Елизабет Хойт
Опасни удоволствия (19)

Деветнадесета глава

Първата вълна от нападатели настъпваше неумолимо. Не изглежда да имаха пистолети, но бяха въоръжени с тояги, някои имаха и мечове. Грифин изстреля последния си куршум и повали предводителя на атаката. После извади меча си.

— За Ник Барне!

Зад гърба му се чу изстрел и след това хората на Викария от едната страна и войниците от другата се сляха, а Грифин и Дийдъл се озоваха в средата на битката. Грифин замахна с меча и почти отсече ръката на един мъж. Нападателят нададе вой, падна и беше стъпкан от един кон.

За момент през плетеницата от сражаващи се мъже Грифин видя едно лице — или нещо, което може би в някой кошмар би било лице. Кожата на мъжа приличаше на восък, който се е стопил и се е смъкнал отстрани по черепа му, преди да се втвърди в някаква гротескна пародия на човешки черти. Грифин примигна и привидението изчезна.

Грифин удари друг нападател и в замяна беше блъснат силно. Някой замахна с тояга срещу него и той пое удара с лявото си рамо, от което цялата му ръка изтръпна. Разтърси глава, опитвайки се да отклони струйката кръв, която се стичаше в очите му. Дори не си спомняше кога е получил раната, която кървеше така. Очакваше всеки момент да бъде застрелян или прободен в гръб, но не си направи труда да погледне назад.

Така или иначе смъртта скоро щеше да го застигне.

Дийдъл изруга до него. Грифин се извърна и видя, че икономът му залитна под напора на трима, а ръката му е оцветена в червено.

Грифин извика и се спусна срещу нападателите на Дийдъл. Усети как лицето му се разтяга в злобна усмивка, когато метна настрани първия мъж. Другите двама подвиха опашки и избягаха. След това изведнъж настъпи някакво затишие и Грифин се озова лице в лице с излъскан до блясък черен ботуш със златна шпора. Вдигна поглед и видя Уейкфийлд, който се бе втренчил заплашително в него, яхнал огромен черен кон.

— Рийдинг! — извика Уейкфийлд. — Това твоята спиртоварна ли е?

— Майната ти — отвърна му Грифин и удари с лакът един нисък, кривокрак бандит в лицето.

Уейкфийлд измъкна пистолет, прицели се над главата на Грифин, натисна спусъка и почти оглуши Грифин с изстрела. Отново погледна намръщено към Грифин и устните му се раздвижиха, но Грифин не можа да го чуе.

Блъснаха го в гърба и Грифин се обърна. Дийдъл използваше единия си пистолет, за да удря един от нападателите по главата.

Грифин усети докосване по рамото и замахна с меча си.

Уейкфийлд отскочи назад, а след това сложи длани около устата си като фуния и извика:

— Това твоите хора ли са?

— Щях ли да се бия с тях, ако бяха мои? — разгневено попита Грифин.

Той се наклони настрани, когато един мъж се спусна към него, след което го повали на земята и злобно го изрита по главата. Огледа се наоколо. Повечето от хората на Викария бягаха в безпорядък, надвити от по-опитните в боя войници.

— В такъв случай явно имаш съперник в бизнеса — отбеляза Уейкфийлд.

Той измъкна меча си и се наведе, за да съсече лицето на един налитащ бандит. Мъжът се завъртя от силата на удара и собствената си инерция, след което Грифин го довърши, удряйки го отзад по главата с дръжката на меча си. Грифин изгледа мъжа, докато се свличаше на земята, и после се извърна към Уейкфийлд с готов саркастичен отговор на върха на езика си.

В този момент обаче видя някакво движение зад огромния кон на Уейкфийлд и раменете му се стегнаха от ужас.

Там, в началото на уличката, Хироу си проправяше внимателно път към битката, като слугата до нея беше въоръжен само с фенер и треперещ в ръката му пистолет.

— Исусе. — Дъхът на Грифин секна.

Уейкфийлд погледна назад през рамото си.

— Какво, по дяволите, търси тук сестра ми, Рийдинг?

 

 

Томас не бе коленичил никога пред никого. Когато погледна нагоре към Лавиния, осъзна колко смирена беше тази поза, но така и трябваше да бъде: той беше молител, искащ ръката й. Всъщност не просто искаше, а отчаяно се нуждаеше от нея! Ако Лавиния го напуснеше, щеше да остане без нищо. Ако тя поискаше, щеше да допълзи до нея на четири крака.

Дали тя имаше някаква представа в какво безнадеждно състояние го беше хвърлила?

Кафявите й очи бяха пълни със сълзи, които блестяха на светлината на свещите.

— Знаеш, че не можеш да се ожениш за мен, Томас. Сам си ми го казвал толкова много пъти преди.

Тя тръгна да се извръща от него, но в същия миг той скочи на крака и я хвана за ръката, задържайки я между дланите си.

— Казвал съм ти го, но беше лъжа, Лавиния. Излъгах и себе си, и теб. Мога да се оженя за теб.

— Ами Ан? Ами всичките ти страхове от измяна?

Той усети как в гърдите му се надига срамна паника.

— Те нямат значение.

— Да. — Тя си пое дълбоко въздух. — Да, имат значение. Ан те измами жестоко и оттогава ти не вярваш на никоя жена. Не мога да живея в постоянен страх, че ще направя нещо, от което ще си извадиш погрешни изводи.

— Не! — Той затвори очите си, опитвайки се да си възвърне контрол над себе си, за да успее да изложи жизненоважната си молба. — Бях мерзавец, че изобщо някога се съмнявах в теб, признавам го. Ти никога не си поглеждала друг, докато бяхме заедно. Не ти намери друг, а аз.

— Но…

— Не, изслушай ме. — Той стисна ръката й. — Знам, че аз съм проблемът. Грифин ми каза, че никога не е съблазнявал Ан, но въпреки това аз отказах да му дам удовлетворение, като му повярвам. Моля те, моля те, Лавиния, повярвай ми. Позволи ми да ти докажа, че мога да се променя.

Тя клатеше глава, опитвайки се безуспешно да избърше сълзите си.

— А парламентът? Или наследяването на маркизката титла?

— Не виждаш ли? — Той поклати глава, търсейки точните думи — той, който беше известен с красноречието си в Камарата на лордовете. — Нищо от това няма значение. Без теб аз съм само сянката на мъж, просто едно нищожество. Парламентът, дори титлата могат да живеят и без мен, докато аз не мога да живея без теб.

Тя сякаш ахна.

— Обичам те, Лавиния — каза той напълно отчаян. — Не мисля, че това някога ще се промени, защото се опитах да спра да те обичам и не успях. Обичам те и искам да се оженя за теб. Ще се омъжиш ли за мен?

— О, Томас! — Тя наполовина се смееше, наполовина плачеше. Очите й бяха зачервени, бузите й — на петна, но въпреки това тя беше най-красивата жена, която беше виждал.

— Да, ще се омъжа за теб.

 

 

Хироу се затича в мига, в който видя Грифин до яхналия коня си Максимус. Треперещите факли ги осветяваха насред отчаяната битка, но тя не виждаше нищо друго, освен тях двамата. Мили Боже, нима брат й щеше да убие любимия й?

— Милейди! — извика Джордж и успя да парира удара на един мъж с дълъг прът. — Милейди, моля ви!

Грифин се промуши покрай коня на Максимус. Изблъска един нападател, изпречил се на пътя му, прободе друг с меча си, след това удари и срита трети. През цялото това време не отклони погледа си от Хироу нито за миг. Дори в сумрака на уличката бледозелените му очи сякаш излъчваха безмилостна светлина. Стигна до нея точно когато Джордж нададе вик и стреля с пистолета си.

Хироу трепна и се обърна — зад гърба й един окървавен мъж се свличаше в краката на Джордж.

В този момент някой я сграбчи за раменете и я извъртя. Грифин се взираше гневно в нея. Перуката му бе паднала, а на челото си имаше рана, от която по цялата дясна страна на лицето му се стичаше тъмна кръв, а очите му хвърляха искри като някой демон.

Тя почти припадна от облекчение, че го вижда жив. Слава Богу, че стигна навреме. Слава Богу, че нямаше да трябва да прекара остатъка от живота си, като го оплаква. Слава Богу…

Грифин отвори уста.

— Какво, по дяволите, правиш тук, проклета, глупава жено!

Тя примигна и се стегна.

— Току-що прекарах последния един час, прекосявайки Лондон, за да стигна до теб!

— Казах ти никога да не идваш в „Сейнт Джайлс“ сама! — разтърси я той.

— Джордж е с мен…

— Джордж! — изсумтя той. — Само той! И то по тъмно. Напълно ли си загубила акъла си?

Тя вирна брадичката си.

— Идвах да те спася, ти… ти… мерзавец такъв!

Очите й се напълниха със сълзи на унижение и обида. Тя се изтръгна от него и тръгна да бяга.

Той изруга по абсолютно неприемлив в присъствието на дама начин и я сграбчи изотзад. Извъртя я към себе си и в следващия миг устните му бяха върху нейните, горещи, гневни и така живи!

Тя бе щастлива — толкова ужасно щастлива, — че той е добре, макар току-що да се бе държал отвратително с нея, че разтвори устни под неговите и обви ръцете си около врата му с всичката сила, на която беше способна. Престана да вижда, да чува, изгуби представа къде са — останаха само те двамата, сами в техния собствен свят. Сърцето й биеше оглушително в ушите й. Усещаше миризмата на барут и пот по него и тези остри аромати само я накараха да го усети още по-истински. По-жив. Усещаше и собствените си сълзи по устните му — сълзи от радост.

— Хироу — изстена той.

— Грифин — въздъхна тя.

— Исусе — измърмори отвратен някой до тях.

Грифин вдигна глава, но не откъсна очи от нейните.

— Разкарай се, Уейкфийлд.

Очите на Хироу се разшириха и тя панически се заоглежда. Съзря брат си, яхнал черния си кон, който ги гледаше неодобрително.

— Не можеш да го отведеш! — проплака тя и се вкопчи в широките рамене на Грифин. Максимус едва ли щеше да успее да арестува Грифин, ако тя се беше вкопчила в него, нали?

— Той няма да ме арестува — каза арогантно както винаги Грифин. — Не и ако се омъжиш за мен.

— Да не би да изнудваш сестра ми? — изръмжа Максимус.

— Ако се налага. — Погледът му се бе върнал върху нея и онова, което съзря в очите му, я накара направо да полети. — Ще направя всичко, за да те накарам да се омъжиш за мен, Хироу.

Тя погали с несигурни пръсти челюстта му — единствената част от лицето му, която не беше покрита в кръв.

— Не е нужно да ме изнудваш, за да се омъжа за теб. Обичам те.

Очите му засияха и той отново я придърпа към себе си.

— Наистина ли го мислиш? Ще се омъжиш ли за мен?

— С радост — въздъхна тя.

Той сведе глава и я целуна, но точно когато устните й се разтваряха под неговите, той рязко вдигна глава.

— Милорд! — Един войник дотича при Максимус. — На запад оттук има размирици. Да изпратим ли подкрепления!

Хироу погледна с ужас към Грифин.

— Сиропиталището се намира там!

Той кимна.

— Добре. — Огледа се и изрева: — Дийдъл!

Икономът му се появи, целият настръхнал и с окървавена ръка, но стоящ здраво на краката си.

— Да, м’лорд?

— Захапаха ли стръвта хората на Викария? — загадъчно го попита Грифин.

— За какво говориш? — намръщи се Максимус.

Дийдъл се ухили.

— Неговите хора са вътре, а нашите вън, м’лрод.

— Действай тогава.

Дийдъл кимна. Той вкара два пръста в устата си и изсвири силно и пронизително.

Грифин се извърна към Максимус.

— Предлагам ви да отзовете войниците си, Ваша светлост.

Максимус повдигна подозрително веждите си, но извика:

— Всички при мен!

На мига останалите войници се спуснаха към него.

— Май се бави, а? — каза притеснено Дийдъл.

БУМ!

Цялата земя се разтресе от силен трус. Тухли започнаха да падат от околните сгради, докато в същото време ярка светлина освети нощта, а миризмата на пушек изпълни въздуха.

Хироу сграбчи Грифин.

— Какво беше това?

— Това ще поотслаби малко силите на Викария — свирепо се ухили Грифин. — На Ник щеше да му хареса хубавичкия капан, който устроихме на Викария и неговите хора.

Максимус, който досега наблюдаваше експлозията, се извърна.

— Взривихте спиртоварната, нали?

— Нямам и най-малка представа за какво говорите, милорд. Но ако някаква спиртоварна наистина е експлодирала, то това може да се дължи на една много настоятелна дама, която неотдавна ми показа какви злини причинява джина и производството му.

Сърцето на Хироу щеше да изхвръкне, а очите й се напълниха със сълзи.

— О, Грифин!

Максимус изсумтя.

— Ти си противен тип, Рийдинг, но предполагам, че ще трябва да те приема в семейството.

Той погледна към Хироу.

Тя вирна брадичката си.

— Освен ако не предпочиташ да избягам и да се оженя за него.

Максимус потръпна.

— Ако позволя това да се случи, бял ден няма да видя от братовчедката Батилда. — Той се наведе и подаде ръка на Грифин.

— Мир?

Грифин пое протегнатата ръка.

— Мир.

— А сега — изправи се на седлото Максимус, — къде е това сиропиталище?

 

 

Сайлънс погледна към пияния мръсник, който се надвесваше над нея, и се зачуди дали ще е още жива, когато приключеше с нея.

Зад мъжа се чу вик, но понеже той се сля сред множеството груби крясъци в нощта, нападателят й не му обърна внимание. Но не можа да не обърне внимание на облечената в ръкавица ръка, която го хвана за рамото. Пияният понечи да се извърти, но изведнъж направи странно елегантен пирует, който завърши с падането му по лице на земята.

Сайлънс примигна и погледна към спасителя си.

И остана безмълвна. Мъжът пред нея приличаше на актьор, слязъл от сцената на някоя пантомима. Беше облечен с бричове и туника, целите на червени и черни фигури във формата на диамант. Беше обут с високи черни ботуши, а ръцете му бяха покрити с черни ръкавици с маншети. Гротескна полумаска с огромен крив като клюн нос скриваше чертите на лицето му, оставяйки само устата и брадичката му открити. Когато го погледна, той свали широкополата си черна шапка и елегантно й се поклони.

— Вие сте Призракът на „Сейнт Джайлс“! — изтърси тя, без да помисли.

Устните му се повдигнаха в ъгълчетата, но не каза нищо, само посочи с шапката си пред себе си, сякаш за да я насочи накъде да върви.

— Живея ето там — каза тя, чувствайки се малко глупаво да разговаря с един ням актьор.

Челюстта му се стегна и той отново се поклони, определено насочвайки я да върви в обратната на сиропиталището посока.

— Предполагам, че мога да ви се доверя? — каза тя.

Той се усмихна мрачно, което по никакъв начин не я успокои. Но той я бе спасил, а и с придружител с неговата слава нямаше защо да се притеснява, че някой отново ще я закачи.

— Много добре. — Тя повдигна полите си и тръгна, но веднага отново се закова на място, съзирайки някого зад Призрака.

Там, от другата страна на улицата, беше Мики О’Конър. Той стоеше с лице към нея, сложил ръце на кръста си, с лека бръчка между красивите си вежди, без да прави никакъв опит да се скрие от нея.

Но защо да трябва да се крие от нея?

Той кимна, потвърждавайки, че знае, че тя го е видяла, след което тя отмести поглед, а дъхът й затрепери в гърлото, когато забеляза, че Призракът е стегнал пръсти около дръжката на меча си.

— Не, недейте — каза тя, полагайки длан върху ръката му.

Той я погледна с въпросително наведена на една страна глава.

Сайлънс не знаеше дали се притеснява за него, или за мистър О’Конър. Но знаеше, че е видяла достатъчно кръвопролитие за една нощ.

— Моля ви.

Той кимна веднъж и свали ръка от дръжката на меча.

Сайлънс не можа да се сдържи. Погледна отново към другата страна на улицата.

Черният му поглед беше втренчен в нея. И не изглеждаше доволен.

Тя нарочно му обърна гръб.

— Натам казахте, нали?

Призракът кимна и те тръгнаха. Докато вървеше, внимавайки къде стъпва, Сайлънс усещаше погледа на О’Конър върху гърба си. Но отказа да се извърне, да му обърне внимание, по какъвто и да е начин и след няколко минути усещането изчезна.

Тя въздъхна и се съсредоточи върху пътя. Призракът крачеше с почти безшумна, лека и атлетична стъпка. Главата му бе изправена и изглеждаше, сякаш души вятъра. Той спря на два пъти и сви по различни улици, най-вероятно за да избегне тълпата. Веднъж я хвана за ръка и я накара да се затича, точно преди да чуят викове зад себе си. Странното бе, че макар да не й продума и по-голямата част от лицето му да бе скрита, Сайлънс дори за миг не почувства страх.

Когато най-накрая временното сиропиталище се появи пред тях, Сайлънс се закова на място. Пред входа на къщата имаше скупчени хора, но на светлината на фенерите успя да види, че са войници.

— Какво правят войници тук? — попита тя.

Ясно бе, че не очаква отговор, но когато се обърна към спътника си, с изненада видя, че е останала сама. Бързо погледна нагоре по улицата, но нямаше и следа от Призрака на „Сейнт Джайлс“.

Той бе изчезнал така внезапно, като и се бе появил.

— Влудяват ме тези мъже — измърмори сама на себе си Сайлънс и тръгна към сиропиталището.

— Мисис Холингбрук! — Нел появи се на входа на дома и се затича към нея. — О, гос’жо! Толкова се притеснихме за вас. Тази вечер трима доносници са били убити — или поне така говорят! Имало е размирици по улиците и мистър Мейкпийс е извън себе си. Никога не съм го виждала в подобно състояние.

— Къде е Уинтър? — разсеяно попита Сайлънс. — Това лейди Хироу ли е?

— Да, гос’жо — отвърна Нел. — И самият херцог на Уейкфийлд! Не можете да си представите вълнението тук.

Сайлънс присви очи. Стори й се, че…

— Лейди Хироу лорд Грифин ли целува?

— Сгодена е за него — кимна Нел.

— Но аз мислех, че е сгодена за брат му, маркиза на Мандевил — каза Сайлънс объркано.

Нел сви рамене.

— Не изглежда така.

И наистина лейди Хироу се държеше доста нежно с лорд Грифин. Сайлънс все още се опитваше да разбере какво се случва, когато Уинтър изведнъж се появи. Беше без шапка и едва дишаше, явно беше тичал.

— Слава Богу! — Той я сграбчи в мечешка прегръдка, което беше изключителна демонстрация на привързаност от страна на резервирания Уинтър. — Страхувахме се от най-лошото.

— Съжалявам — каза на пресекулки Сайлънс. — Трябваше да оставя бебето при нова дойка, но докато приключа с всичко, се стъмни.

Уинтър отстъпи назад и затвори очи.

— Това да не се повтаря. Не мисля, че бих могъл да преживея още една нощ като тази. От сега нататък ще излизаме само по двойки.

Сайлънс кимна.

— Прав си. Ако не беше Призракът на „Сейнт Джайлс“…

Уинтър рязко се извърна и я прониза с поглед.

— Какво?

Тя примигна стреснато.

— Призракът на „Сейнт Джайлс“. Видях го. Той ме придружи дотук.

Нямаше нужда да навлиза в подробности от каква ситуация я бе спасил. Уинтър и така беше притеснен за нея, нямаше нужда да му казва колко близо е била до това да бъде изнасилена… и дори по-лошо.

Уинтър вдигна глава, оглеждайки тъмната улица.

— Той тук ли беше?

— Да — каза Сайлънс бавно. — Доведе ме до вкъщи и след това изчезна. Защо питаш?

Уинтър сви рамене.

— Призракът сякаш винаги се появява, когато не съм наоколо. Много ми се иска някой ден да зърна това измамно привидение.

— Мога да те уверя, че не е привидение — каза Сайлънс. — Толкова е истински, колкото сме ти и аз.

Уинтър изсумтя.

— Е, във всеки случай в момента нямаме време да продължаваме да обсъждаме Призрака. Нашите видни гости се нуждаят от вниманието ни.

— Ох, тъкмо се сетих — каза Нел. — Лейди Хироу искаше да говори за нещо с вас.

— За какво? — попита Сайлънс.

Нел сви вежди.

— Нещо, свързано с предене на вълна. Нямам идея какво точно, но тя беше доста настоятелна.

— Предене на вълна ли? — Сайлънс не можеше да си представи как подобно занимание може да има отношение към лейди Хироу, но понякога благородниците бяха странни същества. — Най-добре да ида да видя за какво става дума.