Елизабет Хойт
Опасни удоволствия (5)

Пета глава

Първото нещо, което Грифин забеляза, когато влезе в „Мандевил Хаус“ същата вечер, бяха многото свещи. Това, както и двамата слуги и икономът, който се впусна да вземе шапката му, бяха знак, че майка им беше решила да превърне една обикновена семейна вечеря в особено специално събитие.

Грифин въздъхна. Вечерите със семейството му бяха достатъчно изтощителни и без допълнителните превземки.

— Милейди вече зае мястото си — каза икономът с глас, в който успя да смеси едновременно раболепие и неодобрение.

— Естествено — измърмори Грифин. Не му стигаше, че трябва да понесе официална вечеря с Томас и неговата перфектна годеница, но и беше закъснял.

Той потисна една прозявка, докато следваше иконома нагоре по стълбите към столовата. Няколкото часа сън, които бе успял да си набави във времето след като остави лейди Хироу в каретата й и преди да се събуди вече закъснял, за да се облече за вечерята, изглежда не му бяха достатъчни.

— Лорд Грифин Рийдинг — съобщи икономът, все едно в столовата имаше човек, който да не го познава.

— Закъсня — каза Каролайн, по-голямата от двете му сестри. Каро от край време обичаше да заявява очевидното. Мнозина я считаха за красавица, но вътре в себе си Грифин смяташе, че нацупеният характер засенчва хубостта на лъскавите й тъмни къдрици и на големите й кафяви очи. — Къде беше?

— В леглото — кратко отвърна Грифин, докато вървеше към майка си. Спря се да докосне бузата на Маргарет, по-малката си сестра. — Добре ли си, Мегс?

— О, Грифин! — каза тя. — Липсваше ми.

Тя му се усмихна с кръгли порозовели бузи. На двайсет и две Мегс беше най-малката в семейството и също така любимка на Грифин.

Той й се усмихна и продължи към края на масата. На нея седяха седмина: в единия край Томас с лейди Хироу от дясната му страна и Каро отляво; майка им беше в другия край с Уейкфийлд от едната страна и лорд Хъф, съпруга на Каро, от другата. Мегс седеше между Каро и Уейкфийлд. Така последното свободно място беше между Хъф и лейди Хироу. Тази вечер тя беше облечена в приглушено зелено, което караше червената й коса да гори като пламък на светлината на свещите.

Грифин се наведе и целуна майка си по бузата.

— Добър вечер, майко.

— Не е нужно да се хвалиш с безпътството си — намуси се Каро.

Грифин повдигна вежди.

— Ще е хвалба само ако кажа кой беше в леглото с мен.

— Моля те, спести ни го — каза Каро.

Грифин срещна погледа на майка им, в който се четеше едновременно развеселеност и раздразнение.

— Не бива да дразниш сестра си — измърмори тя.

— Но тя толкова лесно се поддава — прошепна й той, преди да се изправи и да седне на мястото си.

— Изпуснахте рибата — каза Хъф.

Зет му беше нисък, едър мъж. Каро беше наследила ръста на Мандевил и се извисяваше с няколко сантиметра над съпруга си — факт, който безкрайно я смущаваше, но Хъф сякаш изобщо не забелязваше. Всъщност Хъф изглежда не забелязваше много неща относно съпругата си. Въпреки това той бе привързан към Каро по някакъв разсеян начин, а Каро пък беше доста щастлива от половинката си, имайки предвид, че Хъф беше един от най-богатите мъже в Англия.

— Вкусна ли беше? — попита го тихо Грифин.

— Треска — неясно отвърна Хъф.

— Аха. — Грифин отпи от червеното вино, което тъкмо му сервираха. Изчерпвайки с този кратък разговор задължителната размяна на реплики със зет си, той нямаше друг избор, освен да се обърне към лейди Хироу. — Надявам се, че сте добре, милейди?

Беше я видял едва няколко часа по-рано, но въпреки това яснотата на сивите й очи почти го шокира. Спомни си за упоритото й настояване да помогне на сиропиталището, дори брат й да не одобрява действията й. А и го имаше онзи миг, след като бяха посетили Джонатан, когато изглеждаха в странно съгласие. Предложението му да й заеме пари бе дошло спонтанно; никога преди в живота си не бе правил подобно нещо.

Но тогава му се бе сторило правилното нещо, което да стори. Искаше да й помогне, да сподели товара й с нея. Изобщо не го интересуваше сиропиталището, но тя…

Какво имаше в нея? Той се улови, че се е загледал в тези ясни като диаманти очи, наблюдавайки как тъмните й зеници в центъра им се разширяват, докато го гледат. Той се наведе към нея, сякаш за да улови диханието й.

О, това не бе на хубаво.

Зад нея Томас прочисти гърлото си.

Лейди Хироу примигна.

— Прекрасно, благодаря ви, милорд.

Грифин кимна и остави погледа си да се насочи покрай нея.

— А ти, Томас?

— Добре — каза рязко Томас. — Всичко е наред.

— О, чудесно — На лицето на Грифин се появи кратка усмивка, преди отново да отпие от виното. Може би ако изпиеше достатъчно от него, тази вечеря имаше шанс да стане поносима.

— Вчера чух една ужасна история — каза Каро, докато отпиваше малка превзета глътчица от виното си. — Открили са цяло семейство в един от онези мизерни коптори в „Ийст Енд“, измрели от глад.

— Какъв кошмар — меко каза Мегс — да умреш, искайки само малко хляб.

Каро изсумтя:

— Хляб е нямало да им помогне. Изглежда, че цялото семейство, включително бебето сукалче, са сърбали само джин и нищо друго, докато съвсем са залинели.

Грифин забеляза, че лейди Хироу беше оставила вилицата си.

Херцогът на Уейкфийлд се размърда:

— Не съм изненадан, а ми се иска да бях. Чуваме почти ежедневно за подобни трагедии и се опасявам, че ще продължим, докато джинът не бъде премахнат веднъж завинаги от Лондон.

— Така, така. — Томас вдигна чашата си начело на масата.

Устата на Грифин се изкриви.

— Как предлагате да се случи това, Ваша светлост, ако ми позволите дързостта да попитам? Ако хората искат да пият джин, със сигурност опитът да бъдат накарани да спрат, е малко като да се опитате да изпразните океана със супена лъжица.

Уейкфийлд присви очи.

— Ако успеем да затворим производителите на това гнусно питие, ще спечелим половината война. Без достъп до джин, бедните скоро ще намерят нещо по-здравословно за пиене.

— Щом така казвате — измърмори Грифин, докато отпиваше от винената си чаша. Дали херцогът някога се бе притеснявал за парите на семейството си? Едва ли.

Пред Грифин сложиха плато с варено телешко и точно в този миг Мегс каза от другата страна на масата:

— Хъф ни разказваше по-рано за някакъв призрак, който витаел в кафенето, където ходи.

— Глупости! — измърмори Каро.

Грифин повдигна вежди към обикновено трезвомислещия си зет:

— Призрак?

Хъф сви рамене, режейки енергично телешкото в чинията пред себе си.

— Призрак или дух. Казват, че нощно време непрестанно биел барабан. В кафенето на Кракъринг. Знам го от достоверен източник.

— Вътре в кафенето? — промърмори лейди Хироу. — Нима там има някой по тъмно?

— Би трябвало — каза Хъф. — Иначе кой би го чул?

Грифин улови погледа на лейди Хироу — можеше да се закълне, че дамата потиска усмивката си. Той побърза да погледне в собствената си чиния.

— Чувала съм, че има някакъв призрак или фантом в „Сейнт Джайлс“ — някак си изненадващо каза Каро.

— Той бие ли барабан? — сериозно попита Грифин.

Каро сбърчи нос.

— Не, разбира се, че не, глупчо. Той убива хора.

Грифин погледна сестра си с широко отворени очи.

— С меч — каза Каро, сякаш това обясняваше всичко.

— Къде чу подобно нещо? — попита майка им.

— О, не знам. — Каро се загледа в празното пространство за момент, като леко сбръчка гладката кожа при веждите си. След това нетърпеливо поклати глава: — Всички са чували за него.

— Аз не съм — каза Мегс.

— Нито пък аз — добави Грифин. — Чудя се дали Каро не си го измисля?

Каро си пое дъх, а лицето й опасно порозовя.

Преди да успее да отвърне на брат си, лейди Хироу каза:

— Всъщност, аз съм го виждала.

Всички глави се извъртяха към нея.

— Наистина ли? — каза Мегс с интерес. — Как изглежда?

— Облечен е с костюм на Арлекин — целият на черни и червени фигури във формата на триъгълници. Носи и голяма плоска шапка с червено перо. А, и лицето му е скрито зад полумаска. — Лейди Хироу огледа останалите около масата и кимна: — Наричат го Призрака на „Сейнт Джайлс“, но не мисля, че е призрак. На мен ми се стори доста топлокръвен.

Настъпи кратка тишина, докато всички се замислиха над думите й.

И тогава майка им попита:

— Но какво си правила в „Сейнт Джайлс“, скъпа моя?

Грифин остави чашата си с вино, опитвайки се да измисли извинение за присъствието на лейди Хироу в „Сейнт Джайлс“.

Но изглежда, че дамата не споделяше притеснението му.

— Отидох да видя Дома за злочести пеленачета и подхвърлени деца заедно с много други членове на висшето общество. Спомняш ли си, Максимус, рано миналата пролет? Сиропиталището изгоря до основи — и тогава видях Призрака на „Сейнт Джайлс“. Тогава се наложи да подслоним децата в твоята къща, докато теб един месец те нямаше.

Устата на Уейкфийлд се изви кисело:

— А, да. Прибрах се у дома и заварих игра на топка в балната ми зала.

Бузите на лейди Хироу порозовяха.

— Да, но бързо успяхме да им намерим друго място.

— Сигурно сте били доста уплашена — меко каза Мегс. — Пожар и призрак…

— Беше много вълнуващо — бавно каза лейди Хироу, — но не мисля, че имах достатъчно време, за да се уплаша. Хората тичаха наоколо, опитвайки се да потушат пожара и да спасят децата от пламъците. Призракът просто изчезна сред тълпата. Не приличаше на убиец — напротив, той помогна.

— Може би убива само през нощта — лекомислено каза Грифин.

— Или когато наоколо няма тълпа — добави Мегс.

— В понеделник — каза Хъф.

Грифин го погледна.

— Какво в понеделник?

— Може би убива само в понеделник — каза Хъф в изблик на словоохотливост. — А останалата част от седмицата си почива.

— Хъф, вие сте гений. — Грифин се загледа с възхищение в зет си. — Убиец, който убива само в понеделник! Така човек би бил напълно в безопасност от вторник до неделя.

Хъф спокойно сви рамене.

— Само дето има и други убийци.

Това обаче дойде в повече на Каро. Тя изпуфтя ядосано:

— Глупости! Какво би правил един призрак, търчейки из „Сейнт Джайлс“ в шутовски костюм на Арлекин, освен ако не да убива хора?

Грифин тържествено вдигна чашата си с вино и каза:

— Свеждам глава на полето на ораторското изкуство, окървавен и победен.

До него Хироу издаде лек писукащ звук, сякаш потискайки смеха си.

— Грифин — предупреди го майка им.

— Във всеки случай се надявам този призрак да се ограничи само до „Сейнт Джайлс“ — отбеляза Мегс. — Не бих искала да се натъкна на него утре вечер.

— Какво има утре вечер? — разсеяно попита Грифин. Пред него бяха поставили ново плато, което изглежда съдържаше желе с неидентифицирани парченца в него.

— Отиваме в „Харте’с Фоли“^[1] — каза Мегс. — Каро и Хъф, лейди Хироу и Томас, лорд Болингър и аз, както и лейди Фийби и Негова светлост.

Уейкфийлд се размърда в другия край на масата.

— Искам да се извиня, но се оказа, че вече имам уговорка за утре вечер. Няма да ми е възможно да дойда.

— О, наистина ли, Максимус? — Гласът на лейди Хироу звучеше леко разочаровано. — Но кой тогава ще придружи Фийби? Знаеш с какво нетърпение очакваше тази разходка.

Херцогът се намръщи смутено. Без съмнение не му се случваше често да го скастрят.

— Има ли нужда някой да я придружава? — попита Грифин. — Имам предвид, с всички вас около нея?

Лейди Хироу и Уейкфийлд си размениха погледи, но това се случи толкова бързо, че Грифин се замисли дали не му се е привидяло.

— Ами, тя може и да не идва — промърмори лейди Хироу.

— О, но Грифин може да я придружи — възкликна Мегс. — Нали, Грифин?

Грифин примигна.

— Аз…

— Естествено, не бихме искали да ви притесняваме. — Лейди Хироу се беше втренчила в чинията пред себе си. Изражението й беше спокойно, но по някакъв начин той знаеше, че в погледа й се чете притеснение.

Томас го наблюдаваше сдържано.

— Грифин — каза майка му, но той нямаше никаква представа дали каза името му с окуражителен или предупредителен тон.

В крайна сметка обаче нямаше значение. Той отново се поддаде на изкушението.

— За мен ще бъде удоволствие да придружа всички ви в „Харте’с Фоли“.

 

 

Лицето го сърбеше.

Чарли Грейди опря единия си лакът върху дъсчената маса, на която седеше, и се почеса разсеяно, усещайки неравностите на кожата си под пръстите си.

Фреди, един от най-добрите му хора, не можеше да си намери място пред него. Той беше едър като мечка, изцяло плешив, с отвратителен белег, преминаващ през долната му устна. Само миналия месец беше убил четирима, но въпреки това не намираше смелост да погледне Чарли в лицето. Вместо това погледът му се насочи към пода, после се отнесе към тавана и само леко закачи лявото ухо на Чарли. Ако Фреди беше муха, Чарли щеше да го смачка.

И все още можеше.

— Две старици са били отведени миналата седмица от доносниците на херцога на Уейкфийлд — казваше Фреди. — Това кара останалите да се страхуват.

— Някоя да се е отказала от каручката си? — нежно попита Чарли.

Фреди сви рамене, докато очите му гледаха право в рамото на Чарли.

— Още не. Ще продължат да продават джин, докато печелят пари, но с доносниците наоколо трябва да внимават къде ходят и по-често да се местят.

— Това ни струва пари.

Фреди отново сви рамене.

Чарли взе чифт костени зарове от плота на масата и нехайно започна да ги върти между пръстите си.

— Тогава ще трябва да се погрижим за доносниците, нали?

Фреди кимна, поглеждайки настрани.

— Какво става с плановете ни за „Сейнт Джайлс“?

— МакКей е напуснал Лондон. — Фреди се поизправи, сякаш доволен да съобщи хубави новини. — И тази сутрин ми казаха, че Смит е бил в спиртоварната си, когато я взривихме. Жив е, но изгарянията му са тежки. Казват, че няма да преживее повече от ден-два.

— Добре. — Чарли разтвори дланта си, за да погледне към заровете в нея. — А моят скъп лорд Рийдинг?

— Събрал е целия си бизнес в една сграда. — Фреди се навъси.

— Тя има външна ограда, а вътре е сложил въоръжени пазачи. Ще бъде адски трудно да го нападнем.

— И все пак ще го нападнем. — Чарли остави зарчетата да паднат между пръстите му. Едно и шест — общо седем. Седем винаги беше на късмет. Той изръмжа доволно. — И то, мисля си, още тази вечер.

 

 

— Къде е лорд Грифин? — попита Фийби, докато Мандевил й помагаше да слезе от каретата.

Хироу се извърна леко, за да погледне към Темза, докато чакаше Фийби. Къде, наистина, беше лорд Грифин?

Тя, Мандевил и Фийби бяха пътували заедно до едни от стълбите, които водеха надолу към реката. „Харте’с Фоли“ се намираше южно от Темза и трябваше да вземат лодки, за да стигнат до парка. Лейди Маргарет, лорд Болингър, лейди Каролайн и лорд Хъф бяха дошли е отделна карета и вече бяха слезли по стълбите и несъмнено се качваха в някоя лодка.

Фенерите на каретата хвърляха светлина, която се отразяваше в мокрия калдъръм. По-рано през деня беше валяло, но сега небето се бе прояснило и няколко звезди вече осветяваха нощта. Беше нетипично топло за октомври — идеално време за посещение на увеселителен парк.

Хироу вдигна лице, за да погледне луната, която флиртуваше с един облак.

— Каза, че ще се срещнем при стълбите. Предполагам, че скоро ще дойде.

— Брат ми често има собствени ангажименти безизразно каза Мандевил. — Моля ви, лейди Фийби, не бъдете разочарована, ако той не се присъедини към нас.

— О — каза Фийби. Тя посърна въпреки съвета на Мандевил.

Хироу усети, че в нея се надига гняв. Как смееше Рийдинг да разочарова Фийби? Без съмнение дори в този миг, докато те стояха тук и го чакаха, той беше в леглото на някоя жена.

— Хайде, скъпа — рязко каза Хироу. — Да вървим надолу към реката. Ще отнеме няколко минути, докато подготвят лодката, и в това време Рийдинг може и да дойде.

— Разумно предложение — усмихна се одобрително Мандевил. — Стъпалата са хлъзгави. Ще ме хванете ли под ръка, лейди Хироу?

Той й предложи ръката си, но тя намръщено отстъпи крачка назад.

— Моля ви, хванете Фийби. Аз ще ви следвам.

Той я изгледа странно.

— Както желаете.

Той предложи на Фийби да го хване под ръка и тя прие, поглеждайки с усмивка към Хироу. Хироу въздъхна с облекчение. Мандевил махна на един слуга да тръгне с фенера пред тях и заслизаха надолу.

Хироу повдигна полите си, за да може да вижда стъпалата, и ги последва. Стъпалата бяха средновековни, тесни и слизаха надолу, плътно прилепени към речната стена от едната си страна, но напълно открити от другата. Посоката на вятъра се смени и довя миризмата на реката: гниеща риба и влажна кал, а отдолу ароматът на древна вода, течаща безспир към морето.

И двете с Фийби носеха полумаски с пера и пъстри рокли. Фийби беше облечена в прелестно лилаво и кремаво, докато Хироу се чувстваше доста дръзка в яркочервено с рубинени фусти и декоративни панделки. За разлика от нея Мандевил беше с черно домино^[2] и черна полумаска.

Конски копита изчаткаха по калдъръма над тях. Хироу се извърна да погледне през рамо, като се хвана за хлъзгавата стена. Токът на обувката й се закачи за ръба на стъпалото, тя се олюля, стъпалото й се изви и тялото й загуби равновесие от тежестта си. Сърцето й подскочи.

— Внимавайте! — Големи, мъжки ръце я хванаха над лактите и я издърпаха нагоре към нечии твърди гърди. — Има доста път до долу.

— Благодаря ви. — Пулсът на Хироу още препускаше в гърлото й. — Вече съм добре.

— Сигурна ли сте? — Гласът на Рийдинг беше дълбок и някак си интимен. Той все още не бе отпуснал хватката си около нея.

Под тях Мандевил и Фийби се бяха спрели на малката площадка, където стълбите правеха завой.

Мандевил погледна нагоре.

— Идвате ли?

Лицето му бе скрито в сянка от тъмнината, но Хироу усети остротата в гласа му.

Тя се дръпна и Рийдинг остави ръцете й да се изплъзнат от хватката му.

— Да, веднага идваме.

Мандевил кимна, извърна се и продължи надолу по стълбите.

— Закъсняхте — промърмори Хироу, докато внимателно слизаше надолу.

— Защо трябва всеки да ми го повтаря?

— Защото изглежда, че непрестанно закъснявате.

— Мислите ли, че не осъзнавам колко е часът и че закъснявам?

— Не — каза тя ясно и отчетливо, сякаш говореше на дете, на което му е трудно да разбере, — защото ако знаехте колко е часът, не бихте били постоянно закъснели.

Зад нея Рийдинг се изсмя.

— Туше, моя лейди Перфектност.

— Не ме наричайте така.

— Защо не? — Дъхът му сякаш докосна косъмчетата по тила й. — Не сте ли олицетворение на перфектността?

Тя потисна една тръпка.

— Независимо дали съм, или не, в никакъв случай не съм ваша.

— Колко жалко — прошепна той.

Бяха стигнали до площадката преди завоя на стълбите и тя рязко спря.

— Какво казахте?

— Колко сладко — повдигна той невинно вежди. — Тази вечер двете със сестра ви сте много сладки.

Тя се втренчи в него, не знаеше какво да си мисли. Бледите му зелени очи бяха в сянката зад черната му полумаска и черната качулка на доминото, а онова, което можеше да види от изражението на лицето му, не изглеждаше напрегнато — ръката му обаче бе свита в юмрук край тялото му. Изведнъж остана без дъх, а усещането, че пропада, я накара да се олюлее.

— Внимавайте — прошепна нежно той.

Очите й се сведоха към устните му — широки и чувствени, очертани отгоре от черния ръб на маската, която покриваше горната половина на лицето му, и я обзе диво желание да разбере какъв ли е вкусът им.

— Побързай, Грифин! — извика лейди Каро от основата на стълбите.

Хироу стреснато се извърна, доволна, че тъмнината прикрива лицето й от онези под тях. Слезе по останалите стъпала, като през цялото време усещаше присъствието на едрия мъж, който вървеше след нея като сянка.

— Радвам се, че успя да се присъединиш към нас, Грифин — каза бавно Мандевил, когато слязоха долу.

Останалата част от групата се бяха събрали при каменния пристан, където ги чакаха две ниски лодки. Лейди Каролайн беше облечена със сапфирени на цвят рокля и полумаска, които си отиваха с тъмносиньото домино на лорд Хъф. Лейди Маргарет беше в жълто с розова бродерия и панделки. Придружителят й, лорд Болингър, слаб млад мъж, беше с черно домино.

— Фийби, това е лорд Грифин Рийдинг — каза Хироу почти останала без дъх. — Лорд Грифин, сестра ми, лейди Фийби.

— Толкова съжалявам, че ви накарах да чакате — каза Рийдинг, докато галантно се покланяше над ръката на Фийби. — Моля да ми простите.

— Няма за какво. — Фийби погледна нервно към Хироу. — Няма какво да ви прощавам. Пристигнахте точно навреме.

— Нека вървим тогава — каза Мандевил. — Хъф, бихте ли взели сестрите ми и лорд Болингър с тази лодка, а ние ще се качим на другата?

Лорд Хъф кимна:

— Добър план.

— Скъпа моя? — Мандевил протегна длан към Хироу. Тя я пое и внимателно пристъпи в баржата^[3]. В двата края на лодката на високи стълбове имаше закачени фенери, а дългите пейки бяха покрити с меки възглавнички.

— Удобно ли ви е? — попита я Мандевил.

— Да, благодаря ви — усмихна му се Хироу. Той наистина толкова се грижеше тя да се чувства добре.

— Внимавайте къде стъпвате — каза Рийдинг, докато помагаше на Фийби да се качи. — Не бихме искали да поплувате в реката.

Фийби се изкикоти, докато сядаше до Хироу.

— О, красиво е! През нощта реката е като приказно царство.

Хироу се загледа над водата. Тук-там светлинки я осветяваха, идвайки от подобни на техните лодки, чийто фенери се отразяваха във водата. Греблата изскърцаха и се чу плясъкът им във водата, когато двамата лодкари загребаха на кърмата. Звукът от далечен смях се понесе над водата. Въпреки силната смрад от реката, усещането бе магическо.

— Мислите ли, че ще има фойерверки? — попита Фийби.

— Гарантирам ви го — каза Рийдинг.

Той и Мандевил седяха срещу дамите. В приглушената светлина и с техните черни домина двамата изглеждаха почти еднакво. Но докато Мандевил седеше изправен, с длани, поставени на коленете, Рийдинг бе полуизлегнат, краката му бяха широко разкрачени, а ръцете — скръстени на гърдите.

Хироу побърза да погледне встрани от него, въпреки че нямаше как в това толкова малко пространство да го игнорира. Тя се замисли за онзи бездиханен миг на стълбите, когато очите й срещнаха неговите. Замисли се за факта, че едва вчера той й бе помогнал за сиропиталището и бе обсъждал Херодот с нея, а предишния ден се бе съгласила да я придружава всеки път, когато отидеше в „Сейнт Джайлс“. Тя се почувства опасно нестабилна, сякаш все още беше на стълбите и всеки миг щеше да падне. Едно тръпнещо замайване, предизвикано едновременно от очакване и вина.

— Днес следобед пих чай с майка ви — каза тя на Мандевил. — Показа ми менюто, което е подготвила за сватбената ни закуска.

— Наистина ли? — Той й се усмихна снизходително, докато Рийдинг извърна глава към водата. — Надявам се, че сте го харесали?

— Аз… — Поради някаква причина, тя погледна към Рийдинг. Сякаш усетил погледа й, той се обърна към нея и разтвори подигравателно очи. Хироу си пое дъх, надявайки се нощта да скрие изчервяването й. — Да. Да, тя е планирала прекрасно тържество за сватбата ни.

Рийдинг извъртя очи.

— Добре — каза Мандевил. — Толкова съм доволен, че вие и майка се сприятелихте.

— Трудно е човек да не се сприятели с нея. — Хироу се усмихна с искрена топлина. — Майка ви е прекрасна.

На Рийдинг му стана забавно и устните му леко се извиха нагоре, докато поглеждаше встрани.

— Почти стигнахме — каза Фийби. През цялото време тя надничаше над ръба на лодката към брега. — Това е пристанището, нали?

Тя погледна към Хироу за потвърждение.

Хироу ясно съзнаваше, че бяха привлекли вниманието на Рийдинг и че той ги гледаше с любопитство.

— Да, скъпа — каза тя, хващайки Фийби за ръката. — Това изглежда като пристанището.

Но „пристанище“ не беше точно описание на мястото, където трябваше да слязат. Над реката имаше платформа, цялата в светлинки, привързани към стълбове. Щом се приближиха, Хироу видя слуги във фантастични ливреи да помагат на останалите от компанията им да слязат от тяхната лодка. Всички слуги бяха облечени в лилаво и жълто, но самите дрехи се различаваха. Един беше с палто на райета и чорапи на квадратчета. Друг носеше перука в шафранов цвят и лилаво палто с жълти панделки. А трети беше с яркожълто палто и отдолу с елек на лилави точки. Всеки костюм беше ексцентрична вариация на една и съща тема.

Лодката им навлезе в пристана и един младеж с напудрена в лавандулово перука се наведе да й помогне да слезе.

— Добре дошли в „Харт’с Фоли“, милейди.

— Благодаря ви — каза Хироу.

Фийби застана до нея.

— Видя ли игликата в перуката му?

Хироу се извърна и видя, че слугата наистина носеше едно ярко цвете над ухото си.

— Надявам се това да не се превърне в мода — измърмори Рийдинг. Той улови погледа на Фийби. — Бих изглеждал доста глупаво с лалета зад ушите.

Фийби сподави кикота си с ръка.

— Ще изглеждате като истински задник — беше заключението на Хъф.

— Благодаря за мнението ви, Хъф — отвърна сериозно Рийдинг.

Хиф изсумтя.

Мандевил се прокашля:

— Ще вървим ли?

Той предложи на Хироу да го хване под ръка и тя прие. Тръгнаха по дървената пътека, водеща навътре в парка. Дърветата около тях бяха окичени с фантастични приказни светлини. Хироу се загледа по-отблизо и видя, че всеки фенер беше глобус от стъкло, не по-голям от дланта й, а вътре имаше светлинка. През декоративно окастрените дървета и жив плет до тях достигаше музика, която колкото повече напредваха по пътеката, толкова по-силна ставаше. Изведнъж пътеката се разшири и те излязоха на открито, озовавайки се пред чуден театър.

Пред тях се простираше павирано пространство, което сякаш бе изникнало изпод гората. Отвъд него имаше изкусно направени руини и ако човек се загледаше внимателно, можеше да види музикантите от оркестъра, които свиреха, застанали между срутените колони. От двете страни на четири нива се издигаха луксозни ложи — някои от тях отворени, други със завеси, за да осигурят лично пространство на хората в тях.

Красива прислужничка, в чиято коса бяха вплетени светлолилави и светложълти панделки, ги поведе зад ложите и нагоре по застланите с килими стълби, докато стигнаха до една ложа високо горе точно на сцената.

— Бих казал, че това е чудесно — възкликна лорд Болингър. Той беше тих млад мъж, който изглеждаше леко уплашен от ранга на Мандевил.

Лейди Маргарет стисна ръката на придружителя си.

— Томас, това е просто прекрасно.

Мандевил се усмихна и изведнъж заприлича на момче.

— Радвам се, че си доволна, Мегс.

Хироу му се усмихна, докато той й поднасяше стол, на който да седне.

— Благодаря ви, че организирахте тази вечер.

— Удоволствието е мое. — Той се поклони, но когато се изправи, очите му се насочиха над рамото на Хироу и сякаш цялото му тяло се стегна.

Завесите в дъното на ложата им се разтвориха и група слуги влязоха с вечерята. Мандевил се настани на стола до Хироу, докато им сервираха тънко нарязана шунка, вино, сирене и кексчета с красива глазура.

— Тост — избоботи Хъф, вдигайки чашата си. — За красивите дами тук тази вечер.

— О, Хъф — каза лейди Каролайн, но докато отпиваше, се изчерви.

Хироу се усмихна и отпи от своето вино, но не можа да се въздържи да не погледне зад рамото си, докато останалите се шегуваха. В ложата срещу тяхната седеше дама с впечатляваща тъмночервена коса. Трима млади и красиви джентълмени я заобикаляха, но очите на жената бяха втренчени в тяхната ложа.

Хироу проследи погледа й. Мисис Тейт гледаше Мандевил.

Очите на Грифин се присвиха, когато видя, че лейди Хироу забеляза червенокосата жена от другата страна. Какво беше намислил Томас? Нима си беше уговорил тайна среща с любовница в присъствието на годеницата си?

Лейди Хироу небрежно се извърна обратно към масата и погледът й срещна за миг неговия. Тя не го показа с нищо, но някак си той разбра: тя беше разстроена.

Проклет да беше Томас!

За щастие в този момент забавлението започна с трупа от ярко облечени момичета, които затанцуваха на сцената.

Грифин гледаше мрачно, играейки си с диамантената обица в джоба на елека си. Какво значение имаше за него, ако Томас не бе така идеален, колкото си мислеше лейди Хироу? Техните отношения със сигурност не му влизаха в работата. Защо в такъв случай изпитваше непреодолимо желание да издърпа брат си в някой сенчест ъгъл и с няколко подходящи изречения — и може би с юмрук или два — да го върне в правия път?

— Толкова са грациозни — каза лейди Фийби. Тя седеше до него, от другата страна на масата срещу Томас и лейди Хироу.

— Наистина е така — усмихна й се Грифин.

Лейди Фийби бе така различна от сестра си, все едно бяха от различни родители. Докато лейди Хироу беше висока за жена и елегантно стройна, лейди Фийби беше едва средна на ръст с поналята фигура, меко закръглени рамена и пухкави ръце. Лейди Хироу внимателно следеше за изражението си и пестеше движенията си като скъперник с шепа, пълна с жълтици. Лейди Фийби, от друга страна, позволяваше на всяка своя емоция да се изпише по лицето й, като изразителните й устни се разтваряха в удивление или се извиваха широко, когато изненадано се развеселеше от номерата на някой клоун на сцената.

— Но къде ли отиде? — промърмори сама на себе си тя. — Тази малка маймунка?

Грифин погледна към сцената. Клоунът си беше играл с маймуна, но сега животното беше седнало край глезените му, чакайки търпеливо както беше дресирано.

Той погледна обратно към лейди Фийби, която се бе навела напред, присвивайки очи. Изведнъж тя се разсмя.

— Ето я отново.

Грифин погледна към сцената. Клоунът караше маймуната да прави задни салта през обръч. Грифин повдигна чашата си с вино към устните си и замислено се намръщи.

След танцьорите и клоуна последва пиеса — „Любов за любов“, — която беше прекрасно изиграна. Грифин обаче почти не й обърна внимание. Беше прекалено зает да наблюдава лейди Хироу с ъгълчето на окото си.

Когато актьорите започнаха да се покланят, Томас се изправи.

— Да се разходим ли из градините?

Намекът беше очевиден и Томас изобщо не погледна към ложата отсреща. И все пак Грифин не се изненада, когато червенокосата жена също се изправи. Той мрачно подаде ръка на лейди Фийби.

Градините на парка бяха изкусно проектирани. Покрай алеите имаше висок плет, оформен като фантастични зверове и така закриваше от погледа страничните по-тесни пътеки, както и кътчетата и изкуствените пещери, специално пригодени за изискани забавления. Докато водеше лейди Фийби, Грифин цинично се зачуди колко ли от другите дами, с които се разминаваха, бяха тук професионално.

— О, вижте! — Лейди Фийби го подръпна за ръката, когато пред тях се появи една от многото изкуствени декорации. — Как ли е направен?

Виждаше се красива гола скала, по която се спускаше водопад. В този случай обаче водопадът беше от многоцветни светлинки.

— Колко хитро — промърмори Мегс. — Не мога да разбера как работи. Може би някой от господата ще може да ни осветли?

— Нямам представа — призна си веднага Болингър със своя честен и добър характер.

Мегс се разсмя:

— Хъф?

— Сигурно е нещо механично — каза Хъф.

— Естествено, че е механично — отвърна Каро. — Само че как точно работи?

Томас се смръщи:

— Обзалагам се, че е някаква система от макари.

За момент всички гледаха в захлас движещите се светлинки, които сякаш наистина течаха по скалата.

Грифин се размърда:

— Мисля, че пропускаме най-очевидното обяснение.

— И какво е то, милорд? — повдигна лявата си вежда лейди Хироу.

— Феи отвърна сериозно той.

— О, за Бога! — нацупи се Каро и моментално затегли настрани съпруга си въпреки неговите протести.

— Феи — повтори лейди Хироу. Устните й определено трепнаха.

— Феи. — Грифин пъхна свободната си ръка между копчетата на елека си и зае тържествена поза, отмятайки назад глава, смръщвайки сериозно вежди и с единия крак издаден напред.

— По мое мнение — което между другото се счита за мнението на специалист по водопади в цветовете на дъгата, — всяка отделна светлинка от водопада е всъщност фея, която тича бързо по скалите.

Мегс се усмихваше широко, лейди Фийби се кикотеше, но лейди Хироу кимна, сякаш глупостите, които говореше, бяха напълно възможни.

— Но ако това са феи, както твърдите, защо трябва да тичат надолу вместо нагоре?

— Прескъпа милейди — отвърна Грифин с тъга и съжаление в гласа. Нима не знаете, че водопадите падат само надолу, а не нагоре?

Устата й се беше разтеглила в усмивка, нежните й, бледорозови устни потръпваха от смях и сърцето му изведнъж запя. Просто ей така. Без подготовка или предупреждение, без причина или цел, го обзе щастие. И гледайки я право в нейните ясни сиви очи, имаше чувството, че и тя беше щастлива. А нейното щастие го превърна в най-щастливия мъж на света.

Само за един миг.

След който Томас, който ако не друго трябваше да изпита някаква подозрителност към техните закачки, каза доста разсеяно:

— Да тръгнем по тази пътека, скъпа моя?

И я издърпа настрани.

— Хайде — подкани го лейди Фийби и те заедно с Мегс и Болингър тръгнаха в друга посока.

Грифин вървеше, слушайки само с едно ухо закачките и възклицанията на останалите. Изглежда успяваше да се включи достатъчно адекватно в тях, така че никой не го гледаше странно, нито пък го дръпна настрани, за да го попита какво, по дяволите, си мисли, че прави, като флиртува с онази, която скоро щеше да му стане снаха.

Но той знаеше. О, да, той знаеше — беше затънал до шия и потъваше бързо. Може и да се дразнеше на спокойния начин, по който тя приемаше собствената си перфектност, или на това, че го осъди без съд, и дори може и да се дразнеше на привързаността й към Томас, но нищо от това не променяше влечението, което чувстваше тялото му. Тази жена го привличаше — и което беше по-лошо, тя бе привлечена от него. Това беше точно онова, което се бе заклел никога да не допуска. Не можеше да позволи на това да стигне по-далеч. Трябваше твърдо да се зарече да стои настрана от нея.

И въпреки това, тук, тази вечер, той не можеше да спре да наднича по алеите и пещерите, опитвайки се да зърне крайчеца на яркочервените и рубинените й поли, червенокосата й глава, елегантната извивка на врата й. Къде я бе отвел Томас?

Проклятие! Дали в този миг те не се прегръщаха?

Почти бяха направили пълен кръг на градините, когато първото бум, избухна над главите им.

— Фойерверките! — посочи лейди Фийби.

Искряща червена звезда се изстреля в нощта и избухна над тях, запращайки надолу дъжд от зелени и сини искри. Четиримата се бяха спрели на малка поляна и постепенно около тях започнаха да се събират и други гости. Скоро Каро и Хъф също се присъединиха към тях. Грифин се огледа наоколо, но не видя нито лейди Хироу, нито Томас.

— Това не е ли костенурка? — попита Хъф до него.

— Не — дочу се раздразненият глас на Каро. — Паяк е.

— На мен ми изглежда като костенурка — заяви Хъф, без да се впечатли от забележката на съпругата си.

Нещо яркочервено хвана окото на Грифин. Той се извърна и видя, че лейди Хироу изчезна надолу по една от пътеките. Мили Боже, сама ли беше? Със сигурност не беше толкова глупава да се разхожда в тъмницата сама през нощта?

Той се извини на останалите, като се увери, че лейди Фийби е заедно с Мегс и Каро и техните придружители, след което бързо закрачи в посоката, където беше зърнал лейди Хироу. Над главата му бумтенето и експлозиите продължаваха и изведнъж пътеката пред него се освети в яркооранжево. Там в далечния й край стоеше лейди Хироу и се оглеждаше наоколо.

Тя се извърна, когато той се приближи към нея.

— Томас?

Прекалено и смешно ядосан, за да си направи труда да разкрие заблудата й, той просто я хвана за ръката. Къде, по дяволите, беше брат му? Той я дръпна, но тя заби пети в земята точно когато над главите им избухнаха сини и жълти светлини.

— Защо бързате, милорд? — Тя вдигна лицето си към неговото и очите й проблеснаха надменно иззад украсената с пера полумаска, която носеше. — Не ви ли се струва романтично?

Изведнъж експлозиите се пренесоха в главата му. Грифин се загледа в тези невинно съблазнителни очи и съвсем простичко осъзна, че повече не може да се удържа.

Целуна я.