Елизабет Хойт
Опасни удоволствия (21)

Епилог

— Мамуууу! — изкикоти се Мери Дарлинг, като удари по тенекиените чаши, които Сайлънс внимателно й бе помогнала да подреди една върху друга на пода в кухнята.

Пирамидата от чаши се срути с трясък и малкото момиченце запляска с ръце от щастие.

— За Бога! Това беше доста шумно — каза Сайлънс с обич.

Бебето падна назад по дупе.

— А! А!

— Добре, ще ги подредим още веднъж, но след това, млада госпожице, мисля, че е време за следобеден сън. — Сайлънс беше установила, че въпреки всичките си протести срещу следобедния сън Мери Дарлинг става едно много по-щастливо дете, след като поспи.

— Този следобед изглеждаш весела, сестро. — Уинтър влезе в кухнята и остави връзката с книги, която носеше.

— Така ли? — Сайлънс беше наясно, че от смъртта на Уилям брат й я наблюдаваше отблизо.

— Да. — Изведнъж Уинтър направи страшна физиономия на Мери и това накара малката да се залее от смях. — Мисля, че това боне ти отива.

Сайлънс се усмихна малко тъжно. Знаеше, че причината не беше в бонето, а в малката Мери Дарлинг. Човек не можеше да си позволи да потъне в мъка, когато имаше да се грижи за толкова будно дете. И може би така бе най-добре. Тя погали с пръст пухкавата бузка на Мери. В крайна сметка животът продължаваше.

— Отново ли ще ядем задушено? — Уинтър надзърна в тенджерата на огнището.

— Телешко и зеле — отвърна Сайлънс.

— Добре. — Сайлънс имаше чувството, че брат й никога не забелязва какво му се поднася, но като всички мъже оценяваше вкусната храна. — Само ще се кача да се измия преди обяд.

— Побързай — извика след него Сайлънс. — Трябва да сложа и Мери да спи.

Той махна с ръка през рамо, показвайки й, че я е чул.

— Да се надяваме, че чичо ти Уинтър няма да седне да чете някоя книга горе — каза заговорнически на Мери.

Малката се изкикоти и катурна една чаша.

— Мисис Холингбрук! — Джоузеф Тинбокс, едно от по-големите момчета в дома, дотича в кухнята. — Вижте какво намерих на прага.

Той протегна ръката си, в която имаше малка дървена кутия.

Сайлънс се втренчи в подаръка, сякаш беше пепелянка. От сутринта на размириците насам на прага на дома не се бяха появявали никакви нови подаръци и Сайлънс се бе надявала, че изпращачът им е забравил за тях.

— Да я отворя ли? — попита нетърпеливо Джоузеф.

— Не — каза Сайлънс малко по-остро. Пое си дъх и добави: — Ти не трябва ли да си учиш уроците?

— О!

Тя повдигна едната си вежда.

— Веднага, Джоузеф.

Джоузеф сбърчи носле, но примирено тръгна да си пише домашните.

Сайлънс взе кутийката с треперещи пръсти. Отвори капака й и се втренчи във вътрешността й. Там имаше кичур коса, завързан с яркочервена панделка. Тя я вдигна, държейки я между палеца и показалеца си, но отдолу нямаше бележка.

— На кого мислиш, че е? — прошепна тя на бебето.

Къдрицата беше черна — толкова черна, че почти синееше.

Всъщност много приличаше на косата на Мери Дарлинг. Сега, когато косата й беше пораснала достатъчно, си личеше, че буклите й са мастиленочерни. Сайлънс задържа къдрицата до главичката на Мери, която беше наведена над чашите.

Косата беше същата.

Но тази къдрица не бе от главата на Мери Дарлинг. Сайлънс щеше да знае, ако някой я бе отрязал от косата Мери, а и освен това буклите на бебето все още бяха твърде къси. Не, тази къдрица беше дълга и вълниста и много красива. Жена с коса като тази…

Сайлънс изпусна шокирано къдрицата.

Или мъж. Тя познаваше един мъж, който имаше дълга, вълниста, мастиленочерна коса. Сайлънс се втренчи с ужас в бебето, което си играеше в краката й. Бебето, за което през последните седем месеца се бе грижила и с което си бе играла, и на което бе пяла, сякаш бе нейно собствено. Бебето, на което бе отдала сърцето си.

Косата на Мери бе абсолютно същата като косата на Мики Чаровника.