Елизабет Хойт
Опасни удоволствия (9)

Девета глава

На следващия ден Хироу се бе втренчила в отражението си в огледалото в гардеробната си, чудейки се що за жена позволява на брата на годеника си да прави любов с нея. Жената в огледалото изглеждаше точно както си я спомняше — широко разположени сиви очи, красиво фризирана червена коса, спокоен поглед — всичко си бе на мястото. И все пак някак си тя бе по-различна от онази, за която се бе считала седмица по-рано. Тази жена — тази Хироу — никога не би съгрешила, би се надсмяла на самата идея, че би могла да го стори.

Но ето че го стори…

Хироу леко докосна една къдрица на слепоочието си.

— Наистина е прекрасна, скъпа — гласът на лейди Мандевил прекъсна мислите й.

Хироу погледна надолу. Метри от трептяща бледа оранжево-розова коприна обвиваха тялото й, а долу се разкриваше кремава фуста с бродерия от зелени, сини и розови цветенца. Бродерията продължаваше по шевовете на роклята и около дълбокото, кръгло деколте. Роклята наистина бе прекрасна.

Защо тогава й идеше да се разридае?

— Харесва ли ти? — попита лейди Мандевил. — Можем да я преправим или да поръчаме напълно нова, ако не ти харесва. Имаме време до сватбата.

— Не, не — бързо каза Хироу. — Роклята е прекрасна. Шивачките са свършили чудесна работа.

Дребничката жена, коленичила в краката й, й се усмихна с благодарност, преди отново да се наведе към подгъва.

Хироу се замисли, че винаги бе знаела коя е. Дама с принципи. Жена, изпълнена със състрадание и няколко идеалистични идеи, но в същото време уравновесена и здраво стъпила на земята. Винаги се бе гордяла със здравия си разум. Вчерашният ден беше тежък удар както по здравия й разум, така и по представата й за самата себе си. Тя беше на двайсет и четири — една зряла възраст. Човек би помислил, че досега вече трябваше да е наясно коя е.

Но очевидно не беше така.

— Готово — изправяйки се, каза главната шивачка. Тя огледа критично подгъва. — Тук ще го повдигнем и ще добавим малко дантела по ръкавите и корсета. Ще бъде много добре, когато я завършим, милейди, не се притеснявайте изобщо.

Хироу покорно се завъртя, за да огледа роклята отстрани. Тя беше идеална. Да бе и жената, която я носеше, толкова идеална…

— Сигурна съм, че ще бъде много хубаво.

— Мисля, че ще са ни нужни още три проби. Дали бихте могли да дойдете следващия вторник сутрин, милейди? — Шивачката и помощничките й вече събличаха роклята.

— Разбира се — каза тихо Хироу.

— И аз ще дойда на пробата — заяви лейди Мандевил. — Тогава можем да обсъдим семейните бижута и кои от тях би искала да носиш.

— Разбира се.

Хироу срещна собствения си поглед в огледалото, докато шивачките се занимаваха с роклята й. Спокоен и сив. Бе извършила грях. Не бе сигурна дали някога щеше да може да си възвърне перфектната фасада. Трябваше да е съсипана от вина и отчаяние, само че… само че онова, което бе сторила с лорд Рийдинг вчера, й се струваше така правилно.

Правилно до дъното на душата.

Може би точно това чувство бе нещото, което най-много я смущаваше.

Отне още половин час, за да се облече наново. Лейди Мандевил бъбреше жизнерадостно, докато Хироу се оправяше, и дори по-възрастната дама да забеляза нещо странно около бъдещата си снаха, то не го показа с нищо. Шивачките си тръгнаха, след като внимателно опаковаха сватбената рокля на Хироу, и тогава лейди Мандевил също се надигна. Тя обтегна ръкавиците си, наблюдавайки, докато Уесли прекосяваше стаята, за да вземе един жакет за Хироу от гардероба.

— Скъпа моя, сигурна ли си, че роклята ти харесва? — каза меко лейди Мандевил.

Хироу вдигна очи към милото й лице и примигна. Не заслужаваше тази прекрасна жена да й бъде свекърва.

— О, да.

— Просто днес следобед — лейди Мандевил докосна леко рамото на Хироу с един пръст — изглеждаш някак си меланхолична.

Хироу се усмихна, опитвайки се да събере натрошените парчета от фасадата си.

— Предполагам, че са предсватбени нерви.

Лейди Мандевил не изглеждаше убедена, но в крайна сметка кимна.

— Разбира се. Но ако поискаш да си поговорим, за каквото и да е — наистина, за каквото и да е, — ами, надявам се, че ще имаме подобни отношения.

— И аз се надявам — бързо отвърна Хироу. Как копнееше да признае всичките си съмнения и притеснения! Но лейди Мандевил нямаше да я гледа така мило, ако узнаеше как е измамила сина й. — Благодаря ви.

Лейди Мандевил подръпна за последно ръкавиците си.

— Добре, скъпа моя. Радвам се. Сега не карай Томас да чака твърде дълго. Знам, че иска да те изведе на разходка този следобед. — И с тези думи дамата си взе довиждане и си тръгна.

С помощта на Уесли Хироу облече един красив зелен жакет.

Прислужничката отстъпи назад, за да огледа с възхищение работата си, и кимна доволна.

— Лорд Мандевил много ще ви хареса днес, милейди.

— Благодаря ти, Уесли — усмихна се леко Хироу.

Тя слезе по стълбите и завари Мандевил вече да я чака във всекидневната.

— Скъпа моя — каза той при влизането й. — Красотата ви засенчва слънцето.

— Благодаря ви, милорд — направи реверанс тя.

— Как върви подготовката за сватбата? — попита той, докато я повеждаше навън от стаята и надолу по стълбите към входа. — Чух, че роклята е почти готова.

— Да, само още няколко проби. — Хироу погледна с любопитство към Мандевил. Това като че ли беше най-личният интерес, който някога бе проявявал към нея. — Майка ви ли ви каза, преди да си тръгне?

Той кимна и й помогна да се качи в откритата му карета.

— Майка ми обича сватбите. Трябваше да видите суетнята, когато Каролайн се омъжваше. Мисля, че сега единствената й мъка е, че един син не се нуждае от чеиз.

Хироу погледна към стиснатите си длани в скута си и скри усмивката, която се появи на лицето й при мисълта за Мандевил, изтупан с нови чорапи и долни ризи.

— Много харесвам майка ви. Много ми помага с подготовката за сватбата.

— Щастлив съм да го чуя. — За момент той се съсредоточи върху юздите, насочвайки прекрасната двойка дорести коне през многолюдната лондонска улица.

Хироу скришом повдигна лице нагоре. Днес слънцето се бе показало като добре дошъл последен есенен дар. Трафикът се бе увеличил и течеше покрай тях като огромен поток. Една тежка мелничарска каруца трудно си проправяше път пред тях, а носачите на закритите носилки умело заобикаляха по-бавните пешеходци, докато пътниците им се тресяха в правоъгълните кутии върху носилките. Няколко войници на коне изчаткаха покрай тях, без да обръщат внимание на обидите от страна на двете момчета на месаря, които бяха опръскани от конските копита. Дрипава жена врещеше някаква песен отстрани край пътя, докато двете й деца стояха в краката й с протегнати ръчички.

— Знаете ли, тя ви харесва — каза Мандевил.

— Майка ви ли?

— Да. — Той подкара конете по-бързо, докато задминаваха мелничарската каруца, и дорестите животни преминаха в тръс.

— Естествено, тя си има своята вдовишка къща, но мисля, че е по-добре, ако двете се разбирате.

— Разбира се — отвърна тихо Хироу. Тя изправи ръбчето на ръкавицата си. — Тя харесваше ли първата ви съпруга?

Мандевил я погледна предпазливо.

— Имате предвид Ан?

Толкова странен ли бе въпросът й?

— Да.

Той сви рамене, връщайки вниманието си към конете.

— Майка ми успява да се спогоди почти с всеки. Външно никога не е показвала, че не я харесва или че не я одобрява.

— А показвала ли е одобрение?

— Не.

Тя се загледа в него за миг, докато той изкусно държеше юздите. Хироу знаеше, че той е затворен човек, но само след няколко седмици щяха да са съпруг и съпруга.

— Обичахте ли я?

Той се сепна, все едно бе казала нещо неприлично.

— Скъпа моя…

— Знам, че не е моя работа — каза тя меко. — Но вие никога не говорите за нея пред мен. Просто искам да знам.

— Разбирам. — Той замълча за момент, а между веждите му се появи бръчка. — Тогава ще се постарая да задоволя любопитството ви. Аз бях… привързан към Ан и бях много натъжен, когато тя почина, но в сърцето ми няма любов към нея. Не бива да се притеснявате.

Тя кимна.

— А Рийдинг?

— Какво за него?

— Опасявам се, че дочух слуховете — внимателно каза Хироу. Тя си спомняше отговора на Рийдинг по въпроса, когато го бе притисната да признае дали е съблазнил жената на брат си. Не, Господи, не. — Наистина ли вярвате, че брат ви е могъл да ви предаде по този начин?

— Не е нужно да вярвам — каза много сухо той. — Самата Ан ми го каза.

Томас наблюдаваше как елегантно извитите вежди на годеницата му се повдигат с изненада и усети как под кожата му плъзва раздразнение. Какво си бе мислила? Че ще храни някакви безумни подозрения без доказателства?

И защо, по дяволите, го разпитваше?

Той отново се извърна напред, насочвайки конете да минат покрай някакъв овчар със стадо овце, които се щураха в средата на улицата. Наближаваха „Хайд парк“ и той вече копнееше за чистия му въздух. Искаше му се да отпусне юздите на конете и да им позволи да препуснат диво надолу по улицата.

Но това не беше много подходящо поведение за един маркиз.

— Съжалявам — каза лейди Хироу с тихо разкаяние.

Е, дори най-перфектната жена от време на време ставаше емоционална. Нямаше какво да се направи — просто така бяха устроени. Ан беше като живак. Лавиния беше страстна, но по-овладяна. В сравнение с тях Хироу беше наистина пример за сдържаност.

Той въздъхна.

— Във всеки случай това беше много отдавна. Никога няма да мога да простя на Грифин, но със сигурност мога да се опитам да оставя настрани този проблем и да продължа напред. Както казах, няма нужда да се притеснявате за случилото се с брака ми с Ан. То е в миналото.

За един кратък миг той се опита да си спомни как изглеждаше Ан през онази ужасна нощ. Тя бе в истерия, ридаейки, докато се опитваше да изтласка бедното си мъртво бебе от утробата си. Имаше период, когато си мислеше, че видяното и чутото през онази нощ ще останат завинаги вплетени в кошмарите му до края на живота му. Сега обаче единственото, което можеше да си припомни, бе неподвижното сиво телце на бебето, странно гладките му черти, както и мисълта, че всичката тази кръв и истерия не бяха послужили за нищо. Детето беше момиченце.

Малко, мъртво момиченце.

— Разбирам — каза лейди Хироу до него.

Слава Богу, портите на парка вече се виждаха. Томас мразеше подобни ненужни и обезсърчителни мисли. Такива, които поставяха под съмнение властта и мястото му във вселената. Един маркиз не би трябвало да чува на смъртния одър на жена си нейното признание в изневяра. Не би трябвало да вижда мъртвото телце на дъщеричката си.

— Повече няма да го обсъждаме — каза той. — След като вече получихте отговор на въпросите си.

Тя не каза нищо, но и нямаше смисъл. Естествено, че щеше да се примири с желанията му. Изведнъж му хрумна, че Лавиния би продължила да обсъжда въпроса. Странна мисъл — странна и ненужна. Постара се да я пропъди от съзнанието си.

Днес паркът беше многолюден. Хубавото време бе примамило навън хора от всички социални кръгове. Той насочи конете към движещата се бавно върволица от карети, които обикаляха единия край на „Хайд парк“.

— Вчера видях Уейкфийлд — отбеляза той.

— Така ли? — В гласа й прозвуча лека студенина, но може би бе просто разсеяна от преминаващата покрай тях върволица.

— Да. Каза ми, че има вероятност много скоро в ръцете да му падне титулуван производител на джин.

Тя се стегна до него. Много жени считаха разговорите за политика за отегчителни, но той се надяваше, че тя е по-широко скроена. В крайна сметка беше сестра на един от най-видните парламентаристи в момента. И знаеше за неговите собствени политически амбиции.

— Знаете ли кой е той? — попита тя, успокоявайки внезапната му тревога.

Не ми каза. Най-вероятно държи нещата в тайна, докато бъде сигурен. Брат ви винаги държи скрити козове. А, ето го Фъргъс. — Томас кимна на лорд Фъргъс, който седеше в каретата си с доста безличната си съпруга. Зад тях седяха и двете им дъщери, които също за съжаление бяха безлични. — Той е във военноморския департамент — понижи гласа си Томас, докато подкарваше конете покрай каретата на Фъргъс.

Почувства се горд, когато лейди Хироу елегантно кимна при представянето си на дамите и след това направи комплимент на лейди Фъргъс за бонето й и така накара бледите бузи на дамата да порозовеят. Двете момичета се наведоха напред и скоро четиримата завързаха оживен разговор.

— Чудесна двойка сте, Мандевил — избоботи Фъргъс, след като приключиха с обсъждането на последния скандал сред лордовете. — Вие сте истински късметлия.

— Така е, така е — каза тихо Томас.

Смешните съмнения, които бе изпитал само преди секунди, отлетяха. Лейди Хироу беше преди всичко спокойно и сдържано същество, което не беше склонно към отвратителното драматизиране на нещата, както Ан често правеше.

Фъргъс продължи да бъбри още десет минути — той беше склонен да поучава, — след което си взеха довиждане.

Томас отново хвана юздите.

— Надявам се, че не ви беше скучно да разговаряте с лейди Фъргъс и дъщерите й.

— По никакъв начин — отвърна лейди Хироу. — Бяха доста приятни. Освен това знам колко са важни подобни кратки срещи за вас и кариерата ви, Мандевил. Искам да направя всичко възможно, за да съм ви в помощ.

Той се усмихна.

— Все забравям, че проницателността ви е равна на красотата ви, милейди. Аз наистина съм късметлия.

— Ласкаете ме.

— Не искат ли всички дами да бъдат ласкани?

Тя не отвърна и той я погледна. Лицето на лейди Хироу беше в профил, докато тя бе втренчила очи настрани. Той проследи погледа й и сякаш някой го удари в корема.

Лавиния Тейт беше през две карети, смеейки се срещу онзи момък Самюъл, който я бе придружавал и в „Харт’с Фоли“. Носеше подплатен жакет в маково червено, а слънчевите лъчи се отразяваха в проклетата й яркочервена коса. Ако имаше мъж в „Хайд парк“, който още не я бе забелязал, той сигурно бе мъртъв.

Или глупав.

— Какво означава тя за вас? — тихо попита лейди Хироу.

— Нищо — отвърна Томас през стиснатите си устни.

— И въпреки това я гледате, сякаш означава много.

— Какво? — Той откъсна очите си от Лавиния и погледна годеницата си, чието лице бе твърде бледо, а косата й бе само някакъв приятен оттенък на светло медното. В сравнение с Лавиния, която бе като маслена картина, Хироу бе едва акварел.

— Тя… познавах я преди време.

— И вече не я познавате? — Лейди Хироу наведе въпросително глава.

Смехът на Лавиния се понесе с есенния бриз.

Изведнъж на Томас му се прииска да изкрещи на лейди Хироу, да накара този нежен израз да падне от лицето й, да я разтърси, докато престане с въпросите си и проницателните си погледи, а след това да скочи от каретата и да забие юмрук в този тъп млад самец с Лавиния.

Но естествено, не стори нищо подобно. Джентълмените от неговия ранг никога не постъпваха по този начин. Вместо това подкара конете, но сякаш безкрайно дълго време подминаваха каретата на Лавиния.

— Тя е в миналото ми — каза студено той. — Опасявам се, че я срещнах в момент, когато бях доста потиснат.

Той си спомни за времената, когато той беше мъжът, който я караше да се смее, и как това изпълваше гърдите му. Спомни си и вида й на сутрешната светлина — толкова похотлива, толкова мъдра. Всяка бръчица по лицето й си личеше, гърдите й бяха леко отпуснати, но нищо от това нямаше никакво значение за него. Тя си оставаше най-красивата жена, която някога бе виждал.

И която някога щеше да види.

Той се прокашля.

— Това вече е в миналото. Няма да говорим за него.

Въздишката, която се откъсна от нея, бе тъжна и някак си самотна.

— Може би сте прав. Най-добре е да оставим настрани, каквото и да се е случило преди. Това, върху което трябва да се съсредоточим, е бъдещето ни заедно.

Тя постави нежно и успокоително облечената си в ръкавица длан върху лакътя му.

— Ще бъдем възхитителна двойка, вие и аз, Томас.

Той успя да й се усмихне.

— Да. Да, ще бъдем.

И най-накрая подминаха Лавиния Тейт.

 

 

На следващата сутрин Уесли тъкмо приключваше с тоалета на Хироу, когато Фийби влетя в стаята.

— Никога няма да познаеш!

Хироу отвори уста да попита какво никога не би познала, но Фийби продължи като в скоропоговорка.

— Лорд Грифин и лейди Маргарет ни канят да ни заведат по магазините!

За част от секундата сърцето на Хироу подскочи при мисълта за него. Но след това разумната част от нея надделя.

— О, скъпа моя. — Хироу трепна, като видя колко е въодушевена Фийби. Тя сякаш цялата сияеше. — Знаеш, че Батилда не иска да ме виждат с Рийдинг. А и след като го доведох на обяда онзи ден…

Лицето на Фийби помръкна.

— Но аз не мога да отида сама с тях.

Не, мрачно си помисли Хироу, със сигурност не можеше и на Рийдинг това му беше пределно ясно.

— Моля те, Хироу?

Хироу затвори очи.

Но това не заглуши гласа на Фийби.

— Моляаааа?

Хироу рязко отвори очи.

— Добре. Но само за около час, не повече.

Условието, което се опита да постави, остана нечуто, защото Фийби вече подскачаше от въодушевление.

Хироу въздъхна с ясното съзнание, че това беше една много лоша идея. И въпреки това й се наложи да положи усилия, за да потисне усмивката си, докато слизаше по стълбите с Фийби.

Рийдинг ги чакаше долу, изглеждайки доста благоприлично в тъмносиньото си палто и бричове. Той се усмихна, когато Фийби подскочи пред него, но очите му гледаха Хироу.

Тя се опита да не се изчерви.

— Радвам се, че успяхте да се присъедините към нас, лейди Хироу — каза той, докато ги придружаваше навън от къщата.

Тя го погледна остро, търсейки ирония в очите му, но той изглеждаше напълно сериозен.

— Къде е сестра ви?

Очите му се разшириха подигравателно.

— В каретата.

И наистина лейди Маргарет вече ги очакваше там.

— О, толкова се радвам, че успяхте да дойдете, без да имате време да се подготвите! — възкликна тя, докато се настаняваха на възглавничките. — Чувствам, че трябва да се опознаем, след като ще се омъжвате за брат ми.

— Разбира се — каза тихо Хироу. — Скоро ще бъдем сестри, нали?

Лицето на Рийдинг стана безизразно, когато се извърна към прозореца.

— Надявам се — каза лейди Маргарет. — Имам чувството, че познавам брат ви, херцога, по-добре. Томас говори толкова много за него, а и миналото лято цялото го прекараха заедно, докато пишеха закона за джина. Този проблем силно вълнува Уейкфийлд, нали?

— Той вярва, че „Сейнт Джайлс“ е удавен в престъпност заради джина — сериозно каза Фийби. — И затова стига дотам да вини алкохола за смъртта на родителите ни.

Хироу хвърли поглед към сестра си, малко изненадана, че Фийби е успяла да навърже така нещата от малкото, което Максимус казваше пред нея.

Лейди Маргарет кимна.

— В такъв случай сигурно и вие се вълнувате от този проблем?

Рийдинг се извърна да погледне Хироу и тя вирна брадичката си, докато отговаряше.

— Да.

— Ние жените не можем да приемаме законите в парламента — каза Фийби, — но неотдавна Хироу стана покровителка на един дом за сираци в „Сейнт Джайлс“.

— Наистина ли? — попита лейди Маргарет. — Колко ви се възхищавам, лейди Хироу. Аз никога не съм правила нищо толкова себеотрицателно.

— Но бихте могли — обзета от ентусиазъм, Фийби се наведе напред. — Хироу реши да позволи на други дами също да помагат на дома, като дарят пари.

— Нима? — каза бавно Рийдинг. — А разрешено ли е и джентълмени да помагат? Може и да направя дарение.

Хироу нямаше сили да го погледне. Той, разбира се, говореше с насмешка, но веднъж преди това беше предложил да й помогне.

Преди обаче да може да каже каквото и да било, Фийби отвърна:

— Опасявам се, че е само за дами.

— Такава дискриминация — измърмори Рийдинг.

— Джентълмените винаги искат те да ръководят нещата — не му остана длъжна Хироу.

Устните на Рийдинг потрепнаха развеселено.

— Абсолютно сте права — каза лейди Маргарет. — Мисля, че е много умно от ваша страна да ограничите достъпа до вашето…

— Обединение — подсказа й Фийби. — Ще се казва Дамско обединение в полза на Дома за злочести пеленачета и подхвърлени деца.

— Великолепно! — възкликна лейди Маргарет. — Мисля, че обединение само от дами е една чудесна идея. Може ли да се присъединя?

— Естествено — отвърна Хироу, докато Рийдинг завърташе очи.

— Само че… — смути се изведнъж лейди Маргарет. — Аз разполагам само с малко пари за ежедневни разходи. Може би няма да е достатъчно, за да се присъединя?

— Нямаме долен праг — каза твърдо Хироу, осъзнавайки в този момент, че нейното обединение може би щеше да трябва да бъде по-голямо, отколкото си бе представяла. — Всяка дама със средства, която искрено иска да помогне на осиротелите деца от „Сейнт Джайлс“, е добре дошла.

— О, прекрасно.

Рийдинг се усмихна и поклати глава.

— Стигнахме „Бонд стрийт“, дами. Идвате ли да пазарувате?

Фийби и лейди Маргарет с нетърпение слязоха от каретата и някак си се получи така, че Хироу остана с Рийдинг.

Той се наведе към нея, докато сестрите им вървяха напред.

— Значи сама сте намерили разрешение на дилемата си относно средствата за дома.

— Идеята беше на Фийби, но да, мисля, че е добро решение — отвърна тя.

— Както и аз — неочаквано каза той. — Браво.

Одобрението му изпрати топла вълна през тялото й — сякаш бе изпила чаша горещ чай в студен ден. Нямаше представа защо трябваше да я интересува по какъвто и да било начин какво е неговото мнение по въпроса, но ето че я интересуваше.

— Казахте ли на Томас за ангажимента си към сиропиталището? — попита той.

— Не — виновно погледна надолу тя. — Но скоро ще му кажа, разбира се.

— Разбира се — измърмори той. — Само се надявам Томас да е също толкова либерален колкото брат ви.

— Как може да кажете нещо толкова ужасно.

Той сви рамене.

— Което обаче е вярно. Онова, което правите, ще се отрази на Томас, а той има ужасно тесногръдо виждане относно това какво е да си маркиза Мандевил.

Обзе я раздразнение, макар да знаеше, че казаното от Рийдинг беше истина. Мандевил наистина трябваше да се грижи за името си — той бе изтъкнат член на парламента. А като негова съпруга тя също трябваше да внимава. И все пак…

— Не мисля, че дейността ми като покровителка на дом за сираци може да се определи като много рискована.

— Не, но разходките ви из „Сейнт Джайлс“ са. — Той я поведе покрай група дами, събрали се пред една витрина. — Той ще поиска да престанете, щом се ожените.

— Няма как да знаете това — упорито настоя тя. — Освен това не виждам как това ви влиза в работата.

— Така ли? — Той се извърна и изведнъж зелените му очи срещнаха нейните. В миг улицата, тълпата… всичко сякаш изчезна и остана само ехото от ритъма на сърцето й да бие в ушите й.

Хироу си пое въздух, откъсвайки погледа си от неговия.

— Да, така. Освен това е естествено Мандевил да иска да защити съпругата си. Трябва да го разберете.

— Трябва ли? — поклати глава той, докато устните му се извиха нагоре. — Единственото, което разбирам, е, че предпочитам птичата песен на поляната вместо тази в клетка.

— Нима? А замисляли ли сте се някога за птицата? — попита тя твърде тихо, твърде настоятелно. Изведнъж те вече не разговаряха за птиците. — Може би тя се чувства по-сигурна, знаейки, че някой се грижи за нея в клетката. Може би се страхува от необятната шир, където няма кой да я пази.

За момент той замълча; след това каза тихо:

— Откъде птицата знае, че мрази свободата на поляната, ако никога не я е изпитвала?

Зелените му очи не се отделяха от нейните и тя не можеше да помръдне. Дъхът й бе заседнал в гърдите й и тя копнееше просто да стори онова, което той предлагаше — да отлети свободно, но не можеше… просто не можеше.

— Стигнахме! — извика пред тях лейди Маргарет, сочейки към един малък красив магазин.

Магазинът се оказа галантерия, в която Фийби си намери прекрасна белгийска дантела. След това Рийдинг купи на всички кифли и чай, а после настоя да посетят една книжарница. Фийби и лейди Маргарет се насочиха към изложените красиво илюстровани книги по ботаника, докато Рийдинг дръпна Хироу настрани към един малък рафт с книги на гръцки и латински.

— Тук имат някои интересни книги — каза той, сваляйки от рафта един том с пиеси. — Чели ли сте някога Аристофан?

— Не бива — прошепна тя, въпреки че взе книгата от ръцете му. Тя прокара пръст по кожената подвързия.

— Защо? — меко попита той — Това е само една книга с пиеси. Вярно, че в някои части са малко скандални, но не и дотам, че да ви накарат да съгрешите.

— Но това е книга с пиеси — каза тя с книгата в ръце. — Не е историческа книга като тези на Тукидид и Херодот.

— И? — повдигна вежди той.

— И не е сериозна книга. — Тя внимателно върна книгата обратно на рафта. — Мой дълг е да занимавам ума си с по-важни нещо от комедийни пиеси.

— Дълг спрямо кого? — тръгна да казва разгорещено той, но изведнъж зад гърба му се чу вик и шум от падане.

Хироу се извърна и видя Фийби, свита на купчинка в подножието на няколко стъпала.

— О, мили Боже!

Заедно с Рийдинг се завтекоха натам.

Лицето на Фийби беше тебеширено бяло, а и това на стоящата до нея лейди Маргарет не изглеждаше много по-добре.

— Какво стана? — излая Рийдинг.

— Не знам — каза лейди Маргарет. — Сигурно се е спънала по стълбите.

— Не ги видях — каза Фийби с побелели устни. — Вървях към друга лавица и стъпалата изведнъж изникнаха пред мен.

Рийдинг я погледна изпитателно, преди да се наведе и да попита:

— Можете ли да станете?

— Аз… аз… така мисля.

— Рийдинг, челото й — каза Хироу. Струйка кръв се стичаше отстрани по лицето на Фийби.

— Сигурно се е ударила. — Рийдинг нежно докосна косата на Фийби.

— Ох! — Фийби се опита да вдигне дясната си ръка, но изведнъж рязко си пое въздух, а лицето й позеленя. — О!

— Какво има? — попита Хироу.

— Мисля, че си е счупила ръката — каза Рийдинг. — Не, не я пипайте. Оставете на мен. — С едно атлетично движение той взе Фийби на ръце и се изправи. — Ще я отнеса до каретата, а щом стигнем до дома ви, ще извикаме доктор.

— Много добре — каза Хироу, но Рийдинг вече излизаше през вратата на книжарницата.

Двете с лейди Маргарет закрачиха бързо, за да не изостават от него, и скоро стигнаха до каретата. Пътят на връщане беше ужасен, защото всяко подскачане на каретата причиняваше болка на Фийби. Рийдинг седеше до нея, опитвайки се да я предпазва от най-силните разтърсвания. Щом стигнаха до дома им, Батилда излезе и започна експедитивно да нарежда на слугите какво да правят. Фийби беше пренесена в къщата и Хироу тъкмо щеше да я последва, когато една ръка я спря.

Тя се извърна и видя пред себе си гневното лице на Рийдинг.

— Защо тя не носи по-добри очила? Очевидно е, че не вижда с тези, които има — та тя не е видяла стъпалата! Трябва да се посъветвате със специалист!

Хироу затвори очи, надявайки се, че ще може да му отвърне със същия гневен тон, но единственото, което почувства бе дълбока и отчайваща мъка.

— Хироу? — попита той, стискайки ръката й.

— Съветвали сме се със специалисти — уморено каза Хироу.

— Дори с такива чак от Прусия. Започнахме да се консултираме още преди година, когато разбрахме, че зрението й е лошо, и оттогава я подлагаме на всякакви „лечения“.

— И? — навъси се той.

Тя примигна, за да прогони сълзите, опитвайки се да се усмихне, но безуспешно.

— Нищо не помогна. Фийби ослепява.

 

 

Минаваше полунощ, когато същата вечер Грифин навлезе в „Сейнт Джайлс“. Онези, които бяха лесна плячка, вече бързаха да се залостят по домовете си. От нощта, в която тялото на Рийз бе хвърлено през оградата на спиртоварната, от хората на Викария нямаше ни вест, ни кост. Може би беше изгубил интереса си към тази част на Лондон. Може би приказките, че Викарият смята да ги нападне отново, бяха само слухове. Може би той беше мъртъв.

Може би, но Грифин не разчиташе много на това. Той яздеше с отворени на четири очи, докато ръката му беше върху заредения пистолет в кобура на седлото му. Викарият беше известен с това, че умее да бъде търпелив, когато става дума за нещо, което иска. А по всичко личеше, че много иска спиртоварната на Грифин.

Вдясно от него помръдна неясна сянка, измъквайки се навън от някакъв вход, и Грифин извади единия от пистолетите в седлото си. Извърна се, насочвайки оръжието, но примигна при гледката, която се откри пред него. Това беше мъж, облечен в някакъв плътно прилепнал костюм и къса пелерина, а на главата си имаше шапка с екстравагантно перо. Видението леко му се поклони, сваляйки шапката си, и след това подскочи, покачи се право нагоре по стената на къщата и изчезна на покрива.

Мили Боже. Грифин се огледа, но от Призрака на „Сейнт Джайлс“ — защото това със сигурност беше той — не бе останала и следа. Видението носеше шутовски костюм в червено и черно. Дали Призракът беше разбойник? Но ако беше така, той не се опита да го обере… Каква точно беше целта на скитосването му посред нощ? Грифин поклати глава и подкара отново Рамблър. Колко жалко, че не можеше да каже на Мегс кого е видял — тя щеше да е във възторг.

Беше непрогледен мрак, когато Грифин пристигна в спиртоварната. Той потропа по портата и чака дълго някой да му отвори, като през цялото време по гърба му преминаваха тръпки при мисълта, че е изцяло открит за нападение. Когато Ник Барне най-накрая отвори портата, нервите на Грифин се изопнаха. Лицето на Ник беше мрачно.

— Какво има? — попита Грифин, докато слизаше от коня вътре в двора. Той извади двата заредени пистолета от седлото и ги напъха в широкия кожен колан, който беше запасал върху палтото си.

— Тази сутрин избяга още един човек — изръмжа Ник. — Не знам дали го е отвлякъл Викария, или просто си е плюл на петите.

— Проклятие. — Грифин свали палтото си и вдигна една лопата, за да разгори огъня под един от големите медни казани. Този ден ставаше все по-гаден и по-гаден. В съзнанието му още стоеше изкривеното от болка лице на Фийби, а фактът, че тя постепенно губи зрението си, го караше да се чувства безпомощен. Проклятие, не можеше младо момиче като нея да ослепява. Господ не биваше да го допуска.

Когато Грифин вдигна поглед, видя, че Ник се е втренчил замислено в него.

— Лоша работа.

Грифин изръмжа и хвърли една лопата с въглища в огъня.

— Няма да издържим дълго така — тихо каза Ник.

Грифин се огледа, но наблизо нямаше никой, който да може да ги подслуша.

— Ясно ми е това. Достатъчно е Викария малко по малко да ни отслабва и само да си седи и да чака, докато вече не мога да плащам достатъчно, за да държа мъжете тук.

Ник се почеса по брадичката.

— Това, което се чудя, е дали си струва. Знам, че имате нещичко заделено. Може би е време да престанете. Да се откажете от спиртоварната и да намерите друг начин да печелите някой шилинг.

Грифин се извърна и го изгледа гневно.

Ник сви рамене невъзмутимо.

— Тогава може би трябва да предприемем нещо.

— Исусе. — Грифин се наведе и загреба още въглища.

Знаеше какво има предвид Ник: сами да нападнат. Всичко това беше започнало просто като бизнес — разбира се, не беше порядъчен, но все пак бизнес. Кога се бе превърнало във война? Може би беше време да се откаже от този незаконен начин на печелене на пари, но какво ли друго му оставаше? Земята, от която фермерите му едва изкарваха някаква реколта. По какъв друг начин можеше да превърне зърното си в пари?

Известно време Ник го наблюдаваше мълчаливо, докато ринеше въглища.

— Видях дамата, която дойде с вас онзи ден — разбъбри се след малко Ник.

Грифин се изправи и се подпря с лакът на дръжката на лопатата си, повдигайки леко едната си вежда. Ник не беше от бъбривците.

Ник сви устни, което не беше приятна гледка.

— Тя не изглеждаше много доволна. Може би сте казали нещо, м’лорд?

— Тя не одобрява производството на джин — равно каза Грифин.

— Аха — залюля се назад на петите си Ник. — Предполагам, защото това не е подходящо занимание за важни гос’да?

— Точно така. — Грифин потрепна и потърка задната част на врата си. — Не, това не е съвсем вярно. Тя покровителства едно сиропиталище в „Сейнт Джайлс“ и смята, че джинът е причината да има толкова много сираци. Що се отнася до нея, джинът е в основата на всяко зло в Лондон.

— Дома за злочести пеленачета и подхвърлени деца.

Грифин го погледна изненадано.

— Знаеш ли го?

— Кат’ живееш тук, няма как да не го знаеш. — Ник отметна глава и се загледа в сенчестия таван на склада. — Чувам, че е добро място. Не кат’ онези, дето продават малките да чиракуват на лоши места. Жалко е, че миналата зима къщата изгоря.

Грифин изсумтя.

— Тя строи нова сграда. По-голяма и по-просторна.

— Звучи ми като истински ангел, да, определено.

Грифин се загледа в мъжа, подозирайки, че му се подиграва.

Но Ник продължи невинно:

— Кара човек да се замисли какво ли дама като нея прави с вас, нали, м’лорд?

— Тя е сгодена за брат ми. — Грифин загреба още въглища, въпреки че огънят вече беше добре накладен.

— О, значи тя изпитва само сестрински интерес към вас.

— Ник — изръмжа предупредително Грифин.

Но Ник не се плашеше лесно.

— Според мен непорочните са онези, с които трябва да внимаваме — замисли се той. — Щот’ с курвите е лесно — изчукваш ги и им плащаш. Няма проблеми с тях, всичко е точно и подредено и не е нужно да поглеждаш назад. Но кат’ става дума за порядъчна жена, където има мисли и чувства и други такива… Тогава има проблеми — с повечето от тях. Не ме разбирайте погрешно — не, че не си заслужава накрая, но докат’ се стигне дотам, има малко тревоги. И е най-добре един мъж да си го знае предварително.

— Ник — бавно каза Грифин, — ти да не ми даваш любовни съвети?

Ник побутна шапката си назад на главата си, за да се почеше.

— Дори не бих си го помислил, м’лорд.

Грифин изръмжа:

— Така или иначе скоро ще ми стане снаха.

— Разбира се, разбира се — измърмори Ник.

Изобщо не си личеше това напомняне да го е убедило.

Грифин не беше сигурен дали и самият той е убеден. Той въздъхна и захвърли лопатата настрани.

— Спомняш ли си, когато за първи път се захванахме с това преди години?

Ник се изхили.

— С онази малка спиртоварна на „Типинг лейн“? Бяхте толк’ва зелен тогаз, м’лорд. И подозрителен.

— Не бях сигурен дали мога да ти се доверя.

Ник се ухили.

— И аз на вас. Бяхте един такъв важен гос’ин, целият в дантели и превземки, дошъл направо от онова надуто училище. Не бях сигурен, че ще изкарате и седмица.

Грифин изсумтя. Беше срещнал Ник в една пропаднала кръчма в района на „Севън дайлс“ — а това не беше точно мястото, където да откриеш бизнес партньорите си. Но нещо в гледащия гневно бивш боксьор му се бе сторило искрено. Ник го беше запознал с мъжа, от когото купи първата си спиртоварна. А тя бе почти пълна развалина.

— Спомняш ли си, когато си мислехме, че машината ще избухне? — попита го Грифин.

Ник се изплю на сламата.

— Кой от всичките пъти? Щот’ се сещам за повече от един.

Грифин се ухили и се огледа. Сегашното място беше много далеч от онази малка спиртоварна на „Типинг лейн“. Беше му отнело години, за да стигне дотук, за да не трябва да лежи буден посред нощ и да се тревожи за парични потоци и реколти. За да може да каже на майка си да планира дебюта на Мегс през следващия сезон и да бъде доста спокоен, че наистина ще могат да си го позволят. Трябваше му само още малко време, за да бъде напълно финансово стабилен.

— Здравата работихме, за да стигнем дотук, нали? — попита той.

— Това е сигурно.

— Проклет да съм, ако позволя на Викария да ми го отнеме сега.

— Амин за това. — Ник измъкна къса глинена лула от елека си. Запали я с клечка слама, пъхната в огъня, и след това каза: — Мислили ли сте някога да се занимавате с нещо друго?

Грифин го погледна изненадано.

— Не. Предполагам, че никога не съм имал време да мисля за друг бизнес. Ами ти?

— Не. — Ник се почеса отзад по главата. — Ами, не съвсем. Баща ми беше плетач, но аз никога не се научих на занаята. Кат’ бях млад, ми се струваше досадна работа, а сега съм вече старо куче, та да се уча на нови номера.

— Плетачество. — Грифин се замисли за земите на Мандевил в Ланкашър. Те от край време бяха прекалено каменисти за отглеждане на зърно. Мнозина от съседите им бяха инвестирали в овце за вълна и месо.

— Майка и сестрите ми предяха нишката за тате — каза Ник.

— И аз го правех, кат’ бях младеж.

Грифин се усмихна при мисълта за Ник, който преде с големите си, подобни на бутове шунка ръце.

Иззад тях се чу вик. Грифин се извъртя, хващайки единия пистолет в колана си. От единия голям комин, който вървеше покрай външната стена, излизаше пушек. Мъжете тичаха наоколо, кашляйки от кълбетата черен пушек.

Ник изруга грозно.

— Запушили са комина отвън!

— Изгаси огъна! — извика Грифин. — Аз ще пазя оградата.

Той махна на мъжете, като плесна по гърба онези, които бяха извърнати, и се затича към входа на склада. Той се залепи за стената до вратата и промуши крака си, за да я отвори леко. Пазачите отвън се биеха с нападателите край оградата. Трима вече бяха успели да минат покрай тях и бяха в двора.

— Идват насам — каза той на хората си. — Не им давайте да стигнат до склада.

И с тези думи той ритна вратата да се отвори широко и извади и другия си пистолет, като направо стреля. Един от нападателите рухна на чакъла. Но друг продължи напред към вратата, докато още няколко надвиваха пазачите в двора. В един от ъглите Рамблър ужасено цвилеше и скачаше.

— Хванете ги! — извика Грифин, но думите му прозвучаха глухо и в собствените му уши. Хората му притичаха покрай него към оградата. Той захвърли единия пистолет и извади меча си, за да посрещне един от нападателите. Мъжът беше нисък, но набит и в ръката си държеше огромна сабя. Нападателят замахна и Грифин се наведе, за да избегне удара. Страхуваше се, че по-тънкият му меч ще се счупи в сабята. Той се приплъзна по-наблизо, докато мъжът беше все още извърнат настрани от силата на собствения си замах, и го прободе под ръката през мишницата. Мъжът дори не трепна. Той замахна към Грифин с другата си ръка, като Грифин едва успя да поеме удара с рамото си вместо с лицето си, докато ръката му продължаваше да държи забития в тялото на мъжа меч. Мъжът отново надигна сабята си, но след това се олюля. Свлече се отведнъж като марионетка, на която са отрязали конците.

Грифин стъпи с единия крак върху гърдите на мъжа и издърпа меча си от тялото му. Обърна се към оградата с приготвено оръжие, но вече нямаше нужда от него. Четири тела лежаха на чакъла и един мъж — който беше от неговите хора — седеше облегнат на стената и пъшкаше. Всички останали нападатели се бяха оттеглили.

Схватката беше свършила — поне засега.

— Вкарайте го вътре — посочи Грифин към стенещия мъж. — Останалите да останат и да пазят двора от ново нападение.

Той остави осмина да пазят оградата и се обърна обратно към склада. В ъгъла, където бе завързан, Рамблър все още пръхтеше и трепереше.

Грифин отиде при него и сложи длан на изпотения врат на животното.

— Всичко е наред, момче. Вече всичко е наред.

Конят извърна очи към него.

Грифин му поговори тихичко още няколко минути, след това напълни една торба за зоб с шепа овес и остави Рамблър да дъвче доволно, докато самият той се запъти към склада. От входа все още излизаше пушек, който се стелеше нагоре в нощта, но вече бе доста по-тънък. Взе пистолета, който бе захвърлил на земята, и влезе вътре.

Там беше сумрачно, а димът се виеше около тавана. Грифин присви очи от щипещата ги пепел.

Ник се появи от тъмното с почерняло лице като самия Сатана.

— Изгасихме огъня, но не можем да продължим работа на този казан.

Грифин кимна.

— Трябват ни пазачи на покрива.

Ник повдигна едната си вежда, изглеждайки направо зъл.

— И как ще намерим мъже за тая работа?

— Плати им тройно — мрачно каза Грифин.

— В един момент ще почнете да плащате повече, отколкото изкарвате — предупреди го Ник.

— Напълно съм наясно с това.

Ник кимна и се обърна да провери пораженията по запушения комин.

— Можеше и да е по-зле.

— Как така?

— Опитали са се да запушат и друг от комините, обаче запушалката пропадна. И само вдигна пушилка върху огъня. — Той погледна обратно към Грифин. — Бързо се справихме.

Грифин седна изморено на една бъчва и започна да презарежда пистолетите си от една торбичка с барут и куршуми.

— Този път.

— Да — изръмжа Ник и се извърна към комините, като думите му долетяха през рамото му: — Само се молете късметът ни да издържи.