Елизабет Хойт
Опасни удоволствия (20)

Двадесета глава

Шест седмици по-късно

— Той е надут задник и не виждам защо да си правя труда дори да му отговарям. — Грифин захвърли писмото от Томас на масата в столовата, където закусваха.

Срещу него дамата, която само от седмица му беше съпруга, продължи спокойно да си налива чай.

— Не само че трябва да му отговориш, но и да се съгласиш да вечеряш с него, защото ти е брат.

— Хм. — Грифин кръстоса ръце пред гърдите си и хвърли гневен поглед на Хироу, но разкошното деколте на роклята й някак си го разсея. — Роклята нова ли е?

— Да, но не сменяй темата — отвърна му тя с очарователна строгост. Опитите й да говори строго с него винаги го възбуждаха.

Всъщност съпругата му можеше да го възбуди и като казва азбуката…

— Какво ще правиш днес? — попита той, пренебрегвайки думите й.

— Отивам да проверя докъде е стигнал мистър Темпълтън със строежа на новото сиропиталище. Той смята, че може и да успеят да приключат преди настъпването на пролетта. След това ще се отбия до дома да видя как вървят уроците по предене.

— Великолепно! — Грифин вече беше купил овен за разплод и овце. До пролетта щеше да има вълна, която децата да започнат да предат.

Хироу се усмихна.

— А след това отивам на чай у лейди Бекинхол и се надявам да успея да я убедя да се присъедини към моето Дамско обединение в полза на Дома за злочести пеленачета и подхвърлени деца.

Грифин потръпна.

— Дори името кара сърцето ми да се изпълва с ужас.

— Защо?

— Обединение, което включва както съпругата му, така и сестра му — отвърна мрачно той, — би изпълнило с ужас сърцето на всеки мъж.

— Глупчо — весело му каза тя. — Маргарет така ще се смее, като й кажа какво си казал.

— И ще оправдае опасенията ми.

Хироу го изгледа сериозно и остави чашата си с чай.

— А сега, относно брат ти…

— Назови ми една добра причина защо да се виждам с него — Грифин я спря с ръка, когато тя отвори устни да каже нещо, — с изключение на факта, че за съжаление ми е роднина.

Тя му се усмихна сладко, което за изминалата седмица Грифин бе започнал да осъзнава, че е предупредителен знак.

— Ще зарадваш майка си.

— Хъм — ядно отвърна той. Наистина беше готов да направи почти всичко, за да бъде майка му щастлива, и Хироу много добре го знаеше.

— Освен това — каза тя, взимайки парче препечена филийка — ще зарадваш и мен.

При тези думи Грифин гневно изправи гърба си.

— Той те удари!

— И аз му простих — каза тя. — Той дори ми подари онази изключително скъпа смарагдова огърлица в знак на извинение.

— Лавиния го накара да го направи — изтъкна Грифин.

— Въпреки това жестът беше много мил. — Тя се загледа в него, докато хрускаше филийката си. — И след като в продължение на три седмици всеки ден ми пращаше рози. Не знам защо го накара да спре.

— Цялата проклета къща миришеше на вехнещи рози — измърмори Грифин. — Дяволски ме дразнеше.

Жена му го погледна с онези свои диамантени очи.

— Не смяташ ли, че ако аз мога да му простя, и ти трябва да опиташ?

— Хъм. — Откакто се беше оженил за Хироу, често хъмкаше. Което не се отразяваше много добре на самочувствието му. Изведнъж в главата му се оформи една подличка мисъл. Грифин разтвори широко очи. — Ако изтърпя онова, което без съмнение ще бъде отвратителна вечеря с Томас, ще ме целунеш ли?

Хироу присви очи. Да, съпругата му бе очарователна, но не и глупава.

— Аз непрестанно те целувам.

— Не точно такава целувка — каза мазно той.

Той се загледа в бузите й, които порозовяха. Женени бяха вече седмица, а той все още можеше да накара жена си да се изчерви. Е, човек трябваше да приема всяка победа, която постигнеше.

— Да не се опитваш да ме изнудваш? — невярващо изсъска тя. — Доста е подло, дори за теб.

Той оправи ръкавелите на палтото си.

— Предпочитам да гледам на това като на стимул.

Тя деликатно изсумтя.

— Само една целувка. — Очите му се притвориха лениво при мисълта тя да го целуне на онова място. — Една-единствена мъничка целувка.

Беше истинско удоволствие да наблюдава как бузите й пламват.

— Мръсник.

— Шегаджийка — усмихна се бавно той.

— Ще отидеш ли?

— Ще ме целунеш ли?

Тя прехапа устната си и членът му застана нащрек.

— Може би.

Точно заради този отговор няколко часа по-късно Грифин изкачваше стъпалата пред „Мандевил Хаус“. Само че дори споменът за очите на Хироу, докато прошепваше онова „може би“, не можеше да подобри настроението му. Почука на вратата, надявайки се донякъде, че брат му няма да отвори и ще може просто да се прибере у дома при жена си.

Но вратата се отвори, поканиха го вътре и го поведоха към столовата. Грифин се огледа. Брат му седеше в единия край на дългата махагонова маса. От дясната му страна бяха приготвени прибори за още един човек. Останалата част от масата беше празна.

Не беше виждал Томас от скарването им. През изминалите след това седмици и двамата се бяха оженили, като Томас — разменяйки по интересен начин ролята си с тази на брат си — преживя нещо като малък скандал, взимайки за съпруга прословутата мисис Тейт.

Грифин тръгна към Томас.

— Къде е Лавиния?

Томас, който изправи гърба си при влизането на Грифин, вдигна чашата си с вино и отпи голяма глътка, гледайки кисело към брат си над ръба й.

— Каза, че е най-добре да вечеряме сами.

Грифин се отпусна на стола си.

— И Хироу не пожела да дойде.

Томас сведе очи.

— Наистина съжалявам, че я нараних.

— Така и трябва — изръмжа Грифин и погледна настрани. — Тя казва, че ти е простила.

— Радвам се — въздъхна Томас.

Грифин се втренчи за момент в чашата си. Ако я изпиеше на един дъх, щеше да продължи да пие, а предпочиташе да е поне донякъде трезвен, когато се прибере у дома при Хироу и нейната целувка.

Томас се прокашля.

— Според Лавиния трябва да ти кажа, че ти вярвам.

На Грифин му отне няколко секунди, за да разбере смисъла на тази сложна реплика; след това леко се поизправи на стола си.

— Така ли?

Томас кимна, отпивайки отново от виното си.

Грифин удари с длан по масата. Всичката посуда подскочи, а една вилица падна на земята.

— Защо, по дяволите, не ми го каза по-рано?

Томас се намръщи.

— Тя винаги те е харесвала.

— Ан? — скептично попита Грифин.

Томас кимна.

— И какво от това? Тя се омъжи за теб.

— Но ако нямах титлата…

— Но ти имаше титлата — почти изрева Грифин. От всички глупави, безмозъчни…

Сега бе ред на Томас да удари с ръка по масата. Една чаша се разби на пода.

— Ти не разбираш! Никога не си разбирал. Аз може и да имам титлата и обичта на баща ни, но ти имаш тази на майка и на всички останали!

Грифин примигна.

— Ти… си ревнувал? От мен?

Томас погледна настрани, докато един от мускулите на челюстта му нервно потрепваше.

Изведнъж на Грифин му дойде в повече. Той избухна в смях, държейки се за корема и превил са на две над масата.

— Не е чак толкова забавно — каза Томас, когато Грифин спря да си поеме дъх.

— По дяволите, забавно е — увери го Грифин. — Почти не ми говориш в продължение на повече от три години и всичко това само защото си ревнувал. Исусе, Томас! Ти си по-богат, по-голям и в пъти по-красив от мен. Какво повече искаш?

Томас сви рамене.

— Тя винаги е обичала повече теб.

Грифин стана отново сериозен.

— Коя? Ан или майка?

— И двете. — Томас се загледа навъсено в чашата си. — Когато татко почина, мислех, че аз ще поема контрола. В крайна сметка аз бях маркизът. Но след това разбрахме за дълговете на татко и тя те извика да се прибереш от Кеймбридж.

— Аз се оправям по-добре е бизнес въпросите.

Томас кимна сковано.

— Така е. И се справи. Въпреки че беше едва на двайсет — и две години по-малък от мен, — ти веднага се захвана да оправиш семейните ни финанси.

— По-добре ли щеше да е, ако бях позволил всички да влезем в затвора за дългове? — сухо попита Грифин.

— Не. — Томас вдигна глава и открито погледна брат си в очите. — Но щеше да е по-добре, ако аз бях този, който можеше да спаси майка от разоряване.

Грифин за момент се втренчи в Томас и се замисли колко ли му е струвало да признае, че не е добър в нещо.

Наведе се напред и наля на брат си още малко вино.

— Всеки път, когато изнасяш реч в парламента, майка ми пише подробно как си се справил — страница след страница, описва доводите ти и реакцията на лордовете.

Томас зяпна.

— Наистина ли?

Грифин кимна.

— Наистина. Никога ли не си я виждал в дамската ложа?

— Не — поклати замаяно глава Томас. — Нямах никаква представа.

— Е, сега вече имаш. — Грифин остави бутилката обратно на масата и се облегна назад в стола си. — Освен това каква полза от двама финансови гения в семейството?

 

 

По-късно същата вечер Хироу се събуди от отварянето на вратата на спалнята. Прозя се и се протегна лениво, докато Грифин оставяше свещта, която носеше, и сваляше перуката си.

Беше ужасно неизискано, но бяха решили, че предпочитат да споделят една спалня — и едно легло — нощно време. Така че след сватбата тя се премести в неговата спалня, а стаята до нея беше в процес на преустройване в гардеробна за нея.

— Закъсня — промърмори тя с дрезгав от съня глас.

Грифин изми лицето си с вода от легена върху скрина и се обърна към нея с кърпа в ръка.

— Томас искаше да обсъдим имотите му.

Гласът му беше спокоен — нямаше нищо общо с напрежението, което изпълваше цялото му тяло, когато бе тръгнал за вечерята с брат си по-рано тази вечер.

— Значи мина добре?

— Достатъчно добре. Интересува се доста от новия бизнес с вълната. — Грифин захвърли кърпата си върху скрина и дебнешком тръгна към леглото, докато погледът му шареше по копринената завивка, която Хироу придържаше към гърдите си.

— Носиш ли нещо там долу?

Тя сведе очи, преструвайки се на срамежлива.

— Не… Всъщност, да.

Грифин повдигна едната си вежда, докато сваляше връхната си дреха.

— Какво?

Тя извърна глава.

Погледът му падна върху лявото й ухо.

— Ах! Диамантената ти обица. — Той дръпна шалчето от врата си. — Къде е другата?

Тя измъкна голата си ръка изпод завивките и мълчаливо му посочи към масичката до леглото.

Той пусна шалчето и елека си върху един стол, след което се приближи да погледне.

— Това тази, с която ме замери, ли е? — попита Грифин, вдигайки другата обица от масичката.

— Да — облегна се тя назад в пухкавите възглавници.

— Разбирам. — Той изрита обувките си и пропълзя върху леглото, приближавайки се към нея, докато матракът потъваше под тежестта му. — Може ли?

Тя облиза устните си, усещайки как пулсът й започва да се ускорява.

— Моля.

Той я възседна, затискайки с колене завивката й и хващайки я така като в капан, и се наведе към нея. Той нежно хвана ухото й с топлите си пръсти и тя усети как прокарва фината златна обица през дупката в меката част на ухото й.

Потрепери.

Той наведе главата си настрани, разглеждайки делото си.

— Красота.

— Тези са любимите ми — каза тя.

Очите му срещнаха нейните. Погледът му бе развеселен, възбуден и с опасно собственическо чувство.

— Не говорех за обиците.

Тя невинно повдигна вежди.

— Така ли?

— Не. — Той се наведе и близна шията й.

Тръпки пробягаха по кожата й, а зърната й щръкнаха почти болезнено.

— Мисля, че се влюбих в теб в онзи миг, когато ме замери с тази обица — прошепна й той, притиснал глава към кожата й.

— Как си могъл? — ахна тя. Искаше да извади ръцете си над завивката, но тежестта му върху чаршафите й пречеше. — Та ти правеше любов с друга жена.

— Не съм правил любов възпротиви се той на избора й на думи. — Никога не бях правил любов, докато не срещнах теб. И освен това няма значение. Забравих за нея в мига, в който те видях.

Тя се засмя, макар че устните й трепереха.

— Нима очакваш да повярвам на подобни нелепи думи?

— О, да — каза под носа си той, докато подръпваше завивката по-надолу, за да разкрие гърдите й. — Очаквам не само да ми повярваш, но и да ме обичаш, както аз обичам теб.

Той вдигна главата си и очите им се срещнаха. Погледите и на двамата бяха станали сериозни.

— Така е. Обичам те.

Ъгълчето на устните му се изви нагоре.

— Кога го разбра?

Тя прехапа устната си. От една страна й се искаше той да продължи да я целува, а от друга й се искаше тази тяхна размяна на думи да продължи до безкрай.

— Търсиш си комплименти.

— И какво ако е така? — Той захапа завивката със зъби и я дръпна надолу, оголвайки едната й гърда. Той се приведе близо над зърното й. Хироу усещаше горещия му дъх, но той не я докосна.

— Мисля, че беше, когато ме целуна в „Харте’с Фоли“ — прошепна тя.

Той изсумтя.

— Ти ме взе за Томас тогава.

Тя се разсмя.

— Не съм! Просто те дразнех, като се преструвах, че мисля, че ти си той — толкова ме беше издразнил. Никога не бих те сбъркала с… О!

Той се бе навел надолу и деликатно беше хванал зърното й между зъбите си. Тя усети езика му върху чувствителното връхче и в следващия момент той силно го засмука.

Стенанието изскочи от гърдите й тихо и шокиращо животинско.

Той пусна зърното й.

— Нещо искаше да кажеш?

— Никога не бих те сбъркала с друг — прошепна тя, наблюдавайки го през полуспуснатите си ресници. — Онази вечер разговаряхме за истинската любов. Спомняш ли си?

— Как бих могъл да забравя? — Той издърпа завивката още малко надолу и разкри и другата й гърда, започвайки небрежно да си играе със зърната й. — Още тогава имах тревожното усещане, че ти си единствената за мен.

Тя преглътна, опитвайки се да формулира някакви разумни думи в главата си, докато ръцете му действаха така изкусително върху тялото й.

— Ти си истинската ми любов, Грифин, сега и завинаги. Понякога, като се замисля колко близо бях до това да ти обърна гръб от чист страх, и ми идва да се разплача.

— Ш-ш-шт — прошепна той, целувайки леко устните й, докато продължаваше да щипе и да си играе със зърната й. — Но не го направи. Заедно сме — и ще останем заедно. Завинаги.

— Обещаваш ли? — прошепна тя, разтваряйки устни изпод неговите.

— Обещавам — каза той точно преди да я целуне страстно.

Когато той отново надигна глава, тя беше влажна и искаща, но той продължи да я държи хваната в капана на завивките.

— Ще ме пуснеш ли изобщо? — попита тя.

— Не — каза той самодоволно. — Мисля, че доста ми харесва да те държа така, неспособна да се мърдаш или да възразиш, на каквото и да поискам да правя с теб.

Тя леко се изви, усещайки плъзгането на копринените чаршафи по голата си кожа.

— Не, че не ми е приятно така, но това ми положение има един недостатък.

— И какъв ще да е той? — попита той разсеяно, докато чертаеше кръгове по гърдите й.

— Така може и да ми е трудно да те целуна.

— Какво искаш да кажеш? Достатъчно лесно е да… — Думите му замряха, докато той очевидно успя да осмисли думите й.

— Не там — измърка тя и сама се изненада от гласа си — нямаше представа, че от гърлото й може да излезе подобен звук.

Погледът му се стрелна към нейния и тя видя колко по-зелени бяха станали очите му и каква надежда се появи в тях. В миг той скочи от леглото, захвърляйки и останалите си дрехи.

Хироу се възползва от възможността да отметне завивките и след това подпря главата си на едната си ръка, вглеждайки се като някоя развратница в голия си и божествено надървен съпруг, който тъкмо се извръщаше обратно към нея.

Погледът му погали голото й тяло и се спря върху лицето й, за което тя знаеше, че е обляно в руменина.

— Обичам те.

— И аз те обичам. — Тя си пое дъх и се почувства ужасно непристойно, когато повика съпруга си с пръст. — Ела тук и ще ти дам такава целувка, която никога няма да забравиш.

И го направи.