Елизабет Хойт
Опасни удоволствия (16)

Шестнадесета глава

Грифин стана и запали една свещ от жарта в камината й. Върна се при леглото — така, както беше арогантно гол, а светлината от свещта се отразяваше в гладкия му корем. Остави свещта до леглото и се покатери обратно при нея — едър, мъжествен и настоятелен.

— Е? Защо не можеш да го кажеш?

Хироу погледна към Грифин и усети как сърцето й се разпада.

— Толкова ли са важни тези две малки думички?

— Знаеш, че са.

Но тя поклати глава.

— Не мога. Ти искаш да се откажа от семейството си, от всичко, което познавам, а ти не се отказваш дори от отвратителната си спиртоварна. Не виждаш ли, че това, което искаш, е невъзможно?

Тя очакваше той да й отвърне с гневни и остри думи, но той просто затвори очи, сякаш бе твърде уморен, за да ги държи отворени.

— Имам нужда само от още малко време със спиртоварната. Само да се разправя с Викария. Само…

— Колко време, Грифин? — Гласът й дращеше гърлото й. — Дни? Седмици? Години? Не мога да чакам толкова дълго. Максимус и брат ти няма да ми го позволят.

Той разтвори очи и сега погледът му беше станал твърд.

— Значи стигаме дотук: избираш брака с брат ми пред брака с мен?

— Да.

— Как можеш да ми го причиниш? Да го причиниш и на двама ни?

Тя прехапа устната си, опитвайки се да намери точните думи.

— Аз живея, подчинявайки се на правилата, наложени ми от обществото и от брат ми. И брат ми реши, че Томас е по-добрият мъж за мен.

— Обвиняваш ме, че не се отказвам от спиртоварната си заради теб — каза тихо той. — Но мисля, че ти си по-голямата страхливка. Ти не искаш да се откажеш от одобрението на брат си заради мен.

— Може би си прав — отвърна му тя. — Не мога сега да тръгна срещу Максимус. Не мога. Той има властта да ме отлъчи от семейството ми. Освен това изборът му е правилен. На Томас може да се разчита. С него ще съм в безопасност.

— А с мен не?

— Не. — Думата падна между тях като оловна тежест. Хироу усети, че очите й се пълнят със сълзи, въпреки че не бе сигурна какво оплакваше.

Леглото се разтресе и изведнъж Грифин се оказа върху нея, като тежестта му я притисна към матрака. С бузата си усети горещия му и гневен дъх.

— С него може и да бъдеш в безопасност, но обичаш ли го, Хироу?

— Не — проплака тя.

— Той кара ли те да се изчервяваш от гняв, а после от желание? — Грифин грубо разтвори краката й, настанявайки се парещ и тежък между тях. — Той знае ли колко са чувствителни зърната ти? Че можеш да свършиш дори ако само ги смуча?

— Господи, не.

— Той гледа ли те по начина, по който аз те гледам? Той знае ли, че очите ти стават като диаманти, когато си възбудена? — Той леко захапа шията й и продължи да я целува настоятелно и страстно. — Той знае ли, че обичаш да четеш на старогръцки, но ненавиждаш да рисуваш? Той чака ли със затаен дъх, докато повдигаш превзето лявата си вежда — и надървя ли се от гледката? — Той стисна с пръсти и двете й зърна едновременно, предизвиквайки гореща вълна в слабините й. — Кажи ми, Хироу, по дяволите, кажи ми. Той кара ли те да се чувстваш така, както аз?

— Не! — Отговорът й бе като отчаян вопъл.

Пръстите му бяха между тях, разтварящи гънките й, сякаш имаше правото да го стори, сякаш тя му принадлежеше, сега и завинаги, до края на времето. И след това проникна в нея твърд и горещ. Движенията му бяха така прекрасни, че сълзи започнаха да се стичат по страните й.

Тя обви здраво краката си около тесния му ханш, прегърна силно раменете му, вкопчвайки се в него с цялото си тяло, докато той я яздеше.

Големият му пенис се плъзгаше навътре и навън през хлъзгавите й гънки. Чувствителността й вече беше изострена от предходния им любовен акт. Тя се задъхваше, едва успявайки да следва грубия му и бърз ритъм. Беше твърде много; повече не можеше да се удържи цяла. Искаше да го отблъсне. Да избяга от тази стая и от него, и от огромната му сила. Не й даваше време да му се отдаде, да се скрие или да осмисли гневната му настойчивост. Той просто я принуждаваше да изпита онова, което споделят, което правят — тук и сега.

Той се наведе и покри устата й със своята, целувайки я собственически, докато членът му продължаваше да я пронизва отново и отново. Тя изстена, разтваряйки устата си, приемайки инвазията на езика му, вкусвайки собствените си сълзи върху устните му.

— Хироу — промърмори той. — Хироу. Хироу. Хироу.

Всяко произнасяне на името й бе придружено от силен тласък на бедрата му, сякаш опитвайки се да я жигоса като своя собственост. Пот се стичаше от тялото му, дъхът му излизаше с мъка от дробовете му, а леглото скърцаше.

Тя разтресе главата си върху възглавницата — отричайки и него, и съвкуплението им, и собствените си копнежи. Вече сама не бе сигурна в нищо. Но той продължи да я преследва, улавяйки главата й между дланите си и карайки я да го погледне, докато се оттласкваше навътре в нея.

— Обичаш ли ме, Хироу? — Бледозелените му очи бяха изпълнени с мъка. — Обичаш ли ме така, както те обичам аз?

И тя се пропука от думите му, поток от течна жега се изля от центъра й. Тя се разтрепери под него, опитвайки се да откъсне погледа си от неговия, докато страстта й експлодираше вътре в нея. Докато реки от сладко удоволствие се разливаха през слабините и корема й. Докато сърцето й се пропукваше и отново се събираше.

Но той не й позволи да погледне настрани. Задържа погледа й, докато собствените му очи се притвориха и мускулите на лицето му, врата и гърдите му се стегнаха. Тя наблюдаваше безпомощно, докато конвулсии разтърсваха тялото му над нейното, а широките му, силни рамене блестяха от пот.

Той се тласна навътре в нея веднъж, два пъти, още три пъти и се задържа там, плътно в нея, с телата им вплетени едно в друго, докато оргазмът му ликуваше. Очите му мълчаливо я умоляваха, предизвикателни и горди.

Зрението й се замъгли.

Той рухна върху нея, докато дишаше тежко.

Хироу затвори очи, прокарвайки длани по хлъзгавите му рамене. Искаше да запечата този спомен в съзнанието си: мускуса от любовния им акт, тежестта на тялото му върху нейното, звукът от грубия му дъх в ухото й. Някой ден, може би много скоро, щеше да иска да се върне към този спомен, да му се любува и да го запази в сърцето си.

Изведнъж той се смъкна от нея и ръцете й се вкопчиха в него, но той не си тръгваше. Поне не още.

Придърпа я близо до себе си, като настани задника й в слабините си, обгръщайки гърба й с широките си рамене. Той отметна косата от тила й и я целуна.

— Спи — каза той.

И тя заспа.

 

 

Денят беше сив, но напоследък всички дни бяха такива, помисли си Сайлънс, докато гледаше през мръсния кухненски прозорец.

— Маму! — извика Мери Дарлинг, капризно сграбчвайки предницата на роклята на Сайлънс с изцапаните си ръчички. — Маму!

— О, Мери Дарлинг — въздъхна Сайлънс.

Беше забравила да си сложи престилка, преди да седне за късна закуска с бебето в скута си. И сега на черната й рокля имаше две мазни следи. Тя погледна към тях с чувство на безпомощност и на празнота. Трябваше да стане и да се почисти — или поне да си сложи престилка, — но нямаше сили.

— Подай ми детето, сестро. — Влизайки в кухнята, Уинтър окачи кръглата си черна шапка край вратата и след това остави някаква дървена кутия на масата. Той взе Мери Дарлинг от ръцете й и я подметна във въздуха, хващайки я без проблем обратно, докато малката пищеше и се кикотеше.

Защо мъжете подхвърляха бебетата? Дори Уинтър, който беше най-уравновесеният сред братята й, имаше този навик.

— Всеки път ме е страх, че ще я изпуснеш, като правиш така.

— Но това никога не се случва — отвърна й той.

— Какво правиш вкъщи преди обяд?

— Половината от момчетата отсъстваха, защото са болни, а останалата половина не можеха да се съсредоточат — сви рамене Уинтър. — И затова ги изпратих да се прибират. Къде са всички?

— Децата вече ядоха и Нел ги изведе на сутрешна разходка.

Уинтър я погледна учудено, повдигайки вежди.

— Всичките деца ли изведе?

— Всички, които могат да ходят сами — каза Сайлънс с чувство на вина. — Трябваше да отида с нея.

— Не, не — побърза да каже Уинтър. Той хвана по-здраво бебето и свали една чиния от шкафа. — На всички ни е нужно да си взимаме почивка от работата от време на време.

— Но ти не го правиш.

— Аз не съм загубил наскоро скъп човек — меко отвърна той.

Тя стисна за момент устни, след което стана и взе чинията от ръцете на брат си. Отиде до огнището и напълни чинията му с каша от висящото там гърне. Върна се обратно при масата и сложи храната пред Уинтър.

— Дай ми Мери. Иначе ще направи цялото ти палто в каша.

— Благодаря — каза Уинтър. Той загреба пълна лъжица от гъстата каша и докато преглъщаше, промърмори доволно: — Много е вкусно.

— Нел я направи — сухо каза Сайлънс. Имаше още много какво да се желае по отношение на собственото й готвене…

— Аха. — Уинтър преглътна и посочи към дървената кутия. — Намерих я на прага ни.

— Така ли? — Сайлънс усети искра на любопитство и погледна към кутията с оживление, каквото не бе изпитвала от дни. — Мислиш ли, че е от обожателя на Мери Дарлинг?

Уинтър се усмихна нежно.

— Мога да се опитам да предположа, но ми се струва по-логично просто да отворим кутията и да разберем.

Сайлънс се изплези на брат си. Взе кутията и я огледа отвсякъде. Не беше по-голяма от дланта й. Докато я разглеждаше, осъзна, че макар по кутията да нямаше инкрустации или цвят, изработката й бе фина и бе лъсната с пчелен восък. Сайлънс се намръщи неспокойно. Кутията изглеждаше доста по-скъпа от предишните подаръци за Мери.

Мери Дарлинг посегна към кутията, която Сайлънс държеше така изкушаващо пред нея.

— Още не, сладка моя — каза Сайлънс. — Първо трябва да видим какво има вътре.

Тя сложи кутията на масата, отвори капака и ахна.

— Какво е? — Уинтър се надигна леко, за да погледне.

Сайлънс обърна кутията към него, така че и брат й да види наниза перли вътре. Той остана безмълвен за момент; след това взе огърлицата с дългите си, елегантни пръсти. Задържа перлите във въздуха, гледайки как блестят на светлината.

— Това е много скъп подарък за едно дете.

— Не е за Мери Дарлинг — прошепна Сайлънс и взе парчето хартия, което беше лежало под перлите. На него имаше написани две думи.

Сайлънс Холингбрук.

 

 

Когато Хироу се събуди, нямаше нужда да отваря очи, за да разбере, че Грифин вече не е до нея. Тя остана да лежи неподвижно със затворени очи, сякаш за да отложи неизбежното — да види, че си е отишъл. Леглото беше студено. Беше си отишъл отдавна.

Тя сви ръце в юмруци и се стресна, като усети, че в дясната й шепа има нещо. Отвори очи и приближи ръка до очите си, за да види какво е. Вече беше късна утрин и светлината, идваща от прозореца й, беше ярка и силна.

Нещото в дланта й беше диамантената й обица. Тя прокара пръст по висулката. Диамантената обица, която Грифин бе намерил, след като тя го бе замерила с нея преди толкова време. Загледа се в нея и очите й се изпълниха със сълзи, докато осъзнаваше какво значеше обицата.

Той нямаше да се върне.

 

 

Беше късна утрин, когато Грифин изкачи стъпалата към къщата си. Краката му бяха като олово, а гърдите му тежаха и едва дишаше.

— Къде беше?

Грифин вдигна глава при този познат глас. Майка му стоеше на прага му, плътно загърната в копринената си пелерина.

Той спря и попита глупаво:

— Какво правиш тук? Случило ли се е нещо?

— Дали се е случило нещо? — невярващо повтори въпроса му тя. — Да, нещо се случи — преби Томас, каза му, че си съблазнил годеницата му, а след това и двамата буквално изчезнахте! Искам да знам какво става и как ще разрешите това ужасно недоразумение помежду си. Сега нещата са още по-зле, отколкото бяха, преди да дойдеш в Лондон. Какво се случи със семейството ни?

Той се втренчи в нея — в тази силна дребничка жена — и видя, че раменете й са хлътнали. Тя беше преодоляла смъртта на баща му, беше преодоляла дълговете и скандала, а сега беше на път да се предаде заради него. Грифин усети в устата си вкус на пепел.

Трябваше да добави и разочарованието на майка си заради греховете му.

Той се огледа и осъзна, че се намират на публично място. Една от съседките му вече надничаше любопитно иззад завесите си.

Грифин хвана майка си под ръка.

— Ела вътре, скъпа майко.

Тя го погледна нерешително и на светлината на сутрешното слънце той видя ясно бръчките около очите й.

— Грифин?

— Ела вътре — повтори той.

Той я въведе в библиотеката си, но на мига осъзна грешката си, когато погледът му попадна върху онова място до канапето, където се беше любил с Хироу. Изруга тихичко, но къде другаде можеше да заведе майка си? Половината от стаите бяха покрити с чаршафи, защото не ги използваше.

— Какво има? — попита тя, докосвайки притеснено ръката му.

— Нищо — каза той и отиде до вратата, за да извика някоя слугиня. Измина цяла минута, преди да се появи една зачервена прислужница. — Донеси ни чай и сладкиши.

Тя направи реверанс.

— Нямаме сладкиши, м’лорд.

Грифин направи физиономия.

— Тогава хляб или каквото намери готвачът.

Затвори вратата и се извърна, прокарвайки ръце през косата си. Не носеше перука, не се бе бръснал от дни, а къщата и прислугата му бяха отчайващи. Е, последното нямаше голямо значение. Щом се разправеше с Викария, щеше да прекрати договора за наем и да отиде на север, вземайки единствено Дийдъл със себе си. Дийдъл мразеше провинцията, но проклет да беше Грифин, ако останеше в същия град, в който бяха Томас и Хироу.

— Грифин? — меко каза майка му.

По дяволите. Майка му никога не бе мислила да се оттегля в провинцията. Значи, щеше да остави и нея. Освен ако не решеше да се премести в някой град по-близо до имението „Мандевил“. Което все пак нямаше да е Лондон.

Нищо не беше като Лондон.

— Грифин! — Майка му пресече стаята и взе ръцете му в своите. — Трябва да ми кажеш за какво мислиш.

Той се усмихна уморено.

— Не е нищо кой знае колко драматично, майко. Просто обмислям да напусна Лондон.

— Но защо?

Той затвори очи.

— Не мога да живея тук с Томас и нея.

— Имаш предвид лейди Хироу. — Тя почти се изсмя и той отвори очи. Майка му го гледаше раздразнено. — Вече няма да произнасяме името й ли?

— На Томас би му било трудно да не го казва — кисело отбеляза той.

Тя примигна.

— Но той няма…

Грифин кимна.

— Ще се оженят в неделя.

Той пусна ръцете й и отиде да си налее пълна чаша бренди.

— Но аз мислех…

— Че аз ще се оженя за нея? — попита той все още с гръб към майка си. — Както виждаш, не.

— Защо не?

Той сви рамене.

— Има ли значение? Във всеки случай Томас най-накрая ще ми отмъсти за това, че съм съблазнил Ан.

— Не ставай глупав. — Тя махна пренебрежително с ръка. — Никога не съм вярвала, че си съблазнил Ан.

Той се извърна леко изненадан и… благодарен.

— Така ли? Но всички вярваха в това.

— Аз съм ти майка, Грифин. — Тя сложи ръцете си на кръста и го погледна гневно. — Имай малко вяра в мен.

— О, майко, толкова те обичам. — Той се усмихна криво и отпи малко бренди, трепвайки леко, когато алкохолът изгори гърлото му.

— Никой вече не вярва на тази остаряла клюка.

— Томас вярва.

Майка му се втренчи в него.

— Какво?

Грифин кимна и отпи още малко бренди. Втората глътка бе по-мека. Може пък да станеше пияница.

— Но това не е възможно!

— Сам ми го каза — увери я той. — Чул го от устата на самата Ан на смъртния й одър.

— Това момиче винаги е било такава глупачка, Бог да я прости — измърмори майка му. — Ти каза ли му изрично, че не си го сторил?

— Да, и той изрично каза, че не ми вярва, може би заради неотдавнашните ми действия спрямо лейди Хироу.

— Това е нещо напълно различно — каза майка му.

— Нима? — попита той. — Съмнявам се, че за Томас е така.

— Ан му беше съпруга. Лейди Хироу е само сгодена за него. Освен това… — гласът й замря и тя прехапа устната си.

Грифин присви очи подозрително.

— Освен какво?

Тя махна раздразнено с ръка.

— Не е моя тайна, че да я разгласявам.

— Майко.

— Не ми ръмжи. — Тя го погледна право в очите за момент, след което отклони погледа си. — Понякога Томас може да е толкова глупав.

— Кажи ми.

— Не е твоя работа, Грифин.

— Ако засяга Хироу, е моя. Аз я обичам.

Лицето на майка му веднага се смекчи.

— О, наистина ли?

— Да, за съжаление — каза той. — А сега ми кажи.

— Просто през миналия сезон брат ти се забърка с една леко непристойна дама, мисис Тейт. Естествено, Томас се опита да скрие аферата си от мен, но аз все пак разбрах. Не можеше да откъсне очи от нея, когато я видеше по време на бал или на друго подобно място.

— Томас има любовница? По дяволите, знаех си! Той тръгна след нея в „Харте’с Фоли“!

— Мисля, че тя значи нещо повече за него, макар той може и сам да не го осъзнава — неясно каза майка му.

Гневът на Грифин нарастваше. Как смееше Томас да се жени за Хироу, след като вече имаше любовница!

— Прекъснал ли е връзката им?

— Там е проблемът — отвърна майка му. — Така мислех, когато предложи на лейди Хироу, но сега мисля, че отново е започнал да се вижда с мисис Тейт.

— За да накаже Хироу — изръмжа Грифин.

— Не, не мисля така. Мисля, че е влюбен в тази жена. — Майка му поклати тъжно глава. — Много обичам Томас — той е първородният ми син, — но понякога може да бъде такъв глупак. Трябва да развали годежа си с лейди Хироу.

— Ах. — Грифин изпи остатъка от брендито в чашата си. — Опасявам се обаче, че това за мен така или иначе няма значение.

— Какво имаш предвид?

— Хироу не ме обича. — Той се опита да се усмихне, но не успя. — Не иска да се омъжи за мен.

— Хм. — Майка му се намръщи силно. — Тя може и да казва, че не иска да се омъжи за теб, но и за миг не вярвам, че не те обича. Жена като лейди Хироу не допуска до леглото си мъж, който не й е съпруг, освен ако не се е влюбила до уши в него.

Грифин се загледа в чашата си, неспособен да срещне погледа на майка си. Изведнъж му стана трудно да говори.

— Ако наистина ме обича, го крие доста умело.

— Само ако имахме повече време — избухна майка му. — Сигурна съм, че щеше да дойде на себе си, стига Томас да изчакаше със сватбата.

— Уейкфийлд настоява — поклати глава Грифин. — А и във всеки случай наистина не вярвам, че тя ще промени мнението си… Имам да довърша някои неща тук и след това заминавам за Ланкашър.

— Не можеш да заминеш! — извика майка му. — Не виждаш ли? Само ако й дадеш малко време…

— Не мога да стоя и да гледам как се омъжва за Томас! — изсъска той и цялата му болка изригна въпреки опитите му да я потисне. Погледна за миг майка си и после отново отмести очи, виждайки съжалението в погледа й. — Просто не мога.

— Грифин…

— Не. — Той проряза въздуха с ръка. — Изслушай ме. Ще довърша работата си тук и след това ще се преместя за постоянно на север. И или ще преместя бизнеса си някак си там, или ще намеря някой да действа от мое има в Лондон. Няма да се върна тук.

Тя го гледаше безмълвно, а очите й плуваха в сълзи.

Това беше повече, отколкото можеше да понесе.

— Тя не ме обича. Трябва да приема този факт и да продължа. — Той взе гарафата и една чаша и тръгна към вратата. На прага й се спря, но остана с гръб към майка си.

— Съжалявам — каза той.

И след това избяга към покоите си. Ако имаше късмет, след час щеше да е пиян до безпаметност.