Елизабет Хойт
Опасни удоволствия (3)

Трета глава

Именно в такива моменти като този беше изключително дразнещо да си неомъжена дама, мислеше си Хироу по-късно същата нощ, докато двете с братовчедката Батилда пътуваха с каретата към дома си.

— Защо никой досега не ми е казал за скандала около първата съпруга на Мандевил? — поиска да узнае тя.

— Това не е подходяща тема за разговор за една девойка. — Братовчедката Батилда махна вяло с ръка, почти отнасяйки нослето на Миньон, която надзърташе от скута й. — Всички тези съблазнявания и любовни афери и други подобни. Освен това откъде можех да знам, че ще тръгнеш да танцуваш с този мъж в мига, в който се срещнеш с него?

— Той ме покани пред Максимус — каза Хироу за трети, а възможно е и за четвърти път. — Мандевил даде своето разрешение!

— Не е можел да постъпи по друг начин, нали? — отговори братовчедката Батилда с дразнеща логика. — Е, стореното сторено. Просто ще трябва да си по-внимателна в бъдеще.

— Но защо? — разбунтува се Хироу. — Не вярваш сериозно, че ще позволя да бъде съблазнена от един женкар, нали?

— Разбира се, че не! — Гласът на братовчедката Батилда звучеше възмутено дори от самата мисъл. — Но всички ще те наблюдават отблизо всеки път, когато този мъж е някъде около теб.

— Не е честно. Не съм направила нищо лошо. — Хироу скръсти ръце на гърдите си. — Откъде изобщо знаем, че лорд Грифин е съблазнил съпругата на Мандевил? Това може и да е просто грозен слух.

— Е, ако е слух, то Мандевил със сигурност вярва в него — каза братовчедката Батилда. — Спомняш ли си първата лейди Мандевил?

Хироу сбърчи нос.

— Смътно. Тя почина преди четири години, нали?

— Преди малко повече от три години. Ти така или иначе не би се движила в нейните кръгове. Ан бе доста разпусната за една млада омъжена дама, но пък тя беше Трентлок, — каза мрачно братовчедката Батилда. — Семейство Трентлок винаги са били лекомислени, но и доста хубави, разбира се. Това трябва да е завъртяло главата на Мандевил. Без съмнение Ан Трентлок беше красавица, а семейството й е старо и с доста добро положение. Всички смятаха, че са добра партия, когато обявиха годежа си.

Хироу не успя да потисне тръпките, които я побиха. Всички смятаха, че и тя е добра партия с Мандевил.

— Какво се случи?

— Случи се лорд Грифин Рийдинг — поклати глава братовчедката Батилда. — Той е див мъж, такъв е още от смъртта на баща си. Старият маркиз умря, докато Рийдинг беше в Кеймбридж. Рийдинг незабавно се махна оттам и започна да развратничи в Лондон. Забърка се с най-лошия вид отрепки, съблазни омъжени дами и за малко да се забърка в два дуела. И по време на всичките тези скандали Мандевил остана непоклатимо лоялен към брат си. Не искаше да чуе и дума против Рийдинг, дори когато започнаха да му отказват покани.

— И после?

— И после Мандевил се ожени за Ан Трентлок. Годежът им беше събитието на сезона и естествено Рийдинг беше поканен. — Братовчедката Батилда въздъхна. — Беше година преди да бъдеш представена в обществото, мила, но аз бях там. Ан не можеше да откъсне очи от Рийдинг — всички го коментираха. Говореше се, че тя би дала всичко да спечели Рийдинг вместо Мандевил, ако не беше титлата на Мандевил.

Хироу се намръщи.

— Какво направи Рийдинг?

— Не се държа по-различно от обикновено, но със сигурност трябва да е забелязал увлечението на Ан.

— А Мандевил?

— Какво ли можеше да стори? — сви рамене братовчедката Батилда. — Предполагам, че се е опитал да ги държи далеч един от друг, но Рийдинг е негов брат. Неизбежно беше в крайна сметка Рийдинг да намери възможност да съблазни съпругата на брат си.

— Било е неизбежно само ако той наистина е пълен мръсник — измърмори Хироу. Тази история ужасно я потисна. Вече знаеше, че Рийдинг е женкар, но да стори подобно нещо на собствения си брат беше просто отвратително.

— Ами, да, само че по онова време всички знаехме какво представлява той. — Миньон проплака и тупна с лапичка. Братовчедката Батилда разсеяно почеса кученцето под брадичката. — Когато Ан умря при раждане, братята дори не си говореха помежду си. Имаше слухове и за бебето. Истинска милост бе, че не оживя.

— Това, което казваш, е ужасно — прошепна Хироу.

— Може би състраданието ти заслужава възхищение — сви пълните си устни братовчедката Батилда, — но се опасявам, че трябва да сме практични. Ако детето бе оживяло, без да е сигурно кой е баща му, това щеше да е ужасно бреме — както за Мандевил, така и за самото дете.

— Предполагам, че си права — прошепна Хироу. Ненавиждаше този тип практичност — тази, която би сметнала за нещо хубаво смъртта на едно невинно новородено.

Братовчедката Батилда се наведе напред в клатушкащата се карета и потупа Хироу по коляното.

— Това вече е минало. Само помни да стоиш настрана от Рийдинг и станалото ще бъде забравено.

Хироу кимна. Тя разтвори перденцата на каретата, за да погледне навън, но нощта бе черна и единственото, което видя, беше собственото си отражение в стъклото. Да умреш по време на раждане беше ужасно, но колко ли по-ужасно бе да си отидеш, след като си изменила на съпруга си? Тя пусна обратно перденцето. Това беше съдба, която нямаше намерение да последва.

Отне им още двайсет минути, докато стигнат до дома си, през това време братовчедката Батилда задряма, докато малката Миньон похъркваше в скута й.

— За Бога! — прозя се братовчедката Батилда, слизайки от каретата. — Какъв прекрасен бал, но се опасявам, че вече ми е време за сън. Не съм като вас младите да мога да стоя будна до зори.

Двете дами се изкачиха по белите мраморни стъпала на елегантната къща, която Максимус беше купил преди три години за Хироу, по-малката и сестра Фийби и за братовчедката Батилда.

Дотогава живееха с него в „Уейкфийлд Хаус“ на един от най-модерните лондонски площади, но Максимус бе заявил, че не подхожда на три дами да се разхождат нагоре-надолу из имението на един ерген. Хироу подозираше, че по този начин Максимус подсигуряваше собственото си лично пространство, но не възрази. Въпреки че новата им къща не бе така величествена като „Уейкфийлд Хаус“, тя беше достатъчно изискана и удобна.

Пандърс — икономът, отвори входната врата, покланяйки се над малкия си кръгъл корем.

— Добър вечер, милейди, госпожо.

— По-скоро е добро утро, Пандърс — каза братовчедката Батилда, докато му подаваше наметката и ръкавиците си. — Нека някой от слугите да заведе Миньон на разходката й преди лягане и след това да я донесе в покоите ми.

— Да, госпожо. — Пандърс взе малкия шпаньол на ръце, като успя да остане сериозен, дори когато Миньон облиза брадичката му с език.

— Благодаря ти, Пандърс. — Хироу се усмихна на иконома и му подаде наметката си, преди да последва по-възрастната дама към горния етаж.

— Толкова се гордея с теб, че ще се омъжиш за Мандевил — каза братовчедката Батилда, когато стигнаха до нейната стая. Тя отново се прозя, деликатно потупвайки устата си с длан. — О, скъпа, напълно съм изтощена. Лека нощ.

— Лека нощ — прошепна Хироу и продължи надолу по коридора към собствената си стая. Минаваше доста след полунощ, но странно — изобщо не й се спеше.

Отвори вратата към стаята си и не се изненада особено, когато покритата с кръгла нощна шапка главица на Фийби се надигна изпод завивките на леглото й.

— Ш-ш-шт! Хироу!

Фийби беше най-малката от децата в семейство Батън и изобщо не приличаше на Хироу или Максимус. Докато и Хироу, и Максимус бяха високи, Фийби беше ниска — малко над метър и петдесет, и по-скоро закръглена за ужас на братовчедката Батилда. Фин облак от къдрава светлокафява коса — вече изпаднала от плитката й за през нощта — обрамчваше лицето й. Очите й бяха лешникови и надничаха иззад малки, кръгли очила. С бялата си ленена нощница тя изглеждаше на дванайсет, въпреки че още преди половин година беше навършила седемнайсет.

— Защо си още будна? — Хироу затвори вратата зад себе си и изрита обувките си. Четири свещника осветяваха стаята и я топлеха. — И къде е Уесли?

Фийби скочи от леглото.

— Отпратих я. Аз ще съм ти камериерка и така ще можеш да ми разкажеш всичко за бала. — Фийби все още не бе представена в обществото и не й бе разрешено да присъства на бала по случай годежа — което бе предизвикало шумното й недоволство.

— Хммм. Ами, не мисля, че има много за разказване — каза Хироу.

— О, не ме дразни! — Фийби вече разкопчаваше кукичките на горната част на роклята на Хироу. — Беше ли мисис Тейт там?

— Да, и няма да повярваш с каква рокля беше — омилостивено каза Хироу.

— Каква? Каква?

— Аленочервена. Почти същият оттенък като косата й. А деколтето й бе толкова ниско, че беше почти неприлично. Кълна се, че видях как мистър Гримшоу се спъна, докато източваше шията си, за да погледне влюбено към гърдите й.

Фийби се изкиска.

— Кой още беше там?

— О, всички. — Хироу помогна на сестра си да й свали корсета, след което заедно се заеха с полите й. Хироу внимаваше да не позволи на гласа си да звучи по-различно от обикновено:

— Запознах се с брата на Мандевил.

— Мислех, че живее на север.

— Беше дошъл за бала.

— Приличат ли си с маркиза?

— Само малко. И двамата са високи и тъмнокоси, но с изключение на това са напълно различни. Лорд Грифин Рийдинг има толкова бледи зелени очи — наистина е стряскащо. По лицето му има повече бръчки от това на Мандевил и е по-слабо. Изглежда по-весел, смее се и се шегува, но мисля, че е по-малко щастлив от Мандевил. И начинът, по който се движи…

Хироу вдигна поглед и осъзна, че въпреки внимателния си безпристрастен тон явно се бе издала. Фийби я наблюдаваше лукаво.

— Да? Как се движеше?

Хироу усети как бузите й започват да горят. Тя си спечели време, като бавно свали полите си, изтръска ги и ги разстла върху един стол, за да може утре Уесли да ги почисти и прибере.

— Някак странно. Имах чувството, че върши всичко бавно, но в същото време стига да поиска, е по-бърз от всеки друг мъж.

— Като котка — каза Фийби.

Хироу се изправи и я погледна с повдигнати вежди.

— Помниш ли онзи голям мармаладен на цвят котарак, който обикаляше из конюшните на „Уейкфийлд Хаус“? — Фийби започна да сваля долния корсет на Хироу. — Той винаги или спеше, или се излежаваше наоколо, но когато видеше плъх — и бам! — скачаше като светкавица и за миг плъхът се озоваваше между зъбите му! Такъв ли е лорд Грифин?

— Предполагам — каза Хироу, спомняйки си колко бързо бе реагирал Рийдинг точно преди лорд Пимброук да влезе в малкия салон. — Като някаква голяма котка.

— Звучи като да е прекрасен.

— Не! — Гласът й бе твърде висок и Фийби я погледна стреснато. — Извинявай, скъпа. Просто братовчедката Батилда прекара цялото време, докато пътувахме в каретата, да ме предупреждава относно репутацията на Рийдинг. Трябва да стоиш настрана от него.

Фийби се нацупи.

— Никога не ми давате да се срещам с наистина интересните хора.

За съжаление, Хироу разбираше твърде добре от какво се оплаква Фийби. Самата тя може и вече да бе дебютирала в обществото, но й бе разрешено да общува само с най-отбраните му членове — и с никой, за когото имаше дори и намек за нещо скандално.

— Пълно е с хора, които са изцяло достойни за уважение и в същото време са интересни — каза тя на Фийби с по-голяма увереност, отколкото всъщност изпитваше.

Фийби я погледна със съмнение.

Хироу сбръчка носа си и се предаде.

— Поне можеш да наблюдаваш скандалните хора, докато общуваш с по-порядъчни дами и господа.

— Не звучи толкова интересно, колкото ако действително ги срещнеш.

— Не, но те уверявам, че да наблюдаваш, докато мисис Тейт преминава през бална зала, пълна с глупави джентълмени, е наистина впечатляваща гледка.

— О, иска ми се да можех да съм там — въздъхна Фийби.

— Следващия сезон вече ще си на осемнайсет и ще организираме голям бал за представянето ти — каза Хироу, докато сядаше пред тоалетката си.

Фийби започна да сваля фуркетите от косата й.

— Но по това време ти вече ще си омъжена и ще се занимаваш с разни съпружески неща. Само братовчедката Батилда ще ме придружава и ти знаеш, че я обичам, наистина е така, но тя е толкова стара и… О! — Хироу погледна в огледалото тъкмо когато главата на Фийби се навеждаше зад нея. — Олеле, изпуснах единия фуркет.

— Не се притеснявай, скъпа.

— Но това е един от тези със смарагди. — Гласът на Фийби заглъхна.

Хироу се извърна на табуретката и видя сестра си на колене да опипва килима. Сърцето на Хироу се сви. Смарагденият фуркет беше точно пред Фийби, на не повече от крачка от носа й.

Хироу прочисти гърлото си, внезапно усетила как гърдите я стегнаха.

— Ето го. — Тя се наведе и вдигна фуркета.

— О! — Фийби се изправи и побутна очилата си нагоре. Една дълбока бръчка се появи на сладкото й лице. — Колко съм глупава. Не знам как не го видях.

— Няма значение. — Хироу постави фуркета в стъкления съд върху тоалетката. — Тук е тъмно само със свещите.

— О, разбира се — каза Фийби, но бръчката й стана по-дълбока.

— Да ти разкажа ли как беше украсена балната зала? — попита Хироу.

— Да!

И така Хироу се впусна в подробно описание на всеки детайл от украсата в „Мендевил Хаус“, на разхладителните напитки, на всеки танц, който беше танцувала, докато в същото време Фийби разресваше косата й. Постепенно изражението на сестра й се разведри, но нещо продължаваше да тежи в гърдите на Хироу, докато гледаше отразената в огледалото светлина от четирите свещника.

В стаята бе светло като ден.

 

 

Рано, много рано същата сутрин Грифин размишляваше, че „Сейнт Джайлс“ е като истинска преизподня, особено на фона на идиличната красота на провинцията в Ланкашър. Той насочи Рамблър — дорестия си скопен кон, през тъмнината, за да пресече смърдящия канал, който минаваше по средата на улицата. Не можеше да язди по най-краткия път до целта си, защото някои от уличките бяха прекалено тесни за човек на кон. А проклет да беше, ако оставеше някъде тук Рамблър. Щяха да откраднат коня още преди собственикът му да се е скрил от погледа.

Грифин наведе главата си, докато минаваше под люлеещия се знак на някаква бакалия. Над вратата на магазина не висеше фенер, какъвто би бил случаят в по-добрите части на Лондон. Всъщност единствената светлина, която огряваше пътя му, бе тази от бледото лице на луната. Слава Богу, че поне нощта беше ясна.

Пред него една ниска врата се разтвори рязко и двама бандити излязоха навън, клатушкайки се. Грифин сложи ръка върху заредения пистолет, който беше пъхнат в седлото му, но мъжете не му обърнаха внимание. Спряха се само колкото единия да се изповръща в канала и след това се отдалечиха от него.

Грифин изпусна въздуха от гърдите си и премести ръката си от дръжката на пистолета върху шията на Рамблър, потупвайки коня.

— Почти стигнахме, момчето ми.

Той насочи коня си надолу по уличката и след това зави по малко по-голяма улица с тухлени и хоросанови сгради, някои от тях с надвиснали горни етажи. Грифин дръпна юздите на Рамблър и спря пред една безлична врата във висока тухлена стена, отвъд която се криеше двор. Извади пистолета от кобура на седлото си и използва дръжката му, за да почука на дървената врата.

Почти веднага отвътре се обади груб мъжки глас:

— Кой е там?

— Рийдинг. Пусни ме да вляза.

— Как да съм сигурен, че сте вий, м’лорд?

Грифин повдигна вежди.

— Защото аз съм единственият, който знае за онази нощ, когато изпи дванайсет пинта^[1] ейл в „Куция черен петел“ и…

Вратата се отвори със замах и разкри чифт хитри черни очи върху най-грозното лице, което Грифин някога беше виждал в Лондон или извън него. Носът беше почти напълно размазан, заради което устата без устни винаги стоеше разтворена, за да може мъжът да диша. По набраздените бузи и брадичка винаги имаше набола брада подобно на плъзнала по лицето плесен, като между редките косъмчета се виждаха едновремешни следи от шарка, както и далеч не толкова невинни белези. Мъжът беше среден на ръст, но ръцете и краката му бяха несъразмерно големи, като дланите му висяха като големи парчета шунка от двете страни на тялото му. Повечето хора, които го видеха, го взимаха или за професионален боксьор, или за наемен убиец.

И бяха прави и в двата случая.

— Радвам се да ви видя, м’лорд — рече Ник Барне. — С момчетата ми пазим мястото, но със сигурност бихме се възползвали от ваш’та помощ.

— Имаше ли още нападения? — Грифин скочи от Рамблър, но задържа оръжието в ръката си и очите си нащрек, докато вкарваше коня през вратата. Отвъд нея малкият двор беше павиран. Три от страните му завършваха с издигащи се там сгради. Миналата година Грифин ги бе купил като предпазна мярка и сега беше благодарен за предвидливостта си.

— Няколко типа се опитаха да влязат по-миналата нощ, но ги отблъснахме доста яко — каза Ник, залоствайки вратата със солидна дъбова греда.

Грифин поведе Рамблър към старо каменно корито с вода, за да го напои.

— Мислиш ли, че се е отказал?

— Викарият няма да се откаже, дорде не е мъртъв, и това е сигурно, м’лорд — каза спокойно Ник.

Грифин изсумтя. Не беше имал големи надежди, че Чарли Грейди, известен доста богохулно като Викарият на Уайтчапъл, ще се откаже така лесно. Викарият имаше пръст в по-голямата част от нелегалната търговия източно от „Бишопсгейт“, но неотдавна бе започнал да разширява империята си и на запад в района на „Седемте циферблата“ в „Сейнт Джайлс“.

А това удари по интересите на Грифин.

Грифин потупа още веднъж коня си и се извърна към Ник.

— Тогава по-добре ми покажи.

Другият мъж кимна и тръгна напред към сградата, намираща се точно срещу оградата. Отвори яка дървена врата, подсилена с желязо, и извика:

— Хей, Уилис! Ти и Тим елате тук и пазете двора.

Двама мъже излязоха с тежка стъпка от сградата, докосвайки за поздрав перифериите на шапките си, докато подминаваха Грифин. Единият държеше тояга, а другият — дълъг нож, който подозрително приличаше на сабя.

Ник изчака, докато двамата заеха позиции при дворната врата, и след това кимна към Грифин:

— Оттук, м’лорд.

Долният етаж на сградата представляваше едно голямо, прилично на пещера помещение, разнообразено тук-там от масивни тухлени колони, които поддържаха горните етажи. Четири големи огнища тлееха под четири захлупени медни котела, големи почти колкото човешки бой. Различни медни тръбички излизаха от котлите и водеха към малко по-малки медни гърнета, които на свой ред бяха свързани с дъбови бурета. Миризмата на пушек, ферментация, плод на хвойна и терпентин висеше тежко във влажния въздух. В склада имаше още дузина мъже, като няколко от тях се грижеха за огньовете или за съдържанието на котлите, но повечето просто висяха наоколо, наети само заради мускулите си.

— Докарах всичко тук — каза Ник, посочвайки към медните котли. — С изключение на онова, което момчетата на Викария взривиха на улица „Абът“.

Грифин кимна.

— Добре си направил, Ник. Едно място се пази по-лесно от много.

Ник се изплю на пода.

— Ай, така е, но ще имаме друг проблем, когато дойде зърното от новата реколта.

— Какъв?

Ник наклони глава към двора.

— Външната врата. Много е малка, за да мине през нея каруца, натоварена със зърно. Ще трябва да прехвърляме чувалите през оградата, а в това време каруцата, момчетата и пустото му зърно ще са като ярки, чакащи да бъдат оскубани за неделния обяд.

Грифин направи физиономия, без да си прави труда да отговори на сбития анализ на ситуацията от страна на Ник. Наблюдаваше, докато мъжете подклаждаха огньовете под огромните медни котли. По-голямата част от неговия — техния — капитал беше заложен в тази операция, а проклетият Викарий се опитваше да съсипе всичко това. Защото Викарият бе заявил, че ще се превърне в краля на джина в Лондон, като смаже всички останали производители на джин в града.

А в момента най-големият производител на джин в „Сейнт Джайлс“ беше Грифин.

 

 

Сайлънс Холингбрук се събуди от малки бебешки пръстчета, които я бодяха по клепачите. Тя изпъшка и отвори очи. Големи кафяви очи, обрамчени от великолепни мигли, срещнаха погледа й. Мери Дарлинг^[2] — притежателката на очите и на бебешките пръстчета — седеше и пляскаше с дундести ръчички, издавайки радостни възгласи заради факта че е събудила Сайлънс.

— Маму!

Сайлънс се усмихна на детето, което споделяше леглото й — просто нямаше как да й устои.

— Колко пъти съм ти казвала да не бодеш очите на маму, малко дяволче такова?

Мери Дарлинг изхихика. Едва навършила годинка, тя имаше точно три думи в речника си: „маму“, едно категорично „не!“ и „Су“ за котарака Сут — който по никакъв начин не бе така привързан към Мери Дарлинг, както детето към животното.

Сайлънс погледна към мъничкия прозорец на таванската им спалня и се изправи с ужас. Слънцето грееше ярко.

— О, не. Трябваше да ме боднеш в очите по-рано. Отново се успах.

Тя набързо направи сутрешния си тоалет със смътното усещане, че забравя нещо важно. Смени пелената на Мери Дарлинг и облече и двете — точно навреме! На вратата се почука отчетливо. Останала без дъх, Сайлънс я разтвори и видя пред себе си изпитото лице на по-големия си брат Уинтър^[3].

— Добро утро, сестро — каза сериозно Уинтър. Той рядко се усмихваше, но очите му блеснаха, когато погледна към бебето в ръцете на Сайлънс. — Добро утро и на теб също, мис Мери Дарлинг.

Бебето се изкикоти и се опита да докопа шапката на Уинтър.

— Толкова съжалявам — каза без дъх Сайлънс, докато нежно сваляше пръстчетата на Мери Дарлинг от периферията на шапката му. — Исках да сляза по-рано долу, но, ами, успах се.

— Ех — каза Уинтър и някак си липсата на порицание в гласа му само накара Сайлънс да се почувства по-зле.

Беше започнала да работи в Дома за злочести пеленачета и подхвърлени деца преди повече от шест месеца, но все още имаше чувството, че се учи. Не беше лесна задача да се грижиш за сиропиталище, в което живеят двайсет и девет деца, дори и с помощта на Уинтър и трима души прислуга. Съмненията й дали се справя добре допълнително се задълбочаваха от факта, че нейна предшественичка беше по-голямата й сестра Темперанс^[4]. Сайлънс много обичаше Темперанс, но понякога мрачно се чудеше как сестра й винаги успяваше да се държи толкова образцово. За всичките години, докато Темперанс ръководеше дома и през които Сайлънс идваше тук само на посещение, тя бе заварвала сестра си заета, суетяща се и понякога изморена до изнемога, но въпреки това Темперанс винаги бе държала нещата под контрол.

А напоследък Сайлънс започваше да се чуди дали някога изобщо ще успее да държи каквото и да е под контрол — дома, живота си или каквото и да е друго нещо.

— Нел свали децата долу за закуска — каза сега Уинтър.

— О! О, да — промърмори Сайлънс, премествайки Мери Дарлинг на другия си хълбок и се опита да извади панделката, която бебето бе пъхнало в устата си. — Не, скъпа, това наистина не е за ядене. Да слизам да й помогна, нали? — попита тя брат си.

— Може би е добра идея — каза тихо Уинтър. — Ще се видим на обяд.

Сайлънс прехапа едната си устна, спомняйки си как вчера Уинтър трябваше да се нахрани със студен хляб и сирене, защото тя не бе приготвила супата навреме.

— Ще се постарая днес всичко да е готово за обяд, наистина.

Едното ъгълче на устата на Уинтър се изви нагоре.

— Не се притеснявай толкова — не ти намеквах нищо. И освен това обичам сирене. — Той леко погали бузата й с пръст.

— Тръгвам за работа. Ако не стигна в училището преди момчетата, Бог знае какви пакости ще натворят в мое отсъствие.

Уинтър се извърна и затрополи надолу по стълбите. Сайлънс не разбираше откъде брат й намира толкова енергия, след като не само помагаше с грижите по дома, но и преподаваше в мъжкото училище.

Сайлънс въздъхна и го последва по-бавно, внимавайки по разнебитените стъпала. Преди Домът за злочести пеленачета и подхвърлени деца се помещаваше в стара, но стабилна сграда, която обаче бе опожарена в началото на годината. Сега благодарение на щедростта на покровителките на дома — възрастната лейди Кеър и лейди Хироу, се строеше нова красива сграда. В нея щеше да има достатъчно стаи, голяма кухня и градина, където децата да излизат на чист въздух. За съжаление новото сиропиталище още не бе завършено.

Междувременно Уинтър, Сайлънс, тримата души прислуга, котаракът Сут и всички деца в дома — с изключение на две сукалчета, които бяха дадени на дойки — живееха в една сграда в „Сейнт Джайлс“, която бе твърде малка и твърде разнебитена. Сайлънс можеше да остане в жилището, в което живееха със съпруга й Уилям, но Уилям бе капитан на търговския кораб „Финч“ и през по-голямата част от времето бе в открито море. Затова й се бе сторило глупаво да живее сама в „Уапинг“ и всеки ден да изминава целия път до сиропиталището в „Сейнт Джайлс“.

А и Мери Дарлинг… Сайлънс целуна меката буза на момиченцето, докато слизаше по стълбите. Преди почти седем месеца някой подхвърли Мери Дарлинг на прага на дома й. Бяха тежки времена за Сайлънс тогава — Уилям плаваше, а раздялата им преди отпътуването му бе повече от хладна. И появата на Мери Дарлинг бе като първите лъчи на светъл нов ден. Тя стопли живота й и Сайлънс ненавиждаше да се отделя от нея дори само за през нощта.

Чу гласовете на децата още преди двете с Мери Дарлинг да стигнат до основния етаж. Тъмен, извит коридор водеше назад към кухнята на сиропиталището — голямо помещение с почернели греди по тавана. Две дълги грубо сковани маси заемаха пространството в средата на стаята — едната за момчетата, другата за момичетата. Мери Дарлинг започна да подскача в ръцете й при вида на останалите деца.

— Добре, съкровище. — Сайлънс взе една купа с овесена каша и една лъжица и се настани на масата на момичетата с Мери Дарлинг в скута си. — Добро утро на всички.

— Добро утро, мисис Холингбрук! — казаха в един глас момичетата и част от момчетата. Дори Сут надигна мокра муцунка от сутрешната си паничка с мляко, поставена край огъня.

Мери Ивнинг^[5], момичето, което седеше до тях, се наведе към бебето.

— Добро утро, Мери Дарлинг.

Мери Дарлинг, с пълна с каша уста, замахна за поздрав с лъжицата си и замалко да уцели Мери Ивнинг по носа.

— Внимавай, Мери Ивнинг — каза Нел Джоунс, докато слагаше голямо парче плат върху скута и предницата на Сайлънс.

Нел беше руса жена с весело лице, най-старшата от прислугата и някогашна актриса в пътуващ театър. Може и да беше само малко над трийсет, но знаеше как да се грижи за нещата с желязна ръка и откакто бе поела ръководството на дома, Сайлънс разчиташе изцяло на здравия разум на Нел.

— Благодаря ти, Нел — каза Сайлънс. Да закусваш с бебе в скута си можеше да е доста мърлява задача — както разбра от собствен опит през последните месеци.

— Пак заповядайте, госпожо. А ти — Нел се наведе и се престори, че гледа строго бебето — внимавай с тази огромна лъжица.

Мери Дарлинг се засмя в лицето на Нел и разля каша по дългата си риза. Сайлънс въздъхна и избърса изцапаното, загребвайки пълна лъжица каша за себе си. Закуската бе към своя край и ако не ядеше сега, нямаше да има друга такава възможност чак до обяд.

Забързано доизяде гъстата каша, отпивайки от горещия чай, който Нел беше поставила пред нея. Между собствените си хапки тя хранеше и Мери Дарлинг, като държеше и горещата чаша чай, и изкушаващата купа с каша извън обсега на бебешките ръчички. Мери Дарлинг беше достатъчно голяма да се храни сама с лъжица, но резултатът обикновено беше пълен хаос.

Около тях децата се хранеха весело, подпомагани от Нел и другата прислужничка — Алис. В сиропиталището работеше и един прислужник — Томи, но той помагаше с по-тежките задачи и изпълняваше различни поръчки извън дома.

Изведнъж Нел плесна с ръце.

— Време е да разчистим, деца. Имаме много работа днес, защото ще идва важен гост.

Сайлънс за малко да се задави с последната лъжица от кашата си. О, мили Боже! Напълно беше забравила. Лейди Хироу щеше да идва да огледа дома днес — а лейди Хироу не само беше техен покровител, но и дъщеря на херцог. Сайлънс отмести купата си, чувствайки, че й се гади леко. Дали някога щеше да се почувства добре в ролята си на управителка на дома?

 

 

Същия следобед Хироу внимателно слезе от каретата си — внимателно, защото много бързо се бе научила, че трябва да отваря очите си на четири къде стъпва по улиците на „Сейнт Джайлс“. И сега в канавката току до каретата лежеше мъж. Хироу го заобиколи отдалеч, сбръчквайки нос заради миризмата на джин. Това беше поредната жертва на тази ужасна напитка и за съжаление подобна гледка не беше необичайна. Колко мъка можеше да се спести на Лондон, ако се премахнеше джина!

Хироу подмина пияния и тръгна надолу по една малка уличка, където в доста порутена сграда временно се помещаваше Домът за злочести пеленачета и подхвърлени деца. Хироу мълчаливо въздъхна. Като покровителка на дома се чувстваше виновна всеки път, когато видеше окаяното състояние на къщата, в която живееха децата.

Мисис Холингбрук, управителката на дома, притеснено направи реверанс, когато Хироу се приближи.

— Добър ден, лейди Хироу.

Хироу кимна и се усмихна благосклонно — или поне така се надяваше. Когато бе станала покровителка на дома, той се ръководеше от Темперанс Дюс, която сега бе станала младата лейди Кеър. Хироу се бе сприятелила моментално с нея — по онова време все още мисис Дюс — и винаги й бе много приятно да общува с нея. Не можеше да каже, че има същата връзка с мисис Холингбрук — или поне все още не.

Мисис Холингбрук беше по-млада и не толкова уравновесена като по-голямата си сестра. Лицето й напомняше на Хироу на средновековна светица с бледата сериозност на овала си и подобно на онези нарисувани светци, тя сякаш носеше в сърцето си някаква примиренческа меланхолия.

— Ще влезете ли да изпиете чаша чай? — както винаги официално попита мисис Холингбрук.

Тя отстъпи назад, позволявайки на Хироу да мине пред нея навътре в сградата. Хироу прекрачи прага, опитвайки се да не потръпва от гледката на напукания хоросан по стените на антрето. В дъното на къщата имаше малка стая и Хироу влезе в нея, свикнала с ритъма, по който протичаха визитите й в сиропиталището. Вътре в тясното пространство бяха сбутани четири стола, ниска маса и бюро. Хироу седна на единия стол, сваляйки шапката си, докато мисис Холингбрук се суетеше наоколо с чая.

Най-накрая другата жена напълни чашите.

— Без захар, нали така, милейди?

— Да — усмихна се Хироу.

— Къде сложих сега лъжичките? — Докато трескаво оглеждаше препълнения поднос, мисис Холингбрук държеше пълната чаша с една ръка и горещият чай в нея се плискаше опасно близо до ръба й. — Но ако не искате захар, тогава може би изобщо не ви трябва лъжичка?

— Така мисля. — Хироу взе чашата, преди Сайлънс да се опари. — Благодаря ви.

Мисис Холингбрук се усмихна неспокойно и отпи от собствения си чай. Хироу погледна надолу към чашата си. Знаеше, че често се случва хората около нея да се чувстват неловко или смутено. Рангът й им вдъхваше страхопочитание и за нея винаги беше проблем как да ги предразположи.

Пое си дълбоко дъх и вдигна очи.

— Разбрах, че сиропиталището има нови питомци?

— О! О, да. — Мисис Холингбрук изправи гърба си и внимателно постави чашата си върху ниската маса. Хвана ръце в скута си, сякаш подготвяйки се да рецитира научено наизуст стихотворение. — Откакто бяхте тук миналия месец, милейди, приехме две бебета — момче и момиче, както и момче на четири години. Хенри Пътман е…

Мисис Холингбрук спря по средата на думата, защото Хироу се покашля:

— Извинявайте, но мислех, че всички момчета в дома се казват Джоузеф?

— Ами, да, обикновено е така, но тъй като Хенри Пътман вече си имаше име, на което се оказа, че много държи, решихме, че е най-добре да го оставим да го задържи.

— Ах — кимна Хироу. — Продължавайте, моля.

Мисис Холингбрук се наведе напред.

— Никога не съм разбирала защо Уинтър и Темперанс са избрали да кръщават всички момчета Джоузеф, а всички момичета Мери. Понякога е изключително объркващо.

— Мога да си представя — отговори сериозно Хироу.

Изведнъж мисис Холингбрук се усмихна и пробягалата по лицето й усмивка озари бледото й лице и го направи доста красиво.

— Да. Също така изпратихме две от момичетата ни да чиракуват. И с парите, които вие и възрастната лейди Кеър ни дадохте, успяхме да снабдим момичетата с нови дрехи, обувки, бельо, молитвеник, гребен и дебела зимна пелерина.

— Много добре — кимна одобрително Хироу. Поне от част от помощта й имаше полза. — Може би бихте ме развели из сиропиталището сега?

— Разбира се, милейди — скочи на крака мисис Холингбрук.

— Заповядайте, децата репетираха цяла седмица за вас. — Мисис Холингбрук я поведе по тъмния коридор и после нагоре по паянтовото стълбище. Подминаха първия етаж, който както Хироу знаеше от предишните си визити, беше отреден за спални помещения на сираците. На втория етаж имаше стая за 2–3 годишните и за бебетата, както и малко помещение, използвано като класна стая.

Мисис Холингбрук я поведе натам и разтвори вратата със замах. В класната стая дузина от по-големите деца стояха наредени в две редици, с чисто изтъркани личица и с коси, все още мокри от приглаждането с вода.

Щом влезе, те казаха в един глас:

— Добър ден, лейди Хироу!

Тя позволи на лека усмивка да се появи на устните й.

— Добър ден, деца.

Отговорът й предизвика спотаено кискане у едно от момчетата, но един остър поглед от страна на Нел Джоунс веднага го заглуши. Мисис Холингбрук деликатно кимна и децата се впуснаха в нестройна песен — без съмнение някакъв химн, само че Хироу не можеше да определи нито мелодията, нито думите. Тя упорито задържа усмивката на лицето си дори когато най-ентусиазираното от момичетата напълно издиша пред една ниска нота, а едно от момчетата сръга с лакът в ребрата едно от другарчетата си и то изписка.

Песента завърши на доста висок тон и Хироу си наложи да не трепне. Тя изръкопляска ентусиазирано и малкото момче, което беше изръчкало съседа си, й се ухили, разкривайки два липсващи горни предни зъба.

— Великолепно, деца — каза Хироу. — Благодаря ви за песента. И благодаря също на учителите ви.

Мисис Холингбрук се изчерви приятно и придружи Хироу обратно надолу по стълбите.

— Благодаря ви, че дойдохте, милейди — каза тя, когато стигнаха до входната врата. — Децата очакват с такова нетърпение посещенията ви.

Хироу знаеше, че мисис Холингбрук се чувства задължена да я ласкае, защото беше покровителка на сиропиталището, но когато я хвана за ръката, почувства, че управителката на дома наистина мислеше онова, което каза.

— И на мен ми е приятно да идвам — каза Хироу.

Искаше й се да може да каже още нещо. Да обещае, че децата ще могат да се изнесат от тази съборетина много скоро. Да каже на мисис Холингбрук, че напролет децата ще имат нови легла, нова класна стая и огромна градина, в която да тичат. Вместо това се усмихна още веднъж и си взе довиждане.

Тръгна обратно по улицата с натежало сърце. Предчувстваше, че следващото й посещение за деня нямаше да е и наполовина толкова приятно.

— Моля, откарайте ме до „Мейдън Лейн“ — нареди тя на кочияша, преди да се качи в каретата.

Тя седна и се загледа безцелно през прозореца, докато каретата се движеше напред. Сиропиталището разчиташе на нея. Сега, когато…

— Хей! — извика мъжки глас — един познат мъжки глас.

Каретата се разтресе и спря.

Хироу се наведе напред. Със сигурност това не можеше да е…

Вратата на каретата се отвори и висока мъжка фигура се качи вътре и се настани на червената тапицерия срещу нея, сякаш притежаваше возилото.

Каретата тръгна отново, докато Хироу го гледаше втренчено.

— Ето че отново се срещаме, лейди Перфектност — каза провлачено лорд Грифин.