Елизабет Хойт
Опасни удоволствия (14)

Четиринадесета глава

— Не мога да разбера защо мисис Воън трябва да организира музикална вечеринка всеки сезон — каза братовчедката Батилда на следващата сутрин по време на закуската. Тя гневно размахваше някаква покана във въздуха, докато Миньон, седнала в скута й, се опитваше да я хване със зъби.

Хироу деликатно премести застрашената от падане чаша с чай на братовчедката Батилда по-далеч от ръба на масата.

— Тя никога не харчи достатъчно пари, че да наеме музиканти от класа — продължи Батилда, — и така ни принуждава да слушаме скрибуцащи цигулари и подпийнали сопранота, докато ни поднасят глетави сладкиши и разредено вино.

— Защо ходиш на тези сбирки, щом са толкова ужасни? — попита логично Фийби. Тази сутрин за пръв път се беше почувствала достатъчно добре, че да слезе на закуска. Дясната й ръка беше плътно привързана към гърдите й и затова се хранеше леко несръчно с лявата.

— Мое скъпо момиче — сериозно заяви братовчедката Батилда, — мисис Воън е сестра на херцогинята на Чадсуърт, а тя е майка на бъдещия херцог на Чадсуърт, който е доста добра партия. Няма да е от полза да я обидя.

Фийби сбръчка носле.

— Хироу вече е сгодена, а аз мисля, че бъдещият херцог на Чадсуърт е умствено изостанал. И няма брадичка — заяви Фийби и пъхна парче руло в устата си.

— Хироу, обясни на сестра си защо е важно човек да не губи благосклонността на една херцогиня, независимо дали синът й има, или няма брадичка — нареди братовчедката Батилда.

Хироу искаше да се измъкне с някакви общи приказки. Истината бе, че не следеше разговора. Единственото, за което можеше да мисли, беше за посещението, което смяташе да направи веднага след закуска.

За щастие се оказа, че братовчедката Батилда не се нуждаеше от нейния отговор.

— Независимо от собствения ти ранг, никога не бива да дразниш сестрата на една херцогиня. Просто не е прилично.

— Мисля, че не е прилично от нейна страна да организира скучни вечеринки устато отвърна Фийби.

— Още си дете заяви братовчедката Батилда. — Ще разбереш какво имам предвид, когато пораснеш, нали, Хироу?

— Хм… — За момент Хироу се втренчи безизразно в лицето на по-възрастната дама, докато мозъкът й се опитваше да навакса с казаното по време на досегашния разговор. Предполагам, че си права.

Братовчедката Батилда тъкмо даваше на Миньон парченце бекон и не обърна особено внимание на държанието й, но Фийби леко присви очи зад стъклата на очилата си и погледна сестра си с любопитство.

— Добре ли си?

О, да. — Хироу отпи от чая си и установи, че е изстинал. — Защо?

Фийби сви рамене.

Изглеждаш ми разсеяна.

— Предсватбени нерви — заяви братовчедката Батилда. — И преди съм го виждала. Колкото повече наближава датата, толкова по-замаяни са девойките. Скоро сестра ти съвсем няма да бъде на себе си.

— Звучиш сякаш да се омъжиш, е като някаква изцеждаща силите болест — засмя се Фийби.

— За някои е точно така — мрачно каза братовчедката Батилда. — А сега приключвай със закуската. Максимус каза, че ще дойде да те види тази сутрин.

Батилда погледна многозначително към Хироу и тя осъзна, че Максимус най-вероятно идваше, за да съобщи на Фийби лошата новина за представянето й в обществото или по-скоро за това, че такова няма да има.

Хироу се извини и поръча да й приготвят каретата. Не издържаше повече да седи на масата и да слуша, докато братовчедка й говори за сватбата й, а и се притесняваше за Фийби.

Бедната Батилда щеше да е толкова разстроена, ако разбереше какво смята да направи Хироу след малко. Тази мисъл я накара да осъзнае колко много хора щеше да разочарова. Мили Боже, семейството й можеше и никога да не й прости. Но онова, което бе намислила да стори, макар и не най-лесното, беше най-правилното. Затова тя вдигна високо глава и слезе от каретата пред „Мандевил Хаус“.

Беше неприемливо — и дори скандално рано — за посещения, а и Хироу не бе взела придружителка със себе си. Затова когато поиска да види Мандевил, икономът неодобрително повдигна вежди, преди все пак да я поведе към всекидневната. Хироу отиде до полицата над камината и се загледа невиждащо в портрета на някой от предците на Мандевил. Онова, което бе намислила да стори, щеше да вбеси Максимус, да анулира договорката им и да застраши Грифин. След като говореше с Томас, трябваше да отиде при Максимус и да се остави на милостта му. Може би ако му обещаеше да…

Томас отвори вратата и се насочи към нея, а лицето му изглеждаше разтревожено.

— Какво има, скъпа моя? Случило ли се е нещо?

Сега, когато той застана пред нея, така висок и внушителен, Хироу не знаеше откъде да започне.

— Аз… — Тя прочисти гърлото си и се огледа наоколо. В единия ъгъл на стаята имаше няколко стола един до друг. — Трябва да говоря с вас. Бихте ли седнали?

Той примигна и тя потисна нервния смях, който я напуши. Сигурно не му се случваше често — да не кажем никога — някой да му казва да седне в собствения му дом. Та той беше маркиз. И онова, което тя смяташе да направи сега, я накара да се свие от страх. Преди да размисли, Хироу побърза да седне. Мандевил се намръщи и бавно я последва.

Хироу изчака, докато той седна срещу нея, и просто го каза:

— Не мога да се омъжа за вас.

Той поклати глава, а лицето му се проясни.

— Скъпа моя, подобни предсватбени нерви са нещо обичайно, дори за една толкова уравновесена жена като вас. Не се притеснявайте…

— Не — каза тя, карайки го рязко да си затвори устата. — Нямам проблем с нервите или… с каквато и да било женска истерия. Просто не мога да се омъжа за вас.

Тя прехапа устната си, докато той я гледаше втренчено.

— Съжалявам — със закъснение допълни тя, осъзнавайки, че започва да се оплита.

Той се стегна от последната й дума — може би сега за пръв път осъзна, че тя говори сериозно.

— Може би ако ми обясните какъв е проблемът, бих могъл да ви помогна.

О, мили Боже, защо беше толкова благоразумен!

Тя погледна надолу към ръцете си.

— Аз просто разбрах, че… няма да се справим заедно.

— Има ли нещо, което аз съм сторил?

— Не! — Тя бързо вдигна очи и се наведе към него. — Вие сте всичко, което една дама би могла да желае от съпруга си. Това няма нищо общо с вас. Опасявам се, че проблемът е в мен. Аз просто не мога да се омъжа за вас.

Той поклати глава.

— Предбрачният ни договор е подписан, а годежът ни беше обявен. Твърде късно е да размислите, скъпа моя. Твърдите, че не е така, но аз вярвам, че това е просто случай на предсватбено притеснение. Може би ако се приберете у дома и си починете, прекарате деня в леглото с чаша чай. Смятам, че…

— Не съм девствена вече, Томас.

Главата му се отметна назад, сякаш го бе ударила.

— Скъпа моя…

— Не мога да се омъжа за вас — каза меко тя. — Няма да е честно спрямо вас.

Известно време той просто остана втренчен в нея и тя си помисли, че е осъзнал, че това е краят.

Но след това той проговори.

— Не мога да се престоря, че казаното от вас ме радва — тежко изрече той. — Но това не е краят на света. Аз, естествено, ще изчакам достатъчно дълго, за да съм сигурен в бащинството на евентуално дете, но…

Мили Боже, как й се искаше да се разкрещи!

— Легнах с брат ви, Томас.

Очите му се заковаха в нея, а лицето му постепенно започна да почервенява.

Тя се изправи.

— Компрометирах се и пожертвах целомъдрието и което може би е по-важно — достойнството си. Съжалявам, Томас. Не го заслужавате. Ако можех…

В един момент думите се лееха от устата й, а той я гледаше втренчено и с каменно изражение на лицето си. А в следващия той се извиси над нея, лицето му беше цялото почервеняло, изглеждаше ужасяващо, страшно. Хироу само за миг усети страх, преди той да я зашлеви.

 

 

Умът на Грифин беше като в мъгла, докато се изкачваше по стъпалата пред „Мандевил Хаус“. Това ли бе тъгата — някаква притъпяваща съзнанието умора? Така му се струваше. През нощта бе погребал Ник. Беше платил за ковчег и погребални одежди, за гроб и надгробен паметник и след това съвсем сам беше гледал, докато спускаха тялото на Ник в студената земя. После беше се върнал в спиртоварната и бе започнал да планира как да унищожи Викария. Трябваха му още само няколко дни, за да бъде готов да се разправи с Викария и да отмъсти за Ник. Още само няколко дни и щеше да може да си отдъхне.

Но дотогава имаше и други задължения. Тази сутрин трябваше да придружи майка си по магазините, за да вземат някакво канапе, шкаф или нещо подобно. Не беше сигурен защо майка му трябва да ходи да пазарува толкова безбожно рано, но когато се уговаряха, тя бе непреклонна за часа.

Кимна на иконома, когато влезе в къщата.

— Къде е брат ми?

— Маркизът е в червената всекидневна — безизразно му съобщи икономът.

Грифин тръгна натам.

— Той има гост, милорд.

Грифин се извърна леко, продължавайки да върви към стаята.

— Кой?

— Милейди Хироу.

Грифин спря. Когато вчера си тръгваше от дома му, Хироу бе много тиха. Той се надяваше мълчанието й да означава, че премисля предложението му за брак, но тя със сигурност не би казала нищо на Томас, без да…

От всекидневната се разнесе вик.

Грифин се завъртя и се затича по посока на вика. Чу се трясък и още един вик.

Той отвори вратата в мига, в който викът се оформи в една-единствена дума.

— Курва!

Томас стоеше с прегърбени рамене и налято с кръв лице над нещо на пода. Нещото, което той пронизваше с поглед, бе скрито от очите на Грифин от канапето. Грифин усети как за секундата, която му отне да прекоси стаята и да погледне зад канапето, кръвта му се превръща в остър, раздиращ лед.

Тя бе жива. Поне това успя да види и да осъзнае. Лежеше насред езеро от смарагдово зелените си поли, но беше жива.

След това обаче вниманието му бе привлечено от червения отпечатък на красивата й буза.

Той беше във формата на мъжка ръка.

Бучене изпълни главата му, всичко стана бяло, заглушаващо звук, зрение и разум. Той се нахвърли върху брат си, като рамото му се заби в корема на Томас. Брат му залитна назад, удари се в един стол и двамата ведно със стола се строполиха на земята. Томас замахна с юмрук и Грифин го посрещна с рамото си, без дори да усети удара.

Без да усеща нищо, освен смъртоносна ярост.

Наведе глава и заудря със свити в юмруци ръце, със стиснати зъби и с ужасно бучене в ушите си. Виждаше само окървавеното лице на Томас, виждаше, че устата на брат му се движи и казва нещо, може би се молеше, но от сърцето на Грифин се изливаше само изпепеляващ бяс.

Той я бе докоснал. Бе я наранил. И заради това заслужаваше да го осакати за цял живот.

Някой го удари по гърба, но той не обърна внимание. Не и докато Хироу не изкрещя в ухото му.

— Грифин, спри!

Някак бавно той започна да осъзнава, че в стаята има и други хора. Че рамото го боли и странно защо челюстта му също го болеше. Погледна нагоре и видя лицето на майка си.

Тя плачеше.

Ръцете му се отпуснаха покрай тялото му и той се втренчи в нея, а гърдите му се повдигаха и спадаха, докато се опитваше да си поеме дъх.

— О, Грифин — каза тя и на него му се прииска и той да заридае. Да вие от срам и мъка.

Сведе очи и видя Томас да лежи между коленете му, опитвайки се с едната си ръка да спре кръвта, която шуртеше от носа му. Над ръката му насиненото око на брат му блестеше с ярост и срам.

— Грифин — каза Хироу. Ръката й върху рамото му бе лека като птиче. Грифин най-накрая се извърна да я погледне.

В очите й блестяха сълзи, а едната страна на лицето й бе зачервена и започваше да отича. При тази гледка яростта му отново избухна, но този път той не погледна към брат си. Вместо това посегна с окървавени и треперещи ръце към нея, към нейното лице.

Положи длани от двете й страни.

— Добре ли си?

— Не — каза тя. — Не.

— Съжалявам — каза той. — Толкова съжалявам.

Той се изправи и се опита да я притегли в обятията си, за да оправи по някакъв начин тази ужасна бъркотия.

Но тя поклати глава и отстъпи назад.

— Недей.

— Хироу — в гласа му прозвуча молба и зрението му се замъгли, — моля те.

— Не. — Тя вдигна нежната си и бледа ръка, за да го спре. — Не, не мога… Просто недей.

Извърна се и побягна от стаята.

Грифин се огледа. Икономът, един слуга и няколко прислужнички стояха с глупави изражения, докато слабите рамене на майка му се тресяха.

— Вън, всички! — излая той на слугите и те побързаха да излязат.

Той взе майка си в обятията си, усещайки крехките кости на раменете й.

— Толкова съжалявам. Аз съм чудовище.

— Не разбирам — каза тя. — Какво се е случило?

— Грифин е съблазнил годеницата ми — неясно каза Томас през отичащите си устни. Той все още лежеше на пода. — Не можа да държи ръцете си далеч от нея, както не можа да ги задържи от Ан.

— Грифин? — Майка им го погледна зашеметено и този поглед почти разби сърцето му.

— Млъквай, Томас — изръмжа той.

— Как смееш…

Грифин бавно извърна главата си и мълчаливо впери пронизващия си поглед в брат си, докато горната му устна се повдигна и оголи зъби с толкова примитивна заплаха, че дори Томас разбра.

— Няма да говориш за това. Няма да правиш намеци. Няма дори да произнасяш името й… Разбра ли ме?

— Аз… — Томас затвори уста.

— Нито дума повече или ще довърша онова, което започнах.

Майка му положи ръка върху рамото му в опит да го спре, но това бе твърде важно, дори да значеше, че ще я притесни още повече. Грифин продължи да гледа Томас, докато по-големият му брат кимна и отклони очи.

— Добре — каза Грифин. — Ела, майко. Нека изпием по чаша чай и ще се опитам да ти обясня.

И той я изведе от стаята, оставяйки Томас на пода.

 

 

— Не мога да кажа, че съм много щастлива от действията ти — каза братовчедката Батилда час по-късно. — Но мисля, че си наказана достатъчно, каквото и прегрешение да си извършила.

Тя нежно сложи нова влажна кърпа върху подутата буза на Хироу. Хироу затвори очи. Не искаше да вижда притеснението и тревогата в очите на братовчедка си. Вече лежеше в собственото си легло, криейки се от бъркотията, настъпила отвъд стените на стаята й. Цялата половина на лицето й пулсираше от удара на Томас. Миньон лежеше до нея и бе допряла малкото си носле до здравата й буза, сякаш за да я утеши.

Очите на Хироу внезапно се напълниха със сълзи.

— Не заслужавам грижата ти.

— Глупости — каза братовчедката Батилда със следа от предишната си енергичност. — Маркизът няма право да те удря. Самата мисъл да удари една дама! Истински късмет е, че не е счупил скулата ти. Всъщност най-доброто е, че няма да се омъжиш за него, след като има такъв агресивен нрав.

— Беше предизвикан — сухо каза Хироу.

Тя потрепери при спомена за гнева по лицето на Томас, докато стоеше надвесен над нея. И после, когато Грифин бе влязъл с такава ярост в стаята. Гледката, когато двамата братя се бяха вкопчили в смъртоносна схватка, й се стори като ужасен кошмар. Тя наистина бе обзета от страх, че няма да успеят да спрат Грифин, преди да убие брат си.

— Естествено, сватбата ще трябва да е малка — каза братовчедката Батилда.

Хироу примигна.

— Но аз няма да се омъжа за Мандевил.

Братовчедка й я потупа по рамото.

— Не, скъпа, говоря за Рийдинг. И сватбата трябва да е възможно най-скоро, преди да се разнесат слухове.

Хироу затвори изтощено очи. Искаше ли да се омъжи за Грифин? Дали Максимус изобщо щеше да го допусне? Мисълта за брат й изведнъж я накара да се изправи рязко в леглото, а влажната кърпа падна от бузата й.

— О, мили Боже, забравих за Максимус! — Тя погледна към братовчедката Батилда в истинска паника. — Той знае ли вече?

Батилда примигна стреснато.

— Аз със сигурност не съм му казвала, но ти го познаваш.

— Да, познавам го — каза Хироу, смъквайки се от леглото.

— Какво правиш?

— Със сигурност вече е разбрал… Знаеш, че е така — промърмори Хироу, докато си търсеше обувките. — Не знам дали е благодарение на доносници или клюки, или чиста алхимия, но той разбира за всичко рано или късно, а като се има предвид какъв скандал е това… — Гласът й замря, докато се навеждаше да погледне под леглото. Ето къде бяха обувките й!

— Скъпа моя, не че искам да те спра да потърсиш утеха при брат си, но няма ли да е по-добре да изчакаш, докато е имал достатъчно време да… ъ… осмисли новината?

— И какво мислиш, че ще направи, като я осмисли? — поиска да узнае Хироу, докато пъхаше крака в обувките си. Косата й сигурно беше пълна бъркотия! Бързо отиде при огледалото, за да се огледа.

— … направи? Мислиш, че…? — ахна братовчедката Батилда.

Хироу се извърна и разбра по пребледнялото изражение на другата жена, че тя едва сега осъзнава опасността. Без сватбата й с Томас като буфер Максимус щеше да нападне Грифин или дори по-лошо…

Хироу кимна и разсеяно приглади косата си — каквато беше, такава! Сега нямаше време да чака да я фризират наново.

— Ще иска да направи нещо, може дори да стигне до насилие. А честно казано, стига ми толкова мъжка агресия за днес.

Тя излетя от стаята и надолу по стълбите, но когато стигна до входа, й се наложи да спре и да изчака, докато приготвят каретата.

— Чакай, скъпа — задъхано я догони братовчедката Батилда, държейки Миньон в ръцете си като щит.

— Със сигурност ще е в ужасно настроение — каза Хироу. — Не е нужно да идваш с мен.

Батилда вирна брадичката си.

— Грижа се за всички вас от смъртта на родителите ви. Няма да те оставя да се изправиш пред него сама. Освен това — допълни тя малко по-прозаично — може да има нужда от две жени, за да го успокоят.

Думите й никак не разведриха Хироу, но въпреки това тя решително се качи на каретата.

Половин час по-късно бяха пред вратата на „Уейкфийлд Хаус“ — впечатляващата градска резиденция, построена от баща й за семейството, но сега единствено Максимус живееше в голямата къща.

Един стреснат иконом отговори на почукването им и отвори вратата, като щом я видя, гърбът му се изправи.

— Милейди, не мисля, че…

Хироу го подмина и влезе.

— Къде е брат ми? — извърна се тя.

— Негова светлост е в покоите си, но…

Хироу рязко кимна и тръгна нагоре по стълбите. При други обстоятелства никога не би нахлула в спалнята на Максимус, но сега положението бе извънредно.

Оказа се, че вратата му бе отворена, а един секретар бързаше да излезе от стаята като натирено куче.

Хироу си пое дълбоко дъх и влезе.

Максимус седеше зад бюрото си само по риза и пишеше нещо. В стаята имаше още трима мъже, включително Крейвън, дългогодишния камериер на Максимус. Крейвън беше висок и слаб и както беше облечен целия в черно, приличаше повече на погребален агент, отколкото на камериер.

Той видя Хироу и братовчедката Батилда и се извърна към Максимус.

— Ваша светлост.

Максимус вдигна поглед и срещна очите на Хироу.

— Оставете ни сами — нареди той на слугите.

Крейвън поведе останалите мъже извън стаята и затвори вратата зад себе си.

Максимус се изправи и отиде при нея. Впери поглед в лицето й, докато неговото собствено беше напълно безизразно.

След това докосна с пръст наранената й буза.

— Той ще умре заради това.

Хироу не бе сигурна кого точно има предвид Максимус под това „той“, но нямаше голямо значение.

— Не, няма.

Той се намръщи и се извърна наполовина обратно към бюрото си.

— Вече изпратих секундантите си при Рийдинг. Въпросът е уреден.

Братовчедката Батилда рязко си пое въздух и леко изстена.

Хироу хвана брат си за ръката.

— Тогава ги отзови.

Той повдигна вежди. В крайна сметка Максимус беше херцог. Никой не разговаряше така с него, дори тя.

Но сега беше въпрос на живот и смърт.

— Не искам дуел — му каза тя, гледайки го право в очите. — Не искам повече насилие и със сигурност не искам някой да умира.

— Това не те засяга.

— Определено ме засяга! — каза тя. — Аз съм тази, отговорна за яростта на Мандевил. Аз съм тази, която реши да загуби целомъдрието си и да причини този проблем.

— Хироу… — поклати глава той.

— Не, изслушай ме — каза тихо. — Срамувам се от стореното, но няма да позволя на срама да ме принуди да избягам от последствията. Отзови секундантите си, Максимус. Не се бий на дуел, който ще те съсипе, заради мен. Не мисля, че бих понесла да живея с подобен товар.

Той се загледа в нея мълчаливо за момент, след което прекоси стаята и леко открехна вратата. Крейвън явно бе чакал отвън, защото Максимус проведе тих разговор, преди отново да затвори вратата и да се върне при нея.

— Правя го заради теб — каза той. — Само заради теб и не ти обещавам, че няма да го предизвикам на дуел по-късно, ако въпросът не се разреши подобаващо.

Хироу преглътна. Макар и частична, бе постигнала голяма победа.

— Благодаря ти.

— Да благодарим на Бога! — добави братовчедката Батилда и се отпусна на един стол.

Максимус кимна и отиде при бюрото си.

— А сега трябва да уредим да се омъжиш за Мандевил колкото се може по-скоро. Убеден съм, че слугите вече клюкарстват за случилото се сутринта.

Хироу усети как по гърба й плъзна тревога.

— Максимус…

Той погледна намръщено към документите върху бюрото си.

— Не се съмнявам, че е разстроен заради аферата ти с брат му, но съм сигурен, че ще го преодолее, щом успее да го осмисли. В крайна сметка беше доста доволен от брачното споразумение.

— Максимус! — повтори тя с леко отчаяние.

Брат й я погледна смръщено.

Хироу вирна брадичка.

— Няма да се омъжа за Мандевил.

— А искаш ли да арестувам лорд Рийдинг?

— Не — преглътна тя.

Той я погледна за момент и след това отново се загледа в документите, все едно чувствата й нямаха никакво значение в случая.

— Тогава ще се омъжиш за маркиза на Мандевил.

От безизразния му тон я побиха тръпки. Тя познаваше този глас. Това беше гласът на херцога на Уейкфийлд.

А веднъж взел решение, херцогът на Уейкфийлд не се отмяташе от него.