Елизабет Хойт
Опасни удоволствия (8)

Осма глава

Докато препускаше с коня си на следващата сутрин, Грифин проклинаше Викария на Уайтчапъл. След като бе прекарал една безсънна нощ в спиртоварната, през цялото време под напрежение, ослушвайки се за най-малкия признак, че някой ги напада, единственият резултат беше главоболието му. Нито Викарият, нито хората му се появиха. Едничкото, което Грифин искаше сега, беше да хапне нещо и да легне в удобното си легло.

Той бе така съсредоточен върху тези две неща, че за малко да не забележи каретата, която дискретно беше спряла на пряката след къщата му.

Проклинайки тихо, Грифин дръпна юздите на Рамблър. Какво, по дяволите, правеше лейди Хироу на неговата улица в десет сутринта, което без съмнение бе толкова неподходящо за светски посещения време? Домът му бе така близо, но Грифин въздъхна и подкара Рамблър към каретата. Почука на прозореца й.

Тънки пръсти бързо дръпнаха перденцата и лейди Хироу нетърпеливо му махна с ръка да влезе.

Чудесно. Грифин нареди на един от слугите да отведе Рамблър до конюшнята, след което се качи в каретата. Тя носеше тъмнозелено палто над светлозелена пола, а червената й коса сякаш сияеше на приглушената светлина в каретата.

— Добро утро, лейди Хироу.

— Добро утро — отвърна рязко тя. — Имам уговорка в „Сейнт Джайлс“ и тъй като вие настоявате да ме придружавате, реших да ви спестя усилията в издирването на каретата ми.

— Колко внимателно от ваша страна. — Той се отпусна тежко на седалката.

Тя му се намръщи.

— Спали ли сте изобщо?

— Не, и не съм закусвал.

— Хмм. — Неодобрението, изписано по лицето й, беше очарователно. — Поспете тогава.

Той бе толкова изтощен, че дори не я попита с каква цел отива в „Сейнт Джайлс“, преди да отпусне глава на възглавниците и да изгуби съзнание толкова бързо, все едно беше нокаутиран.

След известно време отвори очи и видя, че лейди Хироу го наблюдава. В ясните й сиви очи се четеше някакво чувство на интимност.

— По-добре ли сте? — попита го тя меко.

Той не помръдна, наслаждавайки се просто на гледката.

— Много, благодаря ви.

Тя го погледна с любопитство.

— За самозван гуляйджия като вас, вие работите повече от който и да било джентълмен, когото познавам.

Ако тези думи бяха дошли от който и да било друг, щеше да ги приеме като оплакване — да работи не беше комплимент за един аристократ, — но гласът на лейди Хироу бе замислен. Нима тя наистина одобряваше нещо в него?

Той повдигна едното крайче на устата си.

— Нали няма да ме издадете на гилдията на гуляйджиите?

Тя се разсмя меко и след това разгъна кърпата в скута си.

— Купих ви пай с месо, докато спяхте.

— Вие сте ангел — каза с благодарност Грифин. Той взе все още топлия пай и го захапа, наслаждавайки се на сока, разлял се в устата му.

— Правенето на пари не е единственото нещо, в което сте добър — каза тя тихо.

Продължавайки да дъвче, той повдигна вежди.

По врата й плъзна лека червенина.

— Разсмивате хората.

Той преглътна.

— И шутовете го правят.

Тя поклати леко наставнически глава.

— Може и да се подигравате, но способността на човек да се смее, е нещо прекрасно. Фийби е прекарала чудесно онази вечер — и то до голяма степен благодарение на вас.

— Не съм сторил нищо необикновено — поклати глава той и отхапа още от пая.

— Напротив. — Тя го погледна настойчиво. — Фийби е… специална и много скъпа за мен. Не мога да ви изразя признателността си, че сте я разсмели онази вечер. Благодаря ви.

Очите му се свиха при спомена как Фийби бе изгубила от поглед малката маймунка на сцената.

— Какво… — В този момент каретата се разтресе и спря и го разсея, преди да си довърши мисълта. — Отново ли сте решили да проверите нещата на строежа?

— Не. — Тя погледна надолу към ръцете си. — При временната сграда на сиропиталището сме. Искам да ви покажа нещо.

— Нима? — Тя избягваше да го погледне в очите, което вероятно означаваше, че няма да хареса онова, което му е подготвила. Въпреки това той доизяде пая и избърса ръцете си. — След вас.

Може би се усмихна, а тя го погледна доста нервно, преди да слезе от каретата. Отвън денят беше сив и духаше хладен вятър.

— Да вървим? — подаде й ръка Грифин.

Тя положи длан на ръкава му и въпреки че докосването й беше толкова леко, той го усети с цялото си тяло. Беше приятно да я води надолу по улицата, където временно се намираше сиропиталището. Беше приятно да се държи като истински джентълмен спрямо една дама.

Те спряха пред вратата на сиропиталището и той пристъпи напред и почука.

Отвътре не се долавяше никакъв звук.

Той повдигна едната си вежда към нея.

— Очакват ли ви днес?

Тя нервно се покашля, докато шията й леко порозовяваше.

— Не съм им казвала, че ще идвам.

Преди да има време да й отговори, вратата се отвори. Пред тях застана младо момиче с огромна престилка, прихваната към горния край на роклята й.

— Добро утро, Мери Уитсън^[1] — каза лейди Хироу. — Тук ли е мисис Холингбрук?

Момичето направи реверанс.

— Да, милейди. Моля, заповядайте.

Грифин прекрачи прага и веднага забеляза голите дъски в коридора — бяха изкорубени. Момичето ги въведе в малка всекидневна.

— Ще извикам мисис Холингбрук от кухнята — каза Мери Уитсън и побърза да излезе.

Лейди Хироу не седна и Грифин последва примера й. Той обиколи мъничката стая, преди да спре пред камината. Почука с пръсти по полицата и се загледа в трохите мазилка, които се посипаха в огнището.

В коридора отекнаха стъпки и вратата към всекидневната се отвори. Жената, която застана на прага на стаята беше много хубава, но и много смутена. Изпод бонето й се подаваха разбъркани кичури светлокафява коса с оттенъци тук-там в светлочервеникаво и русо. На брадичката й имаше брашно.

— Лейди Хироу, не ви очаквахме — каза тя, останала без дъх от бързане, докато правеше реверанс.

— Не се притеснявайте, мисис Холингбрук — усмихна се спокойно Хироу и сякаш успя да поуспокои другата жена. — Доведох един приятел, лорд Грифин Рийдинг. Чу ме да говоря за сиропиталището и се заинтригува. Чудех са дали бихте му показали някои от децата?

Лицето на мисис Холингбрук просветна.

— Как сте, милорд? — Тя отново направи един бърз реверанс, преди да се изправи нетърпеливо. — Много ще съм щастлива да ви представя на някои от подопечните ни.

Грифин се усмихна и се поклони.

— Благодаря ви.

Той изчака, докато дамата се извърна с гръб към тях, за да ги поведе извън стаята, и стрелна лейди Хироу със скептичен поглед.

— Какво сте намислили, лейди Перфектност? — прошепна той в ухото й, докато поставяше длан върху долната част на гърба й.

Тя го изгледа нервно, докато той я побутваше да излезе от стаята. Тръгнаха след мисис Холингбрук по коридора, който водеше към задната част на къщата.

Кухнята, в която влязоха, приличаше на пещера. Грифин трябваше да наведе глава, за да не се удари в трегера. Шест малки момиченца се бяха скупчили покрай дългата дървена маса и разточваха тесто за сладки. Те едновременно погледнаха нагоре и когато го видяха, замръзнаха като сърнички, изненадани на горска просека.

— Деца — каза мисис Холингбрук, — имаме специален посетител. Това е лорд Грифин Рийдинг, приятел на лейди Хироу. Моля ви да покажете на негова светлост най-доброто си възпитание.

Като по команда всички момиченца направиха реверанс — кое по-грациозно, кое не.

Грифин кимна сериозно и измърмори:

— Приятно ми е да се запознаем.

Едно рижаво детенце едва потисна кикота си.

Мисис Холингбрук предпочете да не обръща внимание на това нарушение на етикета. Тя сложи ръката си върху най-голямото момиче.

— Това е Мери Уитсън, с която мисля, че се видяхте на входа.

Мери Уитсън направи реверанс.

Лейди Хироу прочисти гърлото си.

— От колко време Мери Уитсън живее в дома, мисис Холингбрук?

— От почти десет години — отвърна сама Мери Уитсън.

— А как попадна в дома?

Мери хвърли бърз поглед към мисис Холингбрук — между веждите й се бе образувала лека бръчка.

— Мери ни беше доведена от… — Сайлънс погледна за миг към останалите момичета — … човек с лоша репутация. По онова време Мери бе едва на три.

— А майка й? — попита меко лейди Хироу.

— Не знаем нищо за родителите й — каза бавно мисис Холингбрук, — но имайки предвид кой я доведе тук, предполагаме, че майка й е била бедна нещастница, която е обикаляла улиците.

Майка й е била проститутка. Грифин погледна момичето, чудейки се как ли се чувства толкова лични неща от миналото й да бъдат обсъждани пред нея.

Момичето го погледна с каменно изражение.

Грифин кимна и каза нежно:

— Благодаря ти, Мери Уитсън.

Мисис Холингбрук премина към следващото момиче в редицата.

— Това е Мери Литъл^[2]. Тя е при нас, откакто беше оставена на прага ни като невръстно бебе.

Мери Литъл направи реверанс.

— Вие ли сте този, който ще се жени за лейди Хироу?

До него лейди Хироу ахна тихичко. Грифин не посмя да я погледне.

— Не, брат ми е този, който ще се жени за лейди Хироу.

— О — каза детето.

Мисис Холингбрук се прокашля.

— А това — постави тя длан върху третото дете — е Мери Компешън^[3]. Тя дойде при нас на две годинки заедно с брат си Джоузеф Компешън. Родителите им починали в рамките на една седмица от студ и недохранване.

— И пиене — промърмори лейди Хироу.

Грифин я погледна невъзмутимо, но тя вирна брадичка и упорито не отмести очи от неговите.

— Ами да. — Мисис Холингбрук озадачено местеше погледа си между него и лейди Хироу. — Повечето от смъртните случаи в „Сейнт Джайлс“ — като изключим онези, свързани с преклонна възраст, — по един или друг начин са подпомогнати от пиенето.

— Колко хора умират от преклонна възраст в „Сейнт Джайлс“? — попита лейди Хироу.

— Малко — отвърна меко мисис Холингбрук. — Много, много малко.

Грифин сви ръце в юмруци, опитвайки се да говори спокойно.

— А другите млади дами?

— О! — Мисис Холингбрук погледна разсеяно към подопечните си. — Това е Мери Ивнинг^[4]. С нас е от най-ранно детство. Открили я на стълбите на една църква тук наблизо. До нея е Мери Редрибън^[5], която ни беше доведена от един местен собственик на кръчма. — Мисис Холингбрук бързо погледна към лейди Хироу. — Опасявам се, че Мери Редрибън е била оставена в кръчмата от майка си, която така и не се върнала за нея.

Грифин се насили да се усмихне, докато малките момиченца правеха реверанси. Проклятие. Искаше му се да изкрещи, че не е негова вината, ако хората пият джин. Не беше накарал никоя жена да стане проститутка или да изостави детето си в някаква кръчма. Ако той не произвеждаше джина, който те пиеха, някой друг щеше да го прави вместо него.

— И накрая това е Мери Суит. — Мисис Холингбрук погали къдриците на най-малкото дете, което едва ли беше на повече от три годинки. — Майка й има още пет деца и се опита да продаде Мери като бебе. Убедихме майката вместо това да ни я даде на нас.

Грифин си пое дъх.

— Какъв късмет за Мери Суит. — Той погледна към мъничето, което побърза да скрие личицето си в полите на мисис Холингбрук.

— И ние сме късметлии — каза с обич мисис Холингбрук. — А сега, ако ме придружите, мога да ви представя някои от момчетата ни.

— Ах, що се отнася до това — сви лице извинително Грифин.

— Опасявам се, че лейди Хироу надцени времето, с което разполагаме. Ще трябва да отложим остатъка от обиколката на сиропиталището за някой друг ден.

— Разбира се — каза мисис Холингбрук. — По всяко време сте добре дошли, милорд.

Той се усмихна и здраво хвана лейди Хироу над лакътя, избутвайки я към вратата, докато тя набързо се сбогуваше. Той успя да задържи усмивката, залепена на лицето си, докато не излязоха на улицата.

Тя се опита да се отскубне от хватката му.

— Милорд…

— Не тук — измърмори той, карайки я да върви бързо нагоре по улицата. Даде нареждания на кочияша, помогна й да се качи в чакащата ги карета и седна.

След това я погледна и изръмжа:

— Какво си мислите, че правите?

Бледозелените очи на Рийдинг я гледаха сурово, устните му бяха здраво стиснати, а ноздрите му се бяха разширили.

Той изглеждаше толкова заплашително, че на Хироу й се наложи да преглътне, преди да успее да му отговори.

— Опитвам се да ви накарам да разберете какво причинява производството ви на джин на „Сейнт Джайлс“ и на бедните хора, които живеят тук. Като приятел…

Той се изсмя остро, заглушавайки думите й.

— Да? Като приятел, какво точно си мислехте, че ще се случи, като ме заведете там? Ще погледна тези малки момиченца и ще получа внезапно просветление? Или ще даря всичките се земни притежания на бедните и ще стана монах. — Той се наведе напред на седалката. — Слушайте, и то внимателно, милейди — аз харесвам кой съм и какво правя. Аз съм непокаял се женкар, който произвежда нелегално джин. Не си мислете, че вие или някой друг може да ме промени… дори да исках да бъда променен.

Тя стисна устни и вирна глава, гледайки го мълчаливо. Гневът се надигаше и в нея.

Той отвърна на погледа й, докато настъпилата тишина не започна да го дразни.

— Какво?

— Вие, милорд, не сте и наполовина толкова безразсъден — или лош, — колкото ви се иска да ме накарате да вярвам.

— Какво, за Бога, дрънкате?

— Репутацията ви — махна с ръка тя. — Безпътността ви. Накарали сте цял Лондон да мисли, че сте напуснали Кеймбридж заради някаква лекомислена прищявка, докато всъщност сте се махнали оттам, за да помогнете на семейството си. Карате останалите да вярват, че водите развратен живот, без никаква грижа или тревога, докато всъщност работите, за да издържате семейството си.

Той се изсмя скептично.

— В случай че сте забравили, когато се срещнахме, се сношавах с омъжена жена.

Тя погледна настрани, като по някаква причина този спомен я разгневи още повече.

— Никога не съм казвала, че сте перфектен. Просто не сте толкова ужасен, колкото карате другите да вярват.

— Нима?

Тя вирна брадичка и се втренчи право в очите му.

— Да.

Той се изхили гадно.

— А историята с покойната съпруга на скъпия ми брат?

Сърцето й ускори ритъма си. Вътрешността на каретата я притискаше отвсякъде, а неговият яд беше нажежил почти до червено въздуха помежду им.

— Какво за нея?

— Целият свят знае, че съм я съблазнил под носа на бедния ми брат и че ако не бе умряла по време на раждане заедно с детето, без съмнение щеше да се окаже, че аз съм баща на неговия наследник.

— Истина ли е? — попита тя меко.

— Кое?

— Истина ли са всички тези неща, които целият свят и собственият ви брат мислят, че сте сторили?

За момент той се втренчи в нея, зашеметен от някакво диво и горчиво чувство, и тя не смееше да диша, докато чакаше отговора му.

След това той бавно поклати глава.

— Не. Бога ми, не.

Тя се наведе напред.

— Защо тогава сте позволили на всички да повярват в тази зверска лъжа? Защо се преструвате, че сте по-лош, отколкото сте всъщност?

— Аз не… — опита се да каже той, но тя не беше приключила с въпросите.

— Защо? — бурно настоя тя. — Защо продължавате с тази отвратителна търговия с джин? Вие не сте такъв човек, Рийдинг.

— Кой бог ви даде правото да ме съдите? — попита я той с тих и ужасяващ глас. — О, но аз все забравям. Вие се смятате за по-добродетелна от нас останалите простосмъртни. Вие сте лейди Перфектност, съдница на греховете на другите, непокварена девица, по-студена от надгробен гранит през януари.

Тя ахна, за миг останала без думи. Нима той наистина я виждаше по този начин? Като ледена, самодоволна девица?

— Как се осмелявате? — прошепна тя, без да може да спре сълзите, които бликнаха от очите й.

— Проклета да сте.

Всичко пред очите й бе размазано и затова тя не видя движението му, но за миг той я бе грабнал и преместил в скута си.

— Осмелявам се — прошепна той, — защото съм егоист, зъл и суетен. Осмелявам се, защото вие сте това, което сте, и аз съм това, което съм. Осмелявам се, защото не мога по друг начин. Живял съм твърде дълго без хляб или вино, пълзейки отчаяно в една самотна, пуста пустиня, а вие, скъпа моя лейди Перфектност, сте манна, изпратена ми от небето.

Устните му бяха върху нейните, настоятелни и горещи. О, Господи, сега осъзна колко много й бяха липсвали целувките му! Устата му имаше вкус на твърде дълго потискана нужда, но въпреки че можеше да бъде груб с нея, беше нежен.

Много нежен.

Устните му се притискаха към нейните, а езикът му ближеше ъгълчетата на устата й.

— Позволи ми — умоляваше я той дори когато тя разтвори устните си.

Той наклони лице, придърпвайки я по-близо, а езикът му се плъзна в устата й. Брадата му дращеше по меката кожа на брадичката й, но не я интересуваше. Тя засмука езика му, придърпвайки го към себе си, сякаш беше най-сладкото нещо, което някога бе опитвала.

— Позволи ми — промърмори той отново и тя усети широката му длан върху голата си кожа точно под врата си.

Той я погали все едно приласкаваше коте, меко, опитно, а ръката му тръгна надолу. Цялото й съзнание беше съсредоточено върху тази ръка, върху върховете на пръстите му, които се приближаваха все повече към зърната на гърдите й. Цялата й гръд се бе стегнала и натежала в очакване. Беше затаила дъх, копнееща за неговото докосване. Изведнъж той леко я захапа по долната устна и я разсея, а след това — о, небеса — пръстите му се плъзнаха под корсета й.

Тя ахна, усещайки горещата му кожа, докато я галеше по втвърдилите се зърна. Той разтвори дланта си и улови връхчето между палеца и показалеца си. Когато стисна, тя изведнъж усети силна тръпка между бедрата си.

— Шшшт — промърмори той, потискайки стенанието, което се изтръгна от нея. — Позволи ми.

Тя погледна и видя, че той бе смъкнал корсета й надолу, изваждайки едното й зърно на показ. Грифин измърмори нещо, борейки се с връзките на корсета й, и в следващия миг и двете й гърди изскочиха навън.

За момент той просто гледаше надолу към нея, към меката й кожа, хваната между големите му, загорели длани, към дългите си пръсти, които със собственическо чувство си играеха със зърната й.

— Сладки, толкова сладки — промърмори той. — Позволи ми да ги вкуся.

Той я погледна и в очите му гореше треска, а зеленото в тях искреше като очите на демон. Затова тя се съгласи — трябва да беше заради това, — защото едва успя само да му кимне.

И тогава устата му отиде там, където никога никой мъж не я бе докосвал. Езикът му галеше едното голо зърно — влажно и в същото време леко грапаво. Тя нямаше представа, че е толкова чувствителна на това място. Той пое плътта й в устата си — нежно, благоговеейки, — и тя подскочи. Той дръпна силно и чувството бе така изкусително сладко, че граничеше с болка.

Тя погледна надолу замаяно, наблюдавайки бялата му перука върху гръдта си. Това, което правеха, бе твърде интимно, за да се случва в карета, докато са напълно облечени. И тя искаше някаква скрита част от него, дори мъничка. Хироу избута настрани перуката му, издърпа я от главата му и я захвърли на седалката. Той изобщо не прекъсна действията си, а само се прехвърли на другото зърно.

Под перуката косата му бе тъмна и гъста, подстригана късо, почти като козина. Тя прокара длани по черепа му, свивайки пръсти, усещайки косата му, топла и изненадващо мека. Затвори очи, изпълнена с блаженство. Той щипеше първото й зърно с палеца и показалеца си, докато сучеше другото. В центъра й постепенно лумваше огън — горещ и неконтролируем.

— Докосни ме — прошепна той, притиснат към гръдта й.

— Аз… аз го правя — отвърна тя.

Тя разтвори очи и го видя да отърква бузата си в зачервеното й като череша зърно. Тя преглътна от тази еротична гледка, от сладко суровото усещане на необръснатата му буза върху чувствителната си плът. Очите му бяха ярки и зелени, забили се в нея, изискващи нещо.

— Не там — каза той и улови ръката й, издърпвайки я надолу помежду им. Скутът му бе покрит с полите на роклята й и той дръпна пръстите й под тях, тършувайки нещо с другата си ръка, докато изведнъж — стряскащо — тя докосна гола плът.

Погледът й се стрелна към неговия.

Усмивката му беше мрачна, но и напрегната. Той се загледа в голите й гърди, но онова, което тя държеше голо в ръката си, беше стотици пъти по-интимно.

— Усещаш ли ме? — дрезгаво каза той.

— Да — облиза устните си тя, все така втренчена в лицето му.

— Погали ме. — Очите му се притвориха. — Моля те.

Тя сви пръсти, проучвайки тази чужда, гореща плът. Беше невъзможно твърд. В същото време кожата беше нежно мека. Тя обви дланта си около него, а неговата се затвори върху нея, силна и непоносимо позната. Той й показа как да го погали бавно нагоре, докато докосна широката, хлъзгава главичка. Тя я погали, опипвайки порестата кожа, малката цепка на самия връх. Той издаде звук, почти болезнен, и след това сграбчи ръката й и я издърпа отново надолу по дебелия си стълб. Той бе толкова по-дълъг — толкова по-голям, — отколкото някога си бе представяла.

— Моля те — изпъшка той. — Моля те.

Той извърна главата си и близна зърното й, преди нежно да затвори зъби около връхчето му. Тя ахна и главата й се отпусна назад към рамото му. Той продължи да дразни зърното й, след което го пусна, за да го целуне нежно.

— Гали ме — каза без дъх той и пусна ръката й.

И тя го направи, прокарвайки ръка по тази твърда плът, скрита под полите й. Тази част от него, която го правеше мъж.

— Така ли? — прошепна тя с нисък и звучащ толкова интимно в тресящата се карета глас. Отвън Лондон прелиташе покрай тях. А вътре тя държеше пениса на един мъж в дланта си.

— Дааа — каза той през зъби, преди отново да започне да ближе другото й зърно. — Точно така.

Тя погледна надолу и видя себе си, изложена пред него на показ, изложена за него да пирува с плътта й. Зърната й бяха зачервени и подути и толкова чувствителни, че всяко негово докосване я караше да стене. Ръката й се раздвижи под полите й и тя се учуди на собствената си дързост. Това може би беше само сън, порочна фантазия, оживяла по средата на деня в собствената й карета. Тя галеше голия член на един мъж — голия член на Рийдинг, — за да му достави плътско удоволствие. Тя наблюдаваше лицето му, обляно в пот, наблюдаваше напрегнатия му поглед, с който се бе втренчил в зърната й, и накъсаното му дишане, което караше широките му гърди да се повдигат и свиват. Изведнъж си помисли, че може би никога повече нямаше да сподели подобен интимен момент с когото и да било друг.

Широките му длани бяха върху гърдите й и той щипна и двете й зърна едновременно. Тя захапа долната си устна, потънала в усещане и за удоволствие, и за болка, докато една сълза се плъзгаше надолу по бузата й. Това беше истинско. Това беше нещо извън всекидневните сладникави взаимоотношения и механични разговори. Устата му бе върху нейната — разтворена и дива, а бедрата му се оттласкваха и така движеха члена му в ръката й в животински ритъм. Той отново стисна бедните й, така налети зърна, като в същото време ги подръпна. И тя чувстваше.

Чувстваше се жива.

Тя изви гърба си на дъга, избутвайки гърдите си към дланите му, смучейки езика му и чувствайки как през тялото й преминава една неудържима вълна от чисто, бяло удоволствие. И в същото време — като в пълно разбирателство с нея — мъжката плът в дланта й подскочи и от нея избликна гореща течност, която се разля по пръстите й. Тя пулсираше, докато той пулсираше, трепереше, докато той трепереше, и не искаше това да свършва.

Когато най-накрая разтвори очи, беше едновременно ужасена и удивена.

Зелените му очи гледаха лицето й мързеливо и задоволено и много, много мъжествено. За един миг всичко на този свят беше в покой.

И след това тя си спомни.

— Мили Боже. Томас ще ме чака у дома за официален обяд.

Тялото на Грифин бе изпълнено е топла летаргия, но думите на лейди Хироу го обляха като е ледена вода. Той се изправи и погледна през прозореца. Къщата й вече се виждаше. Той се извърна към нея и за миг отново бе зашеметен. Тя лежеше в скута му, с гърди, разголени точно до под връхчетата на прелестните й зърна, бледите й бузи горяха, а диамантените й очи бяха замъглени от страстта, която току-що бяха преживели заедно.

Наистина, мили Боже.

Той бързо прерови джобовете на палтото си и намери носна кърпичка. Извади ръката й изпод полите й и започна да бърше течността си от пръстите й.

Тя издърпа ръката си.

— Аз… мога и сама да го направя.

Той повдигна вежди, но я остави да вземе кърпичката от ръцете му. Той оправи дрехите си и се загледа в нея, докато тя приключваше с бърсането на пръстите си и след това сбърчи нос при вида на това в какво състояние беше кърпичката.

— Аз ще я взема — каза той.

Тя кимна и започна да оправя корсета си.

— Моля ви, обърнете се.

На върха на езика му бе да й отвърне нещо язвително, но прецени, че е по-разумно да не го прави. Извърна се и се загледа в затворените завеси на прозорците. Тя се бе отместила от скута му, но въпреки това той усещаше леките й движения до себе си, докато оправяше дрехата си. Беше засрамена — това му беше ясно, но дори с цената на живота си не знаеше как да постъпи, за да оправи нещата.

Той усети, че тя стана и седна на отсрещната седалка. Той я погледна.

Тя приглаждаше косата си, отказвайки да срещне погледа му.

— Аз… надявам се, че няма да кажете на никого за това?

Той изруга тихо и грозно.

Тя рязко вдигна глава и го погледна така, че му се прииска едновременно да ридае и да вие.

Грифин прокара длан по челото си.

— Разбира се, че няма.

Тя прехапа едната си устна и след това кимна рязко.

— Трябва да си сложите перуката.

— Така ли? — Той огледа седалката на каретата и най-накрая намери перуката, смачкана в единия ъгъл. Каретата спря в мига, в който успя да я намести на главата си. — По-добре ли е така?

— Да.

Седяха мълчаливо, докато чакаха слугата да постави стъпалото и да им отвори вратата. Грифин се опита да измисли какво да каже. Беше откраднал невинността й — поне такова бе намерението му, макар да не го бе сторил фактически. И от стореното нямаше връщане назад.

Най-накрая след сякаш безкрайно чакане вратата се отвори и Хироу пристъпи навън с лице, извърнато от неговото. Докато слизаше след нея, той мрачно се замисли, че без никакво съмнение в този миг тя го ненавиждаше.

— Здравей, скъпа, ето те и теб! — извика лейди Фийби от стълбите пред къщата им. — Братовчедката Батилда направо протри килима във всекидневната, докато те чакахме, а готвачката прегори супата. — Живите й очи се извърнаха към него и леко се присвиха зад стъклата на очилата й. — Довела си и лорд Грифин за обяда. Колко умно от твоя страна.

Грифин усети как лейди Хироу се стегна до него.

— Не бих искал да се натрапвам по време на обяда ви, лейди Фийби. Сестра ви бе така любезна да ме докара с каретата си, това е всичко.

— О, не, трябва да останете — възпротиви си лейди Фийби. — Готвачката ще оправи супата, тя винаги се справя, а и е толкова по-приятно на масата да има двама джентълмени вместо само един самотен и притиснат отвсякъде от жени господин. Хироу, накарай го да остане.

Лейди Хироу се обърна към него и му се усмихна с треперещи устни и трагично изражение в очите.

— Моля ви.

Той знаеше, че трябва да си тръгне. Знаеше и че тя не искаше наистина той да остане. Но в този момент Хироу изглеждаше толкова крехка, че той не намери сили да я остави и да си отиде.

Грифин се поклони и й предложи ръката си.

— Както желаете, милейди.

Тя постави длан върху ръкава на палтото му и през главата му се стрелна споменът за това как преди няма и пет минути същите тези пръсти бяха обвити около члена му. Мили Боже, годеницата на брат му. Каква каша бе забъркал…

Те се изкачиха по стълбите и влязоха вътре, като през цялото време сестра й бъбреше и за щастие изобщо не забелязваше тяхното мълчание. Лейди Хироу вървеше толкова вдървено до него, че човек можеше да я вземе за ходеща статуя. Прииска му се да покрие с ръка пръстите й върху ръкава си, за да провери дали в тях все още има живителна топлинка.

Мразеше ли го сега? Дали й се искаше никога да не бяха правили онова, което бяха сторили в каретата? Той знаеше, че би трябвало да съжалява за тези моменти, но просто не можеше. Изящните й гърди бяха така сладки, а звукът, който бе издала, когато взе узрялото й зърно между устните си, бе така красив. Сивите й очи се бяха притворили от блаженство, докато той бе правил любов с нея. И в името на Бога, той щеше да отнесе този спомен в гроба и щеше да е благодарен за него, независимо от цената му.

Един слуга пое наметката й. Лейди Хироу хвърли поглед към Грифин, след което бързо отмести отново очи.

— Аз… аз само имам нужда да се освежа. Фийби ще ви отведе до салона за обяд.

Грифин се поклони, наблюдавайки мрачно как тя се оттегля нагоре по стълбите.

Той се извърна към лейди Фийби, предлагайки й лакътя си.

— Оставям се на вашата милост.

Тя се усмихна весело и пое ръката му.

— Само ние ще сме на обяда — аз, Хироу, брат ви и братовчедката Батилда. Познавате ли братовчедка ми Батилда?

— Не съм имал честта.

Тя кимна.

— Не се притеснявайте от Миньон. Тя ръмжи на всички.

И с тези загадъчни думи Фийби го поведе нагоре по стълбите и след това към една светла стая с женско излъчване — цялата в жълто и бяло със заплашително крехки мебели. Томас беше застанал в далечния ъгъл заедно с една доста едра матрона. Той вдигна поглед, когато влязоха, и веднага си пролича, че далеч не е доволен да види брат си.

— Вижте кого доведе Хироу — каза лейди Фийби.

— Грифин — поздрави тихо Томас.

— Томас. — Грифин се извърна към по-възрастната дама и се загледа в малкия шпаньол в черно, бяло и кафяво, който тя държеше. Кученцето ръмжеше срещу него и ниският и непрекъснат звук приличаше повече на жужене на земна пчела.

— Братовчедке Батилда, това е лорд Грифин Рийдинг каза тихо Фийби. — Милорд, братовчедка ми, мис Батилда Пикълууд.

Костите на мис Пикълууд изскърцаха, докато тя правеше реверанс, а той й се покланяше.

Ще трябва да кажем на Пондърс, че ще сме с един повече за обяд.

— Ще се опитам да не ям много — жизнерадостно каза Грифин. — Какъв сладък малък шпаньол.

— Сладка е, нали? — И мис Пикълууд действително леко се изчерви. Тя погали главичката на шпаньола и животинката прекъсна ръмженето си, за да близне пръстите й. Искате ли да я погалите?

Ааа… — Грифин се загледа предпазливо в кученцето. То не бе започнало да ръмжи отново, но в същото време изпъкналите му очички не изглеждаха и особено дружелюбни.

Лейди Фийби бе застанала до него и по очите й зад очилата определено си личеше, че се забавлява.

— Не се страхувайте. Ако ви ухапе, ще извикаме доктор, уверявам ви.

— Кръвожадно дяволче, значи — измърмори Грифин под носа си, преди да протегне ръка към нослето на кученцето. Ако щеше да бъде хапан, по-добре да приключваше с тази част по-бързо.

— Госпожице Миньон.

Шпаньолът го подуши деликатно и след това отвори устата си в кучешка усмивка, докато той предпазливо я почесваше зад ушите.

— Не разбирам — каза мис Пикълууд. — Тя обикновено мрази джентълмените.

Грифин погледна възмутено към лейди Фийби и тя покри устата си, за да потисне кикота си.

— Миньон никога не е хапала никой джентълмен — сви рамене Фийби. — Просто е заплашвала да го направи.

— Аз бях на косъм — сухо отбеляза Томас. — Ти сигурно си натъркал пръстите си с бекон, Грифин.

— А може би просто тя има много добър вкус за мъже — каза Грифин, докато почесваше брадичката на Миньон.

— Във всеки случай определено ви харесва — измърмори мис Пикълууд и кимна на иконома, който й бе дал някакъв сигнал.

— Мисля, че сме готови да влизаме. Фийби, би ли могла да провериш защо сестра ти се бави толкова дълго?

Лейди Фийби се измъкна от стаята и Томас каза нещо, но Грифин не внимаваше. Той разсеяно галеше малкия шпаньол и се чудеше дали той е причината, поради която Хироу все още не слизаше на обяд.

Проклятие, проклятие, проклятие. Беше направил най-голямата грешка в живота си.

— Ето я.

Той вдигна очи при звука от гласа на лейди Фийби. Хироу стоеше до нея овладяна, въпреки че бузите й все още горяха.

Тя отиде право при Томас и протегна ръка към него.

— Милорд, хубаво е да ви видя.

Томас се поклони над ръката й с възпитан и банален жест, от който по никакъв начин не си личеше каквато и да е страст. Болка, наподобяваща изпепеляващ пламък, прониза тялото на Грифин. В този миг му се искаше да изблъска брат си настрани, да вдигне лейди Хироу на ръце и да я отнесе. Да я заведе някъде, където да изтрие това изражение на отегчено спокойствие от лицето й и да го замени с похот. Похот за него.

Вместо това си пое дъх и предложи ръка на лейди Фийби.

— Ще ме придружите ли до масата за обяд, милейди?

Тя му се усмихна весело със своите кръгли, розови бузи.

— За мен ще е удоволствие, милорд.

Обядът, подобно на стаята, носеше женствен привкус: бистра супа, почти като бульон, деликатни малки сладкиши, които бяха по-скоро красиви, отколкото засищащи, както и разни видове хляб и сирена. Виното обаче беше добро и при обикновени обстоятелства Грифин щеше да се забавлява.

— Разбрах, че вие ръководите семейното имущество — каза седналата начело на масата мис Пикълууд със странно изражение на лицето си. Едната от ръцете й се шмугна под масата.

— „Ръководя“ със сигурност е доста силна дума — бавно изрече Томас от другия край на масата. — Брат ми е прекалено зает със забавленията си и затова имаме няколко управителя.

Грифин вдигна ножа си.

— Това, което брат ми се опитва да каже, е, че да, аз надзиравам имуществото на Мандевил, както и моето собствено.

Томас го погледна с празен, студен поглед, докато отпиваше от виното си.

От дясната страна на Томас лейди Хироу изправи гърба си, докато ръката й изчезваше под масата.

— И вашите земи ли са в Ланкашър, лорд Грифин?

— Да. — Грифин се заигра с ножа си. — Те са резултат от благоразумните бракове на предците ми.

— Но това е толкова далеч от Лондон — възкликна лейди Фийби. — Със сигурност ви доскучава в провинцията.

Тя прехапа едната си устна и се загледа право напред пред себе си, докато и нейната ръка изведнъж се стрелна под масата.

Томас, който сякаш не забелязваше нищо от това, изсумтя:

— Брат ми може да си намери забавления, където и да се намира. А и ако се нуждае от по-голям гуляй, пътува до Лондон.

Грифин присви очи към Томас, усещайки как кипва. Той се усмихна и изпусна ножа, който издрънча върху чинията.

Дамите се стреснаха.

Томас само повдигна вежди.

Грифин премести погледа си към лейди Фийби, която седеше между него и Томас.

— Обичам да яздя и да ходя на лов, милейди, а и надзираването на сеитбата и на жътвата отнема голяма част от времето ми, така че не, не ми доскучава, но ви благодаря за грижата.

Тя се бе смръщила, местейки поглед между него и брат му, но при тези негови думи се усмихна колебливо.

— Ами, ще трябва да се погрижим да се забавлявате достатъчно, докато сте в Лондон, нали, Хироу?

Лейди Хироу стисна устните си.

— Фийби…

— Какво? — Фийби изглеждаше смутена.

Изражението на лицето на лейди Хироу беше каменно. Дори лицето на мис Пикълууд беше по-приветливо.

В този момент Грифин усети малки лапички върху коляното си, които го потупваха доста заповеднически.

— За мен ще е удоволствие да отида, където пожелаете, лейди Фийби — усмихна се той и отчупи парче сладкиш, което подаде на Миньон под масата.

— Времето ни е до голяма степен запълнено с подготовката за сватбата — каза Хироу строго.

— Но трябва и да пазарувате. — Той отново вдигна ножа, въртейки го нехайно между пръстите си. — И да се храните, да ходите по панаири и други подобни.

Лейди Фийби се изкикоти нервно.

Хироу сведе очи към чинията си. Бузите й бяха пребледнели, а устата й бе стисната в права линия.

Той небрежно сви рамене, въпреки че сърцето му се бе сгърчило.

— А може би не.

Томас се размърда на стола си.

— Не мислех, че някога би поискал отново да отидеш на панаир.

Лейди Фийби се оживи.

— Защо го казвате?

Грифин повдигна едната си вежда към брат си, когато внезапният спомен разведри настроението му.

— Защото Грифин почти беше убит от група пътуващи калайджии по време на последния панаир, на който отиде — каза бавно Томас.

— Наистина ли? — Фийби се наведе напред.

— О, да. Хванаха го, докато крадеше…

— Просто разглеждах — намеси се Грифин.

— Крадеше — прекъсна го Томас с гласа, който използваше по време на парламентарни заседания — някакъв накит.

— Беше малко ножче — промърмори Грифин на Фийби — и имаше рубин на дръжката си.

Томас изсумтя.

— Най-вероятно обикновено лепило. Във всеки случай един от калайджиите — мъж, висок поне метър и осемдесет — го хвана отзад за врата и ако не се бях намесил, днес щях да имам един брат по-малко.

Грифин се усмихна иронично, остави ножа и отпи от виното.

— Дори по онова време Томас бе известен с ораторското си майсторство.

Томас се ухили и Грифин си спомни този толкова отдавнашен ден. Внезапният страх, облекчението и благодарността, когато неговият по-едър, по-голям брат бе дошъл да го спаси. Той погледна към чинията си, побутвайки ножа с пръстите си. Този ден сега му се струваше преди столетия.

— На колко години бяхте? — попита меко Хироу.

Той си пое дъх и погледна нагоре, срещайки прекалено проницателните й очи.

— Почти на дванайсет.

Тя кимна и разговорът продължи с една клюка, която мис Пикълууд бе чула.

Но Грифин бе притихнал, замислен за онова минало, когато двамата с Томас бяха толкова близки.

И за настоящето, в което бяха така далечни.