Елизабет Хойт
Скандални желания (1)

Първа глава

Лондон, 1738 година

Сайлънс^[1] Холингбрук беше наясно, че вълците са диви зверове, които не знаят що е жал или чест. И ако на някой му се наложеше да се изправи срещу вълк, добре прикрит в човешки образ, не беше разумно да показва страх. Напротив — най-добрата тактика бе да изправиш рамене, да вирнеш брадичка и да погледнеш проклетия звяр отвисоко.

Или поне такива мисли минаваха през главата на Сайлънс, докато стоеше срещу Мики О’Конър — Чаровника, най-известния речен пират на Лондон. Докато го наблюдаваше, мистър О’Конър направи нещо, по-страшно от действията, на който и да е вълк.

Усмихна й се.

Сайлънс преглътна.

Мики О’Конър се бе излегнал като истински крал на тапицирания си с червено кадифе позлатен трон, поставен в единия край на разточително разкошно обзаведена стая. Стените на стаята бяха облицовани в злато, подът беше от великолепна разноцветна мраморна мозайка, а наоколо имаше купища крадени съкровища: сандъци, пълни с кожа и коприна, щайги с чай и подправки, скъпоценности от всички краища на света — всички те, откраднати от търговските кораби, които акостираха в лондонското пристанище. И сега Сайлънс стоеше насред този незаконен разкош и молеше за нещо.

Отново.

Мистър О’Конър си взе един сладкиш от подноса, който му предложи стоящото на пост до трона му момче, задържа го между дългите си, обсипани с пръстени пръсти и продължи да оглежда Сайлънс. Едното ъгълче на широката му, чувствена уста се изви развеселено.

— За мен винаги е удоволствие да съзерцавам искрящите ви лешникови очи, мисис Холингбрук, но се чудя защо ли сте дошли да ме посетите в този прекрасен следобед.

Подигравателните му думи дадоха кураж на Сайлънс.

— Много добре знаете защо съм тук, мистър О’Конър.

Пиратът повдигна елегантно оформените се вежди.

— Нима?

Хари, един от телохранителите на Мики О’Конър, който беше съпроводил Сайлънс до тронната зала и сега стоеше до нея, нервно пристъпи от единия на другия си крак. Хари беше едър мъж с лице, по което личаха белезите от един очевидна нелек живот. И въпреки това беше очевидно, че стои на нокти, докато е край господаря си.

— По-спокойно — тихичко прошепна Хари на Сайлънс. — Няма да е добре, ако го разгневите.

Мистър О’Конър хвърли сладкиша в устата си и задъвка, докато очите му се притваряха от удоволствие. Беше красив мъж. Сайлънс виждаше това, макар самата тя да го намираше за противен. Гъстите му черни мигли обрамчваха тъмните му очи. Цветът на кожата му беше нежно маслинов, а когато се усмихнеше…

Трапчинките, които се появяваха по бузите му, го караха да изглежда едновременно проклет като Сатаната и невинен, като малко момче. Ако някой ренесансов майстор искаше да нарисува Дявола с цялата му изкусителност, то щеше да създаде портрета на Мики О’Конър — Чаровника.

Сайлънс си пое дъх. Мистър О’Конър може и да беше зъл като самия Сатана, но тя веднъж вече беше излизала насреща му и беше оцеляла — макар и да не бе излязла напълно невредима от сблъсъка им.

— Дошла съм за Мери Дарлинг^[2].

Очите на пирата се разтвориха мързеливо, докато преглъщаше сладкиша.

— Кой?

О, това беше прекалено! Сайлънс усети, че лицето й пламва, отблъсна ръката, с която Хари се опита да я удържи, и пристъпи право към малкия подиум, на който беше сложен смешният му трон.

— Много добре знаете кой! Мери Дарлинг, малкото сладко дете, за което се грижа повече от година. Мери Дарлинг, за която аз съм майка. Мери Дарлинг, която сте взели от сиропиталището, в което живеем и двете. Веднага ми я върнете!

Яростта й беше толкова голяма, че в края на малката си тирада Сайлънс не само беше останала без дъх, но и сочеше с пръст, натикан почти в лицето на мистър О’Конър. За момент замръзна, осъзнавайки, че пръстът й е на сантиметри от носа му. Сякаш всички в стаята бяха затаили дъх. Мики О’Конър вече не се усмихваше, а без лъчезарността на усмивката му изразът на лицето му беше много, много страшен.

Сайлънс отпусна ръката си.

Пиратът бавно стана от стола си, като дългите му крайници се разгънаха грациозно като на някой хищник. Стъпи тежко на пода с полираните си, стигащи до над коляното му черни ботуши и слезе от подиума.

Сайлънс можеше да отстъпи, но това щеше да издаде страха й. Освен това имаше чувството, че е закована на мястото си. Аромат на лимон и тамян се понесе във въздуха. Тя повдигна предизвикателно брадичката си, докато гладките и загорели голи гърди на Мики О’Конър почти допряха носа й — този невъзможен мъж беше толкова суетен, че не бе завързал връзките на екстравагантната си риза с волани, — и го погледна право в очите.

Мистър О’Конър се наведе, устата му леко докосна ухото й и тя чу шепота му:

— И защо не ми го казахте веднага, скъпа?

И докато Сайлънс продължаваше да го гледа с отворена уста, той се изправи, без да откъсва очи от нейните, и щракна с пръсти.

Една врата се отвори и Сайлънс най-накрая намери силата да откъсне погледа си от тези черни, непроницаеми очи. След което напълно забрави за Мики О’Конър. Една прислужница влезе, а в ръцете й беше най-сладкото, най-прекрасното същество в целия свят.

— Маму! — изписка Мери Дарлинг и започна да се мята в ръцете на прислужницата. — Маму! Маму! Маму! Горе!

Сайлънс се впусна да хване детето, преди да е изпаднало от обятията на момичето.

— Държа те! Държа те, любов моя — прошепна тя, докато Мери Дарлинг обвиваше меките си, пухкави ръчички около врата й, и силно я притисна към себе си.

Сайлънс вдиша аромата на мляко и бебе и очите й се напълниха със сълзи. Когато беше открила, че детето го няма — когато беше изпаднала в паника, че може никога повече да не види Мери Дарлинг, — сърцето й сякаш се бе свило, превръщайки се в малко парче лед.

— Маму — въздъхна Мери Дарлинг и потупа Сайлънс по бузите.

Сайлънс прокара длани по черните къдрици на Мери Дарлинг, след което продължи да я гали, да я докосва, да се уверява, че момиченцето е добре, че нищо не му се е случило за изминалия половин ден, през който бяха разделени. Тези шест часа бяха най-страшните в целия й живот и тя никога не искаше да ги преживее отново…

Леко покашляне някъде до нея накара Сайлънс внезапно да си спомни къде се намира. Тя притисна Мери Дарлинг към гърдите си и се извърна към речния пират.

— Благодаря ви. Много е… наистина е много мило от ваша страна да ми я върнете. Наистина не знам как да ви благодаря. — Сайлънс направи крачка назад, страхувайки се да откъсне очите си от лицето на Мики Чаровника. — Аз… ще си тръгвам.

Мистър О’Конър се усмихна.

— О, разбира се, сладурче, правете, както намерите за добре, но си мисля, че малката ще остане с мен.

Сайлънс замръзна.

— Нямате право!

Пиратът повдигна едната си мастиленочерна вежда и посегна да докосне с пръст черните къдрици на Мери Дарлинг. Тъмната му ръка изглеждаше толкова голяма до главичката на детето.

— О, нима? Та тя е моя дъщеря.

— Лош! — Мери Дарлинг изгледа гневно Мики О’Конър и едни тъмни очи срещнаха други тъмни очи, а черните къдрици на малката ограждаха личице, което беше като миниатюрно женско копие на това на мистър О’Конър.

Приликата помежду им беше смайваща.

Сайлънс преглътна. Преди почти година Мери Дарлинг беше подхвърлена на прага на дома й. По онова време тя си бе помислила, че който е изоставил детето, го е направил, защото братът на Сайлънс — Уинтър, ръководеше Дома за злочести пеленачета и подхвърлени деца. Сега Сайлънс се замисли дали не е имало някаква много по-подла причина детето да бъде оставено точно пред нейната врата. Ужасът, че всеки миг можеше да изгуби завинаги Мери Дарлинг, я накара да притисне силно детето към себе си.

— Вие я изоставихте на прага ми — опита се да му противоречи тя.

Той наведе настрани глава, вглеждайки се в нея с иронична веселост.

— Оставих ви я, за да се грижите за нея.

— Защо? — прошепна тя. — Защо на мен?

— Защото. — Той отпусна ръката си. — Вие бяхте — вие сте — най-чистото същество, което някога съм срещал, сладка моя.

Объркана, Сайлънс се намръщи. В думите му нямаше смисъл и освен това се отклоняваха от основната тема.

— Вие не я обичате.

— Не. Но за мен това няма значение, въпреки че за вас може и да има, мисис Холингбрук.

Сайлънс усети как дъхът й засяда по средата на гърлото й.

— Позволете ми да я отведа със себе си.

— Не.

Мери Дарлинг отново се разбунтува в ръцете на Сайлънс, обзета от една от онези внезапни промени в настроението, така типични за малките деца.

— Долу!

Сайлънс остави малката да се измъкне от обятията й и се загледа в нея, докато тя внимателно заставаше пред един от огромните сандъци с плячка. Изглеждаше толкова мъничка. Толкова безценна.

— Защо го правите? Нима не ми причинихте достатъчно?

— О, далеч сме от достатъчно, скъпа моя — тихо каза Мики О’Конър. Сайлънс по-скоро усети, отколкото видя как ръката му се протяга към нея. Може би искаше да погали и нея по косата така, както бе сторил с Мери Дарлинг.

Сайлънс рязко се отдръпна.

Ръката му падна надолу.

— Какво искате? — Тя скръсти ръце пред гърдите си и го погледна в лицето, държейки в същото време и Мери Дарлинг под око.

Той сви рамене и от движението ризата му се свлече още по-надолу по едното му мускулесто рамо.

— Опасявам се, че мъж с моята позиция има много врагове. Гнусни, подли същества, които не биха се спрели да навредят на едно невинно и невръстно дете, да му сторят ужасни, смъртоносни неща.

— Но защо ми я взимате точно сега? — попита Сайлънс. — Сега ли се появиха тези ваши врагове?

Устните му се извиха отново в усмивка, но този път в нея нямаше и капка веселост.

— О, не. Но през изминалия месец враговете ми станаха… по-настоятелни, разбирате ли? Това е просто въпрос на бизнес — въпрос, който се надявам скоро да разреша. Но междувременно ако враговете ми открият това мъничко детенце…

Сайлънс потрепери, наблюдавайки как Мери Дарлинг посяга към една тъмна кожа и я измъква наполовина от сандъка.

— Проклет да сте. Как сте могли да я изложите на такава опасност?

— Не съм — каза той нахално. — Не помните ли, че я поверих на вас?

— И тя беше в безопасност при мен — отчаяно отвърна Сайлънс. — Какво се промени?

— Те откриха къде живеете вие двете.

Сайлънс погледна отново към него и се стресна, когато видя, че той е само на крачка от нея. Стаята беше голяма и в нея, освен Хари и момчето с подноса със сладкишите имаше и група пирати, насядали около трона на мистър О’Конър. Дали се притесняваше, че някой ще чуе разговора им?

— Позволете ми да я задържа — прошепна Сайлънс. — Тя не ви познава, не ви обича. Ако наистина има някаква опасност, изпратете тогава свои хора, които да пазят сиропиталището, но й позволете да остане там. Ако у вас има каквато и да е порядъчност, ще ми позволите да я отведа със себе си.

— Ах, любов. — Мики О’Конър се наведе напред и дългите му черни като въглища къдрици се плъзнаха по широките му рамене. — Нима не сте разбрали досега, че порядъчен е последното нещо, което биха казали хората за мен? Не, момичето остава при мен и моите хора, тук мога да я държа под око нощем и денем, докато сложа край на тези леки тревоги.

— Но тя мисли, че аз съм майка й — изсъска Сайлънс. — Как можете да ни разделите, след като…

— Но кой казва нещо за разделяне? — попита мистър О’Конър с престорена изненада. — Когато казах, че детето трябва да остане с мен, никога не съм казвал, че и вие не можете също да останете.

Сайлънс си пое дълбоко дъх и установи, че й е трудно да издиша.

— Искате да дойда да живея с вас?

Мистър О’Конър се ухили доволно, сякаш тя бе домашният му любимец, който най-накрая е научил някакъв номер.

— Ай^[3], така стоят нещата, сладурче.

— Не мога да живея с вас — яростно изсъска Сайлънс. — Всички ще си помислят, че…

— Какво ще си помислят? — Мики О’Конър повдигна едната си вежда, докато черните му очи искряха.

Сайлънс преглътна мъчително.

— Че съм ваша курва.

Той леко изцъка с език.

— О, а това е нещо, което не бива да допускаме, нали, като имаме предвид неопетнената ви репутация и така нататък?

Преди да осъзнае какво прави, свитата й в юмрук ръка се вдигна нагоре. Толкова й се искаше да го удари, да изтрие тази самодоволна усмивка от лицето му!

Само че той вече не се усмихваше. Наблюдаваше я с безизразно лице, с напрегнат поглед, като вълк, който чака заекът да изскочи от скривалището си.

Треперейки, Сайлънс отпусна ръката си.

Той сви рамене с леко разочарован вид.

— Така или иначе би било голямо неудобство да живеете под покрива ми. Решението ви е правилно.

Той се извърна от нея, тръгвайки бавно обратно към трона си. Явно срещата им бе приключила. Вече не му беше достатъчно интересно да си играе с нея.

В този момент, с всичката ярост и мъка, и любов, които бушуваха в нея, Сайлънс взе решение.

— Мистър О’Конър!

Той спря, но остана с гръб към нея.

— Ай? — гласът му бе като ръмжащо мъркане.

— Ще остана.

 

 

Ах, вкусът на победата бе така проклето сладък. Мик се усмихна, все още с гръб към дребничката вдовица. Тя бе толкова оскърбена, прашните й черни пера бяха настръхнали и тя едва ли бе усетила примката, която сега се затегна около нея. Толкова лесно бе успял да я накара да дойде доброволно в двореца му — само трябваше да отвлече детето.

Извърна се и повдигна вежди с привидна изненада.

— Ще останете при мен, това ли ми казвате, мисис Холингбрук?

Заострената й брадичка беше вирната и го предизвикваше в собствения му дворец. Ах, бедна глупава жена… Сайлънс Холингбрук беше странно същество, красива, разбира се — иначе той изобщо нямаше да я погледне втори път, — но не приличаше на жените, по които обикновено си падаше, о, не. Тя не парадираше с прелестите си, не се опитваше да изкуши мъжа с гърди, преливащи извън деколтето, или с коварно намигване. Като се замисли, изкуството на изкушението сякаш й бе напълно чуждо. Тя държеше женствеността си здраво заключена като някой стар скъперник, което като цяло беше малко дразнещо.

Дразнещо, но и пленително в същото време честно казано, предизвикваше го да открие ключа към нея.

По долния ръб на обикновената й черна рокля имаше кал, шалът и бонето й бяха вехти, но въпреки това очите й открито го предизвикваха. Ах, но какви очи бяха те — огромни, с великолепен лешников цвят — комбинация от златистокафяво и тревистозелено и дори малко сиво-синьо. Имаше лице, което бе способно да преследва един мъж дори в сънищата му, да го накара нощем да се поти и да страда самотен, с натежала от копнеж плът между бедрата. Това го караше да си мисли за онези призрачни истории, които майка му разказваше, когато беше малко момче, плачещо от глад и от ударите по гърба си. Виещи жени, капеща в нощта вода, търсене на любимите хора…

Вярно, че историите го пленяваха, но не успяваха да прогонят болката от глад в стомаха му или да облекчат раните по гърба му, когато се събуждаше на сутринта.

— Да — каза мисис Холингбрук с гордо вирнат нос. — Ще дойда и ще живея… на това място. Само за да се грижа за Мери Дарлинг, нищо повече.

О, бе така трудно да сдържи самодоволната си усмивка, когато я чу да изрича тези думи, но той бе силен и умееше да крие истинските си чувства зад строго като на съдия изражение на лицето си.

— Че за какво ли повече бихте могли да си помислите?

Бледите й бузи пламнаха и цветът накара очите й да заискрят. Накара членът му да подскочи.

— Нищо!

— Сигурна ли сте, мисис Холингбрук? — Той пристъпи една крачка към нея, изпробвайки я, наблюдавайки я дали ще побегне, защото независимо че техният словесен дуел му бе приятен, това дали тя щеше да остане под неговия покрив беше нещо наистина сериозно. От него може би зависеше дори живота й.

Но тя устоя, тази малка вдовичка.

— Напълно съм сигурна, мистър О’Конър…

— О, наричайте ме Мики, моля — промърмори той.

— Мистър О’Конър. — Очите й се присвиха насреща му. — Независимо от онова, което си мислят другите хора в „Сейнт Джайлс“^[4], вие и аз знаем, че честта ми е непокътната, и ще ви помоля да не забравяте този факт.

О, тя беше смела, тази Сайлънс Холингбрук. С така издадената си малка брадичка, с непоклатимите си лешникови очи, с треперещите си бледи устни. Всеки друг мъж би почувствал бодване от чувство за вина, поне мъничко угризения на съвестта, че е отнел сладката й невинност и я е разбил на земята като фин порцелан.

Всеки друг мъж, но не и той.

Защото Мик О’Конър бе изгубил и последните остатъци чувство за вина, угризения или душа през една зимна нощ преди шестнайсет години.

Затова сега той просто се усмихна с напълно спокойна съвест, докато лъжеше жената, която вече бе наранил така жестоко:

— О, ще се постарая и няма да го забравя, мисис Холингбрук.

Тя долови подигравката в гласа му и стисна устни, но не отстъпи като истински малък смел войник.

— Казахте, че скоро ще успеете да уредите бизнеса си.

Заинтригуван, той наклони глава настрани, чудейки се каква ли спасителна пролука си мислеше, че е открила.

— Ай?

— И когато приключите с вашите… вашите врагове, тогава Мери Дарлинг вече няма да е в опасност.

Той продължи да я гледа, като търпеливо изчакваше тя да довърши мисълта си.

Сайлънс си пое въздух, сякаш за да събере сили.

— Когато това се случи — когато враговете ви са победени и Мери вече не е в опасност, — искам да си тръгна оттук.

— Разбира се — каза той веднага.

— С Мери.

О, тази жена не беше глупава, изобщо даже…

— Тя е моя плът и кръв — каза меко той. — Единствената душа в Лондон, която е свързана с мен — или поне единствената, която съм признал за такава. Нима ще отделите един любящ баща от малкото му дете?

— Казахте, че не я обичате — не обърна внимание тя на красивите му думи. — Аз мога да й осигуря дом, в който ще бъде обичана, и порядъчен, благопристоен живот.

Да, а той самият вече беше признал, че порядъчност е нещото, което му липсва, нали така? Ъгълчето на устните му се изкриви малко по-остро. Той погледна към бебето, което си играеше с кожите от сандъка. Наведената й надолу главичка беше покрита с абсолютно същия цвят коса като неговата и като тази на майка му, като се замислеше, — но въпреки това нищо в тази гледка не накара сърцето му да трепне.

Той погледна обратно към мисис Холингбрук.

— Когато кажа, че опасността е отминала, когато кажа, че можете да си вървите, тогава можете да вземете бебето с вас.

Тя въздъхна леко. Той имаше чувството, че тя не е доволна, никак даже не е доволна — той не беше дал конкретна дата, когато щеше да може да си тръгне, — но все пак беше постигнала сделка, нали?

— Много добре. Ще трябва да отида до сиропиталището да взема моите неща и тези на Мери. Ще се върнем веднага щом…

— Ах, ах — поклати той развеселено глава. Нима го смяташе за вчерашен? — Малката остава тук при мен. Вие може да вземете двама от моите хора с вас, за да ви помогнат.

Тя със сигурност знаеше, че опитът й ще е напразен. Сайлънс само сви красивите си устни, кимна и се наведе да целуне по главичката детето, което не обръщаше внимание на случващото се около него.

— Веднага се връщам, съкровище.

След което се обърна и тръгна към вратата.

За секунда Мик остана загледан възхитено в поклащането на гневния й ханш, после направи знак с глава на Хари да последва малката вдовичка. Хари отдаде чест и побърза да я настигне. Щеше да вземе другаря си Бърт и двамата щяха да ескортират мисис Холингбрук до сиропиталището и обратно.

Някъде на нивото на коленете на Мик се чу леко писукане. Той погледна надолу и видя как лицето на детето става яркочервено като цвекло при вида на излизащата от тронната зала мисис Холингбрук. И това бе единственото предупреждение, което речният пират получи.

В следващия миг адът се разтвори.

 

 

— Не е нужно да ме придружавате по целия път до сиропиталището — измърмори раздразнено малко по-късно Сайлънс.

— Той така нареди и ние така ще сторим — каза Хари.

На всеки две нейни крачки той правеше една и изглеждаше, сякаш е излязъл на късна следобедна разходка. Копчетата на протритото му кафяво палто бяха опънати върху широките му като варел гърди, а около врата си носеше яркочервен шал, чиито краища се вееха — жизнерадостно над раменете му. Шалът беше в пълна дисхармония с покритото му с белези лице и огромния му счупен нос. Хари приличаше на боксьор, който е загубил прекалено много рундове. Ранният пролетен вятър беше хладен и с неприятно усещане за влага, но на Хари не изглеждаше това да му прави впечатление, докато крачеше напред с килнатата си шапка, кацнала наперено върху главата му.

Не можеше да се каже същото обаче за спътника му.

— Ис’ъм да ’нам кой пази с’а двореца — мърмореше недоволно Бърт. Той бе с половин глава по-нисък от Хари и се бе свил в яката на зеленото си палто като костенурка. Около лицето и оръфаната си перука беше увил огромен сив шал, от който главата му изглеждаше неестествено огромна.

— Да ни пра’и посред бел ден с неква женуря!

— Дузина от момчетата са в двореца — изтъкна Хари. — Както и Боб.

— Боб! Исусе, Боб — каза Бърт с отвращение. — Боб не мо’е да опази и котка.

— Кат’ не е кьоркютюк пиян, мо’е — разумно отбеляза Хари.

— Той е винаги пиян кат’ кирка.

— Внима’ай с езика — каза Хари и след това допълни към Сайлънс: — Липс’а му следобедния чай на нашия Бърт и зат’ва е малко докачлив. Обикновено нашият Бърт е най-кроткият човек на света.

Сайлънс се загледа в „нашия Бърт“, който се изплю през липсващите си два предни зъба и почти улучи едно преминаващо псе. Тя малко се съмняваше, че бандитът изобщо някога беше в добро настроение — с чай или без чай, — но мъдро реши да не споделя мнението си на глас. Каквато и да бе причината, струваше й се, че Хари изпитва някаква симпатия към нея, и нямаше желание да разваля разбирателството им.

Ако щеше да живее с Мики О’Конър — Чаровника, щеше да има нужда от приятелско лице наоколо.

Мили Боже. Чак сега, докато вървеше през мръсните улици на „Сейнт Джайлс“, тя осъзна с пълна сила значението на решението си. Беше обещала да живее в къщата на най-прочутия мъж в „Сейнт Джайлс“ — мъж, когото тя мразеше и от когото се страхуваше вече повече от година. Каквито и остатъци порядъчност да беше успяла да си възвърне през изминалите месеци, след като репутацията й бе съсипана, сега със сигурност всичко щеше да отиде по дяволите. Но какъв избор имаше? Веднъж да погледнеше личицето на Мери Дарлинг и беше готова да мине през огъня заради нея.

Сайлънс потрепери и уви пелерината си още по-плътно около тялото си. Всъщност Мики О’Конър никога не я бе наранявал — не и физически, — а и имаше Хари за съюзник. Щеше да разчита на собствените си сили, да стои настрана и да избягва компанията на Мики Чаровника и неговите хора, колкото се може повече, докато враговете му бъдат победени и тя можеше да си отиде вкъщи.

А се молеше това да е скоро.

Тя зави по една малка уличка и видя пред себе си скромната врата на Дома за злочести пеленачета и подхвърлени деца. Това беше временната сграда, в която за съжаление сиропиталището се помещаваше, откакто пожар беше изгорил старата къща преди една година. В момента се строеше нова, но поредица от несполуки бяха забавили преместването им на новото място.

Вратата се разтвори още преди Сайлънс да стигне до нея.

— Открихте ли я? — Нел Джоунс, най-доверената прислужница в сиропиталището, я погледна с очакване, но яркосините й очи помръкнаха, когато видя празните обятия на Сайлънс. Лицето й бе зачервено, а около ухото й висеше къдрица руса коса — по целия й раздърпан вид си личеше колко е притеснена за Мери Дарлинг.

— Намерих я — побърза да каже Сайлънс. — Но… дълга история е.

— Кои са тези двамата? — подозрително попита Нел, хвърляйки по един поглед на Хари и Бърт.

— Ний сме джентълмените, коит’ се погрижиха господарката ти да се прибере безопасно у дома — каза Хари. Той свали смачканата си тривърха шапка, разкривайки оредяваща рошава кафява коса, и се поклони доста елегантно, като се има предвид ръста му.

— Хм — изсумтя Нел, въпреки че тонът й вече не беше толкова рязък. — Най-добре влезте тогава.

Входният коридор на сиропиталището беше тесен и претъпкан и когато двамата мъже влязоха в него, те сякаш не само изпълниха малкото останало свободно пространство, но и отнеха въздуха вътре.

За секунда Нел ги изгледа неодобрително, след което се обърна към малкото момче, което надничаше любопитно зад нея.

— Джоузеф Тинбокс, отведи тези… джентълмени отзад в кухнята и кажи на Мери Уитсън да им приготви чай.

— Т’ва е доста мило от ваша страна, гос’жо — засия Хари.

Сайлънс се изненада, като видя, че Нел се бори да запази строгото изражение на лицето си.

— И гледайте нищо да не изчезне — кисело добави прислужничката. — Знам точно какво и къде има в тази кухня чак до бутилките с оцет.

Хари сложи ръка на сърцето си.

— Ще държа Бърт под око да не свие някоя лъжица или нещо друго.

Бърт изсумтя възмутено, след което Джоузеф Тинбокс ги поведе към кухнята.

— Побързай — каза Сайлънс на Нел, докато вървеше към стълбите. — Трябваше да оставя там Мери Дарлинг и искам да се върна възможно най-бързо.

— Къде да се върнете? — проплака Нел, докато задъхано тичаше след Сайлънс по стълбите.

— В къщата на Мики О’Конър.

— Мили Боже! — промърмори Нел. — Натам ли хукнахте, след като прочетохте онази бележка? При онзи дявол?

Когато тази сутрин Сайлънс се върна от пазар, тя откри, че по някакъв начин Мери е изчезнала от сиропиталището. Незабавно всеки, който беше в къщата — всичките двайсет и осем деца, три прислужнички и единственият слуга, започнаха да я търсят. Но Сайлънс изобщо не се и сети за Мики Чаровника, докато часове по-късно не пристигна онази мистериозна бележка.

— Бележката беше от мистър О’Конър, който пишеше, че може би у него има нещо, което искам — останала без дъх каза Сайлънс, докато се изкачваха до най-горния етаж на къщата. Там под стрехата беше стаята, която деляха двете с Мери Дарлинг. — Той е баща на Мери.

— Какво? — Нел най-накрая я настигна и хвана Сайлънс над лакътя. — Откога го знаете това?

Сайлънс прехапа устната си.

— Подозирах го от известно време. Спомняш ли си тайнствения обожател на Мери? Онзи, който оставяше подаръци за нея на прага ни?

— Да, — Нел се отпусна на тясното легло в стаята на Сайлънс, а по хубавото й лице се изписа тревога.

— Преди няколко месеца, точно преди Коледа, той ми остави къдрица черна коса. Сайлънс издърпа малко сандъче изпод леглото, след което се изправи и погледна Нел. — Къдрицата беше същата като косата на Мери Дарлинг.

— И мислите, че Мики О’Конър я е оставил за вас?

— Не знам — сви рамене Сайлънс. — Но трябва да е бил той. Мисля, че миналата есен го зърнах да ни наблюдава двете с Мери Дарлинг един-два пъти.

— Ако той й е баща, защо му е на Мики О’Конър да ви я оставя?

— Каза, че се опитвал да я защити от враговете си. — Сайлънс започна да хвърля дрехи в сандъка. — Може би си е мислил, че е скрита на сигурно при мен. А може би просто е играл на някаква игра за собствено забавление.

Нел поклати глава зашеметено.

— Ами майката на бебето? Тя със сигурност също е имала думата по въпроса.

Сайлънс замръзна с ръка, протегната към закачалката, на която висеше една от рокличките на Мери. Обърна глава и се втренчи в Нел.

— Майка й… Мили Боже, той изобщо не спомена жената.

— Може би е мъртва — смръщи се Нел. — Мислите ли, че Мики О’Конър се е женил? Никога не съм чувала за нещо подобно, но той е потаен негодник.

— Не знам. — Сайлънс взе рокличката с треперещи пръсти и внимателно я сложи в сандъка, преди да затвори капака му.

— Знам единствено, че засега трябва да отида да живея с него.

— Какво? — Нел тревожно скочи на крака.

Сайлънс погледна сандъка.

— Той каза, че Мери е в опасност заради враговете му и няма да позволи тя да напусне дома му. Ако искам да бъда с нея, трябва да живея в дома му.

Нел повдигна сандъка от едната страна.

— Но след онова, което ви причини… — простена прислужницата.

— Нямам друг избор, не виждаш ли? — Сайлънс вдигна сандъка за другия му край и двете заедно го понесоха през вратата.

— Ами сиропиталището…

— О, Божичко! — Сайлънс спря и се втренчи в Нел.

Беше толкова заета да се тревожи за Мери Дарлинг, че не бе помислила какви ще са последствията от действията й за дома. Миналата година няколко благородни дами бяха станали благодетелки На Дома за злочести пеленачета и подхвърлени деца — все жени, които изключително много държаха на приличието и добрата репутация. Домът разчиташе на техните дарения. Ако те разберяха, че Сайлънс живее в дома на мъж — на пират, — без да има брак с него…

Очите на Сайлънс се разшириха.

— Не бива да позволяваш на никого да узнае къде съм. Можем да кажем, че съм заминала да посетя някоя болна леля в провинцията.

— Ами мистър Мейкпийс? — промърмори Нел, докато слизаха по стълбите. — Какво да кажа на него?

Сайлънс се спъна и за малко да изпусне своя край на сандъка. Беше забравила, че ще трябва да се справи и с неодобрението на Уинтър. Брат й бе заминал за Оксфорд по работа и затова не бе у дома, когато установиха липсата на Мери Дарлинг. Сутринта на Сайлънс отчаяно й се искаше брат й да е тук, за да й помогне в търсенето на момиченцето. Сега обаче бе благодарна, че не е тук. Уинтър беше добър човек, работеше като учител и освен това ръководеше сиропиталището, само че Сайлънс ни най-малко не се съмняваше, че брат й по-скоро би я заключил в стаята й, отколкото да й позволи да отиде при Мики О’Конър.

Самата мисъл я накара да забърза крачка.

— Наистина съжалявам, Нел, че те натоварвам ти да кажеш на Уинтър, но не мога да остана. Трябва бързо да се връщам при Мери Дарлинг.

— Разбира се, че трябва — решително каза Нел.

Сайлънс й се усмихна.

— Нищо от това не е по твоя вина и мистър Мейкпийс ще разбере.

— Наистина се надявам да сте права, гос’жо.

Когато слязоха на първия етаж, Сайлънс беше обляна в пот от усилието и от притеснение. Уинтър трябваше да си дойде чак след няколко дни и въпреки това Сайлънс подскочи, когато вратата на кухнята се отвори.

— Да взема ли туй? — попита Хари, приближавайки се с кифла в едната ръка. Той хвана едната дръжка на сандъка и с лекота го метна на широкия си гръб.

Нел изправи гръб, сложи ръце на кръста си и го изгледа гневно.

— Внимавай да не изпуснеш нещата на господарката ми.

— Разбира се — мило отвърна Хари и си спечели изпълнено с отвращение изсумтяване от страна на Бърт.

Нел погледна към Сайлънс и лицето й се сбръчка цялото.

— О, гос’жо! — Тя хвърли престилката върху лицето си и изрида.

— Всичко е наред, Нел, наистина — безпомощно каза Сайлънс.

Не знаеше дали сама вярваше на думите си, но какво друго можеше да каже? И нейните очи бяха пълни със сълзи. Беше живяла в сиропиталището малко повече от година, тук беше научила за смъртта на съпруга си Уилям, тук бе открила, че може да е нещо повече от само съпруга — че може да стои на собствените си два крака и да бъде полезна на другите. А сега си тръгваше изведнъж и без предупреждение. Имаше чувството, че цялата земя под краката й се тресе. Тя нямаше дом сега — всъщност нямаше такъв от смъртта на Уилям, — единственото, което имаше, беше Мери Дарлинг.

— Ще се върна — прошепна тя, без да е сигурна дали казва истината.

Нел пусна надолу престилката си. Лицето й бе зачервено и влажно, а русата й коса се бе измъкнала от фуркетите. Тя решително застана пред Хари и заби пръст в гърдите му.

— И да се грижиш за нея, чуваш ли ме, грубиян такъв? Ако дори косъм падне от главата й, ще отговаряш пред мен.

Заплахата й към извисяващия се над нея Хари беше нелепа. Сайлънс примигна, Бърт се намръщи, но Самият Хари остана напълно сериозен. Той нежно пое ръката на Нел в своята голяма лапа и разтвори пръстите й, така че да ги положи върху широките си гърди точно над мястото, където трябваше да е сърцето му.

— Не се притеснявайте, гос’жо — беше всичко, което каза. — Не се притеснявайте.

Сайлънс излезе през вратата, а вятърът блъсна полите й в краката й, докато тя поемаше към своя нов живот.

 

 

Чарли Грейди, по-известен като Викария на „Уайтчапъл“^[5], си наля халба бира. На някой можеше и да му се стори странно слабостта му към бирата, като се имаше предвид, че той контролираше дестилирането на почти всяка проклета капка джин в „Уайтчапъл“, а всъщност и в целия „Ийст енд“^[6]на Лондон, но това беше положението. Чарли харесваше бира и затова пиеше бира.

Дори на някой да му се стореше странно любимото му питие, ами… никой не бе толкова глупав, че да му го каже в лицето.

— Какво разбра? — попита той и се загледа в пяната, която постепенно слягаше в халбата. Нямаше нужда да вдига очи, за да знае, че стоящият пред масата му Фреди е забил поглед в собствените си доста големи по размер обувки.

— Днес прибра малката в двореца си. — Фреди беше едър мъжага, който беше по-умен, отколкото изглеждаше, но се скъпеше на приказки.

Чарли се ухили, като само едната половина на лицето му се раздвижи.

— Винаги е бил умник, Мики Чаровникът. Трябва наистина да го е страх какво бих направил на бебето, че да я извади от скривалището й и да я отведе в двореца си.

Фреди се размърда неспокойно.

— Има и още.

— Ай?

— Някаква жена отиде да го види.

Чарли се изсмя, а звукът наподоби странно пращене.

— Това не е никаква новина. — Той погледна нагоре и успя да види как Фреди побърза да отклони очи.

Белязаното лице на Фреди пламна.

— Тази е различна.

— Защо мислиш така?

— Тя е онази, която живееше в дома за сираци — онази порядъчната. Дето се грижеше за бебето.

Чарли наведе глава и усети подръпването от старите белези по лявата част на лицето и врата си.

— Аха, ето това е новина. Мики Чаровникът не ги харесва много тези порядъчните, нали?

Фреди разумно предпочете да замълчи. Чарли отпи от бирата си и тръпчивият вкус на хмел се стече надолу по гърлото му. След това остави халбата обратно на масата и взе заровете с лявата си ръка — онази, на която палецът и показалецът преди време се бяха превърнали в грабливи птичи нокти. Имаше тези зарове от дълги години и от употреба бяха станали гладки, боята се беше изтрила от точките, а ъглите се бяха заоблили. Бяха стари негови приятели и когато ги хвърли нежно, те се търкулнаха почти безшумно по обикновената дъсчена маса.

Двойка и тройка. Петица. Ах, петицата можеш да е на добро или на много добро, зависи… Зависи…

Миналата есен беше имал планове да се премести в „Сейнт Джайлс“. Смяташе да превземе цялото производство на джин там и да стане кралят на джина в цял Лондон. Тези планове бяха съсипани от един благородник, който не се бе побоял да взриви собствената си спиртоварна — и така да изпрати в небитието и половината от хората на Чарли. Но оттогава беше минало време и Чарли си беше стъпил пак на краката.

А и сега вниманието му беше насочено другаде.

— Моята Грейси е мъртва и погребана. И онова, което тя искаше, което ми пречеше да направя… то също е мъртво. — Чарли се загледа като омагьосан в костените зарове. Те сякаш му намигаха лукаво. — Сега вече всичко е възможно и Мики О’Конър — Чаровникът ще стори добре, като се погрижи за своите женски.

Чарли вдигна очи точно навреме, за да улови ужасения поглед на Фреди.

— Най-добре ще да е шпионинът ни да разучи какво означава тази жена за Мики, не мислиш ли?