Елизабет Хойт
Опасни удоволствия (11)

Единадесета глава

Грифин тежко отпусна заситеното си тяло върху леглото. Лежеше по гръб, сложил ръка върху очите си, докато умът му бе напълно празен, а мускулите му бяха отпуснати. Беше в състояние близко до безсъзнание.

Което очевидно не можеше да се каже за Хироу.

Когато леглото се разтресе, той осъзна, че жената, с която бе правил любов, може би не бе в същото състояние на изтощение и шок като него.

Грифин леко открехна единия си клепач и развеселено се загледа, докато лейди Хироу скачаше от леглото и се навеждаше отстрани на него. Минута по-късно тя се изправи, опитвайки се да навлече останките от долната си риза.

Той се прозя.

— Знам, че всичко това е ново за теб, сладурче, но обикновено хората остават да полежат известно време и евентуално — по Божията милост и по милостта на члена ми — го правят отново. Не е нужно да офейкваш така.

В мига, в който думите излязоха от устата му, той най-накрая се съвзе и осъзна с абсолютна яснота, че това бе най-погрешното нещо, което можеше да каже.

Тя се отказа от опитите си да се справи с ризата и се наведе да вдигне корсета си. Лицето й бе наполовина извърнато, но дори в профил той видя, когато стисна устни.

— Трябва да вървя.

Трудно му бе да мисли — нещо много повече от обичайното се бе случило тук, — но осъзна, че не искаше тя да си тръгва. Грифин прокара ръка през косата си, опитвайки се да се разбуди.

— Хироу…

Тя отново се наведе.

Той се надигна и надникна отстрани на леглото. Тя бе на колене, ровейки в купчината с дрехите си. Макар да не виждаше лицето й, тя не изглеждаше добре.

Той въздъхна.

— Остани малко и ще извикам да ни донесат чай.

Тя отново се изправи, навличайки долните си фусти.

— Не бива да ме виждат тук.

Изкуши се да я попита защо тогава изобщо си бе направила труда да дойде, но благоразумието — което обичайно не спадаше към качествата му — надделя. Грифин знаеше, че трябва да й каже нещо, но не можеше да се сети за думите, които биха я убедили да остане. Главата му тежеше, все още пълна с пепел и пушек от нощта, прекарана на крак в спиртоварната.

По дяволите, не беше подготвен за случващото се.

Тя вече бе сложила корсета си и несръчно започна да го връзва. Без съмнение винаги досега бе имала прислужничка, която да й помага. Грифин усети някакво странно пробождане от чувство на нежност при тази гледка.

Той се изтърколи и седна на ръба на леглото с разкрачени крака, като придърпа крайчето на чаршафа да прикрие слабините му.

— Нека ти помогна…

Тя се препъна, отстъпвайки назад, и леко се извърна.

— Аз… мога да се справя.

— Ридаеш ли? — попита с ужас той.

— Не! — Но това не беше вярно. Мили Боже. Тя плачеше.

Той не знаеше какво да направи, как да оправи нещата.

— Омъжи се за мен.

Тя застина и се обърна с мокри от сълзите ресници.

— Какво?

Беше ли го казал? Грифин я погледна право в очите и повтори същите думи.

— Омъжи се за мен.

Изведнъж сякаш всичко си дойде на мястото — сякаш бе открил онова парченце, което дори не бе осъзнавал, че липсва в живота му — и той проумя, че да се ожени за Хироу бе единственото правилно нещо, което трябваше да стори. Той не искаше никой никога да я нарани. Искаше да й бъде щит. За първи път, откакто се бе върнал в Лондон, почувства какво е предназначението му на този свят.

За съжаление, не си личеше тя да споделя чувствата му.

Хироу поклати глава, потискайки риданието си, и се наведе да вдигне роклята си.

Гордостта му бе наранена. Той се изправи, оставяйки чаршафа да се свлече надолу.

— Какво ще кажеш?

— Не ставай глупав — измърмори тя, докато се бореше с роклята си.

Главата му се отметна назад, все едно го бе ударила.

— Наричаш предложението ми за брак глупаво?

— Да. — Беше навлякла роклята си и сега се бореше с връзките отпред. Предлагаш го само защото беше в леглото с мен.

Той сложи ръце на хълбоците си, докато в гърдите му се надигаше гняв. Главата му пулсираше от болка — не бе спал достатъчно през последните няколко дни, — но въпреки това се опита да говори със спокоен глас.

— Отнех девствеността ви, милейди. Простете ми, че смятам това за добра причина и да ви взема за съпруга.

— О, мили Боже. — Тя се обърна с лице към него. Очите й пробягаха по голото му тяло и след това твърдо се задържаха на нивото над кръста му. — Нищо ли от казаното от мен през изминалите няколко дни не чу? Бракът е договор, сделка между две семейства. Съюз за бъдещето, обмислен разумно и сключен честно. Бракът не е прищявка.

— Това не прищявка — поклати глава той.

— Защо тогава не ми го предложи, преди да си легнеш с мен?

Той се втренчи в нея, изкушен да й отвърне, че преди да си легне с нея, бе мислил с по-малката от двете си глави, ако няма нищо против…

Но тя продължи да говори с ужасно нежен глас.

— Ти и аз, ние нямаме общи цели или стремежи. Преди няма и две седмици ти ми каза, че нямаш намерение да се жениш изобщо. Сега ми предлагаш брак от чувство за вина или от погрешно разбрана вежливост. Само че нито едното, нито другото са солидна основа за брак. Аз направих една ужасна грешка. — Гласът й потрепери и това накара сърцето му да се свие. — Но ако отменя сватбата си с Мандевил, това само ще влоши нещата.

Той се втренчи в нея. Кога бе успяла да обмисли всичко това?

Той можеше да обори всичките й доводи, ако получеше шанса да се наспи добре, но сега успя само да изтъкне едно нещо:

— Ти няма да се омъжиш за Томас.

— Затова ли легна с мен? — повдигна вежди тя.

— Не! — изрева той.

— Добре — каза тя със съвършено спокойствие. — Споразумението ми с Томас е нещо между него и мен. То няма нищо общо с теб.

— Ще си позволя да не се съглася — каза той и думите прозвучаха глупави и помпозни дори в собствените му уши, докато стоеше там прав и гол и спореше с жената, която така долно беше дефлорирал. — Аз съм брат на Томас и съм мъжът, с когото току-що се чука.

Тя трепна.

— Мразя тази дума. Моля те, повече не я използвай пред мен.

— По дяволите, Хироу.

— Сега трябва да си вървя — каза възпитано тя и направи точно това. За момент той просто остана втренчен във вратата — невярващ и зашеметен. Какво се бе случило? Какво бе сторил?

Очите му се насочиха към белите чаршафи върху леглото и той видя малкото петно кръв по тях. Сърцето го заболя. Грифин изруга и заби юмрук в колоната на леглото, разбивайки кокалчетата си.

Дийдъл влезе в стаята, оглеждайки се ведро наоколо.

— Разминах се с една дама в коридора, милорд. Доста бързаше. И беше доста хубавка. Не мислех, че сте във форма за това, ако ме разбирате, след снощи…

Грифин изръмжа и се отпусна обратно на леглото, хващайки с ръце пулсиращата си от болка глава.

— Млъквай, Дийдъл.

 

 

Денят беше ясен и слънчев дори в „Сейнт Джайлс“ и Сайлънс Холингбрук се усмихваше, докато си проправяше път през сутрешния пазар.

— Маму! — извика Мери Дарлинг от наблюдателницата си отстрани на хълбока на Сайлънс и протегна пухкавите си бебешки ръчички към един куп с лъскави червени ябълки.

Сайлънс се засмя и спря.

— Колко струват? — попита тя продавачката. Веднъж, много отдавна — когато се бяха оженили. — Уилям бе похвалил ябълковия й пай…

Жената й намигна и загорялото й от слънцето лице се сбръчка.

— За вас и за това сладурче само три пенита за половин дузина.

При друг случай Сайлънс щеше да се пазари да свали цената, но ябълките изглеждаха добре и цената им беше справедлива.

— Ще взема дузина.

Тя подаде парите и извика Мери Ивнинг да дойде с пазарската кошница. Загледа се, докато продавачката внимателно избираше ябълките и ги слагаше в кошницата. От плодовете щеше да стане прекрасен пай и дори два за децата.

Сайлънс продължи пътя си покрай сергиите. Освен Мери Ивнинг беше взела със себе си и Мери Компешън и Мери Редрибън, за да носят покупките, и сега момичетата я следваха като послушни патета. Вече бяха купили лук, ряпа и хубава буца прясно масло и сега Сайлънс се насочи към една сергия с красиво изложено цвекло. В този момент проехтя вик, който я накара да погледне надясно.

Там имаше малка група момчета — обичайна гледка в „Сейнт Джайлс“, както и навсякъде другаде в Лондон. Момчетата съсредоточено играеха на някаква игра със зарове и явно едно от тях тъкмо бе спечелило или загубило. То заподскача и веднага едно от другите момчета го зашлеви. Само след секунди двете момчета са затъркаляха в прахта, но никой не им обърна кой знае какво внимание. Докато погледът й още бе върху тях, Сайлънс мерна нещо — някой — да стои зад момчетата. Елегантна мъжка фигура, с мастиленочерни къдрици, стигащи до широки рамене, намек за широки, цинични устни.

Не беше възможно.

Пристъпи настрани, опитвайки се да види по-добре. Той вече се бе обърнал, а и помежду им имаше други хора, сергии… Не можеше да бъде сигурна, но само ако имаше възможност да го зърне по-ясно…

— Къде отиваме, гос’жо? — задъхано попита Мери Ивнинг.

Сайлънс се огледа и осъзна, че момичетата подтичват, за да не изостават от бързите й крачки. Отново се обърна, претърсвайки с поглед мястото, където бе зърнала това така познато й лице.

Но той бе изчезнал.

Може би си го бе въобразила, може би се бе припознала в друг мъж с дълга коса, спускащата се свободно около раменете. Мери Дарлинг се разшава и посегна към една от ябълките в кошницата на Мери Ивнинг. Сайлънс взе ябълката с треперещи пръсти и я подаде на бебето. Не го беше виждала от онази кошмарна нощ; със сигурност се бе объркала.

Само че знаеше, че това бе той. Бе зърнала Мики О’Конър — Чаровника, най-прочутия речен пират в Лондон.

— Време е да се прибираме — каза тя на децата.

Извърна се и с бърза крачка се отдалечи от пазара. Може би беше просто някакво съвпадение, че Мики Чаровникът беше там по същото време като нея. В крайна сметка и той живееше в „Сейнт Джайлс“, както тя много добре знаеше. Само че някак си не си го представяше сам да си пазарува плодове и зеленчуци… Стъпките й се забързаха още и в един момент вече почти тичаше. Сърцето й биеше така бясно, че се страхуваше да не припадне.

Не биваше да показва страха си пред вълка.

Почти се изсмя при тази мисъл, макар звукът да наподоби повече ридание. Мики изобщо не приличаше на някой див, свиреп вълк — поне не и външно. Единственият път, когато се бе срещала с него, той беше облечен в кадифе и дантели, а на всеки от пръстите на ръцете си носеше по един пръстен със скъпоценни камъни. Изглеждаше така елегантен и учтив. Но под тази си външност, мили Боже, отдолу беше същински хищен вълк.

Когато стигнаха до сиропиталището, Сайлънс беше останала без дъх. Пръстите и едва държаха ключа и на два пъти почти го изпусна, преди да успее да го пъхне в ключалката. Хвърляйки още един последен нервен поглед зад рамото си, тя натика момичетата пред себе си в къщата и затръшна вратата зад гърба си, моментално спускайки резето.

— Добре ли сте, гос’жо? — попита притеснено Мери Ивнинг.

— Да. — Сайлънс сложи ръка върху гърдите си, опитвайки се да успокои дишането си. Мери Дарлинг спокойно си ръфаше ябълката — поне не бе успяла да стресне бебето! Сайлънс се усмихна: — Да, добре съм, но умирам за чаша чай, а вие, деца?

— Да, гос’жо! — съгласиха се момиченцата в един глас.

Тя поведе децата към кухнята, чувствайки се съвсем мъничко по-добре. Но това чувство изчезна в мига, в който видя Уинтър да стои в кухнята със сериозно изражение на лицето. Уинтър никога не се прибираше у дома преди времето за обяд в един.

Сайлънс се смръщи.

— Какво правиш у дома по това време?

— Мери Ивнинг, моля те остави покупките на масата и отведи останалите момичета на горния етаж. Мисля, че Нел тъкмо занесе чай там за останалите деца.

Момичетата послушно излязоха от кухнята.

Сайлънс погледна Уинтър със свито сърце.

— Уинтър?

Той погледна разсеяно към Мери Дарлинг, която все още беше в обятията на Сайлънс.

— Може би трябва да изпратим и бебето горе.

— Не — преглътна Сайлънс, притискайки бузата си към меките черни къдрици на Мери Дарлинг. — Нека остане с мен.

Уинтър кимна.

— Ще седнеш ли?

Тя приседна на една от кухненските пейки.

— Какво има? Кажи ми?

— Получихме вести от собствениците на кораба на Уилям — каза нежно той.

Зави й се свят и думите на Уинтър станаха някак глухи.

Но въпреки това, когато той продължи да говори, тя го чу:

— Корабът на Уилям е потънал в морето. Няма оцелели. Опасявам се, че Уилям е мъртъв.

 

 

— Скъпа моя, изглеждаш уморена — отбеляза братовчедката Батилда същата вечер, докато двете се возеха в каретата. — Може би не биваше да седиш цял следобед при Фийби.

Отиваха на някакъв бал. Хироу се намръщи за момент. О, да, балът у семейство Уидкомб. Ако успееше да събере мислите си, тази вечер можеше да намери някоя дама, заинтересована да помогне на сиропиталището. Странно, но цял ден й беше толкова трудно да се съсредоточи.

— Скъпа моя? — повтори братовчедката Батилда.

— Фийби не ме измори. — Хироу отпусна намръщеното си чело. — Просто имам леко главоболие.

— Да кажа ли на кочияша да обърне?

— Не — каза твърде остро Хироу и след това си пое дъх. — Не, добре съм, братовчедке.

— Хъм, не смятам, че си добре, щом използваш подобен тон — каза настръхнала братовчедката Батилда.

Хироу потисна една въздишка и се насили да се усмихне.

— Наистина, съжалявам за тона си.

— Много добре тогава — отвърна другата дама. — Така или иначе вече е по-скоро късно да обръщаме каретата; почти стигнахме. Въпреки че се чувствам зле, че оставихме бедничката Фийби на легло у дома. Максимус разговаря ли с теб за нея?

— Не, още не.

— Мисля, че скоро трябва да реши. — Около очите на братовчедката Батилда се появиха бръчки от притеснение. — Слава Богу, че според доктора ръката й ще заздравее. Щеше да е ужасно и да осакатее, освен че… — Гласът на Батилда замря, сякаш нямаше сили да каже думите на глас.

Хироу въздъхна и се загледа през прозореца, въпреки че в тъмното не се виждаше нищо. Чувстваше се толкова странно!

Сякаш бе напълно откъсната от тялото си и от случващите се наоколо неща. Сега бе моментът да се замисли сериозно, да вземе решение и по някакъв начин да оправи нещата. Вместо това й бе трудно да се концентрира върху каквото и да било. Каквото и да било различно от Грифин и от това как се бе почувствала, когато го прие в тялото си тази сутрин. Можеше почти да усети аромата на кожата му, гореща и солена, да почувства косъмчетата по гърдите му, докато се търкат в голите й зърна, да види как очите му я гледат с…

— Силно се надявам тази вечер лорд Грифин да не идва на бала — стресна я братовчедката Батилда.

За щастие, не си личеше Батилда да е забелязала дивия поглед в очите на Хироу.

— Не стига, че Фийби е изцяло попаднала под чара му — изпуфтя братовчедката Батилда, — ами да вземеш и ти да го поканиш на обяда!

— Фийби не знае подробностите около репутацията му — отвърна Хироу, опитвайки се да отклони разговора от себе си.

— Естествено, че не знае! — Батилда бе шокирана от самия намек, че Фийби би могла да знае. — Едно безценно, невинно момиче като нея в никакъв случай не бива да има и най-малката представа за степента на разврат, до която е достигнал лорд Грифин… дори самата мисъл за това…

— Той си има и добрите страни — каза Хироу, преди да успее да се възпре. — Забавен е и е интересен събеседник, и може да бъде много мил.

— Това, че един мъж е забавен и мил, не е никакво извинение за безпътността му.

— Той скоро ще бъде част от семейството ни — отвърна Хироу и усети, че й се доплака.

— Хм! — бе всичко, което отвърна по въпроса братовчедката Батилда.

Очевидното й възмущения накара Хироу да се усмихне леко.

— Миньон обаче го хареса, помниш ли?

Малкото кученце повдигна главичка при споменаването на името му. То се бе свило на кравай на седалката до Батилда.

По-възрастната дама се вгледа строго в домашния си любимец.

— Трябва да кажа, че тя обикновено има по-добър вкус.

След като разговорът им не включваше темата за кучешки лакомства, Миньон реши, че й е безинтересно, прозя се и отново положи главичка върху лапичките си.

— А, стигнахме — каза братовчедката Батилда, когато каретата спря. Взе Миньон на ръце и слезе от каретата.

Отвън къщата на семейство Уидкомб бе осветена с факли. Облечени в ливреи слуги им се поклониха и ги поканиха да се изкачат по стъпалата и да влязат.

— Забелязвам, че тази година Хелена специално се е постарала — шумно изшептя братовчедката Батилда на ухото на Хироу.

— Така и трябва след провала миналия сезон.

Хироу все още се опитваше да се сети в какво се е състоял въпросният провал, когато стигнаха до очакващите да ги посрещнат домакини.

— Батилда. — Една изключително слаба дама със сребристосива коса се приведе напред и почти докосна бузата на братовчедката Батилда. — Колко е прекрасно да те видя отново. И си довела скъпото ти куче — отбеляза тя със свити устни, когато Миньон лекичко изръмжа насреща й.

— Хелена. — Братовчедката Батилда постави успокояваща длан върху главичката на Миньон. — Спомняш си скъпата ми родственица, лейди Хироу Батън.

— Милейди. — Хироу направи реверанс.

— Вие сте сгодена за маркиза на Мандевил, нали? — одобрително присви очи към нея лейди Уидкомб. — Много добра партия, скъпа моя. Поздравления.

— Благодаря ви, милейди — каза тихо Хироу. Тя усети как нещо я притисна и започна да я задушава, сякаш на гърдите й имаше огромна скала. Колко щяха да са скандализирани всички тези хора, ако узнаеха какво наистина представляваше. Беше изгубила съвършенството си. Беше изгубила мястото си. Изведнъж я обзе диво желание просто да се обърне и да избяга от балната зала.

— Ето го и Мандевил — възкликна братовчедката Батилда.

Хироу вдигна очи и видя годеника си — той не изглеждаше по-различно от обикновено. Тази вечер беше облечен с елегантен костюм от тъмнокафяво кадифе с бродерия в златно и червено.

Щом ги забеляза, той се поклони дълбоко, изпъвайки десния си крак назад.

— Мис Пикълууд, лейди Хироу. Кълна се, че сте най-красивата госпожица тук тази вечер.

— Милорд. — Хироу се зачуди какво ли щеше да й отговори, ако го попиташе какво по-специално намираше за красиво в нея. Очите й? Шията й? Гърдите й? Но пък той никога не бе виждал голите й гърди… Само един мъж ги бе виждал и той не бе неин годеник.

Чувството за вина я връхлетя и Хироу погледна настрани.

— Надявам се, че скъпата ви сестра е по-добре? — мрачно попита Мандевил.

— Колкото може да се очаква, милорд — отвърна братовчедката Батилда. — Докторът й предписа да остане на легло, но той вярва, че ръката й ще зарасте.

— Толкова се радвам да го чуя.

— О, виждам добрата ми приятелка мисис Хюс — каза братовчедката Батилда. — Бихте ли ме извинили, младежи?

— Разбира се — каза Мандевил. Той предложи ръка на Хироу, без да я поглежда. — Да се разходим?

— Моля — отвърна тя спокойно, успявайки да заглуши истеричните гласове в главата си.

Хироу постави дланта си върху ръкава му и той я поведе през тълпата. Струваше й се, че в залата е прекалено горещо. Лейди Хелена бе решила да украси помещението със стотици рози и ароматът от вехнещите цветя беше почти зашеметяващ. Докато вървяха, Хироу кимаше и си разменяше по няколко празни думи с гостите, покрай които минаваха, докато накрая не й се прииска да се разкрещи. Светът й бе изгубил равновесието си и тя не знаеше как да поправи нещата.

И тогава Грифин изведнъж се оказа пред тях, облечен елегантно в синьо и златисто, със снежнобяла перука на главата. Ръката му бе свита в лакътя, докато пръстите му небрежно си играеха с нещо. Зелените му очи се стрелнаха от лицето й към дланта й, положена върху ръкава на Мандевил, а после бавно се вдигнаха към лицето на брат му.

Хироу се опита да преглътне, но гърлото й бе пресъхнало. Той със сигурност не би казал нищо, не би направил нищо тук…

Грифин се поклони сковано.

— Добър вечер, Томас, лейди Хироу.

Неспособна да изрече и една дума, Хироу само кимна.

— Грифин — чу тя Мандевил да казва до нея. — Не знаех, че си поканен тази вечер.

— Удивително е на какви места съм добре дошъл.

Тя вдигна очи при циничния му тон. Зелените му очи, гледащи мрачно, се сблъскаха с нейните.

Дъхът й секна.

— С какво си играеш? — попита Мандевил.

Грифин повдигна вежди и разтвори дланта си. Хироу тихичко се задъха. Върху дланта му лежеше нейната диамантена обица — онази, с която го бе замерила в малкия хол по време на годежния й бал.

Той леко се усмихна.

— Някакъв накит, който намерих на пода. Мислиш ли, че ми отива?

Той задържа обицата до ухото си, докато очите на Хироу се разшириха предупредително. Мандевил със сигурност щеше да разпознае, че това е нейната обица!

— Или може би е по-подходящ за една дама — продължи бавно Грифин. Той се пресегна и Хироу усети топлината на пръстите му, докато задържаха обицата край ухото й.

Мандевил се намръщи с объркан поглед.

— Не бъди задник.

— Така ли? — Усмивката на Грифин беше изчезнала, докато я гледаше. — Тогава може би просто ще го задържа за спомен.

Той пъхна обицата в джобчето на елека си.

Хироу го гледаше втренчено. Гърдите я боляха така силно, все едно бе ридала. Изведнъж осъзна, че го е изгубила. Никога нямаше да могат да бъдат приятели отново.

Грифин погледна към Мандевил.

— С твое разрешение бих искал да поканя годеницата ти на танц.

— Разбира се — отвърна Мандевил.

И просто ей така те си я прехвърлиха — сякаш беше награден кон по време на селски панаир.

Хироу изчака, докато се отдалечиха на достатъчно разстояние от Мандевил.

— Не искам да разговарям с теб.

— Знам — отвърна тихо Грифин. — Изглежда искаш да правиш… ъъъ… само някои други неща с мен.

— Шшшт! — отчаяно му просъска тя.

Ако беше някой друг мъж, щеше да сметне, че в погледа, който й хвърли, има обида.

— Няма да те унижа тук пред очите на всички, не се притеснявай.

Тя не знаеше какво да му отговори, но докато обмисляше следващите си думи, той бързо я изведе през френските прозорци навън.

Тя се огледа — бяха на прекрасен павиран балкон с широки стъпала, водещи към сенчеста градина. Извърна се към него и му каза обвинително:

— Каза на Мандевил, че ще танцуваме.

Той просто сви рамене.

— Ще му кажем, че ти е станало прекалено горещо. Определено изглеждаш, като да ти е горещо.

Тя вдигна ръка към бузата си, която гореше.

— Не е много джентълменско да кажеш подобно нещо.

Той се изсмя невесело.

— Никога нищо от онова, което казвам, не ви харесва, моя лейди Перфектност. Забелязали ли сте? Само нещата, които правя, ви харесват.

Тя погледна настрани, но той постави палеца си под брадичката й и извърна обратно главата й, така че тя нямаше друг избор, освен да срещне погледа му.

— Тази сутрин ти хареса, нали?

Хироу искаше да излъже, но не можа и затова замълча.

Той направи физиономия и отпусна ръка с отвращение.

— Няма да го признаеш, но аз знам, че ти хареса. Усетих, когато се разпадна в ръцете ми, когато сладкото ти котенце се стегна около члена ми.

Тя потръпна, спомняйки си усещането.

— Моля те.

Той се вгледа съсредоточено в нея и след това я издърпа надолу по стъпалата и после в сенките на градината. Продължи да я тегли след себе си, докато стигнаха на безопасно разстояние от ушите на онези в балната зала.

Грифин се извърна и я хвана над лактите.

— Трябва да поговорим за това, въпреки че ти се иска завинаги да го изтриеш от съзнанието си.

— Там е проблемът — прошепна тя, придобила смелост от тъмнината. — Не искам да го изтривам.

— Хироу — каза тихо той и името й прозвуча като молитва от устните му.

Той се наведе към нея, там в тъмната градина, и тя усети докосването на устните му. Те бяха така нежни, като милувката на рицар към високоуважавана дама. Такава ли беше тя все още за него, въпреки че бе загубила непорочността си? Отдръпна се и се опита да зърне лицето му, но то бе скрито в сянката. Така той можеше да е всеки непознат.

Опита се да направи крачка назад, но той я хвана за ръката и я притисна към себе си.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Тя поклати глава, повдигайки лице, за да погледне към притихналите, безлични и толкова далечни звезди.

— Как бих могла?

— Как не би могла? — отвърна й той с дълбок глас. — Аз отнех девствеността ти.

Тя затвори очи.

— Хироу. — Ръцете му се преместиха нагоре и я хванаха здраво за раменете. — Ти трябва да се омъжиш за мен.

— Обичаш ли ме? — попита тя.

Главата му отскочи назад.

— Какво?

— Обичате ли ме, лорд Грифин.

— Аз… имам чувства към теб.

Тя усети как сърцето й се пропука.

— Чувствата не са като любовта.

— Ти не обичаш Томас.

Тя поклати глава.

— Не, но това никога не е било част от договореността ни.

— За Бога, защо тогава искаш това от мен? — изръмжа тихо и настойчиво той. — Ако съм достатъчно добър, за да легнеш с мен, със сигурност съм достатъчно добър и да се омъжиш за мен.

Тя отново поклати глава. В гърдите й се надигаше паника, обземаше я задушаващото усещане, че никога нямаше да може да поправи грешката си, че никога нямаше да успее да си върне положението, което беше заемала в обществото и в семейството си.

— Ти обичаш ли ме? — поиска да узнае той.

— Не! — Отрицанието изскочи от устата й, без дори да може да помисли или да се подготви. Самата идея да се влюби в този мъж караше гърдите й да се изпълват със страх.

— Тогава защо дойде при мен? Защо ми позволи да правя любов с теб?

— Не знам. — Тя си пое дъх, за да върне спокойствието в гласа си. — Сутринта дойдох, за да проверя дали си добре, за да поговорим за сиропиталището, за бизнеса ти с джин. Нямах никакво намерение да правя това, което направихме.

Но дали наистина бе така, попита едно тихо гласче дълбоко вътре в нея. Когато почука на вратата му, сърцето й биеше така силно. Беше развълнувана, ръцете й трепереха в очакване. Може би без сама да го съзнава, бе отишла, за да му се отдаде. И да разбере веднъж завинаги дали е нещо повече от фасадата на херцогска дъщеря.

Очевидно объркан, той поклати глава.

— Поне отговори на въпроса ми: защо да не се омъжиш за мен?

Тя трескаво поклати глава.

— Аз… не мога да мисля. Ти не разбираш значимостта на подобно решение. Ако се омъжа за теб, животът ми никога няма да е същият отново. Максимус ще ме намрази. Може да се отрече от мен, може да ме отдели от семейството ми.

— За Бога. — Тя усети, че Грифин полага усилия да говори тихо. След това той добави настоятелно: — Може и да съм женкар, но репутацията ми не е така опетнена. Съмнявам се, че брат ти ще е щастлив, ако се оженим, но чак да те прогони…

— Той мрази правенето на джин — бурно му отвърна тя. — А ти правиш джин. Колко време мислиш, че ще му отнеме, преди да разбере? Ти нямаш представа колко голяма е омразата му към джина и тези, които го правят. Нямаш представа какво ще стори на теб — и на мен, когато разбере.

Той рязко я отблъсна, сякаш нямаше доверие на ръцете си, когато я докосваха.

— Изобщо мислила ли си за алтернативата? Ако се омъжиш за Томас, ще бъдем хванати в капан до края на дните си с мисълта за случилото се между нас.

— Знам — проплака тя. — Мили Боже, мислиш ли, че не знам това още от мига, в който тази сутрин напуснах леглото ти?

Зашеметен, той отстъпи назад пред пламенността на думите й и в този миг тя направи нещо, което никога не бе правила досега.

Извърна се и побягна.