Елизабет Хойт
Опасни удоволствия (2)

Втора глава

Хироу си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и сложи на лицето си възпитана усмивка. Изражението й беше напълно нормално — такова, каквото по никакъв начин не разкриваше шока, който изпита, когато разбра, че лорд Безсрамие скоро ще й стане девер.

— Много ми е приятно да се запознаем, лорд Грифин.

— Така ли? — Той все още бе наведен над ръката й, така че само тя успя да чуе шепота му.

— Естествено.

— Лъжкиня.

Стандартната й усмивка застина, когато изсъска тихо:

— Да не сте посмели да предизвикате сцена.

— Сцена? Аз? — Очите му се притвориха и тя осъзна, че може би е направила тактическа грешка.

Хироу се опита да издърпа ръката си от неговата, но този ужасен мъж я стисна по-здраво, докато се изправяше, без да бърза.

— Толкова е прекрасно най-накрая да се срещна с новата си сестра. Нямате нищо против да ви наричам „сестро“, нали, милейди? Имам чувството, че вече се познаваме. Скоро ще седим един до друг на всяка семейна сбирка — вечери, закуски, чай и случайните похапвания тук-там. Дори самата представа за това спира дъха ми, скъпа сестричке. Ще бъдем едно толкова хубаво семейство! — усмихна й се дяволито той.

Душата на Хироу се разбунтува срещу употребата на това фамилиарно обръщение от страна на този мизерник. Той по никакъв начин не можеше да й е брат!

— Не мисля, че…

— Толкова съжалявам да го чуя — промърмори той.

Тя стисна зъби и деликатно се опита да издърпа ръката си. Но той продължаваше да я държи здраво.

— Лорд Грифин, аз…

— Надявам се обаче, че ще танцувате с мен, очарователна моя бъдеща сестро? — попита той с удивителна невинност.

— Не мисля…

Той повдигна вежди при думите й, докато зелените му очи искряха с лукава усмивка.

— … че това би било добра… — каза през зъби тя.

— Разбира се — сведе той глава и очи. — Защо ли една истинска дама като вас би искала да танцува с непрокопсаник като мен? Извинете ме за нахалството.

Устните му действително потрепнаха. Хироу усети лицето си да пламва. Някак си беше успял да изкара нея лошата.

— Ами… — Тя прехапа устната си.

— Това е мила покана, Хироу. Какво ще кажеш? — избоботи до нея гласът на Максимус.

Тя се стресна мъничко, но Рийдинг стисна предупредително пръстите й. Мили Боже! Тя почти беше забравила, че се намира по средата на претъпкана с хора бална зала. Никога преди не й се бе случвало подобно нещо. Без значение къде се намираше, Хироу никога не забравяше, че е дъщерята на херцог, никога не забравяше как трябва да постъпи.

Тя погледна вцепенено към Рийдинг и видя, че подигравателната му усмивка е изчезнала. Всъщност лицето му бе станало напълно безизразно, когато се обърна към брат си.

— С твоето разрешение, разбира се, Томас.

Сега, когато стояха един до друг, тя можеше да види приликите между братята. Бяха еднакви на ръст, но освен това и двамата вирваха квадратните си брадички по такъв начин, сякаш предизвикваха всеки друг мъж в стаята. Продължавайки да изучава чертите им, Хироу си помисли, че Рийдинг изглежда по-възрастния от двамата, макар да знаеше, че е по-малък с няколко години. Очите на лорд Рийдинг бяха разположени по-дълбоко, с повече бръчици и бяха много по-цинични. Изглеждаше сякаш в живота си бе преживял многократно повече от Мандевил.

Мандевил все още не беше отговорил на брат си и мълчанието започваше да става неловко. Маркизата вдовица стоеше между двамата мъже и гледаше тревожно към по-големия си син. Може би му казваше нещо без думи. Мандевил кимна рязко на брат си и се усмихна, но само с устните си.

Рийдинг моментално се извърна и я поведе към дансинга. Походката му беше бавна, но Хироу установи, че без дори да разбере, са стигнали до средата на залата.

— Какво сте намислили? — изсъска тя.

— Мисля си за един менует.

Тя реагира с красноречив поглед на детинското му остроумие.

— Е, скъпа сестро, ми…

— Престанете да ме наричате така!

— Как? „Сестро“?

Вече бяха на дансинга и той се извъртя, за да застане с лице към нея, докато и другите двойки около тях заемаха местата си.

— Да! — присви очи Хироу.

— Но вие скоро ще бъдете моя сестра — каза той бавно и търпеливо, сякаш говореше на малко, не много умно дете. — Съпругата на по-големия ми брат, която е по-високо от мен по ранг, макар не и по години, и на която трябва да се подчинявам. Как иначе да ви наричам, ако не „сестро“? — Той разтвори очи толкова простодушно, че Хироу почти се разсмя.

За щастие успя да се сдържи. Един Бог знае какво ли щеше да си помисли Мандевил — да не говорим за брат й! — ако се разкискаше като ученичка по време на годежния си бал.

— Защо изобщо ме поканихте на танц?

Той се престори на наранен.

— Как защо? Мислех да отпразнуваме дивния ви годеж за брат ми, разбира се.

Тя повдигна лявата си вежда, която за съжаление продължаваше да няма ефект върху него.

Той се наведе към нея и дрезгаво прошепна:

— Или може би бихте искали да обсъдим обстоятелствата около първата ни среща пред семействата ни?

Музиката засвири и Хироу направи реверанс.

— Защо не? Струва ми се, че вие имате повече какво да губите, ако тези обстоятелства станат публично достояние.

— Така би си помислил човек — отвърна той, докато се разминаваха в кръг. — Но само, ако не се вземе предвид изключително тежкия характер на брат ми.

Хироу се намръщи.

— Какво се опитвате да намекнете?

— Просто казвам — промърмори Рийдинг, — че брат ми е тесногръд задник, който ако ви беше заварил в онази стая с Бела и мен, щеше моментално да си направи няколко злощастни и грешни заключения.

Хореографията на танца ги раздели за малко и Хироу се опита да схване представата за мъж с толкова замъглено съзнание, че да си помисли най-ужасното възможно нещо за собствения си брат.

Когато отново се събраха, тя каза меко:

— Защо ми казвате тези неща.

— Просто казвам истината — сви рамене той.

— Не мисля така — поклати глава тя. — Мисля, че се опитвате да охладите чувствата ми към вашия брат, което наистина е много подло.

Той се усмихна, въпреки че едно мускулче под дясното му око потрепери.

— Лейди Перфектност, отново се срещаме.

— Престанете да ме наричате така — изсъска тя. — Не мисля, че Мандевил е толкова лош, колкото смятате.

— Естествено, притеснявам се да противореча на една дама, но вие дори нямате представа за какво говорите.

Тя го погледна гневно.

— Държите се обидно, сър, както спрямо брат си, така и спрямо мен. Не мога дори да си представя какво може да ви е сторил брат ви, за да заслужи подобно долно отношение.

Той се наведе толкова близо към нея, че тя долови аромата на лимон и сандалово дърво.

— Наистина ли не можете?

Тя не успя да се спре и потрепери от скритата заплаха на близостта му. Тя не беше ниска — напротив, беше по-висока от повечето от познатите си жени, — но Рийдинг беше мъж и се извисяваше над нея с поне трийсет сантиметра. Той използваше това свое физическо предимство, за да я сплаши.

Е, тя не беше от тези, дето лесно се плашат. Изсумтя леко и се извърна, за да го погледне в очите.

— Не. Не, не мога да си представя никаква толкова ужасна злина, която да ви накара да очерняте брат си пред мен по подобен начин.

— Може би тогава въображението ви е повредено — каза той с притворени очи.

— Или може би вие сте повреден.

— Вероятно съм такъв във вашите очи. В крайна сметка аз не притежавам предимствата на брат си. Не съм един от водещите членове на парламента и нямам нито неговата хубост, нито неговата елегантност. И също така — той отново се приведе близо към нея — не притежавам неговата благородническа титла.

За момент тя го изгледа невярващо, след което се изсмя тихо.

— Толкова ли му завиждате, та да смятате, че се омъжвам за него само заради титлата му?

Думите й бяха възнаградени, когато той рязко отметна назад глава, а лицето му се смръщи.

— Аз не му завиждам.

— Така ли? — прекъсна го тя със сладък глас. — Тогава може би сте просто един глупак. Мандевил е достоен човек. Добър човек. И да, човек, уважаван от равните нему по ранг и от всички, с които общува, а също така е приятел и съюзник на брат ми. Гордея се, че съм негова годеница.

Танцът ги раздели и когато пак се събраха, той кимна сковано.

— Може би сте права. Може би съм просто един глупак.

Тя примигна, хваната неподготвена. Мизерникът, за какъвто го смяташе, не би си признал толкова лесно някоя слабост.

Той я погледна и ъгълчето на устата му се изви нагоре, сякаш можеше да прочете мислите й.

— Ще кажете ли на Томас за срещата ни?

— Не. — Дори нямаше нужда да се замисля за отговора си.

— Мъдро. Както казах, брат ми няма да си помисли нищо хубаво за вашата роля в случката.

В ума й се прокрадна несигурност. Колкото и да не й се искаше да повярва подобно нещо за Мандевил, възможно беше годеникът й да си направи грешните изводи.

Тя прогони тези мисли и погледна Рийдинг в очите.

— Опитвам се да запазя вашата репутация пред брат ви.

Той отметна глава назад и се разсмя звучно, което привлече погледите на другите танцьори.

— Нима не знаете? Аз нямам репутация за пазене, моя скъпа лейди Перфектност. Свалете щита и меча си; съблечете блестящите си доспехи. Няма никакъв дракон, който да побеждавате заради мен. Няма нищичко за защитаване.

— Нима? — попита тя, като внезапно обзелото я любопитство я накара да говори, без да се замисли. Беше дочула няколко тихо прошепнати слухове за тайнствения брат на годеника си, но всички те бяха толкова ужасно неясни. — Толкова ли сте безнадежден?

— Аз съм истински подлец. — Той бавно обикаляше около нея в такт с музиката и шепнеше така, че само тя да го чува.

— Съблазнител, женкар, най-ужасният тип развратник. Прословут съм с това, че съм мъж на удоволствията — пия прекалено много, чукам се невъздържано и се движа в смесени компании. Не познавам дискретността, морала и нямам желание да се запознавам с тях. С две думи, аз съм самият дявол, а вие, моя най-скъпа лейди Перфектност, ще сторите добре, ако избягвате компанията ми на всяка цена.

 

 

Гръмогласен мъжки смях накара Томас Рийдинг, маркиз Мандевил, да погледне към дансинга. Грифин беше отметнал главата си назад, докато се смееше с неподобаваща невъздържаност на нещо, което лейди Хироу беше казала. За щастие самата тя не изглеждаше толкова развеселена. И въпреки това Томас не можа да спре инстинктивното стягане на раменете си.

Проклет да беше Грифин.

— На брат ви изглежда му е приятно да танцува със сестра ми — каза тихо Уейкфийлд.

Томас погледна към херцога и срещна хладните му кафяви очи. Винаги беше ужасно трудно да се разгадае какво си мисли Уейкфийлд, но сега човек можеше да го вземе за истински сфинкс.

Томас изсумтя и отново се загледа в брат си, който танцуваше с бъдещата му булка.

— Така е наистина.

Уейкфийлд скръсти ръце на гърдите си.

— Хироу е била закриляна и пазена през целия си живот — както трябва и да бъде при нейното обществено положение, но личният й морал е изключително висок. Знам, че тя няма да се поддаде, дори да се изправи пред изкушение.

Томас кимна, усещайки унижението да плъзва по врата му. Прииска му се да придърпа шалчето около врата си при това завоалирано поучение от страна на херцога.

— Вярвам ви, Ваша светлост. Имам пълна вяра и в лейди Хироу и винаги ще се отнасям единствено и само с уважение към нея.

— Добре. — Уейкфийлд сключи ръце отзад на гърба си и за момент остана безмълвен, докато и двамата наблюдаваха танцуващите. След това каза тихо: — Законът не действа.

Томас го погледна остро. Опитвайки се да противодействат на поголовното пиене на джин от страна на бедняците в Лондон, миналия юни бяха добавили специален член за джина към приетия от Парламента Закон за сладкишите. Допълнителният текст определяше награда за доносниците, които издадяха нелегалните търговци на джин.

— Всеки ден все повече търговци на джин биват изправяни пред съда — каза Томас бавно. — Как така да не действа?

Уейкфийлд сви рамене. Гласът му беше нисък и овладян, но яростта му личеше.

— Мъкнат в съда онези бедни жени, които продават дяволската напитка от ръчни колички. Нещастници, които си докарват едва по няколко пепита на ден. Тези, които трябва да заловим, са мъжете, които произвеждат джина. Те са онези, които държат властта и се крият в сенките, докато трупат богатства на гърба на тези бедни жени.

Томас сви устните си. На дансинга лейди Хироу се беше намръщила срещу Грифин и това го накара да почувства облекчение.

— Ако заловим достатъчно търговци на джин, това ще се отрази и на производителите — уверявам ви. Членът е в сила едва от няколко месеца. Трябва да му дадем време, приятелю мой.

— Не разполагам с време — отвърна Уейкфийлд. — Лондон загива заради тази чума. В нашия велик град умират повече граждани, отколкото се раждат. Трупове се стелят по улиците и по мансардните етажи на „Ийст Енд“. Съпруги биват изоставяни от съсипаните си от пиене съпрузи, бебета биват убивани от пияните си майки, деца биват изоставяни да умрат или да започнат да проституират. Как може Англия да процъфтява, ако работниците й съсипват ума и телата си? Ще увехнем и ще се провалим като нация, ако не премахнем джина от нашия град.

Томас знаеше, че Уейкфийлд се притеснява за проблема с джина, но да е толкова загрижен за този един член от закона? Подобна страст не подхождаше на мъжа, когото познаваше.

Раздвижване в другия край на дансинга привлече погледа му и разпиля мислите му. Една жена се открои сред тълпата. Полите на роклята й бяха в пламтящо оранжево върху бледожълта фуста. Косата й беше в тъмно, невъзможно виненочервено, а устните й и бузите й бяха изкуствено начервени. Всички мъже от тази страна на дансинга наблюдаваха, докато тя закачливо удряше със сгънатото си ветрило ръката на придружителя си. Той каза нещо и тя изви бялата си шия и се разсмя, от което гърдите й се разтресоха.

— … само ако някой заможен човек бъде изправен пред съда за производство на джин — каза Уейкфийлд:

Томас примигна, осъзнавайки, че е пропуснал по-голямата част от казаното от събеседника си. Той извърна глава към херцога, но с ъгълчето на окото си все още можеше да види как жената игриво прокарва пръстите си по заоблеността на гърдите си.

— Разпътна жена.

— Кой?

По дяволите, беше се изпуснал на глас и сега Уейкфийлд очакваше отговор.

Томас направи физиономия.

— Мисис Тейт. — Той посочи с брадичка към жената в другия край на стаята. — Всеки път, щом я видя, е с различен любовник, всеки от тях по-млад от нея. Тази жена трябва да бъде съдена по обвинение в непристойност. Всеки може да види, че е на трийсет и пет, ако има добър ден.

— Трийсет и осем — каза тихо Уейкфийлд.

Томас се извърна да погледне невярващо херцога.

— Познавате я?

Уейкфийлд повдигна вежди.

— Вярвам, че по-голямата част от лондонското общество я познава.

Томас погледна обратно към мисис Тейт. Дали Уейкфийлд имаше предвид библейското значение на думата „познава“? Беше ли спал херцогът с тази жена?

— Тя е остроумна и има лек характер — спокойно продължаваше да обяснява Уейкфийлд. — Освен това беше омъжена за мъж три пъти по-възрастен от нея. Не я обвинявам, че след като овдовя, търси малко забавление.

— Прави го прекалено демонстративно — каза през зъби Томас. Можеше да усети погледа на Уейкфийлд върху себе си.

— Може би, но само с неженени джентълмени. Внимава да не се забърква с мъже, които не са свободни.

Сякаш дочула, че говорят за нея, Лавиния Тейт изведнъж вдигна поглед и очите й срещнаха неговите, преодолявайки разстоянието, което ги делеше. Томас знаеше, макар оттук да не можеше да ги види, че очите й са в безличен кафяв цвят. А това, помисли си той със задоволство, беше нещо, което тя не можеше да промени. Очите й бяха и винаги щяха да бъдат обикновено кафяво, независимо колко грим си сложеше.

Тя задържа погледа му и повдигна брадичката си, предизвиквайки го по начин, който би привлякъл вниманието на всеки истински мъж. Това беше поглед, стар колкото самият Рай, стар колкото предизвикателствата на Ева към Адам да отхапе от презрелия плод.

Томас преднамерено отмести очи от нейния горд поглед. Той бе вкусвал този плод веднъж и колкото и да му беше трудно, бе успял да се спре и повече да не вкусва от омайната му сладост. Тази жена беше пропаднала, безлична и обикновена. И ако имаше нещо, което да му беше омръзнало в този живот, то това бяха точно подобни жени.

Лицето на лейди Хироу беше спокойно и сериозно и почти красиво — и въобще не изглеждаше впечатлена от греховете на Грифин, които той така драматично й изрецитира.

— Вече ви бях определила като женкар — каза тя, когато той спря пред нея. Тя направи грациозен реверанс. — Но тъй като ще ми ставате девер, лорд Рийдинг, мисля, че донякъде ще бъде трудно изцяло да избягвам вашата компания.

Тази жена определено знаеше как да разбие илюзиите на един мъж за самия себе си. Грифин отново бе зашеметен от иронията, че точно тази жена от всички жени, присъстващи на бала, беше избрана от Томас за негова бъдеща съпруга. Жена, която не се и опитваше да прикрие своята неприязън към Грифин. Жена, която го бе видяла откъм най-лошата му страна — и която сякаш нямаше намерение да изтрие от съзнанието си тази гледка. Жена, която така се гордееше с белоснежната си душа.

Лейди Перфектност — перфектната лейди за неговия перфектен брат.

Той я погледна лошо, наблюдавайки я как повдига проклетата си лява вежда като остър въпросителен знак. Не беше истинска красавица, тази негова братова годеница. Вместо това притежаваше онзи тип красота, която понякога можеше да се открие сред висшите слоеве на английското общество — мека бледа кожа, малко по-издължено лице, достатъчно приятни черти и коса, чийто червен цвят не стигаше до просташките оттенъци на рижото.

Беше срещал подобни на нея жени стотици пъти, но въпреки това в лейди Хироу определено имаше нещо различно. На първо място повечето жени от нейния ранг щяха просто да го изоставят на произвола на съдбата в онази стая. А тя бе действала против собствения си твърд морал, за да спаси и него, и Бела. Дали го бе сторила от чувство за състрадание към двама непознати? Или заради някакъв безличен етичен кодекс, който бе изместил дори собствената й погнуса от онова, което бе заварила в сумрачната стая?

Грифин се огледа. Музиката беше спряла, танцът — свършил, и той трябваше да я ескортира обратно до досадния Томас. Което той щеше да направи — само че не още…

Той се поклони, предлагайки й да го хване под ръка с жест на привидно покорство.

— Тъжно е, нали?

С внезапно обзело я съмнение тя погледна към ръката му, но собственото й благоприличие я принуди да я приеме. Грифин потисна надигналия се в гърдите му триумф.

— Кое? — попита тя внимателно.

— О, ами това, че толкова благочестива жена като вас трябва да търпи компанията на женкар като мен само заради доброто си възпитание.

— Хм. — Тя повдигна брадичката си и го остави да я поведе бавно през тълпата. — Надявам се да изпълня дълга си.

Той извъртя очи.

— Кураж! Фактът, че ще трябва да търпите присъствието ми в живота си, със сигурност ще ви даде червени точки по пътя към превръщането ви в светица.

Ако не се бе извърнал да я погледне точно в този момент, щеше да изпусне потрепването на меките й, розови устни. Ей, Богу! Лейди Перфектност притежаваше чувство за хумор! Да, беше я видял да се усмихва преди, но тогава изражението й бе като залепено и неподвижно. Как ли би изглеждала една истинска усмивка върху лицето й? Какво ли би се случило, ако тя наистина се разсмееше?

Заинтригуван, той наклони главата си към нейната, вдишвайки аромата на цветя.

— Щом не се омъжвате за брат ми заради титлата му, защо тогава го правите?

Едни големи сиви очи се вдигнаха нагоре — стреснато — и срещнаха неговите. Тя бе толкова близо, че той трябваше да се наведе само сантиметър-два и устните му щяха да докоснат нейните. И тогава щеше да разбере какъв е вкусът й и дали щеше да се пречупи под езика му и да се разтече мека и сладка като мед.

Мили Боже! Грифин рязко отдръпна назад глава.

За щастие, явно тя не забеляза смущението му.

— Какво имате предвид?

Той си пое дъх и погледна настрани. Почти бяха прекосили залата и се движеха в посока, обратна на тази на Томас, макар че тя изглежда не забелязваше накъде вървят. Той си играеше с огъня, но опасността бе така изкусителна за него.

— Защо се омъжвате за Томас?

— Двамата с брат ми са приятели. Максимус ме подтикна да приема предложението.

— И това е всичко?

— Не, разбира се, че не. Брат ми не би сметнал Мандевил за подходящ за мен, ако маркизът нямаше добра репутация, не беше мил и не беше човек с положение. — Тя изброи качествата на брат му, сякаш бяха списък с предимствата на някой овен за разплод.

— Не го обичате? — попита той с искрено любопитство.

Тя сключи вежди, сякаш той изведнъж й бе заговорил на китайски.

— Разбира се, не се съмнявам, че някой ден ще изпитвам обич към него.

— Разбира се — промърмори той, усещайки отново онова глупаво чувство на триумф. — Нещо като към любимия ви шпаньол, може би?

Тя замръзна на място и той имаше чувството, че ако благоприличието й не я възпираше, щеше да сложи ръце на кръста си като побеснялата жена на някой търговец на риба.

— Мандевил не е шпаньол!

— Немски дог може би?

— Лорд Грифин…

Той я дръпна да върви напред, повеждайки я към далечния край на балната зала.

— Просто винаги съм мислил, че би било хубаво.

— Кое?

— Да си влюбен в съпругата си — или във вашия случай, в съпруга си.

Лицето й омекна за миг, а сивите й очи леко се замъглиха и сладките й устни се раздалечиха. Грифин усети как тази мимолетна нейна емоция го привлече като магнит. Нима бе успял да зърне за момент истинската лейди Хироу?

След това тя отново стана лейди Перфектност, гърбът й се изправи, устните й се стегнаха, а очите й — вече не издаваха нищо. Промяната беше доста впечатляваща. Какво ли я бе превърнало в такъв хамелеон?

— Колко романтично е да мислите — каза бавно тя с отегчен, светски тон, който почти го накара да оголи зъби, — че любовта има нещо общо с брака.

— Защо?

— Защото бракът при хората от нашия ранг е споразумение между семействата — както вие добре знаете.

— Но не може ли да бъде нещо повече?

— Нарочно се правите на глупав — нетърпеливо каза тя. — Няма нужда аз да ви обяснявам обществените правила.

— А вие нарочно се правите на твърдоглава. Тя съществуваше между родителите ми.

— Коя?

— Любовта — каза той, опитвайки се да не показва раздразнението си. — Те се обичаха. Знам, че се случва рядко, но е възможно, дори и никога да не сте я виждали…

— И моите родители.

Беше негов ред да изглежда объркан.

— Какво?

Главата й беше наклонена, така че той можеше да види само устата й, извита с тъга.

— Родителите ми. Спомням си… силната обич помежду им.

Изведнъж — и с ужасяваща яснота — той си спомни, че родителите й бяха убити. Беше голям скандал преди петнайсет години — херцогът и херцогинята на Уейкфийлд убити пред театъра от обикновени разбойници.

— Съжалявам.

Тя си пое въздух и погледна нагоре с лице, което за миг беше; така непоносимо ранимо.

— Недейте. Почти никой не говори за тях пред мен. Сякаш никога не са съществували. Когато бяха убити, аз седях в класната стая, но са ми останали няколко скъпи спомена за тях от времето, преди… преди да се случи това.

Той кимна, обзет от закрилническа нежност спрямо тази горда, сприхава жена. Продължиха да вървят мълчаливо известно време, докато тълпата около тях не спираше да жужи, но без никой да ги заговаря. Сякаш бяха странно отделени. Грифин кимна на един или двама, с които се разминаха, но продължи да върви, предотвратявайки всеки опит за заговаряне.

— Може би сте прав — каза тя след малко. — Със сигурност брак, при който двамата съпрузи се обичат, би бил идеален.

— Тогава защо се задоволявате с нещо по-малко?

— Любовта може да появи между мъжа и жената и след брака.

— Но може и да не се появи.

Тя сви рамене замислено.

— Всеки брак донякъде е въпрос на късмет. Човек се опитва да обърне шанса на своя страна, като избира мъдро — мъж, който е харесван, идва от добро семейство и е мил.

— И освен това нашата фамилия няма семейна предистория с луди, което е доста ободряваща новина за аристократичен род — измърмори той.

Тя сви нос към него.

— Да не би да предпочитате да се омъжа за някой от семейство с луди в него?

— Не, разбира се, че не. — Той се намръщи, опитвайки се да дефинира причината защо е смутен от нейното доста хладнокръвно решение да се омъжи за брат му. Бог му бе свидетел, че не се притесняваше за сърцето на Томас. — Сама казахте, че брак по любов е идеалният вариант. Защо не изчакате това да се случи?

— Чаках. Представиха ме в обществото преди повече от шест години.

— И през цялото време сте търсили истинската любов?

— Може би. — Тя сви рамене с очевидно раздразнение. — Или нещо като истинска любов. Освен това колко искате да чакам? Месеци? Години? Аз съм на двайсет и четири. Дългът ми ме задължава да се омъжа и то да се омъжа за подходящия. Не мога да чакам вечно.

— Дълг. — Думата остави кисел вкус върху езика му, въпреки че мисълта за нея не беше нещо ново за него. Нима всички дами от нейния ранг нямаха „дълга“ да се омъжат подходящо.

Тя поклати глава.

— Ами ако срещна истинската си любов на шейсет? Ами ако никога не го срещна? Няма гаранция, че ще успея. Нима предпочитате да остана стара мома, линееща по някаква ефимерна надежда?

Той я погледна с любопитство.

— Вярвате ли, че онази единствена истинска любов съществува за вас?

— Може би не единствената истинска любов, но със сигурност има някой. Мисля, че… да, мисля, че всеки от нас със сигурност е способен да се влюби — и може би дълбоко при това — и че някъде там навън има един човек, който ще отвърне на тази любов. — Изведнъж смутена, тя сви носле: — Без съмнение темата за любовта ви се струва глупава.

— В никакъв случай. Убеден съм, че романтичната любов е нещо реално. В крайна сметка съм бил неин свидетел.

— И мислите ли, че женкар като вас би могъл да се влюби лудо, дълбоко в една-единствена жена? — Думите й трябваше да са подигравателни, но гласът й беше сериозен.

Той сви рамене.

— Може би, макар че звучи като ужасно некомфортно състояние.

— Значи никога не сте се влюбвали?

— Никога.

Тя кимна.

— Нито пък аз.

— Жалко — каза той, свивайки устни. — Чудя се какво ли би било чувството? Да бъдеш отнесен от огромна страст? Да дадеш всичко само заради един човек на този свят?

Устните й се извиха иронично.

— Звучи толкова идеалистично от устата на женкар като вас. Не, наистина, съсипвате разбирането ми за реда, по който се движи света.

— Това е лицето ми за пред хората — каза нехайно той. — Не го бъркайте със звяра под него.

За момент тя го погледна, изучавайки го, преди да кимне, сякаш достигнала до някакво заключение.

— Вероятността да сбъркам, е малка, като се има предвид как ви заварих първия път.

Той се усмихна, за да прикрие пронизалото го разочарование.

— Но ако възгледите ви за брачния съюз са така идеалистични, милорд — каза тя, — защо тогава не сте щастливо женен с двайсет или повече отрочета?

— Възгледите ми са идеалистични за любовта, милейди, не за брака. Да бъда окован в брачен хомот с една дама до края на живота си, заобиколен от дребни, мърляви хлапета? — Той се престори, че потреперва. Не, с удоволствие ще преотстъпя съпружеството и всичките съпътстващи го задължения на брат ми.

— А ако един ден се окажете влюбен? — меко попита тя. — Какво ще сторите тогава, милорд?

— Ами, тогава всичко ще отиде по дяволите, милейди. Животът на един женкар ще се превърне в руини, един великолепен представител на ергените ще бъде обуздан от оковите на брака и от една деликатна ръка. Но — вдигна той наставнически показалец — вероятността това да се случи, както сама изтъкнахте, е много, много малка. Моята единствена истинска любов може би е дама, живееща в най-затънтения край на Китай. Може би е стара вещица на деветдесет или пеленаче на две години. Може и никога да не я срещна в този живот и предварително благодаря на Бога за това.

Той бе накарал върху меките й устни да се появи лека усмивка и при вида й сърцето му ускори ритъма си. Да предизвика усмивка — искрена усмивка — у тази жена бе като да накара някоя друга да остане напълно гола. О, колко странна беше тази мисъл.

— Защо, милорд?

— Защото — наведе се той толкова близко, че дъхът му отмести една своенравна червена къдрица край ухото й — макар във вашите очи да съм далеч от това да бъда идеален, уверявам ви, че животът ми е перфектен такъв, какъвто е. Наслаждавам се на женкарството си, на свободата си и на възможността си да… се забавлявам с колкото дами пожелая. За мен появата на истинската любов би била пълна и абсолютна катастрофа.

Хироу се загледа в дяволитите светлозелени очи на Рийдинг. Беше използвал евфемизъм вместо грубия израз, излязъл от устата му преди, но това не правеше думите му по-малко шокиращи.

Тя преглътна, представяйки си легион от жени, излегнали се на леглото му, докато мускулестият му задник се движи в онзи хипнотизиращ ритъм. Мили Боже, трябваше да се почувства омерзена от изникналата в ума й представа, но вместо това й се прииска да притисне длани към бузите си, за да охлади огъня, който бе плъзнал по тях. Тя го гледаше, докато клепачите му се спускаха и широката му уста се разтваряше, за да каже нещо, което несъмнено щеше да я скандализира още повече.

За щастие ги прекъснаха.

— Може ли да получа обратно годеницата си? — каза Мандевил с малко по-твърд глас.

Палавият огън в очите на Рийдинг изчезна, отнасяйки със себе си и цялата мекота на лицето му. На нейно място остана една безизразна и по-скоро заплашителна маска. Ако го нямаше обичайния му хумор, Рийдинг можеше да е един от онези мъже, които другите са готови да последват и в почти безнадеждна битка: предводител, държавник, визионер.

Що за странна мисъл, когато ставаше дума за някой, наричащ сам себе си женкар!

Хироу примигна и осъзна, че Мандевил е протегнал ръката си към нея.

— Скъпа моя?

Тя се усмихна, направи реверанс пред Рийдинг и хвана под ръка годеника си.

Рийдинг се поклони толкова пресилено, че бе на ръба на подигравката.

— Поздравления за годежа ти, Томас. Лейди Хироу.

На нея кимна доста по-отсечено и извръщайки се, изчезна в тълпата.

Хироу изпусна въздуха, който несъзнателно бе задържала в гърдите си.

— Надявам се да не е бил прекалено дразнещ — каза й тихо Мандевил, докато я водеше към дансинга.

— По никакъв начин — каза тя и кимна на една преминаваща матрона.

По-скоро почувства, отколкото видя острия поглед, който й хвърли.

— Някои дами го намират за съблазнителен. — Тонът му беше толкова неутрален, че можеше да е и предупреждение.

— Убедена съм в това — каза нежно тя. — Тази нотка на опасност и тази дяволита усмивка несъмнено са карали доста дамски гърди да въздишат по него. Но аз винаги съм смятала за много по-привлекателен мъж, който осъзнава и изпълнява отговорностите си, вместо такъв, който прекарва живота си в игрички.

Ръката под пръстите й леко се отпусна.

— Благодаря ви, скъпа моя.

— За какво?

— Че виждате така ясно онова, което другите не могат — каза той. — А сега бихте ли танцували с годеника си?

Тя му се усмихна — харесваше й как бръчиците около кафявите му очи се нагъват, когато гледа към нея.

— С удоволствие.

Те танцуваха менует, а после и един селски танц, след което Хироу призна, че има нужда да пийне нещо освежаващо. Мандевил я отведе до един от подредените покрай стената на залата столове и отиде да търси пунш.

Хироу го наблюдаваше как си пробива път през тълпата, възхищавайки се на широките му рамене и устремената му походка. Както винаги му се налагаше да спира на всеки няколко крачки заради желаещите да му честитят годежа или заради хора, които просто искаха да бъдат видени, че разговарят с маркиза на Мандевил. Тя въздъхна доволна. Максимус наистина беше направил най-добрия избор за неин съпруг.

— Ето те и теб!

Батилда Пикълууд — или братовчедката Батилда, както бе по-известна в семейство Батън — настани едрото си тяло на стола до Хироу. Братовчедката Батилда беше далечна роднина от страна на майка й и след смъртта на родителите й тя бе отгледала Хироу и по-малката й сестра Фийби. Бялата коса на братовчедката Батилда беше фризирана на дребни къдрици отпред на челото й, а на главата си имаше дантелена триъгълна шапчица. Беше облечена в любимия си сливов цвят, а великолепната й гръд бе обрамчена от бяла дантела и черни панделки. От извивката на ръката й надничаше личице с черно-кафяво-бяла козина. Миньон — мъничката възрастна шпаньолка на братовчедката Батилда — я придружаваше навсякъде, където отидеше.

— Скъпа моя, трябва да говоря с теб!

Тъй като в края на почти всяко изречение, излизащо от устата на братовчедката Батилда, имаше възклицателен знак, Хироу просто повдигна вежди.

— Да?

— Никога повече не бива да танцуваш с лорд Грифин Рийдинг! — каза братовчедката Батилда с такава настойчивост, все едно разкриваше държавна тайна. Миньон излая веднъж, сякаш за да подчертае думите на господарката си.

— Защо?

— Защото той и лорд Мандевил се мразят.

— Хм — измърмори Хироу, чешейки разсеяно Миньон зад копринените й ушенца. — Забелязах определено напрежение между тях, но не мисля, че бих го нарекла омраза. Може би не се харесват като цяло…

— Много по-лошо е от нехаресване, скъпа моя! Не разбираш ли? — Братовчедката Батилда сниши гласа си до шепот: — Лорд Грифин е съблазнил първата съпруга на Мандевил!