Елизабет Хойт
Скандални желания (8)

Осма глава

Сайлънс се събуди от сън, в който един ангел пееше. Ангелът беше висок й строг — като ангел, издълбан във вратата на някоя готическа църква. Някакво създание от друг свят, въплъщение на добродетелта, но и лишено от съчувствие. Гласът му беше нисък и сладък и я стопляше отвътре като горещ мед, карайки костите й да се отпуснат в блаженство — въпреки че знаеше, че ангелът е опасно същество от друг свят. Че трябва да е нащрек.

Тя остана за момент да лежи неподвижно в голямото легло, като примигваше сънливо.

А след това осъзна, че песента на ангела продължаваше да се чува, въпреки че вече беше будна.

Сайлънс седна в леглото. Омайно красивият глас идваше от полуотворената врата към стаята на Мики О’Конър.

Тя стана, придърпа един шал около раменете си и погледна към креватчето на Мери Дарлинг. Беше празно, но това не я разтревожи. Беше разпознала гласа, който чуваше. Движейки се колкото може по-безшумно, тръгна към свързващата двете стаи врата.

От гледката, която се разкри пред очите й, дъхът й секна. Мики О’Конър стоеше с гръб към нея до камината в другия край на стаята. Беше облечен само с тесни черни бричове и високите си ботуши, а горната част на тялото му беше гола. Широкият му гръб бе гладък и с маслинен оттенък, мускулите по раменете и ръцете му бяха стегнати и изкусителни. А той пееше и гласът му беше прекрасен, висок тенор. Това беше най-прекрасната песен, която някога бе чувала в живота си. Как бе възможно Мики О’Конър — човек с черна като катран душа — да има глас, на който и ангелите можеха да завидят?

Той внезапно се извърна и тя видя, че Мери Дарлинг е в обятията му, притисната към силната му гръд. Розовата бузка на малкото момиченце бе доверчиво прилепена към него, а очите й бяха затворени и тя спеше. Ръката му нежно и успокояващо я галеше по мастилените къдрици.

Сайлънс трябва да беше издала някакъв звук, защото очите му се стрелнаха към нея, но това не прекъсна песента му.

Баща ми и майка ми

В оназ далечна стая спят

Прегърнати лежат те там

И ний с теб можем тъй

Затуй прегърни ме, либе мое

И с дъха си свещта угаси.

Тя усети, че лицето й пламва от тези думи, въпреки че те бяха само част от песента. Той не ги казваше на нея. Те просто бяха текстът на една стара балада.

Знаеше всичко това и все пак не можеше да откъсне очи от неговите. Те бяха така черни и сякаш й казваха нещо, нещо различно от песента, която пееше така красиво. Сайлънс вдигна ръка и я притисна към корема си, за да потисне треперенето си отвътре.

Песента му свърши с една ниска, ясна нота, но той продължи да я гледа.

Сайлънс прочисти гърлото си, опасявайки се, че гласът й ще прозвучи дрезгаво.

— Спи ли?

Той примигна, сякаш и той се пробуждаше от някакъв сън, и погледна надолу към Мери Дарлинг.

— Ай, мисля, че да — престана да ми се сърди.

Сайлънс усети как по лицето й се разлива огромна усмивка на облекчение.

— Сърдеше ли се? О, колко хубаво!

Той я стрелна с поглед и повдигна едната си вежда.

— Научили сте детето да ме тормози, така ли?

— О, не — побърза смутено да му отвърне тя. Нима той наистина си мислеше, че дъщеря му би го тормозила нарочно? Що за глупава мисъл! — Просто тя беше толкова апатична. Ако вече е достатъчно добре, че да капризничи, значи оздравява.

— Аха. — Той погледна надолу към личицето на детето и в погледа му почти се четеше нежност. — Тогава ще съм на върха на щастието, когато тя започне да се къса от рев.

— Така трябва — каза Сайлънс и прекоси стаята към него, за да вземе спящото дете нежно в обятията си. Мери измърмори нещо и се сгуши към гръдта й. Сайлънс тревожно се вгледа в нея. Бузите на детето бяха розови, но предишната ярка червенина вече я нямаше, а телцето му не гореше като по-рано. Слава Богу!

Сайлънс погледна Мик с усмивка.

— Знам, че аз ще съм щастлива — едно врещящо дете е много по-добре от такова, което е прекалено тихо.

— Ай — каза той, докато очите му светеха с тъмна светлина. — Вярвам ви.

За да избегна погледа му, тя сведе очи обратно към спящата Мери. Трябваше да се махне от тази стая, но някак си не й се искаше.

— Имате красив глас.

Той изсумтя.

— Така ли?

Тя го погледна, изненадана от пренебрежителния му тон.

— Сигурно знаете, че е така.

Той направи физиономия.

— Ай, предполагам, че съм добър в това. Доста време си изкарвах хляба, като пеех, когато бях момче. — Той видя въпросителния й поглед. — Когато у дома нямаше нищо за ядене, мама ме водеше долу на ъгъла на улицата. Слагаше една носна кърпа на земята в краката ни и пеехме за стотинки. Отнемаше минути или часове, а понякога и цял ден, докато спечелим достатъчно за вечеря.

Сайлънс преглътна. Той говореше така небрежно за това как е просил за храна, но тя знаеше вече, че тези спомени му бяха оставили ужасни белези.

— На колко години бяхте тогава?

Той наведе глава и се замисли.

— Не съм много сигурен. Един от най-ранните ми спомени е как заставаме на ъгъла през една мразовита зимна нощ.

— Колко ужасно!

Той я погледна язвително.

— Има и по-лоши начини да изкарваш пари.

Тя прехапа устната си. Вярно беше, че в „Сейнт Джайлс“ имаше много по-лоши начини да изкарваш пари. Мнозина идваха в Лондон от провинцията, от Шотландия и Ирландия, и дори от континента. Бяха прекалено много за работата, която можеше да се намери. Понякога виждаше жените, които се прибираха у дома сутрин, след като бяха обикаляли улиците цяла нощ. И не бяха само жени, които обикаляха улиците. Имаше и деца — и момичета, и момчета.

Сайлънс погледна крадешком към Мики О’Конър изпод миглите си. Той беше красив, с тъмни и чувствени очи, е жива уста, с гъста и черна коса. Сигурно и като дете е бил красив, помисли си тя — твърде красив…

— Вие сте ирландец — изведнъж каза Сайлънс и усети как бузите й пламват. В Лондон имаше много ирландци и почти никой не ги харесваше.

Той се усмихна и в ъгълчетата на устата му се появиха трапчинки.

— Ай, мама дошла тук от Ирландия, за да търси работа. Майка й била вдовица с десет деца — или поне така ми е разказвала. Никога не съм срещал ирландската си рода, защото тя дошла тук сама. — Той наклони глава, докато обличаше отново ризата си, която преди беше оставил на облегалката на близкия стол. — Обзалагам се, че вашето семейство е доста по-различно.

Тя кимна.

— Семейството на баща ми живее в Лондон от поколения. Майка ми е от Дорсет и роднините й продължават да живеят там, въпреки че не ги виждаме често.

— Знам, че имате сестра и брат — каза той.

— Всъщност две сестри и трима братя — отвърна тя с лека усмивка. — Аз съм най-малката от шест деца. Най-голямата е Верити — тя ни отгледа двете с Темперанс, когато майка ни умря. Следва Конкорд, който пое пивоварната на баща ни след смъртта му. И двамата са женени и имат свои семейства. Следващият ми брат е Ейса, но не знам с какво точно се занимава — той е нещо като черната овца в семейството. Преди Темперанс ръководеше сиропиталището, но след това се омъжи за лорд Кеър. Уинтър е най-малкият ми брат и малко по-голям от мен.

Сайлънс внезапно спря да говори, леко останала без дъх. Сигурно я мислеше за някоя глупачка да бъбри така за семейството си. Замисли се, че макар да не бяха богати, животът й като дете със сигурност е бил много по-охолен от неговия. Но той се бе издигнал доста нависоко в своя свят — в света на просяците и крадците. По негов си начин Мики О’Конър беше преуспял човек.

— Имали сте щастливо детство. — Думите му бяха твърдение, но Сайлънс някак си имаше чувството, че идеята за щастливо детство му бе много чужда. Мили Боже, що за детство бе имал той?

— Да, бях щастлива — простичко отвърна тя. — Баща ми беше строг, но обичаше всичките си деца и се погрижи всеки от нас да получи подходящо образование. Може и да не бяхме богати, но винаги сме имали достатъчно за храна и дрехи.

Без да се изненада от думите й, той кимна.

— Бил е добър родител.

— Ами вашето семейство? — несигурно попита тя. — Каква е работила майка ви, когато е дошла в Лондон?

Той сви рамене.

— Чувал съм, че преди да се родя, е била предачка известно време.

— А след това? — прошепна Сайлънс.

Той я погледна, а лицето му стана каменно.

— След това срещна едно чудовище.

Сайлънс покри главичката на Мери с ръка, сякаш за да я предпази. Колко лош трябва да е някой, след като един речен пират го считаше за чудовище?

Красивата уста на Мики се бе извила в отвратителна гримаса, а гласът му беше дрезгав и нисък.

— Това чудовище я омагьоса със сладките си приказки. Той много добре прикриваше злото в себе си. Прикриваше го, докато не я оплете така в мрежите си, че тя повече не можа да се освободи от тях. Той я взе и я направи своя, така я заслепи, че тя никога не успя да извърне изцяло поглед от неговите тъмни очи, никога не успя отново да мисли, без гласът му да кънти в главата й. Той имаше спиртоварна и тя му помагаше да прави джин. Когато спиртоварната не изкарваше достатъчно пари, тя продаваше тялото си заради него, прекарваше нощите по улиците и изпразваше джобовете си пред него, когато се прибираше у дома. Понякога той я изпращаше навън, дори да имаше пари, и тя тръгваше безропотно — толкова силно беше влиянието му над нея. Това беше неговият начин да я държи здраво под юмрука си. Да я държи омагьосана.

— А баща ви? — смело попита тя. Или той бе заченат през някоя от онези нощи, в които майка му бе на улицата?

Той просто я погледна с онези свои красиви черни очи и не й отговори.

 

 

Мик наблюдаваше как цветът се отдръпва от лицето на Сайлънс. Дали просто изпитваше отвращение от бедняшкото му минало и от факта, че майка му беше курва? Или я беше грижа поне малко за него? Дали у нея имаше поне мъничко съчувствие за самия дявол?

Тя стоеше пред него, облечена само с протрита нощна риза и също толкова протрит шал, и гушкаше в обятията си дъщеря му. Само от тази гледка се бе възбудил. Беше облякъл ризата си, но я остави да виси свободно над бричовете му в опит да прикрие огромната си ерекция. Ризата на Сайлънс стигаше само до бедрата й. Краката й по-надолу бяха гладки и деликатно оформени. Ако присвиеше очи, можеше да различи сянката на очертанията на ханша й. Помисли си, че може би вижда и един тъмен триъгълник, но това най-вероятно беше просто плод на обзетия му от страст мозък. Само че членът му явно не се интересуваше кое бе фантазия и кое — реалност.

Тази жена нямаше ли чувство за самосъхранение, зачуди се раздразнено той. Тя знаеше какво представлява той, познаваше лишената му от способност за разкаяние жестокост и въпреки това стоеше полуоблечена пред него и невинно като агне не съзнаваше какво прави. Само че това не беше изцяло истина. Погледът му слезе към къдравата черна коса на детето. Сайлънс се бе тревожила за него. Любовта й към малката я бе направила уязвима и той усети копнеж да ги защити — и жената, и майчината любов, която тя изпитваше. Тази любов вътре в нея бе по-ценна от всичкото злато в тронната му зала.

— Аз… аз не мога дори да си представя колко ужасно е било детството ви — каза тя.

Той примигна и се замисли за какво говореха.

— Няма значение. Моята история често се среща в „Сейнт Джайлс“.

— Но не трябва да е така. Майка ви е трябвало да ви защити. — Той рискува да я погледне и видя, че хапе долната си устна, а в очите й има несигурност. Той почти изстена.

Повдигна подигравателно едната си вежда.

— Не е ли такъв редът на света, в който живеем? Деца се раждат от грях и се научават да се грижат за себе си, още щом проходят. Защо моето детство да трябва да е било по-различно?

— Защото не сме животни — каза простичко тя. — Заслужавали сте нещо по-добро.

Смехът му прозвуча като лай, с който се опита да прикрие проклетата болка, която предизвикаха думите й в гърдите му.

— Може би във вашия свят…

— Но също и във вашия!

— Всеки го е грижа само за него си и за никой друг — каза той й изведнъж се почувства ужасно изморен от този разговор. — Независимо дали е във вашия, или в моя свят. Мама не беше по-добра или по-лоша, от която и да е друга майка и аз не заслужавах повече. Глупаво е да мислите другояче.

— Не! — Той усети докосването на пръстите й върху ръката си и изненадано сведе поглед: тя го бе хванала над лакътя и го държеше с неподозирана сила. Той вдигна очи и видя, че нейните искряха насреща му със зелено-кафяв огън. — Може и да не съм толкова изтънчена като вас. Може и да нямам постоянно любовници, които да сменям. Може и да не живея романтичния живот на речен пират, но знам това, Мики О’Конър: всяко дете заслужава любяща майка. И една майка, която наистина обича детето си, би направила всичко — всичко, — за да го защити и предпази.

Той се загледа в обзетото й от силна емоция лице — нежните й бузи горяха от страст, устните й бяха налети в розово-червено, а после погледна и малкото дете, което тя продължаваше да притиска като орлица в обятията си, и усети, че пропада, че се преобръща безпомощно, а всяка мисъл в главата му изчезва. Тя спря дъха му с това простичко откровение: Една майка трябва да защити детето си. Нещо се освободи в гърдите му.

Мили Боже, той искаше тази жена.

Докато гледаше надолу към нея, си спомни за студените нощи по улиците, за кожения ремък върху гърба си, както и за онзи последен, ужасен сблъсък.

— В такъв случай може би майка ми не ме е обичала истински — прошепна той.

Изведнъж великолепните й очи плувнаха в сълзи.

— Може би. Но това не означава, че не сте заслужавали да бъдете обичан.

И той не можа да се спре. Тя ридаеше — за него. Той докосна устните й със своите и за разлика от първата им целувка, тази беше почти непорочна. Той не можеше да привлече тялото й към себе си, защото детето все още беше между тях. Но въпреки това успя да вкуси мекотата й. Той скри грабливите си нокти и леко притисна устата си към нейната, нежно както крилата на пеперудата погалват някой цвят. Тя издаде лек звук и той наклони настрани главата си, ближейки нежно около устата й. Членът му опъваше плата на бричовете му, но той не пристъпи към никое от обичайните си действия, които да доведат нещата към нещо повече. Усещаше странно задоволство, въпреки че вкусваше само устните й. Вкусваше самата Сайлънс.

Когато най-накрая отдръпна главата си, видя, че красивите й очи бяха премрежени.

Той леко се усмихна и погали с пръст меката й буза. Тя наведе глава към дланта му, сякаш без да се замисли. Той гледаше как пръстът му продължава надолу по елегантната й шия, минава по ключицата й и после по заоблената й лява гърда, която се подаваше леко над деколтето на ризата й.

Той преглътна мъчително, все така втренчен в смуглия си пръст върху нейната кадифена кожа.

— Трябва да си вървите.

Той вдигна очи към нейните.

Не знаеше какво видя тя в неговите, но каквото и да бе, то я накара да се извърне, без да продума. Тя избяга от стаята.

Мики изруга под носа си и отпусна глава срещу стената. Членът му продължаваше да пулсира гневно, притиснат към панталоните му. Едно време просто щеше да накара да му извикат някоя курва. А сега подобна перспектива не му донесе никакво удовлетворение. Можеше да има жена, готова да му се отдаде, жена, която щеше да направи всичко, което поискаше от нея, дори и най-екзотичните секс игри, но вместо това плътта му копнееше само за една жена.

Жена, която бе така силна в своята майчина любов, както беше той като дете, решено да оцелее.

Самата мисъл за нея — за червенината, която бе заляла лицето й, за розово-червените от целувката им устни — накараха членът му да подскочи с копнеж.

Мики изруга отново и разкопча предницата на бричовете си. Никога не се бе лишавал, от каквото и да е удоволствие. Той се пресегна вътре в панталоните си и извади налятата си с кръв плът. Погледна надолу и видя, че на върха бе избила течност и караше главичката му да блести. Той плю в дланта си и взе пениса си в ръка.

Исусе, какво ли щеше да направи тя, ако знаеше какво върши той сега? Буреносните й очи щяха да се разширят от шок — бе убеден в това, — ако можеше да го види, но дали нямаше да има и поне мъничко заинтересованост в тях? Той се изсмя беззвучно при тази мисъл и си я представи седнала на стола пред камината му как го наблюдава да държи члена си между стиснатите си пръсти. Клепачите й щяха да се спуснат надолу от желание. Може би щеше да отпусне главата си назад и така да разкрие нежната си пулсираща вена на шията си.

Той изстена и започна да движи по-бързо ръката си около изпълнения си с напрежение жезъл. Дали тя щеше да разтвори крака? Ако го стореше, той щеше да се приближи. Може би щеше да коленичи в краката й, все още болезнено твърд, и бавно щеше да повдигне вехтата й риза. Щеше да разкрие белите й бедра, нежната гънка, която делеше крака от корема й, както и онова място, където растяха нежни, къдрави косъмчета. Дали венериният й хълм щеше целият да е покрит или само цепката й щеше да е скрита от погледа?

С ръмжене Мики оголи зъби, докато въртеше бедра и с другата си ръка галеше собствения си корем и бедра, докато не стигна до стегнатите си топки и не ги сграбчи.

Щеше да прокара палец през сладките й гънки, щеше да гледа как се разтварят пред него, щеше да поеме аромата на нейното желание. И когато положеше устата си върху нея и засмучеше, тя щеше да извие гръб под него. Щеше да притисне с длан корема й, за да я задържи, но въпреки това тя щеше да извика…

Той стигна до върха и усещането го заля като мощна вълна, карайки го да стене, докато изливаше семето си на пода.

Остана облегнат на стената, докато продължаваше да гали болезнената си плът. Ако само мисълта за сношаване със Сайлънс предизвикваше подобна експлозия у него, какво ли щеше да се случи, ако наистина я оближеше? Устните му се извиха в усмивка. Беше готов да заложи следващата си плячка, че онзи неин съпруг пуритан никога не й бе доставял удоволствие по този специален начин. Толкова много би дал, за да бъде първият, който ще ближе сладкото й котенце.

Ако тя някога му позволеше…

 

 

Мили Боже.

Сайлънс внимателно, тихичко, затвори свързващата врата към стаята на Мики О’Конър и се облегна на нея, притискайки длан към гърдите си. Усещаше как сърцето й бие твърде бързо.

В същия миг, в който открехна свързващата врата и надникна в другата стая, разбра, че не трябва да вижда случващото се там. След разговора им тя се бе прибрала в собствената си спалня и бе оставила Мери обратно в креватчето й, след което се бе върнала да му каже нещо… Но вече не си спомняше какво беше то… Гледката отвъд вратата бе прогонила всяка мисъл от главата й. Главата на Мики О’Конър беше извита назад, жилите по силния му врат бяха опънати от напрежение, черните му бричове бяха разкопчани, а ръката му работеше върху мъжествеността му.

Гледката просто… я омагьоса.

Веднага трябваше да затвори вратата. Изобщо не биваше да се осмелява да поглежда отново към онова, което очевидно беше много интимен момент. Но по някаква причина тя не намери сила в себе си да затвори вратата. Не беше просто от любопитство. Беше нещо повече. Беше разговаряла с Мики О’Конър. Не като молител, застанал пред пират, а като едно човешко същество с друго. Това простичко действие — да говорят — беше променило всичко. Тя вече не мислеше за него само като за пират. Беше се превърнал в човек, в жив, дишащ човек. Човек, който можеше да бъде наранен.

Човек, към който тя можеше да почувства привличане.

И след като вече бяха преминали тази граница, тя повече не можеше да се върне назад. Той вече беше нещо истинско за нея и докато пиратът предизвикваше страх и ужас и дори отвращение, човекът — истинският човек под повърхността — безкрайно я привличаше.

Затова тя остана при процепа на вратата и гледаше, останала без дъх, докато Мики О’Конър правеше нещо всъщност много земно. Докато го гледаше, си спомни за целувката му. Тя не беше като първата им целувка. Онази беше дива, еротична и заредена с гняв. Не, целувката, която току-що й бе дал, беше сладко-нежна — толкова нежна, че тя усети как пропада безпомощно. Той беше този, който се бе отдръпнал, той беше този, който й каза, че трябва да си върви.

Сайлънс се върна на пръсти в леглото си и легна, докато продължаваше да диша учестено. За какво ли мислеше той, докато движеше ръката си по пениса си? Дали мислеше за нея? Цялата пламна дори от самата мисъл за подобна възможност, но пък едва ли беше съвпадение, че правеше това точно след целувката им. Мисълта, че беше накарала един толкова силен, толкова потентен мъж да стигне дотам, че сам да удовлетвори копнежа на плътта си — заради нея… ами, тази мисъл беше възбуждаща.

Тя се загледа в балдахина над леглото си и споменът за гледката от преди малко нахлу в главата й. Пенисът в ръката му изглеждаше много голям и сякаш беше влажен, защото блестеше на светлината на огъня от камината. Тя беше омъжена в продължение на две години, но Уилям беше благоприличен мъж. Беше го зървала гол само веднъж или два пъти. Понякога, късно вечер, докато лежеше до него будна, а той спеше, се чудеше как ли изглежда, но бързаше да прогони тези мисли от съзнанието си, защото ги считаше за непристойни.

Сигурно това бе грехът на Онан^[1]. Като младо момиче часове наред се бе чудила какво точно бе направил Онан, за да разлее семето си на земята. По-късно, когато бе станала по-голяма, бе дочувала приказки оттук-оттам за онова нещо, което мъжете правели. Веднъж дори бе зачекнала темата пред Уилям с един-единствен, заекващ въпрос. Но той веднага й бе дал да разбере, че любопитството й е непристойно!

Само че онова, което Мики О’Конър правеше, не приличаше на грях. Всъщност й се стори прекрасно. Той държеше плътта си с нехайна сигурност. Явно не го правеше за първи път и при тази мисъл нещо вътре в нея се сви. Нима нямаше достатъчно жени, който да го задоволят? Или му доставяше някакво особено удоволствие да го прави сам?

Мили Боже. Заля я болка от желание по нещо, за което знаеше, че е греховно.

Желание по мъж, който сам по себе си беше греховен.

 

 

— Собственикът на „Александър“ си плати десятъка — каза Бран по-късно същия ден.

— Така ли? — незаинтересовано попита Мик.

Не беше виждал Сайлънс, откакто я беше отпратил тази сутрин, но целувката им го преследваше. Дори след като се погрижи за похотта си, плътта му все още жадуваше за нея. Той се усмихна кисело сам на себе си. Една целувка. Една проста целувка, а той вече въздишаше по Сайлънс.

— Мик?

И изглежда, че даже забравяше къде се намира. Мик погледна към лейтенанта си.

— Ще трябва да повториш, Бран, момчето ми. Страхувам се, че главата ми е в облаците.

— Главата ти е в облаците, откакто доведе тук мисис Холингбрук — каза Бран с глас, който стана дрезгав в края на изречението.

Мик седеше на стола зад бюрото си, като дългите му крака бяха небрежно преметнати над подлакътника. Сега той бавно се изправи и остави краката си да паднат тежко на земята.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

Момчето издържа на погледа му — подвиг, на който мнозина по-възрастни и по-яки мъже не бяха способни. Мик забеляза, че челюстта на Бран е потъмняла от наболата му брада. Преди година — година и нещо беше трудно да се различи дори някакъв мъх по бузите му. Сега и раменете му изглеждаха по-тежки — и дали не бе станал по-висок с един-два сантиметра? Може би беше крайно време Мик да спре да мисли за Бран като за момче.

— Винаги си ми казвал, че един мъж трябва да взима решенията си с главата си, а не с члена си — каза Бран. — Казвал си ми, че мъж, оплетен от жена, не може да разсъждава трезво. Че се излага на опасността да стъпи накриво, а стъпи ли накриво, това може да го съсипе.

Мик наклони глава й замислено огледа Бран.

— Гледай ти, момчето ми, нямах никаква представа, че взимаш толкова присърце, каквото казвам.

Бран го изгледа начумерено.

— Тя те разсейва.

Мик усети, че се ядосва.

— Ами твоята красива Финула? Нима не те е хванала за топките и за сърцето?

— Не.

— Не? — изсмя се Мик. — Хайде, Бран, няма нужда да ме лъжеш. Нашата хубава Финула наистина те обича.

— Може и да е така — каза студено Бран, — но това не означава, че и аз я обичам.

Мик присви очи.

— Значи би я зарязал, ако ти наредя да го направиш?

— Ай.

— А ако ти кажа да ми я доведеш в леглото? — меко попита Мик. — Би ли я хванал сладко за ръка и да я оставиш в моите обятия?

— На мига — заинати си Бран. — Това ли искаш?

Мик усети как ъгълчетата на устните му се извиват.

— О, не точно сега, не, но съм толкова доволен да чуя, че би станал сводник на любимата си, ако я поискам. Не бих могъл и да очаквам по-голяма лоялност.

Най-накрая Бран стана неспокоен и по врата му избиха червени петна.

— Значи това искаш.

— Така ли? — нежно попита Мик. — Не бях сигурен.

За момент Бран остана втренчен в Мик, докато вътре в него се раздвижи някаква емоция.

Мик го наблюдаваше замислено. Всички бяха настръхнали след смъртта на Шон, Майк и Пат, но изглежда имаше още нещо, което притесняваше Бран.

Мик взе решение.

— Искам ти да поведеш следващото нападение.

Очите на Бран се разшириха от изненада.

— Никога не си позволявал на друг да застава начело.

— Ай, но може би е време да го направя — каза Мик. — Нали не се опитваш да се измъкнеш?

— Не! Ще съм щастлив да водя вместо теб.

— Добре — каза Мик. — Ще съставиш план и ще дойдеш да ми го представиш, чуваш ли?

Бран се ухили и изведнъж отново заприлича на онзи хаймана, когото Мик бе прибрал при себе си преди толкова много време.

— Ай, Мик!

И за секунда излетя през вратата.

Мик се засмя. Трябваше да прехвърли тази отговорност на Бран още преди месеци. Е, поне сега го направи.

Вратата отново се отвори и в рамката й се появи грозната физиономия на Хари.

— Мистър Пепър иска да ти каже нещо.

Мик кимна.

— Кажи му да дойде.

Хари тръгна да излиза, но Мик го повика:

— Хари?

— Ай?

— Как е детето?

По широкото лице на Хари се разля усмивка.

— Мисис ’Олингбрук поиска да донесат още храна следобеда — малката яде като изгладняло вълче.

Мик се отпусна назад в стола си и едва се въздържа да не се усмихне и той.

— По-добре ли е?

— О, да — каза Хари. — Гони Лад из стаята и дори Бърт се усмихна, докато я гледаше как играе.

Едната вежда на Мик се стрелна нагоре.

— Бърт се е усмихнал?

— Ами… — Хари се замисли. — Устните му се извиха. Може и да е имал газове, но си мисля, че по-скоро беше усмивка.

— Ха — изсумтя Мик. Ако детето бе успяло да трогне Бърт, значи беше истинска магьосница. И в гърдите му се надигна някакво странно чувство, което може би приличаше на гордост.

Остатъкът от деня премина бавно, докато преглеждаше счетоводните книги с Пепър и обсъждаше с него специалните „застрахователни“ инвестиции, които счетоводителят беше направил от негово име.

Чак когато тръгна към столовата с чувство на нетърпение, изведнъж осъзна, че най-вероятно Сайлънс нямаше да слезе за вечеря. Докато детето беше болно, той бе наредил да носят храна и за двете в стаята им. Малката може и да беше вече по-добре, но Сайлънс вероятно щеше да остане край нея, за да е сигурна, че всичко е наред.

Той тръгна към мястото си, почти без да забелязва хората си. Какво имаше в тази жена, че отсъствието й лишаваше вечерята му от какъвто и да било вкус? Беше ценил всяка друга жена само заради онова между краката й. Искаше същото и от Сайлънс — в това нямаше никакво съмнение, — но освен това изпитваше и странното желание просто да разговаря с нея. Да флиртува и да я предизвиква, да я наблюдава, докато нейните необикновени очи не започнеха да искрят от гняв, притъпен от интерес и от топъл огън.

Мик седна и се загледа апатично в платото с печена гъска, раздразнен от собственото си безразличие. Беше ял безброй пъти без тази жена да е някъде наоколо и си беше напълно щастлив — дори доста щастлив. Защо тогава трябваше…

— Не обичате ли печена гъска?

Той усети как усмивката се появи върху устните му още преди да е вдигнал очи нагоре.

— Любима ми е.

Тя изглеждаше очарователно смутена — и леко срамежлива. Може би си мислеше за целувката им тази сутрин и тази вероятност накара сърцето му да забие ускорено.

Тя облиза устните си.

— Защо тогава гледате чинията така, все едно искате гъската да възкръсне, за да може да я заколите?

Той сви рамене и се облегна назад на стола си, като подпря брадичката си с една ръка и се загледа в нея. Беше поспала, откакто я беше видял за последно. Цветът на бузите й беше здрав и розов, а очите й ясни и живи. Видът й го зарадва, въпреки че роклята й го накара да се намръщи. Беше обичайната й черна рокля с бяла яка, а на главата й имаше обикновено бяло боне. Веднъж я беше видял облечена в кафяво, но това бе преди цяла година.

Как ли щеше да изглежда в искрящо синьо или много тъмночервено? Погледът му падна надолу към гърдите й, плътно скрити зад дебелия вълнен плат. Тя беше стройна, но в същото време с приятни форми. Можеше да се обзаложи, че гърдите й ще са истинска наслада за окото, стегнати в ниско изрязан смарагдов корсет, а светлата й кожа щеше да блести на светлината на свещите. Би дал…

— Вземете си малко варена ряпа — каза тя и му подаде една купа.

Мик се намръщи.

— Ряпа? На моята трапеза? Ще трябва да си поговоря с Арчи.

— Няма нужда — каза му весело тя, докато му сипваше от безформения зеленчук. — Аз вече го направих.

Той повдигна вежди.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид — каза тя, докато поемаше едно блюдо с варено телешко от Моли, — че обсъдих с Арчи храната, която сервирате на трапезата си, и добавих някои здравословни допълнения. Мисля, че бързо ще откриете колко ще се подобри храносмилането ви.

Той се загледа в нея развеселен, докато тя му сипваше и огромна купчина вдигащи пара моркови. Сипваше му в чинията, все едно беше напълно в правото си да го прави. Все едно тя бе господарката на трапезата и на дома му. Беше странно. Грижеше се за цяло домакинство от хора — пирати, прислуга, а доскоро и цял рояк курви, — но никой никога не се бе опитвал да се грижи за него. От тази мисъл по гърдите му се разля топло чувство на истинско удоволствие — въпреки че самата храна, която му сипваше, далеч не бе по вкуса му.

— Зеленчуците и хубавото английско телешко, приготвени съвсем простичко, са много полезни за храносмилането — каза тя.

Мик изсумтя. Никога не си беше падал особено, по каквото и да е варено.

— Опитайте — каза тя. Бузите й бяха порозовели, а погледът в очите й беше ясен и окуражаващ.

Той погледна надолу по масата и видя как екипажът му гледа с ужас огромните плата, отрупани с варени зеленчуци и телешко.

Мик присви очи.

— Тази вечер всички ще ядат зеленчуци, ясно ли е?

Пиратите побързаха да започнат да загребват моркови и ряпа.

Мик също набоде с вилицата си парче ряпа, отхапа и задъвка безвкусния мек зеленчук.

— Как ви се струва? — попита Сайлънс.

— Доста вкусно — излъга той, докато преглъщаше.

— Тази вечер изглеждате разсеян — каза тя, докато се мръщеше срещу един поднос с артишок.

— Така ли? — Ако присвиеше леко очи, можеше да си представи извивките на тялото й, които бе съзрял под нощната й риза тази сутрин. Омагьосващи, неуловими, дяволски неясни. Мик въздъхна. Вдигна очи и видя, че Сайлънс се беше втренчила в него с пламнали бузи.

Той прочисти гърлото си.

— Опитах от вашата храна. Бихте ли опитали сега моята? — Той побутна подноса с артишок към нея. Искаше му се тя да яде от храната, която бе осигурил за нея.

— Благодаря ви. — Тя огледа подноса и леко се намръщи. — Планирате ли ново нападение?

— Пиратски набег. — Той се подпря с лакът на масата. До чинията му имаше блюдо с варено телешко, но имаше чувството, че и то щеше да има същия вкус като ряпата. — Защо? Да не се надявате да срещна проклетата си смърт от острието на някой меч?

— Мили Боже, не! — Тя го изгледа ужасено. — Не бих пожелала подобна съдба на никого.

— Дори на мен? — тихо каза той.

Тя се изчерви и побърза да си сипе артишок, като избягваше очите му.

— Особено на вас.

Нещо в гърдите му се присви.

— Каква светица — промърмори той. Не искаше никой друг на масата да чуе закачките им. — Почти мога да видя ореола ви, направо сияе в къдриците край скулите ви.

Той се пресегна, за да отмести точно тези къдрици. Те бяха малки кичури, избягали от стегнатия кок ниско отзад на тила й, които се виеха невинно съблазнителни по деликатната кожа на слепоочията й.

Тя улови ръката му, преди да успее да докосне лицето й.

— Мик — прошепна тя и той усети тръпката на вълнението: за първи път използваше кръщелното му име. Погледът й се стрелна към останалата част от масата. Хората му бяха достатъчно умни, за да не гледат директно към тях, но той не се съмняваше, че бяха напълно наясно с онова, което се случваше начело на масата. — Недей.

Тя рязко пусна ръката му.

— Нараняваш ме, любов — весело каза той и се зачуди дали това бе истина. Господ да му е на помощ.

— Не ставай глупав — измърмори тя. — Изненадана съм, че изобщо знаеш какво е ореол.

Той се ухили.

— О, уверявам те, че Дяволът добре познава противника си.

Тя се навъси.

— Така ли гледаш на себе си? Като на Дявола?

Той повдигна вежди.

— Съмнявала ли си се?

— Преди не се съмнявах. — Тя замислено бодеше артишока с вилицата си. — Но вече не съм толкова сигурна.

— О, бъди сигурна. — Той удари с пръст по масата, за да подчертае думите си. — Аз съм самият Дявол, от плът и кръв.

— Нима? Чудя се… — Тя се загледа в него и се замисли за момент, преди да отмести очи към недокоснатия си артишок. — Какво е това?

— Артишокът? — Устните му трепнаха.

— Така ли се нарича? — Тя погледна с неодобрение към зеленчука. — Никога не съм виждала такъв. Изглежда като огромна цветна пъпка.

— Ами, такава е — или поне така са ми казвали. — Той нежно взе вилицата от пръстите й и взе ножа й. След това започна да отделя тъмните зелени листа. — Расте далеч в Италия. Един морски капитан ми даде една щайга преди няколко години.

— Даде? — повдигна тя вежди с подозрение.

Той присви рамене и й хвърли хитра усмивка.

— Даде, взе, има ли значение, любов? Със сигурност капитанът нямаше голям избор, но резултатът беше същият: една щайга с артишок дойде в моите ръце и оттогава имам слабост към него.

— Хм. — Тя се загледа подозрително надолу към чинията си, докато той отделяше листата, за да разкрие сърцевината на артишока. — Това не изглежда много вкусно.

— Защото не е — каза той. — Внимавай: артишокът е срамежлив зеленчук. Той се облича с бодливи листа, които внимателно трябва да се отстранят. Отдолу крие съкровището си под барикада от меки иглички. Те трябва да се остържат нежно, но решително. Трябва да си дръзка, защото в противен случай той никога няма да разкрие мекото си сърце.

Той приключи с отстраняването на бодлите и постави малката, нежна сърцевина в центъра на чинията й.

Тя сбърчи нос.

— Това ли е? Толкова е малко.

— Ах, нима съдиш за нещо единствено по размера му?

Тя се задави.

Той остана неподвижен с вилицата и ножа в ръце.

— Какви мисли се завъртяха сега в тази твоя целомъдрена главица?

Тя безмълвно поклати глава и посочи към сърцевината на артишока.

— Продължавай.

— Хмм. — Той гребна малко меко масло и го размаза по малката пъпка. — Ами, мислех си, че понякога колкото по-малко е съкровището, толкова по-голямо е удоволствието.

Той разряза сърцевината наполовина и й поднесе едната част на върха на вилицата. Усети, че е затаил дъха си. Щеше ли да му позволи да я нахрани? Щеше ли да му позволи да се погрижи за нея?

Тя дълго време остана загледана подозрително в парчето храна, преди да го приеме в устата си. Сърцето му подскочи от триумфа, който изпита. Наблюдаваше я: постепенно вкусът в устата й се отрази в ярките й очи.

— Толкова деликатно, толкова маслено — напевно каза той на тази омагьосала го жена. — Зелено, вкусно и меко, но и с лек горчив вкус на върха, сякаш за да не изгубиш интерес.

Тя преглътна и облиза устни.

— Наистина е вкусно.

Той се разсмя, но в същото време дъхът му спря. „Внимавай — прошепна му една част от мозъка му. — По този път те чака само болка.“ Членът му обаче вече се притискаше твърдо към предницата на бричовете му и той искаше да я хване за ръка и да я замъкне в спалнята си и да я държи там, докато я научеше да крещи от удоволствие.

Докато не започнеше да крещи само неговото име и ничие друго.

— Да, наистина вкусно — нежно изимитира той гласа й. — Мисля си, че си заслужава всичкия труд с бодлите и трънчетата, за да стигнеш до сладката, топяща се среда.