда.

— Значи ще купиш доковете?

Мик въздъхна — мразеше, че ще трябва да разочарова младежа, но бизнесът си беше бизнес.

— Ако започна да купувам докове и други подобни, ще трябва да наема секретари и управители и всякакви такива, за да се занимават с проклетото нещо. Може да ми струва повече от печалбата.

Ъгълчетата на устата на Бран посърнаха — момчето все още не се бе научило да прикрива емоциите си както трябва.

— Ако чакаш, ще ги продадат на някой друг. Така ще ги загубим, а други докове за продан може да не се появят с години.

— А ако действам прибързано, мога да изгубя пари — каза Мик. — Бран, идеята ти е интересна, моето момче, но ще трябва да помисля върху нея известно време.

— Но…

Мик поклати глава и погледна строго момчето.

— Освен това първо имам за уреждане други проблеми — тези с Викария.

Бран погледна настрани.

— Както кажеш.

— Така казвам — каза меко Мик, докато навиваше картата. — Какво откри покрай него?

Бран въздъхна и отговори:

— Видях хората му да се навъртат днес следобед около сиропиталището, след като мисис Холингбрук си тръгна. Мисля, че точно навреме измъкна бебето оттам.

— Навъртали са се посред бял ден?

— Ай — отговори Бран. — Хората на Викария са станали доста дръзки. Обикалят из „Сейнт Джайлс“ на групи от по четирима или петима и хич не ги е грижа за нищо.

— Майната им — изръмжа Мик. — „Сейнт Джайлс“ е мой и ще се погрижа тези кучи синове да се разкарат оттам. — Той разтегна врата си. — Това, което обаче ми е най-любопитно, е как изобщо Викария е разбрал за бебето.

— Нали беше пратил хора да го държат под око — изтъкна Бран.

Мик погледна нагоре с присвити очи и видя, че и Хари кима замислено.

— Може те да са завели Викария право до детето — каза Хари.

Мик изсумтя. Не му харесваше възможността негова грешка да е отвела хората на Викария до сиропиталището и до бебето. Имаше и друга възможност: Дали някой от неговите хора не беше издал тайната му на Викария?

— В такъв случай той вече знае, че бебето е при мен в двореца — каза Мик бавно.

Бран кимна мрачно.

Мик въздъхна:

— Е, така или иначе никога не съм възнамерявал да крия факта, че съм я прибрал на сигурно. Ще му се наложи да нападне двореца ми, за да се добере до нея, а си мисля, че подобна идея едва ли му се нрави. — Мик погледна към Бран. — Какво откри за самия Викарий?

— Той през цялото време държи дванайсет мъже до себе си — отвърна Бран. — Да ти кажа, той се пази по-добре от теб. Ще си е бая предизвикателство да се доберем до него.

— Ах, но ще ни се наложи да го направим — каза Мик. — Зимата е към своя край и зърното за проклетите му спиртоварни ще привърши. Изпрати няколко от момчетата да проверят кои са доставчиците му. Ще им предложа по нещичко, което да ги накара да се откажат от търговията си с Викария.

— Много добре. — Бран се поколеба, но след това не издържа: — Обаче не виждам защо двамата изобщо воювате. Той си има неговите спиртоварни за джин, а ти — реката. Как ви се пресичат пътищата?

В съзнанието на Мик изникнаха едни тъжни кафяви очи и чу един напевен ирландски глас, който казваше „мой скъпи Мики…“

Мик се намръщи и прогони спомените.

— Това е личен въпрос и не е нужно да си блъскаш главата над него.

Бран също се навъси, наблюдавайки как Мик прибира картата.

— Това може и да е твой личен въпрос, обаче ние си губим времето с Викария и не получаваме пари в замяна.

— Ай, наясно съм с това — каза Мик. — Ако можех да сложа край, щях да го направя. Но се опасявам, че Викария не е толкова разумен колкото мен.

— Тогава ще трябва да го убиеш. — Светлосините очи на Бран бяха така млади… и така безжалостни.

— Бих, но както сам изтъкна, мръсникът добре се пази. — Мик потропа по масата замислено, след което явно взе някакво решение. — По-добре да тръгнем по заобиколен път. Ще отрежем доставките му на зърно, ще го уморим от глад и ще го изгоним от „Сейнт Джайлс“ завинаги. А междувременно изпрати няколко от момчетата ми да се разправят с неговите хора, които се размотават из „Сейнт Джайлс“.

— Както кажеш — кимна Бран.

Мик повдигна едната си вежда — въпреки че беше получил нарежданията си, Бран все още не си тръгваше.

— Още нещо ли имаш да казваш?

— Ами мисис ’Олингбрук? — Горната устна на Бран се изви. — Разбирам защо искаш да задържиш детето — щом наистина мислиш, че е твое, — но защо настояваш и тая жена да бъде тук? Тя те разсейва.

Челюстта на Мик се стегна.

— Извини ме, момче, но не знаех, че трябва да ти давам обяснения.

Лицето на Бран пламна. Един мускул под дясното му око затрепери, той се извърна и излезе рязко от стаята.

Досега Хари се беше подпирал на стената в ъгъла, но сега се раздвижи.

— Момчето е нетърпеливо.

— Така е — измърмори Мик.

— Нашият Бран е умен — продължи Хари замислено, — но е припрян.

Мик повдигна саркастично едната си вежда към Хари, чакайки го да се доизкаже.

Хари се поизправи.

— Той може и да не ’аресва мисис ’Олингбрук и зат’ва да говори тъй, обаче донейде има право. Сигурен ли си, че наистина е добре да я държиш тук?

Мик реагира светкавично. Сайлънс беше негова и той нямаше да я пусне. Никой не можеше да го разубеди.

— Да не се съмняваш в решенията ми, Хари? — попита Мик с кадифен глас, в който ясно си личеше заплахата.

Едрият мъж трепна, но не отстъпи.

— Знаеш, че никога не бих направил подобно нещо, Мик. Обаче виждаш ли, тя е нежничка, мисис ’Олингбрук, въпреки че го крие зад острия си език. Тя си е дама отвсякъде и лесно мо’е да бъде наранена. Веднъж стана на твоето. Нужно ли е пак да си играеш с нея?

Мик погледна надолу към документите, които държеше. Беше ги смачкал, без да се усети. Лешникови очи, ридаещи в нощта…

— Тази вечер съм в особено добро настроение, Хари. Иначе знаеш, че не бих позволил подобни приказки.

— Знам го, знам го — отвърна сериозно Хари.

— Тогава знаеш, че само този път ще отговоря на проклетите ти въпроси — каза Мик, пробождайки Хари с поглед. — Вярвам, че помниш момичето, което открихме на прага ми едва миналата седмица?

— Да.

— Само няколко нощи преди това тя беше в двореца ми, въпреки че не съм я водил в леглото си. — Гласът на Мик стана дрезгав при спомена за тялото на момичето. Лицето й изглеждаше все едно се е стопило и се е стекло от главата й. Исусе… Това нямаше да се случи със Сайлънс Холингбрук, не и докато сърцето на Мик още биеше. — Можеш ли да си представиш какво би сторил Викария на някой, за който… може и да ме е грижа?

Хари неспокойно погледна настрани. Той бе открил тялото на момичето.

— Разбирам, обаче Викария не знае, че имаш слабост към нея, нали?

— Не знам. — От признанието Мик усети, че челюстта му се стяга. — Мислех, че бебето също е в тайна и на сигурно, а не беше, нали?

Хари поклати глава сериозно.

— Значи или вече знае, или скоро ще узнае — Викария не е глупак. Затова е нужно да задържа мисис Холингбрук тук при мен — меко каза Мик. — Някакъв проблем с това?

Хари преглътна.

— Не.

— Добре — кимна Мик. — И Хари.

Хари, който вече бе тръгнал към вратата, замръзна на място.

— Ай, Мик.

Мик лекичко се усмихна.

— Каквото и да правя с мисис Холингбрук, то не е игра.

Тази информация не разведри мрачното изражение върху лицето на Хари. Когато излезе от кабинета, една дълбока бръчка продължаваше да прорязва челото на грозното му лице.

Мик изруга и се хвърли на едно кадифено канапе. Месеците на планиране най-накрая бяха дали сладък, сочен плод и въпреки това имаше чувството, че… Какво? Усещаше някаква странна емоция, някакво странно пробождане, че не е победил наистина. Мик изсумтя. Що за пират изобщо изпитваше каквито и да било чувства? Жената беше в ръцете му, прибрана на сигурно на негова собствена територия, където можеше да я изучава, както решеше. Да открие защо малката вдовичка Холингбрук предизвикваше такъв особен сърбеж по кожата му и го караше да се чувства неспокоен като вълк в клетка. Вече беше забравил лицето на онази, която беше в леглото му едва предната нощ, лешниковите очи на Сайлънс Холингбрук обаче го преследваха в съня му от месеци.

Продължавайки да си мърмори сам на себе си, Мик позвъни да извикат счетоводителя му Пепър. Дребният като врабче плешив човечец дойде бързо и през следващия час и половина Мик го слушаше да обяснява напевно за кораби и строителни материали, докато накрая не го заболя главата. На всичкото отгоре Мик осъзна, че ако някой го беше попитал за какво е говорил Пепър през всичкото това време, той нямаше да може да му отговори.

Мик въздъхна и отпрати счетоводителя. След това изми лицето и ръцете си и отиде на вечеря.

Столовата приличаше на пещера — на Мик му харесваше всичките му хора да вечерят заедно и затова огромната зала обикновено беше доста шумна. Но когато тази вечер Мик влезе, каквито и разговори да се бяха водили до този момент, всички те бързо заглъхнаха.

Огледа се. Бран седеше до Финула. Пепър беше срещу него с книга, разтворена върху празната му чиния. Две от жените, с които Мик се забавляваше тия дни, хихикаха заедно в ъгъла, докато седящият насреща им Бърт ги гледаше гневно. Някъде към дузина от нощната стража на Мик седяха в далечния край на дългата маса — до един опасни, хитри бандити, от които обаче нито един не смееше да го погледне в очите. Дори момчето със сладкишите — Трие, вече беше на пост зад стола на Мик, готово да му сервира.

Всички бяха тук… с изключение на мисис Холингбрук.

Мик отиде при Финула.

— Къде е тя?

Момичето се разтрепери.

Каза, че не може да слезе за вечеря.

Мик се наведе и меко прошепна:

— Не може или не иска?

Момичето преглътна и смело каза:

— Не иска.

Мик си пое въздух, усещайки как в гърдите му кипва гняв. Той се извъртя на пети и излезе от стаята, без да каже нищо повече. Никой не пренебрегваше заповедта му за вечеря — факт, който мисис Холингбрук щеше да научи по трудния начин.

 

 

Сайлънс тъкмо бе нахранила Мери Дарлинг, когато Мики О’Конър влетя в спалнята, без дори да почука. Тя стреснато вдигна поглед и след това цялото й тяло се стегна, забелязвайки мрачната извивка на устата му. Мери Дарлинг също се намръщи строго и така доста заприлича на родителя си.

— Лош!

Мики О’Конър присви очи към бебето и след това се извърна към Сайлънс.

— Време е за вечеря — или може би не сте разбрали?

Тя вирна брадичката си.

— Да, разбрах. Финула ми каза.

— Защо тогава не сте долу с всички останали, скъпа? — попита той с ужасяващо нежен глас.

Той стоеше неестествено тих, с наведена глава, сякаш заслушан в дъха й.

Сайлънс усети, че нервно облизва устните си. Тя си напомни за обещанието, което си беше дала този следобед: че няма отново да се подчини безропотно на този мъж. Отказът й да вечеря с Мики О’Конър може и да изглеждаше като дребно предизвикателство, но беше единственото оръжие, с което разполагаше.

— Предпочитам да ям в стаята си с Мери.

— Всички, които живеят под моя покрив, вечерят заедно долу.

— Така ли? — вирна отново брадичката си тя.

— Да, така — каза той. — Ставайте.

Тонът му бе толкова заповеднически, че тя почти му се подчини. Сайлънс внимателно издиша и вдигна Мери от скута си. Сложи детето на пода и то моментално започна да изследва стаята, държейки се за седалката на канапето, докато правеше бебешките си крачки.

Сайлънс погледна Мики право в очите.

— Не.

— Какво?

Много добре я бе чул, затова тя просто скръсти ръце пред гърдите си в отговор. По този начин успя да прикрие и треперенето на дланите си.

Той остана загледан в нея за момент и по красивото му лице се изписа гняв, но също така и някакъв вид животинско любопитство.

— Защо не?

Тя си пое въздух, опитвайки се да успокои препускащото си сърце.

— Може би не искам да споделям трапезата с пирати. Може би не искам да вечерям с вас. Може би просто предпочитам тишината на моята стая. Има ли значение? Каквито и да са причините ми, няма да ви се подчиня.

Той бе притихнал и тя усети, че дъхът й е спрял в очакване на отговора му. Мики стоеше пред камината и светлината на огъня очертаваше контура на плътно прилепналите към мускулестите му крака бричове, свитите му в юмруци ръце от двете страни на тялото му, напрегнатите му и готови за скок рамене. Лицето му бе напълно неподвижно и тя отново си помисли колко е красив — красив и опасно див.

— В такъв случай, мисис Холингбрук — каза най-накрая бавно той, — ако това е вашият избор, то няма да ядете изобщо, докато не удостоите трапезата ми с присъствието си.

Устата й се разтвори от гняв.

— Ще уморите от глад собственото си дете?

Той проряза въздуха с длан и пръстените му проблеснаха на светлината на огъня.

— Никога не съм казвал, че бебето няма да яде. За нея ще има достатъчно храна, но не и за вас, скъпа моя. А сега ви оставям да се наслаждавате на спокойствието на стаята си.

И с тези думи той излезе от спалнята.

Що за абсурдна, авторитарна заповед! За момент Сайлънс остана загледана шокирано в затворената врата. Той не можеше просто да я умори от глад, нали? Естествено, че можеше. Мики О’Конър живееше като някакъв примитивен крал и всички обитатели на дома му, му се подчиняваха. Погледът й се стрелна към малкия поднос, който по-рано беше донесен с вечерята на Мери. Там имаше няколко парченца сирене и купичка, по която имаше остатъци от задушените ябълки, които малката беше яла. Сайлънс можеше да доизяде тези неща, но много често на Мери й се дояждаше преди лягане, а Сайлънс никога нямаше да лиши бебето от храната му.

Издиша гневно. Защо изобщо го беше грижа къде вечеряше? Ако наистина беше заобиколен от бандитите си и от цял куп красиви жени, едва ли щеше да забележи дори дали е там, или не. Всичко се свеждаше до контрол. Мистър О’Конър искаше тя да е на масата му за вечеря само за да покаже, че може да я накара да прави онова, което той иска. Е, със сигурност на подобен авторитарен мъж щеше да му се отрази добре, ако разбереше, че невинаги може да става на неговото.

Освен това той нямаше наистина да я остави да умре от глад, нали?

Все още с тази обезпокоителна мисъл в главата Сайлънс най-накрая стана, за да приготви Мери за сън. Мери леко изнедоволства, докато Сайлънс миеше ръчичките и личицето й и й слагаше нощницата. Но после още по средата на играта им за приспиване малката се прозя и когато Сайлънс я положи в легълцето й, детето вече беше полузаспало. Сайлънс седна до детското креватче, мълчаливо галейки гръбчето на Мери, докато тя засмука палеца си и розовите й устнички се нацупиха в съня.

Сайлънс се усмихна унило. Мери приличаше на ангелче в съня си. Човек не би предположил, че когато беше будно, детето можеше да се държи като истински тиранин. А днес Сайлънс за малко да го изгуби. Дъхът й секна при тази мисъл и тя се наведе напред, за да целуне внимателно червената детска бузка.

След това се изправи и отиде да погледне подноса при камината. Останалите парченца сирене бяха изядени преди играта за приспиване, но в купичката имаше още мъничко от задушените ябълки. Сайлънс потърка корема си. Заради трескавото търсене на Мери не беше обядвала и изведнъж бунтът й срещу деспотичните нареждания на мистър О’Конър й се стори малко… недомислен.

Тъкмо посягаше към купичката, когато вратата се отвори. Сайлънс бързо прибра ръка и рязко се извърна — Финула тъкмо влизаше в стаята и леко се стресна от внезапното движение на Сайлънс.

— О! Не исках да ви стресна, гос’жо!

— Няма нищо — издиша Сайлънс. — Тъкмо се приготвях за лягане.

— Разбира се, гос’жо — стеснително каза прислужничката. — Тогава аз само ще разчистя.

Сайлънс тъжно се загледа във Финула, докато момичето вдигаше подноса и го отнасяше към вратата, където го подаде на друга прислужница.

— Благодаря ти — промърмори Сайлънс.

— За нищо — отвърна Финула. — Ще се нуждаете ли от нещо друго?

— Не мисля — отвърна Сайлънс.

Финула обаче побърза да добави:

— Донесох ви чиста кърпа, за да се освежите. Предположих, че сте използвали тази тук, за да измиете малката.

Прислужницата се беше приближила към Сайлънс и сега й подаваше една сгъната кърпа. Сайлънс я взе и веднага разбра, че в гънките й има нещо скрито. Погледът й се стрелна въпросително към Финула. Очите на момичето се разтвориха предупредително и то многозначително погледна към все още леко отворената врата.

— Ако това е всичко, ще ви пожелая лека нощ.

— Да, — Сайлънс бързо остави сгънатата кърпа на масата. — Благодаря ти, Финула.

Момичето тръгна към своята спалня, а Сайлънс се приближи към открехнатата врата. Бърт седеше на един стол, поставен до отсрещната стена на коридора.

Сайлънс му кимна.

— Лека нощ, мистър… мистър Бърт.

Бърт се навъси и й кимна неохотно.

Сайлънс затвори вратата. За Бога! Започваше да се чуди дали пазачите бяха там, за да се грижат за безопасността на Мери и нейната собствена, или за да й попречат да обикаля наоколо. Поклати глава и внимателно разтвори сгънатата върху масата кърпа. Там, върху чистия плат, лежаха парче солен кекс и малко телешко печено. При вида им червата й изкъркориха. Какво ли щеше да стори мистър О’Конър, ако разбереше за неподчинението на Финула? Утре Сайлънс щеше да си поговори с прислужницата — да й каже, че не трябва да рискува заради Сайлънс. Но сега…

Ами, точно сега наистина й беше много благодарна за вечерята.

Сайлънс изяде кекса и месото и ги прокара с вода от гарафата, оставена на масичката до леглото й. След това се изми, колкото можа. Загаси свещите и се съблече в тъмнината. После, останала само по дългата си риза, се покатери върху голямото драпирано легло.

Дълго време остана да лежи, втренчила невиждащ поглед в тъмното. Тази сутрин се бе събудила, очаквайки поредния, изпълнен със суматоха ден в сиропиталището. А сега лежеше в непознато легло, откъсната от цялото си семейство и приятели. Докато се вслушваше в мекото дишане на Мери Дарлинг, Сайлънс си даде обет: ще издържи на всичко в името на детето.

И каквото и да се случеше, нямаше да се пречупи под натиска на Мики О’Конър.

 

 

Мик се събуди в най-тъмната част на нощта, тогава, когато хората забравят за храбростта си през деня и се чудят дали душите им още са в света на живите. Той се вторачи в чернотата, вслушвайки се в дишането на жените в леглото си и мислейки за съня, който го бе събудил.

Лешниковите й очи плачеха, тежки сълзи, изпълнени с мъка и обвинения, се стичаха по страните й. Всичко това беше безумно, като се има предвид, че тя не бе проляла нито сълза през онази нощ преди година. Мик нямаше представа защо образът на тази жена непрестанно го преследваше в сънищата му. Та той беше убивал мъже, толкова млади, че брадата им едва бе набола над устните им. Ако трябваше някой да го преследва насън, то това трябваше да са техните призраци, промъкнали се обратно от ада.

А не променящите си цвета очи на жена, която още беше жива.

Някак си тя се беше превърнала в част от него, независимо дали го искаше. Не беше чувствал толкова близка никоя жена, с изключение на майка си, но дори самата мисъл за това го накара да се опита да отклони вниманието си в друга посока. Само че изведнъж топлината и натрапчивата миризма на секс, която идваше от момичетата от двете му страни, накараха стомаха му да се преобърне. Мик тихо се изправи, обу чифт бричове и както беше бос, излезе от стаята и тръгна по тъмните коридори на двореца си, докато стигна до стаята на Сайлънс. Хари се загледа в приближаващата се фигура на краля на пиратите, но не каза нито дума. Мик внимателно завъртя дръжката на вратата и тя се отвори безшумно — както бе наредил, пантите бяха добре смазани.

Нейната стая беше по-малка от неговата, но въздухът някак си му се стори по-свеж, не така сгъстен. Чу звукът от тежкото дишане на спящото дете и по-мекото, по-бавно дишане на жената. Той застана до леглото и въпреки че в стаята нямаше никаква светлинка, той успя смътно да различи стройната й фигура под завивките и тази гледка по някакъв начин успокои душата му. Тя лежеше в неговото легло, в неговата къща и без значение каква сделка тя си мислеше, че е сключила с него, той знаеше истината.

Нямаше никакво намерение да я пусне да си тръгне — никога.