Елизабет Хойт
Скандални желания (4)

Четвърта глава

— Не можете да го направите! — каза тихо Финула рано на следващата сутрин.

— Кой го каза? — заинати се Сайлънс, докато хвърляше бърз поглед нагоре и после надолу по коридора пред стаята си. Хари беше още на закуска, а преди малко сама бе изпратила Бърт уж да извика някой слуга и сега разполагаше с не повече от минута, докато пазачите й бяха заети с друго.

— Той го каза! — приглушено проплака Финула. — Нареди да не напускате стаята си, докато не се съгласите да вечеряте с него.

Сайлънс леко изсумтя.

— Мики О’Конър не ми е господар.

— Може и така да е — отвърна й Финула, — обаче е свикнал да му се подчиняват.

— В такъв случай мистър О’Конър го очаква изненада.

Сайлънс се измъкна от стаята с Мери Дарлинг на ръце и тихо се затича към горния край на коридора — в посока, обратна на стълбището, по което бе слязъл Бърт. Спря се при завоя, който правеше коридорът, за да си поеме дъх, след което продължи да върви по-спокойно.

Някой я докосна по рамото и тя почти изписка.

— Къде смятате да отидете? — прошепна й Финула.

— Не знам — призна си Сайлънс, — но Мери има нужда от повече пространство, където да играе. Може би някой салон?

Финула я изгледа скептично.

— Не мисля, че той има подобна стая. Не е много по аристократичните сбирки.

— Библиотеката тогава. Тя е на долния етаж. — Сайлънс погледна притеснено към Финула: — Само че не ми се иска да ти навличам неприятности. Може би е добра идея да те завържа? И ще кажем, че съм те надвила.

Финула завъртя очи.

— Никой няма да ни повярва.

Зад тях се чу шум като от разярен бик.

— Ей! — Бърт беше открил липсата й.

Без да иска, Сайлънс подскочи, но продължи да върви.

Мери заподскача в ръцете й, гледайки през рамото й.

— ’Ърт!

Стигнаха до стълбището точно когато Бърт ги настигна.

— Вижте значи сега! — задъхано рече пазачът й. — Къде си мислите, че отивате?

— В библиотеката — ведро му отвърна Сайлънс и тръгна надолу по стълбите.

Бърт изсумтя пренебрежително:

— Тя е точно до неговия кабинет. Няма да можете да направите и две крачки по-далеч от това стълбище.

Думите му ускориха пулса й. Тя вече беше стигнала до долната площадка, но не забави крачка, а премина през портала и тръгна по коридора пред себе си. Мики О’Конър може би щеше да открие неподчинението й — всъщност тя се надяваше това да стане, — но тази перспектива не я възпря. Беше важно да отстои правата си, да му покаже, че няма да му позволи да се отнася с нея като с някаква пионка, която може да разиграва както си пожелае. Всъщност…

Едни силни ръце обхванаха кръста й и Сайлънс не успя да потисне лекия писък на изненада, който излезе от устата й. Някой я вдигна нагоре, докато все още притискаше Мери Дарлинг в обятията си.

— Какво ли прави мисис Холингбрук извън стаята си? — избоботи зад гърба й Мики О’Конър с подозрително спокоен глас.

Сайлънс изви врата си и видя, че пиратът я държи на една ръка разстояние с абсолютно безизразно лице. Тя преглътна и се обърна. Финула бе замръзнала насреща й, докато Бърт отваряше и затваряше устата си като риба на сухо.

— Не обвинявайте Бърт или Финула. — Думите изскочиха от устата й, преди да може да ги спре. — Вината е моя…

— Не съм си и помислял друго — прекъсна я мистър О’Конър. — Вземи бебето.

Финула се спусна напред с разширени от уплаха очи и преди Сайлънс да успее да се възпротиви, Мери отиде в ръцете на прислужницата.

Сайлънс се намръщи.

— Вижте…

— Нито дума — прошепна пиратът и едва доловимите му думи някак си прозвучаха по-заплашително, отколкото ако й беше изкрещял.

Той я извъртя и Сайлънс изведнъж се оказа преметната през рамото на Мики О’Конър — в една доста унизителна поза, при която широката длан на пирата я държеше здраво за задника, за да не падне.

— Свалете ме — каза тя с колкото се може повече достойнство, като се има предвид, че цялата кръв беше нахлула в главата й.

Той не си направи труда да й отговори, а вместо това се извърна и тръгна надолу по коридора.

— Мистър О’Конър! — Сайлънс се видя принудена да го хване за кръста, ако не искаше носът й да се забие в стегнатите му задни части.

Той продължи да не й обръща внимание, докато се изкачваше по стълбите. Походката му не издаваше никакво усилие, въпреки че придържаше цялата й тежест само с една ръка. Все пак на Сайлънс й се стори, че долови някакво леко измърморване.

Или може би ругатня…

Тя преглътна. Този път директно му се бе опълчила и на всичкото отгоре го бе унизила пред Бърт и Финула. Имаше реална опасност яростта му да премине във физическа саморазправа. Тя обаче си бе наумила да не се пречупва пред волята му и щеше да държи на своето — независимо от цената.

Затова когато няколко минути по-късно той я хвърли на леглото в стаята й, тя бе обзета едновременно от решителност и тревога. Отблъсна се от мекия матрак, като се опитваше да отметне косата, паднала върху пламналото й лице. Трябваше да застане срещу него твърда, но спокойна.

И все пак, когато най-накрая погледна към него, дъхът й секна.

Мики О’Конър се беше надвесил над нея със скръстени ръце и с широко разкрачени крака.

— Боже, в името на всичко, що е свято, какво си мислехте, че правите?

Сайлънс вирна брадичка.

— Отивах на разходка.

Той се наведе още по-напред и красивото му лице се озова на сантиметри от нейното.

— Въпреки че ви бях наредил да стоите в стаята си?

— Да. — Сайлънс нервно облиза долната си устна.

За миг погледът му слезе към устата й, но след това очите му бързо се приковаха обратно в нейните.

— Никой не пренебрегва заповедите ми в собствения ми дом!

За миг на Сайлънс й се стори, че е загубила дар слово.

Той бе така близо до нея, че тя усещаше горещия му дъх върху бузата си. Той бе толкова по-едър от нея. Толкова по-силен физически от нея.

Но тя бе твърдо решена да не се предаде.

— Очевидно точно това се случи сега.

Ноздрите му се разшириха и Сайлънс затаи дъх.

Той обаче рязко се изправи и тръгна с тежки стъпки към вратата на стаята й. Разтвори я и се извърна да я изгледа гневно.

— Стойте в шибаната стая или кълна се, ще съжалявате.

Стените се разтресоха, когато затръшна вратата след себе си.

Сайлънс издиша тежко и се отпусна обратно на леглото. Чувстваше се, все едно е преживяла гръмотевична буря, но една радостна мисъл се промъкна в съзнанието й:

Тя, Сайлънс Холингбрук, кротката вдовица без кой знае какви качества, се бе опълчила успешно на Мики О’Конър Чаровника — най-страшния пират в Лондон.

 

 

Що за твърдоглаво същество беше тази жена! Мик крачеше бесен надолу по коридора в посока към стълбището. На пътя му се изпречиха забравени от някоя прислужница парцал и кофа и той ги изрита. Дрънченето от търкалящата се кофа бе донякъде удовлетворяващо, но не успя да оправи гадното му настроение. Защо не можеше да си стои кротко в стаята? Защо, по дяволите, не му се подчиняваше? Нямаше ни най-малка представа какво щеше да прави, ако тя отново му се опълчеше. И дума не можеше да става да й причини каквато и да е физическа болка, а ако не можеше да я накаже физически…

Мик спря в края на стълбището и се загледа, без да вижда, в една малка картина, окачена на стената. Беше класическо изображение на Мадоната с младенеца. Ореолите и на двамата бяха златни, като Дева Мария гледаше навъсено и неодобрително, а лицето й имаше странен зеленикав оттенък. Малката вдовица беше в дома му едва от два дни, а вече бе преобърнала подредения му живот нагоре с краката.

Зад гърба му се чу леко прокашляне.

— Какво има, мамка му, Хари? — изръмжа Мик, без да се обръща.

— Извинете, сър, обаче Бърт е разстроен от това, че мисис ’Олингбрук се е измъкнала покрай него, и си мислех…

Мик поклати глава.

— Няма да я обсъждам сега.

— Ъ…

— Има ли нещо друго?

— Бран искаше да знае кога ще отидете да говорите със собственика на „Александър“.

Чак сега Мик се обърна.

— След вечеря, но преди полунощ. Нека го оставим да си легне в онази своя великолепна къща с мисълта, че Мик О’Конър е забравил за десятъка, който му дължи върху последния си товар.

Хари сви устни.

— И да си легне, и да не си легне, във всеки случаи ще е голям глупак, ако не си е взел добра охрана да го пази.

— Несъмнено. — Мик тръгна надолу по коридора. — И заради това, освен Бран ще взема с мен и Пат и Шон.

— Мислиш ли, че ще е достатъчно? — Хари ускори крачка, за да не изостава от него.

— Ай. Ще го причакаме в спалнята му, когато тръгне да си ляга. — Мик стигна до собствената си спалня и отвори вратата. — Мисля, че изненадата да види четирима въоръжени мъже насред стаята си, ще бъде достатъчна, за да го накара бързичко да омекне.

Мик се закова насред спалнята си. Леглото му беше огромно — колоните в четирите му края бяха дебели колкото човек и той беше спал доста удобно в него с още двама души, а ако поискаше, имаше място и за още трима. Размерите на леглото бяха толкова големи, че обикновено всеки в него изглеждаше като джудже. Но не и кучето, което се беше разположило и върху двете му възглавници. Животното лежеше с бледия си корем, изложен на показ, и с вирнати във въздуха предни лапи. Огромната му глава беше извърната на една страна, челюстта му беше разтворена и езикът му висеше навън.

— Какво прави Лад в леглото ми? — попита меко Мик.

Лад чу името си и моментално отвори малките си, свински, обърнати на обратно очи и се загледа с глупаво обожание в Мик, докато тъничката му опашка започна да бие по завивките на леглото.

— Ами — почеса се Хари зад едното ухо, — виждаш ли, той гледаше толкоз жално сам-самичък на двора. Стори ми се направо срамота да го оставя навън без жива душа наоколо.

— Долу! — изръмжа Мик на кучето.

Лад моментално се преобрази. Малките му триъгълни уши са свиха назад, очите му се присвиха притеснено и той изтърколи тялото си, така че да се примъкне към ръба на леглото, лазейки по корем.

— Кал ли е това по лапите му? — разярено попита Мик.

Хари погледна към кучето.

— Тъй изглежда — каза той, сякаш правеше някакво откритие.

— За Бога! — Мик гледаше с отвращение, докато Лад допълзя до ръба на леглото и се свлече от него, тупвайки на пода. Изглежда кучето си помисли, че с това извиненията му приключваха — или може би вече бе забравило, че Мик му е бесен, — защото веднага заподскача игриво.

— Той дори не е мое куче — измърмори Мик.

Лад седна, като изпружи единия си заден крак на една страна, а езикът му увисна от устата му, разтеглена в широка кучешка усмивка. Предполагаше се, че Хари е господарят му, но в момента кучето напълно го игнорира.

— Кучето е ужасно привързано към теб — лъчезарно заяви Хари.

— Е, аз пък не съм — каза Мик. — Изкарай този звяр обратно на двора и накарай слугините да почистят леглото ми.

— Разбира се, разбира се — каза Хари, без да се помръдне, след което деликатно се покашля. — Ами мисис ’Олингбрук?

Мик рязко се извъртя към Хари.

— Какво за нея?

Хари примигна.

— Ами… Помислих си, че за да не се чувства като в клетка, може би една хубава разходка наоколо с малката…

Мик изсумтя така силно, че Лад наклони главата си настрани.

— Тази жена няма да ходи никъде, докато не се подчини на волята ми.

— Значи няма да се присъедини към нас за вечеря днес? — попита Хари, докато надеждата угасваше в гузните му очи.

— Не и освен ако неочаквано не си промени мнението — кисело каза Мик. — И двете заедно с онова зло дете ще стоят в стаята си с храна само за бебето, докато тя престане да се инати и не дойде да се храни на масата ми.

Хари вдигна глава и заоглежда тавана на стаята.

— Какво? — поиска да узнае Мик.

— Ами просто съм забелязал, че понякога, когато си има работа с нежния пол, на един мъж може да му е от полза да покаже малко добрина.

— Нима не й дадох легло и стая като за кралица? — меко попита Мик, но в гласа му се долавяше опасна нотка.

— Да-а…

— И нима не бях достатъчно гостоприемен към нея?

— Ами… — В погледа на Хари се четеше съмнение.

Мик разсече въздуха с ръка.

— Единственото, което искам от нея, е да вечеря с мен. Никоя друга жена не ми се е опълчвала така право в лицето.

— Ай, но повечето жени, с които си имаш работа, са курви или слугини — изтъкна разумно Хари, но въпреки това направи крачка назад. — Мисис ’Олингбрук не е нито едно от двете.

За момент Мик просто остана втренчен в довереника си. Исусе, кога животът му бе станал толкова сложен, че изобщо обсъждаше подобни въпроси с Хари? Сайлънс беше в дома му. Тя беше там, където той искаше. И нищо от случилото се не трябваше да е такова, каквото беше. Как беше успяла да обърка целия му живот?

— Защо не може просто да живее в двореца ми и да е щастлива? — измърмори Мик.

Хари сви масивните си рамене.

— Може би щот’ е жена. Намирам, че те си имат някакъв техен начин на мислене.

— Заповедите ми остават — заяви Мик. — Тя може и да не е курва или слугиня, но проклет да съм, ако не се научи да ми се подчинява.

Хари и Лад го гледаха със странно сходни налети с кръв кафяви очи, изпълнени с тъжен упрек.

Мик раздразнено махна с ръка.

— Разкарай се сега!

Кучето и пазачът тръгнаха заедно към вратата на спалнята.

— И дръж кучето вън от къщата ми! — изрева Мик след тях.

 

 

До вечерта Сайлънс вече тихо започваше да полудява в спалнята си.

— Той не може да ме държи заключена тук като някаква затворничка! — възмутено каза тя на Финула.

— Да, гос’жо — каза момичето с възхитителна невъзмутимост, като се имаше предвид, че бе слушала оплакванията на Сайлънс през по-голямата част от деня.

Сайлънс направи физиономия.

— Извинявай. Просто всичко това е… толкова… толкова ужасно. За кого се мисли Мики О’Конър? За някакъв бог?

— О, не, гос’жо — сериозно отвърна Финула. — Не мисля, че се мисли за бог. Може би за принц или за някой от онези султани, дет’ живеят в онез’ земи на неверници…

— Точно подобни мисли го правят толкова арогантен. — Сайлънс отиде при прозорците. На тях висяха прекрасни розови пердета, чиято цел най-вероятно беше да скрият дъските, заковани отвън. Ако притиснеше лице към тях, Сайлънс можеше да различи през един от процепите частица от улицата долу. — Това просто не е възможно! Може и да не го е грижа, дали аз няма да полудея, затворена в една стая, но трябва да помисли поне за собствената си дъщеря.

Сякаш в отговор на думите й Мери Дарлинг проплака. Само тази вечер малкото момиченце беше преровило цялата стая на няколко пъти, половин дузина пъти му се бяха скарали да стои далеч от огъня и на два пъти го бяха измъквали изпод леглото. И сега то седеше и капризничеше, докато си играеше с лъжицата и остатъците от вечерята си.

Стомахът на Сайлънс изкъркори при вида на празната купа от кашата. Беше казала на Финула, че не може повече да приема тайно внесената храна — не и след като се бе опълчила сутринта на Мики О’Конър. Финула, Бърт и Хари вече си имаха достатъчно неприятности заради нея.

— Бихте могли да слезете да вечеряте с него — внимателно изтъкна Финула.

Сайлънс се извърна и погледна гневно момичето.

— Не и докато е по принуда.

Финула сведе глава.

— Съжалявам — трепна Сайлънс. Момичето не беше виновно, че мистър О’Конър беше такъв деспотичен звяр.

Сайлънс обгърна тялото си с ръце. Вече се беше съгласила да живее с него. Тя беше само една сама жена с много малко власт в двореца на Мики О’Конър. И единственото, което можеше да й даде някаква сила, беше, като отказваше да се подчини на заповедта му да вечеря с него.

— Това е прекалено — измърмори сама на себе си Сайлънс и решително тръгна към вратата.

— Какво сте намислили? — извика Финула, грабна Мери на ръце и забърза след Сайлънс.

— Гос’жо? — Хари тревожно се надигна от стола си пред стаята. Явно Бърт беше в немилост — не беше го виждала от времето на бягството си тази сутрин.

— Смятам да си поговоря със султана — заяви решително тя и на двамата. След това се извърна и тръгна с маршова стъпка надолу по стълбите, преди който и да е от тях да успее да изрази гласно несъгласието си.

Миг по-късно тя вече отваряше вратата към спалнята на Мики О’Конър. Беше готова за битка и затова когато осъзна, че стаята е празна, се почувства леко разочарована.

— Излезе по работа — задъхано й съобщи дотичалата след нея Финула с Мери на ръце. — Всички говореха за това по време на вечеря. Да се махаме, гос’жо. Няма да е добре да ви завари тук.

Сайлънс не обърна внимание на предупреждението и остана загледана като омагьосана в стаята. Естествено, тя и преди беше идвала тук — през онази нощ преди почти година. Той я бе довел в тази екстравагантно обзаведена стая, беше я нахранил, поканил я бе да легне в огромното му легло и докато тя го бе наблюдавала, той бе започнал да разкопчава фината си дантелена риза. Дългите му елегантни пръсти сякаш я бяха омагьосали тогава. Тя си спомни как не бе могла да откъсне поглед от него, а устата й бе пресъхнала от страх при вида на разголената му гръд. А след това язвителните му очи се бяха приковали в нейните, докато вдигаше ръце и събличаше през глава ризата си…

Внезапно движение върху леглото почти я накара да изпищи.

— Какво, за Бога, е това?

Финула надникна над рамото й.

— Лад! Веднага слизай от леглото.

Едно огромно куче повдигна главата си, а мъничките му очи се вгледаха притеснено в тях. Животното скочи тромаво на пода и тръгна към двете жени.

Сайлънс бързо отстъпи назад, приготвяйки се да затръшне вратата при нужда.

— Опасно ли е?

— Не-е — провлачено каза Хари. — Никога не съм виждал Лад да нарани някого — ако не броим някой и друг стар кокал, останал от супата.

— Но той е огромен. — Сайлънс оглеждаше тревожно кучето. То беше мръсно сиво-бежово на цвят, клепналите му уши стояха прекалено малки върху масивната му глава. Сайлънс можеше да преброи ребрата му, както и да види мърдащите се под козината му мускули, докато вървеше. Една внезапна мисъл пробяга през съзнанието й: — Мистър О’Конър има домашен любимец?

Финула сбърчи нос.

— Не бих нарекла Лад домашен любимец. Той по-скоро просто се навърта около двореца.

Хари прочисти гърлото си.

— Всъщност Лад е мое куче.

— Но то спи в леглото на мистър О’Конър? — учуди се Сайлънс и в този момент се случи неизбежното — Мери Дарлинг забеляза кучето.

— Туче! — извика тя и така подскочи, че Финула се принуди да пусне детето да стъпи на земята.

Лад заобиколи Сайлънс и тръгна право към бебето.

— Не! — Сайлънс се втурна да хване животното за козината на врата му — Лад не носеше каишка, но преди да стигне до него, кучето вече се беше спряло пред Мери и махаше колебливо с опашка, докато гледаше надолу към детето.

Мери щастливо се изкиска и хвана муцуната на кучето с две ръце.

— Туче!

— Мили Боже! — Сайлънс си пое дъх, а ръката й замръзна над врата на едрото животно. Ако се наложеше, щеше да се хвърли отгоре му, за да го откъсне от детето й. Сбърчи нос — независимо че то смърдеше отвратително.

Лад стоеше неподвижен и само опашката му се движеше по-бързо. Мери държеше долната челюст на кучето между мъничките си ръце, но изглежда, че животното нямаше нищо против — то дори облиза брадичката на бебето с огромния си език.

— Ка’ах ви, че не е опасен — заяви гордо Хари.

— Може и да не е опасен — съгласи се Сайлънс, — но определено има нужда от баня. Смърди.

— Е, той обикновено прекарва повечето си време на двора — призна Финула.

— Какво тогава търси в спалнята на мистър О’Конър?

— Лад доста го харесва — сви рамене Финула. — Въпреки че Хари го спаси от боевете с бикове.

Хари кимна в съгласие.

— Лад е участвал в боеве с бикове? — ужасено попита Сайлънс. Този вид спорт беше доста популярен, особено сред по-бедните жители на Лондон, но Сайлънс винаги го беше считала за отвратително жестоко забавление.

— Бил отгледан да се бие — избоботи Хари, — обаче не бил много добър в това. Явно го било страх от биковете. Взех го от един тип, който щеше да го удави.

— О! — възкликна Сайлънс. Лад беше огромен и грозен и смърдеше ужасно, но да искаш да удавиш, което и да е живо същество, беше грешно — дори да бе толкова некрасиво.

Сякаш прочел мислите й, Лад седна и замаха с опашка.

Сайлънс сложи ръце на хълбоците си.

— Така, независимо как е попаднал тук, едно нещо е сигурно. Това куче трябва да се изкъпе.

 

 

— Мислите ли, че сега ще си плати десятъка? — Бран попита Мик същата вечер.

Те вървяха обратно към двореца заедно с Пат и Шон. Четиримата крачеха един до друг по средата на улицата и всеки, който ги срещнеше, ги заобикаляше отдалеч.

— Ай — отвърна доволен Мик.

Собственикът на „Александър“ беше едър мъж с жълтеникави, увиснали бузи. Когато по-рано вечерта бе влязъл в спалнята си и бе установил, че е пълна с пирати, лицето му бе придобило болезнено зеленикав оттенък. Той бе кимал в съгласие с всичко, което Мик му каза, докато притискаше халата си плътно към тялото си като някоя подплашена девица.

— Значи приключихме с тази задача — каза Бран.

— Не съвсем — отвърна Мик, докато завиваха по една по-тясна улица. Почти бяха стигнали до двореца му, но Мик не можеше да се отърве от усещането, че ги следят. Улицата, по която вървяха сега, беше подходяща за засада, но пиратът не беше твърде притеснен: хората му бяха с него, а и като сви ръката си, усети ножницата, прикрепена под лакътя му. — Той се съгласи да ми плати десятъка, но не мисля, че разбра къде е грешката му. Ще нападнем кораба му, когато влезе в пристанището.

— Ай — кимна Бран.

Изведнъж една тъмна фигура изскочи над тях и се приземи точно пред четиримата мъже.

— Исусе Христе! — извика Шон, отскачайки назад.

Мик вече беше измъкнал ножа си от ножницата и внимателно се оглеждаше да види откъде могат да се появят още нападатели. На няколко метра зад тях две сенки се скриха в една от преките. Мик се извъртя така, че да държи под око както нападателя им пред тях, така и мъжете зад гърба си.

Фигурата пред тях се изправи и прие мъжка форма. Мик присви очи. Фигурата беше облечена в костюм на Арлекино в черно и червено, а на главата си имаше широкопола шапка с перо. Под шапката горната част на лицето на мъжа беше скрито под черна полумаска с гротескно извит дълъг нос като клюн.

В едната си ръка държеше меч.

— Призракът на „Сейнт Джайлс“ — прошепна Пат и се прекръсти.

— За нас е истинска чест — каза провлачено Мик. Пат може и да беше суеверен, но на Мик мъжът пред тях му изглеждаше от плът и кръв. — Само дето сте ни препречили пътя.

Призракът наклони настрани глава, докато очите му хвърляха искри зад маската.

Мик присви очи.

— Какво искате?

Призракът се усмихна и посочи към очите си. След това паказалецът му бавно се извъртя, докато не се насочи право към Мик. Посланието беше повече от ясно.

— Майната ти. — Мик се спусна към него.

Призракът направи един невъзможен скок и се хвана за един балкон, който беше надвиснал над уличката. Залюля се пъргаво като цирков акробат и продължи да се катери нагоре по сградата.

— Исусе — издиша Шон. — Чувал съм, че се катери по места, където никой смъртен не може.

— Не ставай глупав — сряза го Бран. — Всеки, който е тренирал и се е упражнявал, може същото.

Шон не изглеждаше убеден.

— Не мисля, че аз бих могъл.

— Нит’ пък аз. — Пат отстъпи две крачки назад, оглеждайки фасадата на сградата. — Не бих могъл да скоча тъй, дори животът ми да зависеше от т’ва. Напра’о си беше, сякаш има крила.

— Ай — каза с възхищение Шон. — Доста е пъргав, ако не е наистина призрак, привидение или нещо подобно. Май нещо ти е набрал, а, Мик?

— Не мисля — рязко отвърна Мик. Хвърли поглед назад, но изглежда, че преследвачите им се бяха оттеглили, без да се осмелят да сторят нищо, вероятно обезпокоени от появата на Призрака. Мик усети как по гръбнака му премина чувство на безпокойство. Щеше да се справи, ако нападнеха него, но слабото му място бе другаде.

И Викария го знаеше.

Мик погледна към Бран.

— Утре ще преместим мисис Холингбрук и бебето.

Бран кимна, без да каже нищо.

— Най-добре да се прибираме — нареди Мик.

С тези думи той продължи надолу по уличката, но без да прибира ножа си. Мислите му се насочиха към неочаквания сблъсък. Призракът искаше той да знае, че го държи под око.

Въпросът обаче беше: защо?

 

 

— Това няма да се хареса на шефа — изръмжа Бърт. Той се бе завърнал от изгнаничеството си точно навреме, за да го забъркат и него в плановете на Сайлънс по отношение на кучето Лад.

Сайлънс сложи Мери на хълбока си и решително закрачи надолу по твърде пищния коридор.

— Не мога да повярвам, че на мистър О’Конър му е приятно някакво мръсно куче да обикаля из къщата му. Освен това нали ми казахте, че него го няма.

— Ама очакваме да се върне всеки момент — заяви Бърт с мрачно злорадство.

Сайлънс потисна тревожната тръпка, която премина през тялото й при тази информация. Тя нямаше да се откаже от намерението си, но в същото време не беше сигурна, че искаше случката от сутринта да се повтори отново. Погледна извинително към Бърт.

— Тогава ще действаме бързо.

Направи се, че не чува последвалото мърморене на пазача си, и последва Хари към помещението, което той я бе уверил, че е кухнята. Лад се носеше в тръс покрай нея, щастлив в неведението си относно очакващото го сапунено преживяване, а Финула завършваше процесията.

Сайлънс прочисти гърлото си.

— Финула каза, че мистър О’Конър е отишъл да свърши някаква работа.

Хари погледна назад към нея.

— Отиде да говори със собственика на един търговски кораб.

— Да говори?

Бърт изръмжа:

— По-скоро да му обясни нещата от живота, тъй да се каже.

Хари спря рязко и се обърна да изгледа гневно другаря си.

Бърт сви рамене и повдигна длани нагоре.

— Той е пират. И ако тя още не го е разбрала, значи е малоумна или луда.

Сайлънс се покашля, за да привлече обратно вниманието на двамата мъже.

— Какво имаш предвид под това да му обясни нещата от живота, Бърт?

— Ами нали получава десятък? — търпеливо заговори Бърт. — От всеки търговски кораб, който влиза в лондонското пристанище.

— От всеки кораб ли? — повдигна вежди Сайлънс.

— Преди имаше конкуренция — обясни й Хари. — Обаче преди две години Черният Джайк Уайлд отиде да поплува в Темза…

Бърт изцъка с език:

— Беше по средата на зимата. Не го откриха чак до пролетта.

— Джими Баркър също изчезна и по-голямата част от хората му се присъединиха към нас. — Хари сви устни, сякаш обмисляше нещо, след което повдигна едната си вежда към Бърт.

Бърт му кимна.

— Точно тъй беше. След това той стана най-силният пират по Темза. Така че, да, от всеки кораб.

До този момент Сайлънс не бе имала представа за размера на империята на Мики О’Конър. Тя стисна устни, извърна се и продължи надолу по коридора към кухненските помещения.

Бърт побърза след нея.

— И сега този собственикът на… ъ… ъ…

— „Александър“ — подсказа му Хари.

— Точно тъй — каза Бърт. — Собственикът на „Александър“ се прави на разсеян за десятъка и зат’ва Мик отиде да го посети и да му обясни какви са му задълженията към него.

Сайлънс изсумтя:

— Искаш да кажеш, че е отишъл да заплаши бедния човек.

— Бърт е прав — нежно каза Хари, — Той е пират.

След това безпристрастно изказване те стигнаха кухнята. Тя представляваше широко помещение, облицовано със светлосив камък и с огромно огнище в единия край. На масата в средата на стаята седяха две слугини, които вдигнаха глави при влизането на групичката. Едрият пълен мъж край огнището също се извърна. Той беше напълно плешив, а кожата му беше с цвета на добре сварен омар. Предната част на туловището му бе покрито с неособено чиста престилка.

— ’Драсти, Арчи — бъбриво поздрави Хари. — Т’ва тук е мисис ’Олингбрук, коят’ иска да поизкъпе Лад.

Едната вежда на Арчи се стрелна нагоре по доста зловещ начин и слугините побързаха да сведат обратно погледи към масата пред себе си.

— ’Наеш, че не да’ам на ник’ви животни да влизат в кухнята ми.

Хари се намръщи и тъкмо тръгна да казва нещо, но в този момент Мери Дарлинг реши да се включи в разговора:

— Долу!

— Шшт, съкровище. — Сайлънс залюля бебето на хълбока си, опитвайки се да го укроти, но личицето на Мери бе започнало да се зачервява подобно на това на Арчи.

За част от секундата Арчи остана с напълно безизразно лице и поглед, втренчен в бебето, след което се извърна и започна да рови из един от шкафовете.

— Долу! Долу! Долу! — повтаряше Мери в прегръдките на Сайлънс.

Арчи се извиси над тях.

— Захаросана бисквитка? — попита той с дрезгав глас и подаде бисквитата на бебето.

Като с магическа пръчка лицето на Мери се преобрази. Тя се усмихна широко, разкривайки четирите си съвършени зъбчета — две горе и две долу, — и сграбчи бисквитата.

— Благодаря — признателно каза Сайлънс на едрия мъж.

Арчи сви рамене.

— Предполагам, че може да използвате ваната на господаря за кучето. Обаче трябва да почистите след туй.

— О, разбира се — побърза да каже Сайлънс.

За секунди тя настани Мери с бисквитата й и тенекиено канче мляко при Финула. В същото време Бърт и Хари довлякоха една голяма медна вана. Очите на Сайлънс се разшириха при вида й — в сиропиталището също имаха вана, но тя беше тенекиена и малка и тя едва се побираше вътре. Никога досега не беше виждала такава великолепна вана като тази на Мики О’Конър.

Лад обикаляше из кухнята, душеше по ъглите и не обръщаше внимание на няколкото подвиквания, които си навлече от страна на Арчи, докато в същото време пълнеха ваната. Слугините — Мол и Тес, — много се забавляваха с идеята за предстоящото къпане на кучето и се кискаха, докато търсеха сапун и носеха кърпи.

Когато всичко беше готово, Хари повика Лад. Кучето тромаво тръгна към него с щастливата походка на нищо неподозиращо агне и за миг Сайлънс усети угризения на съвестта.

След това Хари се опита да вкара кучето във ваната.

Последваха проклятия, лай и диво боричкане, след което Хари се оказа на земята насред локва вода, а Лад избяга в другия край на кухнята съвършено сух.

Слугините се разпръснаха с кискане.

Мери заудря тенекиената си чаша по масата.

— Туче!

Финула беше закрила устата си с ръка, опитвайки се да сдържи смеха си.

Дори дебелите устни на Арчи се извиха нагоре.

— О, толкова съжалявам, Хари — каза Сайлънс, останала без дъх. Тя се наведе да помогне на пазача да се изправи. — Удари ли се?

Бърт изръмжа:

— Туй получаваш, кат’ се опитваш да разкрасиш няк’ъв пес.

Хари изгледа гневно другаря си.

— Добре съм, гос’жо.

Бърт изсумтя.

Хари се изправи и оправи елека си.

— Ела ми с’а, мойто момче.

Лад завъртя очи от другия край на кухнята. Животното правеше всичко възможно да натика туловището си в един процеп в стената или просто да стане невидимо, но с размерите, които имаше, това нямаше как да стане. Хари тръгна към кучето. Лад успя да му се изплъзне.

Сайлънс се наведе.

— Тук, Лад — повика тя кучето с висок и сладък глас.

Лад наостри уши и тръгна към нея, като хвърли притеснен поглед назад към Хари.

— Сега, Хари — успокояващо измърмори Сайлънс, докато галеше безформените уши на Лад, на едното, от които май му липсваше едната част, — ако ти хванеш здраво задната му част, а аз повдигна предната…

Хари сграбчи кучето, Сайлънс също го повдигна и Лад се оказа във ваната, преди да успее да разбере точно какво се случва. Кучето моментално се опита да се измъкне от водата, но Сайлънс очакваше подобна маневра и беше нащрек.

— О, не, няма никъде да ходиш — каза му тя със същия успокояващ глас — глас, който беше школуван от безброй многото пъти, когато й се бе налагало да къпе малки, недоволни деца в сиропиталището. — Няма да мръднеш оттук, докато не свалим цялата мръсотия, скрита по теб.

Лад сякаш разпозна нещо в гласа й, въздъхна тежко и ушите му клепнаха.

Половин час по-късно Сайлънс се отдръпна и издуха къдрицата коса, паднала в очите й. Цялата предница на роклята й беше мокра, косата й се бе разплела наполовина, а по гърба й се спускаше струйка пот. Хари беше свалил шалчето и палтото си, а предната част на елека му беше станала вир-вода, след като Лад беше разтръскал козината си по някое време. Мери Дарлинг беше заспала в обятията на Финула, като продължаваше да стиска полуизядената си бисквита в ръчичката си. Слугините и Арчи се наслаждаваха на по чаша чай, седнали край кухненската маса. Явно кучешката баня беше най-забавното нещо, на което бяха ставали свидетели от години.

Сайлънс огледа критично кучето.

— Как мислите?

— Това — рече Арчи — е едно чисто куче.

— Със сигурност е по-чисто от ’Ари — измърмори Бърт.

— Не-е — каза провлачено Мол. — Забравяш за банята, която си взе, докато миеше кучето.

И двете слугини избухнаха в смях.

Хари подръпна надолу елека си с чувство за достойнство.

— Смятам, че приключихме с Лад — каза той на Сайлънс.

Сайлънс кимна.

— Добре тогава, Лад, излизай.

Кучето не дочака да го подканят втори път. То се измъкна от ваната, предизвиквайки водно цунами, и моментално разтръска козината си и в резултат опръска всичко живо в кухнята.

Слугините изпискаха, Бърт изруга, а Арчи само направи физиономия на погнуса.

— Сега — каза весело Хари — всички сте чисти като мен.

Сайлънс се разкиска, а Лад отново разтръска козината си.

Кучето беше разтеглило муцуната си в усмивка, а езикът му висеше от устата. То се опитваше да тича из кухнята, но непрестанно се хлъзгаше в локвите и задникът му се плъзгаше по пода.

— О, Боже, подът е истински хаос — измърмори Сайлънс. Тя клекна и се опита да попие част от малките езерца с кърпите.

— Какво е това? — чу се един дълбок мъжки глас.

Сайлънс замръзна с все още протегната напред ръка, в която стискаше мокрия мръсен парцал. О, мили Боже. Тя бавно вдигна очи нагоре и видя точно пред себе си ужасно тесните бричове на Мики О’Конър.

— Ъ… — тръгна да казва тя докато в същото време мозъкът й не можеше да измисли нищо, което да оформи в думи.

Хари прочисти гърлото си.

— Виждаш ли, аз просто си помислих, че кучето…

— Достатъчно — Мики О’Конър прекъсна Хари с онзи свой прекалено спокоен глас. — Финула, вземи бебето и го сложи да си легне. Всички останали вън от кухнята ми.

Сайлънс тръгна да се изправя.

— Ах, ах — каза мистър О’Конър. — Не и вие, мисис Холингбрук.

Тя преглътна, докато гледаше как слугите заедно с Хари и Бърт се изнизват от помещението. В същото време Лад, който очевидно не беше най-умното куче на света, седна току до Мики О’Конър и се облегна на крака му.

Мистър О’Конър погледна надолу към кучето, погледна и към мокрото петно, което започна да се образува върху бричовете му на мястото, където се бе облегнало кучето, и въздъхна:

— Намирам, че животът ми далеч не е така спокоен, колкото беше, преди да дойдете в двореца ми, мисис Холингбрук.

Сайлънс вирна брадичката си.

— Вие сте пират, мистър О’Конър. Не мога да повярвам, че животът ви някога е бил много спокоен.

Той я погледна иронично.

— Ай, удивително е, нали? Само че от идването ви тук слугите ми престанаха да ми се подчиняват и завръщайки се вкъщи заварвам кухнята си наводнена. — Той прекоси стаята и извади от един шкаф порцеланово чайниче, кутия с чай и чаша. — А кучето ми мирише, все едно е излязло от някой бардак.

Сайлънс погледна виновно към Лад.

— Единственият сапун, който успяхме да намерим, беше с аромат на рози.

— Ай? — Мистър О’Конър погледна към кучето и срещна изпълнените му с невежо обожание очи, докато езикът му висеше от устата му. — Бедното, тъжно същество. Загубило е топките си, а дори не го осъзнава.

Сайлънс примигна. Тя се бе подготвила за крясъци и гняв, но до този момент Мики О’Конър се държеше по абсолютно различен начин.

Той отсипа с лъжичка чаени листа в чайничето, след това отиде до огнището и го напълни с гореща вода.

— Със захар ли го пиете?

— Да, моля — отвърна тя.

Той кимна и постави чайничето и чашата за чай на масата, преди да отиде за една малка захарница.

Сайлънс погледна към самотната чаша.

— Вие няма ли да пиете?

Мики О’Конър изсумтя:

— Ще ме изхвърлят от гилдията на пиратите, ако ме видят да пия чай.

Устните й леко се извиха при мисълта за подобно нещо.

— Защо тогава го приготвихте за мен?

Той я погледна и тя видя умора в черните му очи. За първи път Сайлънс се зачуди как ли е минала „работата“ му тази вечер.

— Помислих си, че бихте изпили една чаша, мисис Холингбрук. Вероятно умирате от глад, след като два дни не сте яли нищо друго, освен храната, която Финула и другите успяваха тайно да ви дадат.

Сайлънс прехапа устната си.

— Днес я помолих да спре да ми носи храна.

Той наведе глава с любопитство.

— Нима?

Сайлънс седна и си наля чай, сипвайки си и лъжичка захар. Наистина обичаше чай. Отпи и установи, че чаят е доста добър. След това погледна нагоре и го видя, че се е облегнал на кухненските шкафове, вперил мрачно очи в нея.

— Благодаря ви — каза тя. — Как сте се научили да правите хубав чай, след като сам не го пиете?

Челюстта му се стегна и той погледна към ботушите си. За миг Сайлънс си помисли, че няма да получи отговор, но след това той въздъхна.

— Майка ми обичаше да пие чай, когато можехме да си го позволим. Аз й го приготвях.

Не бе многословен, но въпреки това успя да обрисува една топла картина. Що за прекрасно момче е бил, след като така се е грижел за майка си? Сайлънс се смръщи. Не й харесваше, че подобни мисли минават през главата й — за него като за ранимо дете, като за обичлив син. Много по-просто беше да мисли за него като за пират.

— Чаят ви изстива — каза тихо той.

Тя отпи още една глътка и челюстта му се отпусна.

— Кажете ми нещо — каза той с дълбокия си тих глас. — Преди почти година веднъж ви видях заедно с Призрака на „Сейнт Джайлс“.

— Значи наистина сте ме наблюдавали. Тя остави чашата си на масата.

Миналата есен беше попаднала в центъра на бунтовете в „Сейнт Джайлс“ и бе успяла да се измъкне невредима само защото Призракът на „Сейнт Джайлс“ я бе спасил. Тогава бе видяла Мики О’Конър на отсрещната страна на улицата и се бе зачудила защо е там.

Той спокойно сви рамене.

— Ай, понякога. В крайна сметка дъщеря ми беше при вас.

— О! — Обяснението му я разочарова.

— Познавате ли го?

— Кого?

— Призракът на „Сейнт Джайлс“ — търпеливо й обясни той. — Кой е той?

— Не знам. Носеше маска в нощта, когато ме спаси от бунтовниците.

— И тогава беше единственият път, в който сте го виждали? — настоя да узнае той.

— Бях го виждала отдалеч, но това със сигурност беше единственият път, в който говорих с него, макар че той не продума нито дума. — Сайлънс объркано го погледна. — Защо питате?

Той поклати разсеяно глава и се навъси.

— Няма значение.

Лад въздъхна тежко и се отпусна да легне на пода.

Мистър О’Конър погледна към кучето.

— Трябва да го изкарам на двора.

— Но ние току-що го изкъпахме.

Той я погледна заплашително изпод веждите си.

— Ай, изкъпахте го. Предполагам, че ще е жалко да го пусна отново да се търкаля в калта толкова скоро. — Той посочи с брадичка към чашата й с чай. — Приключихте ли?

Тя доизпи чая си.

— Да.

— Добре — кимна той и се отблъсна от шкафовете. — Тогава ще ви придружа до стаята ви.

Мълчаха по целия път обратно до спалнята й, а Лад щастливо се носеше след тях.

Когато стигнаха до вратата й, Мики размени по едно кимване със седящия отпред Хари и след това се обърна към Сайлънс.

— Лека нощ тогава.

— Лека нощ — каза Сайлънс и хвана дръжката на вратата. — Благодаря ви за чая. Беше наистина много вкусен.

Едното ъгълче на устата му се изви нагоре.

— Удоволствието беше мое.

Тя тръгна да затваря вратата, но той я спря с широката си длан.

— Още нещо. Утре двете с бебето се местите в друга стая.

Сайлънс примигна.

— Защо?

— Тази вечер ни следяха — каза той с гневен поглед. — Искам да сте по-близо до мен, за да мога сам да ви държа под око. — С тези думи той се извърна и грациозно тръгна по коридора.

Сайлънс се смръщи при тази тревожна вест. Чак когато Мики стигна почти до края на коридора, тя се сети за нещо.

— Къде ще е новата ни стая? — извика тя след него.

Той я погледна през рамо с неразгадаемо изражение на лицето.

— До моята.