Елизабет Хойт
Опасни удоволствия (13)

Тринадесета глава

— Изгубихме още един — каза Ник, когато рано на следващата сутрин Грифин влезе в склада.

Грифин въздъхна и разопакова пистолетите, които бе донесъл със себе си, върху една дървена бъчва. Мъжете наоколо работеха, но обичайните смях и разговори на висок глас липсваха. В спиртоварната беше призрачно тихо.

— Избягал ли е, или са го хванали хората на Викария? — попита Грифин.

Ник сви рамене.

— Не знам. Просто изчезна.

Грифин кимна и седна да зареди пистолетите. Беше ги купил втора ръка, но преди това се беше уверил, че всички са изправни.

— И се говори, че доносниците са хванали още трима продавачи на джин днес — каза Ник.

Грифин вдигна очи.

— Не се скъпиш на хубави новини.

Ник се ухили гадно.

— Между Викария и доносниците се чувствам кат’ курва между двама моряци — единият ми го вкарва отпред, а другият отзад.

Грифин трепна при това образно описание.

— Благодаря ти, че ми сподели чувствата си.

— Просто така ги виждам нещата, м’лорд — весело отвърна Ник. — И ако можехме да накараме доносниците и Викария да ни платят за услугите, ами, направо щяхме да плуваме в злато.

Без да иска, Грифин се разсмя.

— Няма големи изгледи това да се случи скоро.

— Не, няма. — Ник почеса замислено брадичката си. — Как е оназ’ дама, дет’ я доведохте оня ден тук?

— Предложих й да се омъжи за мен.

— Ха, ами поздравления, м’лорд!

— И тя ме отряза.

Ник сви рамене.

— Жените имат нужда да размислят над някои въпроси.

Грифин направи физиономия и остави пистолета, който тъкмо бе заредил.

— Не е въпросът в това да й дам време да размисли. Тя не смята, че ставам за съпруг. А и го има дребния проблем, че все още е сгодена за брат ми.

— Всяка жена, коят’ би избрала брат ви пред вас, не е у ред с главата, ако ми позволите да го кажа, м’лрод.

Грифин се усмихна накриво.

— Помислихте ли какво бихте правили, ако изгубим спиртоварната? — попита Ник.

Грифин сви рамене, гледайки втренчено към пистолетите.

— Дядо ми беше овчар — каза Ник, заглеждайки се замислено в почернелите греди по тавана на склада. — Израснал съм покрай овцете. Да знаете, най-тъпите същества на света са или поне тъй викаше баща ми, но са лесни за отглеждане и са добър поминък.

Грифин за момент се замисли над тази странна информация, чудейки се защо той му я споделя.

— Искаш да отглеждаш овце?

— Ц! — Ник прозвуча обидено. — Само че вълната… от нея могат да се изкарат пари.

— Как?

— Ами, взимате да отглеждате някакви овце на север. Казвали сте преди, че земята не ста’а за сеитба. Но т’ва, коет’ не ста’а за жито, често е достатъчно добро за паша на добитък.

— Което си е вярно, вярно е — каза бавно Грифин. Беше изненадан — явно Ник беше разсъждавал по въпроса.

Дрезгавият глас на Ник стана нетърпелив.

— Изпращате вълната в Лондон, тук я предат и тъкат. Още познавам някои тъкачи, дет’ бяха приятели на баща ми. Може да отворите магазин. Аз ще надзиравам нещата тук.

— Искаш да станеш тъкач?

— Това е честен занаят — каза Ник с достойнство и с лека нотка на наранена гордост. — А и ще ни донесе пари и на двамата.

Грифин се смръщи.

— Кой ще преде вълната?

Ник сви широките си рамене.

— Деца или жени могат да предат.

— Хм. — В Лондон търсенето на вълнен плат ставаше все по-голямо — както за износ, така и за облекло на местното население. А що се отнася до деца, които да предат вълната, може би съвсем наблизо имаше място, където да бъдат намерени…

Ник плесна по коляното си.

— Забравих да ви кажа — в бакалията на ъгъла правят мно’о хубава желирана змиорка. Опитах я вчера. Наистина мно’о вкусно. Дайте ми секундичка и ше ви донеса една купа.

— Ааа…

Ник се извърна и излезе от склада, преди Грифин да успее да възрази каквото и да било. Въздъхна. Ник имаше особена слабост към желираните змиорки, която Грифин не споделяше.

Само че с Викария и Хироу в мислите си, идеята да изяде пълна купа желирани змиорки беше най-малкият му проблем.

Грифин излезе на двора в очакване на противната си закуска. Слънцето започваше да изгрява и цветът на небето над оградата около двора постепенно стана перлено сив. Ник вече беше започнал да мисли с какво биха могли да се захванат вместо дестилирането на джин и ако имаше нещо, на което Грифин винаги беше имал доверие, то това беше нюхът за бизнес на Ник. Ако Ник смяташе, че могат да направят пари е овцете, ами, тогава…

Изстрелът прокънтя в сутрешната тишина.

Грифин се завтече към портата и чак когато я разтвори, осъзна, че не беше въоръжен. Ако това беше капан, който да го изкара навън… Но не, тясната уличка пред спиртоварната беше пуста.

Грифин се намръщи.

— Ник! Ник, къде си?

Вече се извръщаше, когато чу изпъшкването. Откри Ник свлякъл се в един вход на няколко метра от портата.

Грифин изруга и се наведе над приятеля си. По калдъръма бяха разплискани кръв и желирана змиорка. Ник се опитваше да стане, но краката на този едър мъж не го слушаха.

— Разсипаха ми змиорката — изхриптя Ник. — Гадовете ми разсипаха желираната змиорка.

— Забрави за проклетата змиорка — изръмжа Грифин. — Къде те уцелиха?

Ник погледна, нагоре и изведнъж слънцето грейна, обливайки със светлината си всяка грозна цепка по лицето му. Очите му започнаха да се отнасят настрани, устата му се отпусна. Грифин си пое дъх и осъзна, че не му достига въздух.

— Най-добрата змиорка в „Сейнт Джайлс“ — прошепна Ник.

— Проклет да си, Ник Барне — изсъска Грифин. — Не смей да умираш.

Сграбчи Ник за ръката и навеждайки се, прехвърли тежестта на другия мъж през рамото си и се изправи, залитайки. Ник беше само мускули и тежеше като кон.

Грифин успя да стигне до портата, влезе през нея и я заключи, преди да отпусне Ник на студените, влажни камъни в двора.

— Донесете парцали! — изрева той към пазачите. Навсякъде имаше кръв, попиваше в панталоните на Ник, пръскаше по палтото на Грифин. Грифин се обърна отново към Ник, държейки главата му в ръцете си.

— Ник!

Ник отвори очи и сладко му се усмихна.

— Причакаха ме. Хората на Викария. Проклети желирани змиорки.

Очите на Ник се затвориха и колкото и Грифин да ругаеше, повече не се отвориха.

 

 

Същия следобед Хироу стоеше пред Дома за злочести пеленачета и подхвърлени деца. Почука за втори път по вратата, след което отстъпи и погледна озадачено към прозорците на втория етаж. Капаците на всички бяха спуснати.

— Може би няма никой, милейди — предположи слугата й Джордж.

Хироу се намръщи.

— Винаги има някой наоколо — в крайна сметка това е сиропиталище.

Въздъхна и погледна нервно нагоре по улицата. Все още донякъде очакваше, че Грифин е разбрал, че е отишла в „Сейнт Джайлс“ без него, и да се появи. Досега бе проявявал някаква свръхестествена способност да я хваща всеки път, когато планираше да ходи до „Сейнт Джайлс“. Днес обаче нямаше и следа от него.

Вратата се разтвори и Хироу се извърна с облекчение. При вида на сериозното детско личице на входа обаче усмивката й много бързо се стопи.

— Какво се е случило, Мери Ивнинг?

Детето сведе главица и разтвори вратата по-широко, за да я пусне да влезе. Хироу нареди на Джордж да я чака пред входа и пристъпи през прага. Тишината в къщата веднага я зашемети. Вместо да я поведе към всекидневната, Мери Ивнинг тръгна към кухнята. Щом стигнаха до нея, момиченцето веднага изскочи от стаята и остави Хироу сама.

Хироу се огледа — на огнището къкреше чайник, чисти съдове съхнеха върху шкафа, личаха си останки от обяд. Тя направи няколко крачки към един бюфет и любопитно отвори вратичката му, намирайки вътре чай, брашно, захар и сол.

В коридора се чуха стъпки и Сайлънс Холингбрук влезе в кухнята. В първия момент Хироу не успя да определи какво е различното във външния вид на Сайлънс. Но след това осъзна, че вместо обичайните си кафяви или сиви дрехи, мисис Холингбрук беше изцяло в черно.

За това можеше да има само една причина.

— Извинявайте, че ви накарах да чакате — каза разсеяно мисис Холингбрук. — Не знам защо Мери Ивнинг ви е довела в кухнята.

— Вие сте в траур — каза Хироу.

— Да. — Мисис Холингбрук приглади с ръка черните си поли.

— Мистър Холингбрук… искам да кажа, съпругът ми…

Гласът й секна и тя си пое дъх.

— Седнете. — Хироу бързо се приближи и издърпа една от кухненските пейки.

— Не, съжалявам, аз просто… аз…

— Седнете — повтори Хироу, нежно натискайки надолу раменете на мисис Холингбрук. — Моля ви.

Мисис Холингбрук се отпусна на пейката със замаяно изражение.

— Кога разбрахте? — Хироу отиде обратно при бюфета и извади кутията с чаени листа. Едно кафяво керамично чайниче съхнеше с останалите съдове. Хироу го взе и започна да сипва чай в него.

— Вчера. Аз… Да, едва вчера — с почуда изрече тихо мисис Холингбрук. — А ми се струва толкова отдавна.

Хироу отиде до огнището, взе една кърпа, вдигна чайника и изля вряла вода в малкото чайниче. Преди да успее да го захлупи, от него се вдигна ароматна пара. Беше дошла да информира мисис Холингбрук за новия архитект и за новото забавяне на строежа на сиропиталището, но очевидно тези новини трябваше да почакат. Това тук беше по-важно.

Тя сложи пълното чайниче на масата.

— В морето ли е загинал?

— Да. — Мисис Холингбрук нервно подръпваше с пръсти полите си. — Корабът му е потънал. Имало петдесет и един мъже на борда и всички са загинали.

— Толкова съжалявам. — Хироу взе две чаши от съхнещите на шкафа.

— Тъжно е, нали? — каза другата жена. — В морето. Постоянно се сещам за онези стихове от „Бурята“^[1]: „Шест фута под водата е баща ти / в корал превърнали се неговите кости, / а очите му в перли бели.“ — Гласът й затихна, докато продължаваше да гледа неподвижно масата.

Хироу сипа чай и добави голяма лъжица захар в чашата, преди да я сложи пред мисис Холингбрук.

— Колко време мислите, че отнема? — попита тихо мисис Холингбрук.

— Кое? — попита на свой ред Хироу.

Другата жена вдигна поглед, а очите й изглеждаха все едно я бяха били.

— Докато тялото на човек се превърне в нещо друго в морето? Винаги ме е успокоявала мисълта, че накрая всички ставаме на пръст — или поне когато ни погребат в земята. Пръстта може да е нещо много хубаво, в крайна сметка. Тя храни цветята, на нея никне тревата, която овцете и добитъкът пасат. На гробищата може да е така спокойно. Но морето… Толкова е студено и самотно. Толкова самотно.

Хироу преглътна, оставайки загледана в собствената си чаша с чай.

— Капитан Холингбрук обичаше ли да плава?

— О, да. — Мисис Холингбрук сякаш се изненада от въпроса. — Говореше за това дори когато си беше у дома на сушата. Още от малко момче е мечтаел да стане моряк.

— В такъв случай той може би никога не е гледал на морето по начина, по който вие и аз го правим — каза внимателно Хироу. — Имам предвид, не твърдя, че знам със сигурност какво си е мислел, но може би е разумно да предположим, че той е имал друго виждане за морето? Че може би дори го е харесвал?

Мисис Холингбрук примигна.

— Може би. Може би е така.

Тя се пресегна и взе с две ръце горещата чаша чай, вдигайки я към устните си, за да отпие колебливо.

Хироу също отпи от своята чаша. Въпреки че вкусът му не бе изискан като този, на който беше свикнала, чаят беше силен и горещ и най-доброто за момента.

— Съжалявам — каза неясно мисис Холингбрук. — Аз би трябвало… Защо дойдохте днес?

Хироу се замисли за новината, която искаше да съобщи.

— Не е нищо важно.

— О. — Мисис Холингбрук сви веждите си и сякаш се замисли. — Просто…

— Какво? — нежно попита Хироу.

— Не би трябвало да ви казвам такива неща — разсеяно промърмори мисис Холингбрук. — Те не са ваша грижа.

— Мисля си — каза Хироу, — че бих искала да станат моя грижа. Ако нямате нищо против.

— Не — каза мисис Холингбрук. — Нямам нищо против. — Тя си пое въздух и бързо изрече: — Работата е там, че когато той замина — когато Уилям отплава за последно, — между нас не цареше обичайното съгласие.

Хироу погледна надолу към чая си, спомняйки си слуховете, които се носеха миналата зима за тази жена. Имаше хора, които по онова време изгаряха от желание да й разказват как мисис Холингбрук е продала благочестивостта си на мъж на име Мики О’Конър. Тогава Хироу бе решила да не обръща внимание на приказките. Тя вярваше както на Темперанс, така и на Уинтър Мейкпийс, и след като те двамата бяха сметнали, че сестра им е подходяща да ръководи сиропиталището, то тя се беше доверила на мнението им.

Хироу общуваше с мисис Холингбрук цялото лято и есента и за това време не бе открила причина да се съмнява в нея. Не знаеше дали слуховете са верни, или бяха безпочвени, дали изобщо мисис Холингбрук се бе компрометирала по някакъв начин. Но така или иначе самата Хироу вече нямаше моралното право да съди други жени за техните падения, нали? А и дори да имаше правото да я съди, Хироу пак щеше да чувства дълбоко в душата си, че мисис Холингбрук е добра жена. Жена, която заслужава да бъде наричана „благочестива“.

В момента обаче нямаше много значение дали слуховете са верни, или не. Доверието лесно можеше да бъде съсипано с лъжи.

— Съжалявам — каза тя, защото не знаеше какво друго да каже.

Но явно мисис Холингбрук не се нуждаеше от дълги речи.

— Иска ми се да имах само още един шанс да разговарям с него. Да му кажа… — Гласът й замря и тя поклати глава, преди да си поеме треперливо дъх. — Просто ми се иска да не се бяхме разделяли толкова студено.

Хироу колебливо протегна ръка към другата жена. Не се познаваха добре — бяха от различни социални класи, — но мъката беше общочовешка.

Мисис Холингбрук, треперейки хвана протегнатата й ръка.

— Егоистично е, знам, но не мога да спра да мисля, че това е краят.

— На кое? — нежно попита Хироу.

Мисис Холингбрук отново поклати глава и изведнъж сълзи се затъркаляха по страните й.

— На живота ми, на всичко, което… си мислех, че имам. Това бе любовта ми; това бе бракът ми. С Уилям някога бяхме щастливи. Не обяснявам добре. — Тя затвори очи. — Любовта… щастието… те не се срещат чак толкова често. Някои хора никога не ги намират. А аз ги имах. И сега ги изгубих. — Тя отвори очи, погледът й бе безнадежден. — Не мисля, че такава любов идва два пъти в живота ни. А сега тя си отиде. И трябва да продължа без нея.

Хироу погледна надолу, докато собствените й очи се пълнеха със сълзи. Любовта не се среща толкова често. Теоретически знаеше, че е така, но ето че сега срещу нея седеше някой, който я бе срещнал и сега я бе изгубил. Внезапно, почти панически я обзе желание да види Грифин. Трябваше да го предупреди, че Максимус знае за дестилерията. Трябваше да докосне ръката му, да се увери, че е цял и невредим. Трябваше да чуе дишането му. Любов ли бе този копнеж? Или илюзия?

— Извинете ме — каза мисис Холингбрук, избърсвайки сълзите си. — Обикновено не съм толкова сантиментална.

— Не се извинявайте — каза твърдо Хироу. — Преживели сте ужасен шок. Щеше да е странно, ако не бяхте така унила.

Мисис Холингбрук кимна изтощено.

Хироу остана още няколко минути, отпивайки от чая си в настъпилото спокойно мълчание. Но копнежът й да види Грифин — да усети лично, че е жив и че е добре — бе все така силен. Не след дълго тя се извини и бързо закрачи към входната врата.

По време на цялото тягостно пътуване с каретата към по-добрите части на „Уест енд“ Хироу не успя да възпре ужасните мисли, които се въртяха в главата й: как завличат Грифин пред съдията, как го осъждат и го унижават, и най-страшното — как отпуснатото му тяло виси на бесилката.

Когато най-накрая изкачи стъпалата пред къщата му, почти бе изпаднала в истерия от собствените си ужасяващи фантазии.

Грифин сам й отвори вратата. Явно нямаше много слуги. Той се смръщи, като я видя. По челюстта му бе набола брада, ризата му бе разтворена при врата му, а косата му бе разчорлена. Тъмни сенки обрамчваха очите му.

— Какво правиш тук? — изръмжа той.

Облекчението й, че е добре, макар и кисел, я накара противно на всяка логика да се подразни.

— Ще ме пуснеш ли да вляза?

Той сви рамене и отстъпи назад с неохотно движение, което не беше много любезно.

Въпреки това тя влезе и тръгна след него, когато той й обърна гръб и закрачи към библиотеката. Този път Хироу се огледа — миналия път спорът им се бе разгорял толкова бързо и така буйно, че не бе имала време да обърне внимание на къщата му.

Сега забеляза, че библиотеката е обзаведена скъпо, но не бе особено поддържана. Върху изкусно изрисуван глобус висеше един елек. Няколко малки картини на светци — елегантни, красиви и на вид много стари, висяха на стената, но всички бяха потънали в прах, а две бяха накриво. Лавиците преливаха от книги, които бяха наблъскани една до друга коя както пасне. Само с един поглед забеляза голяма книга с карти, история на Рим, труда на някакъв естествоизпитател, гръцка поезия и ново издание на „Пътешествията на Гъливер“.

— Да не сте дошли да критикувате читателския ми вкус, милейди? — Грифин си наля бренди.

— Знаеш, че не съм дошла за това. — Тя се извърна и го погледна. — Започнах да чета Тукидид, но се опасявам, че напредвам бавно. Позабравила съм старогръцкия.

— Харесва ли ти?

— Да — каза простичко тя, защото беше истина. Трудът, който трябваше да положи, за да разбере старогръцкото писмо, я караше да чувства още по-голямо удовлетворение, когато приключеше с някой абзац.

Тя зачака неговия отговор.

Той обаче сви рамене и изпи на един дъх брендито.

— Защо си дошла?

— За да те предупредя за брат ми. — След като той не си направи труда сам да й предложи да седне, тя махна една купчина книги от едно канапенце и се настани на него. — Той знае, че правиш джин в „Сейнт Джайлс“.

Той я погледна.

— Това ли е всичко?

Тя се намръщи, а раздразнението й нарасна. Не го ли беше грижа за собствената му безопасност?

— Не е ли достатъчно? Веднага трябва да престанеш с правенето на джин, преди Максимус да изпрати войници да те арестуват.

Той се загледа в кехлибарената течност в чашата си.

— Не.

Тя усети как в гърдите й се надига диво безсилие. Максимус може и да й беше дал дума, че няма да предприеме нищо против Грифин, но докато спиртоварната продължаваше да работи, Грифин бе в опасност.

— Защо не? Ти си повече от просто мъж, който е добър в правенето на пари, Грифин. Толкова повече. Ти си грижовен и забавен и благороден. Не виждаш ли, че…

Той я погледна и дъхът й спря, пресичайки думите й. Сякаш сълзи блестяха в зелените му очи.

— Какво има? — прошепна тя.

— Ник е мъртъв — каза той. — Ник Барне. Заедно започнахме производството на джин. Може и да не си го спомняш — той беше с мен, когато дойде в спиртоварната. Едрият мъж с белязаното лице.

— Спомням си. — Спомни си и че двамата се държаха като приятели въпреки разликата в общественото им положение. Погледна го. — Какво се случи?

— Тази сутрин Ник излезе да вземе желирани змиорки. — Лицето на Грифин се изкриви в странна полуусмивка. — Той обожаваше желирани змиорки. Хората на Викария го застреляха, а аз го намерих…

Гласът му замря, докато клатеше глава.

Тя се изправи и отиде при него, неспособна да стои толкова далеч, когато той очевидно изпитваше болка.

— Съжалявам. — Тя взе лицето му между дланите си. — Толкова съжалявам.

— Не мога да оставя нещата така — изхриптя той с настойчив поглед в зелените си очи. — Не разбираш ли? Те убиха Ник. Не мога да позволя да им се размине.

Тя прехапа устната си.

— Но животът ти е в опасност.

— И какво те интересува това теб?

Тя разтвори безпомощно уста.

— Моля?

Той пусна чашата си на мокета, където тя се изтърколи под канапенцето. Ръцете му сграбчиха раменете й.

— Какво те интересува теб, ако животът ми е в опасност? Какво съм аз за теб — приятел, с когото споделяш леглото? Девер, който ще поканиш на сватбата си? Какво, Хироу? Какво съм аз за теб?

Тя се втренчи в него, опитвайки се да намери точните думи. Грижа я беше за него — това със сигурност бе истина, но отвъд това тя не можеше да му каже нищо. Нямаше думите, с които да опише чувствата си.

Просто не знаеше.

Той сякаш разбра дилемата й. В очите му се сблъскаха безсилие с отчаяние.

— Проклета да си — изсъска той и я целуна.

Устните й бяха меки и податливи, но това не уталожи гнева на Грифин. Искаше да я бележи, искаше да я накара да признае, че той беше нещо повече от просто приятел или потенциален девер. Искаше да е сигурен, че тя никога нямаше да го забрави.

Искаше да проникне до мозъка на костите й.

Мъката и гневът му от смъртта на Ник сякаш преляха в суров и болезнен копнеж по Хироу. Точно тук. Точно сега.

Той я грабна в обятията си, грубо карайки я да изгуби равновесие, докато я опустошаваше с устата си. Усещаше пръстите й, сграбчили го за гърба, но тя не му се противопоставяше. Не правеше никакъв опит да му избяга или да се изплъзне от дивашкото му плячкосване на устата й.

Това донякъде укроти звяра в него. Той се отдръпна и се вгледа в диамантените й очи. Те бяха замаяни, премрежени от чувствена нужда. Той я грабна на ръце, без да обръща внимание на изпискването й, и я изнесе от библиотеката като някой хищник.

Дийдъл тъкмо беше влязъл в коридора. Устата на камериера увисна, като видя господаря си да го подминава.

Грифин го изгледа, показвайки му с очи, че никакви непоискани коментари няма да бъдат толерирани. След това се изкачи по стълбите нагоре с Хироу на ръце.

Тя скри лицето си в гърдите му.

— О, Господи! Той ни видя.

— И няма да каже и една проклета думичка, ако иска да си запази работата — изръмжа Грифин.

Той закрачи по горния коридор и я отнесе в спалнята си, затваряйки с ритник вратата зад себе си. Хвърли я на леглото и моментално се надвеси хищнически над нея.

Тя го погледна със сънливо еротични очи и прошепна:

— Но на него му е ясно какво правим тук.

— Хубаво. — Той я обкрачи, затваряйки я като в клетка с тялото си. — Ако зависеше от мен, цял Лондон щеше да знае какво правим тук.

Тя разтвори широко очи при тези негови думи и той очакваше някакво възроптаване, но вместо това тя се пресегна и прокара длани по главата му.

— Грифин — каза тя тихо и с малко тъга. — О, Грифин.

Гърдите го заболяха от тази тъга, но нищо не можеше да го спре — дори да се бе опитала да спори с него. Не и сега. Не и този път. Нещо в него настояваше, нуждаеше се да стигне отново до края с нея, преди да е твърде късно. Като разярен звяр се спусна към връзките на корсета й.

Тя не се опита да го спре, а просто лежеше под него и галеше с ръце късата му коса, сякаш опитвайки се да го успокои. Той успя да развърже връзките на горната част на дрехата й и да я захвърли нетърпеливо настрани. Сега бе ред на корсета й, но той сякаш му се съпротивляваше — на него, който никога не бе имал проблем със свалянето на дрехи от женско тяло.

— Дай на мен — промърмори тя и нежно дръпна настрани треперещите му ръце.

Тя развърза връзките на корсета си и той взе в длани топлата й плът. Докосвайки я нежно, той успя постепенно да се поуспокои.

— Всичко — нареди той. — Съблечи всичко.

Тя повдигна веждите си, но се подчини, като бавно започна да се освобождава от метрите скъп плат, докато в същото време той бавно полудяваше. Когато най-накрая изрита обувките от краката си и посегна към панделките на жартиерите си, той се надигна.

— Тях ги остави.

Огледа я — като познавач, изучаващ особено ценно произведение на изкуството. Тялото й бе слабо, гърдите й — нежни и вдигнати нависоко, бедрата й — стройни, а бледата й като луната кожа сякаш сияеше в тъмната му спалня. Кичурът коса на венериния й хълм беше като светещ червен маяк.

Членът му бе твърд и пулсиращ, но онова, което изпитваше, докато я гледаше така гола и толкова ранима под себе си, не бе похот. Бе някакво странно чувство за притежание, нужда да я задържи близо до себе си, да я закриля и да я почита. Тази горда жена можеше да бъде наранена по толкова много начини и мисълта за всеки един от тях бе като удар с нож, от който накрая сякаш душата му се обля в кръв. Нима тя не виждаше как кърви?

Не можеше ли и тя в замяна да го предпази от болката?

Той я гледаше, искайки, мразейки, нуждаейки се. На лявото й рамо имаше три бледи лунички и той се наведе да ги оближе.

Дланите й се стегнаха около главата му.

— Грифин.

— Хироу — прошепна той с лека насмешка и нежно захапа кожата над рамото й и продължи нагоре към шията й. — Харесва ли ти така?

— Аз… да — прошепна тя и изведнъж той усети, че го залива някакъв особен меланхоличен копнеж.

— Какво друго ти харесва? — попита я той.

— Искам да те докосвам.

Той се отдръпна и я погледна. Тя лежеше притихнала и го наблюдаваше с тези свои сериозни диамантени очи. Беше свикнал той да е водещият по време на съблазняването. Той правеше различни неща с любовниците си; те рядко му отвръщаха. Може би беше така, защото се нуждаеше да държи контрола в свои ръце или пък защото доминантният мъжкар в него искаше да се наложи. Каквато и да бе причината, той не бе свикнал да предава юздите по време на любовната игра в женски ръце.

— Моля те — каза тя.

Той се отдръпна неохотно, готов да я хване, ако тя решеше да скочи и да се опита да избяга. Но тя се изправи и застана на колене до него, оглеждайки го с любопитство. Той все още беше с ризата и бричовете си.

Тя докосна шията му само с един пръст, прокарвайки го надолу към мястото, където ризата му се разтваряше върху гърдите му.

— Свали я, моля те.

Той се отмести колкото да свали презглава ризата си.

— А сега и бричовете.

Той ги изрита надолу, а заедно с тях и долните си дрехи, след което легна обратно на леглото, напълно гол.

За момент тя приседна върху коленете си, наклони любопитно глава и просто се загледа в тялото му. Желанието да помръдне го изгаряше. Да я сграбчи и да я извърти под себе си. Но си пое дъх и я остави да го оглежда мълчаливо.

След това Хироу постави и двете си длани върху гърдите му, като пръстите й леко се стегнаха, потърквайки мускулите над зърната му. Клепачите й бяха спуснати наполовина.

— Не знаех, че мъжете имат такова окосмяване по телата си — каза тихо тя. — Статуите нямат, само понякога имат малък кичур над слабините. Но ти имаш много повече, нали?

Тя прокара ръце през космите по гърдите му и те се увиха около пръстите й, преди да отскочат обратно. Леко го гъделичкаше. Той неспокойно размърда краката си. Никога не бе обръщал кой знае какво внимание на собственото си тяло, още по-малко пък бе мислил, че то е способно да бъде обект на удоволствие както за него, така и за любовницата му.

— Противно ли ти е? — попита той.

— Не — рече тя замислено. — Просто ми е толкова… чуждо.

Сега пръстите й се плъзгаха над корема му, описвайки кръгчета около пъпа му. Тя го погледна.

— Сърби ли те от тях?

Изведнъж развеселен, той вдигна вежди.

— Не. Само понякога се захващат в дрехите ми, което е доста болезнено, но не се случва често.

Явно удовлетворена от отговора му, тя кимна и продължи да го гали все по-надолу, достигайки сега до срамните му косми, близо, но без да докосва члена му.

— И ти имаш — прошепна той. Той вдигна ръка и прокара пръстите си през красивите й червени къдрици там долу. Краката й бяха събрани, затова не можа да продължи по-навътре.

Тя сведе очи, заглеждайки се удивено в пръстите му сред срамните й косъмчета.

— Странно е, нали? Облечени сме с толкова много дрехи, овързани, закопчани и загърнати, а най-отдолу сме… такива. — Тя разтвори пръсти и улови основата на члена му в сгъвката между палеца и показалеца си.

Тя вдигна очи и срещна неговите.

— Всички любовници ли си мислят едно и също? — сериозно го попита тя. — Че споделят тайна, която е само помежду им? Така ли се чувстваше с другите ти жени?

Нещо в начина, по който тя се постави редом е безличните други жени, с които бе спал, го смути до дъното на душата му. Те бяха просто нещо преходно. Бледи сенки, които бяха влезли в живота му и след това си бяха отишли.

А тя означаваше повече за него.

Той обви ръце около тънката й талия, повдигна я и я притегли към себе си, така че да го обкрачи от двете страни на бедрата му.

— Какви други жени? Не си спомням за никакви други жени преди теб.

Той я придърпа с намерението да я накара да се приближи към него, за да я целуне, но тя го спря, слагайки длан върху гърдите му.

— Думите ви са красиви, милорд, но фактите са си факти. В миналото ти е имало други жени, такива ще има и в бъдещето ти.

— Не. — Отрицанието му бе твърдо, мигновено, изскочило, без дори да се замисли над него. Говорейки за бъдеще, в което той имаше други любовници — бъдеще, в което бяха разделени, тя говореше за време, когато самата тя щеше да има друг любовник. Никоя от тези възможности не бе приемлива за него.

Той рязко я придърпа и се претърколи, така че тя се озова под него, а той я затисна с тежестта си. Не го беше грижа, дори да я смазваше.

Тя трябваше да разбере.

— Няма други — нито за теб, нито за мен — каза той, почти опрял носа си в нейния. — Извън тази стая не съществуват други хора. Съществуваме само ти и аз и това тук.

Той проникна в нея. Тя беше стегната, не беше напълно готова за него, но тласъците му бяха неумолими. Сега нямаше какво да го спре; сега нямаше да отстъпи.

— Грифин — ахна тя и гърбът й се изви в дъга под него, а краката й се разтвориха.

Това му даде малко повече пространство и той се възползва, оттласквайки се още по-напред в сочната й топлина.

— Ти и аз — задъха се той — сме специални. — Това, което правим, не прилича на правеното от другите. Не прилича на нищо, което някога аз съм правил. Ти и аз, заедно, сме неповторими.

— Не е възможно — заинати се тя, докато в същото време тънките й пръсти сграбчваха задника му.

— Възможно е — каза той току до устните й. Защо не му вярваше? Защо отричаше нещо почти мистично? — Чуй ме. Никога няма да имам любовница като теб. Ти никога няма да имаш любовник като мен. Това, което имаме, трябва да бъде обгрижвано и обичано.

Той се оттласна още веднъж и най-накрая се намести напълно. Тя вече бе влажна и се присвиваше около пениса му с еротични малки движения, които накараха топките му да се стегнат, накараха съзнанието му да се замъгли.

— Но не мисля… — това подлудяващо го създание се опита отново да му противоречи и понеже вече не бе в състояние да излезе насреща й с разумни аргументи, направи най-доброто, на което бе способен в случая. Покри устата й със своята, вкарвайки езика си в медната й топлина, докато бедрата му се движеха в собствен ритъм. Господи! Това беше раят, макар че със сигурност щеше да бъде прокълнат за тази си богохулна мисъл. Тя бе мека и раздаваща се под него, издаваше тихи животински звуци и притискаше бедра към неговите. А през цялото това време сладкото й котенце му се отдаваше отново, и отново, и отново.

Бе изгубил способността си да се движи елегантно. Опитът му от всичките години, през които бе практикувал изкусно любене, сега отиде по дяволите, защото бе казал истината: случващото се сега не приличаше на нищо, което някога бе изпитвал. Преди се бе отдавал на един обикновен физически акт, докато сега вършеше нещо, което изискваше да отдаде и тялото, и душата си.

Когато беше с Хироу, тези прастари движения се наричаха любов.

Той отметна назад главата си, тържествувайки от усещанията, превзели тялото и ума му. Тя го караше да вярва, че може да лети. Погледна надолу и се загледа в лицето й, сияещо от усилията. Очите й бяха затворени, между веждите й имаше лека бръчица, а устните й бяха полуразтворени. Докато я наблюдаваше, тя прехапа долната си устна и той разбра, че е близо.

Че е близо и че той е този, който може да я накара да падне отвъд ръба.

Той се надигна, така че с всеки тласък да се притиска към върха между бедрата й, отърквайки малката й пъпка. Тя с мъка преглътна.

Той стисна зъби и се въздържа. И той бе близо, но не искаше да свършва, преди тя да открие своето блаженство. Той наведе главата си и прошепна в ухото й:

— Свърши заради мен, сладка моя.

Тя поклати инатливо глава.

— Да — измърмори той с лице, притиснато към шията й.

Тя изстена.

— Позволи ми да усетя меда ти. — Той близна гърдата й. — Стигни до върха заради мен.

Гърбът й се изви, а краката й се движеха трескаво.

— Ела, любов моя — прошепна той с уста върху зърното й и го засмука. Придърпа нежното парче плът между зъбите си и внимателно, лекичко го захапа.

И тя се разпадна в ръцете му, докато котенцето й се присвиваше така опияняващо около члена му, че той се принуди да пусне зърното й, докато гърбът му се извива назад. Извика в агония, задържайки се дълбоко навътре в нея, докато се изливаше пак и пак в състояние на почти болезнено блаженство.

Тя бе негова, той бе неин и в този миг светът им бе съвършен.

 

 

Хироу се бе загледала в балдахина над леглото на Грифин, докато чертаеше кръгчета с пръсти по гърба му. Той бе рухнал върху нея и нямаше признаци, че скоро ще се помръдне. Краката й бяха широко разтворени под него, а пенисът му все още стоеше в нея. Позицията на телата им не бе никак елегантна, но в момента това изобщо не я интересуваше.

Тя нежно го държеше в обятията си — него, този едър, силен мъж. Този мъж, който й бе крещял и я бе отнесъл — два пъти! — в спалнята си, за да бъде на неговото. Той бе инат, бе груб и изкарваше прехраната си, като правеше джин. Той бе всичко онова, което тя не одобряваше, и въпреки това ако сега се размърдаше и поискаше да правят любов отново, тя щеше да се поддаде.

И на всичкото отгоре не се съмняваше, че щеше да й хареса.

Любов ли бе това? Глупав въпрос. Тя бе твърде зряла, за да бърка физическата похот с любов, но все пак… този въпрос продължаваше да ехти в главата й. Ако не изпитваше нищо към него, тогава едва ли щеше да чувства този почти непрестанен копнеж да бъде с него. Едва ли щеше да оплаква раздялата им още докато телата им бяха сплетени.

Той въздъхна и се надигна от нея, а пенисът му се изплъзна навън. Обзе я безнадеждност.

— Извинявай — каза той, леко заваляйки думите. — Нямах намерение да те смачквам.

— Не си — отвърна тя така възпитано, както би го сторила, ако той й се извинеше, че я е настъпил по крака, докато танцуват.

Той изръмжа, преметна ръка през рамената й и я придърпа близо до себе си. Тя лежеше притисната към него, наблюдавайки как гърдите му се надигат и отпускат, как миглите му потреперват, докато се унася в сън.

Тя си пое дъх и усети аромата му — на мъж и секс. Замисли се за това как се чувстваше, когато беше с него, за начина, по който той понякога я гледаше — все едно е някакво екзотично и много ценно птиче, чиято песен не може напълно да разбере. Тя се замисли за Мандевил и неговото съвършенство и за Максимус и неговите гордост и омраза. Замисли се и за себе си и за онова, което бе научила по време на онова съдбоносно пътуване с каретата, когато бе положила ръка върху гол мъжки член. Голият член на Грифин.

И докато сенките по стените се издължаваха, тя взе решение.

Знаеше как трябва да постъпи.