Елизабет Хойт
Опасни удоволствия (1)

Първа глава

Лондон, Англия

Октомври, 1737 година

Още от ранна възраст дъщерята на един херцог^[1] се научава как да се държи почти във всяка ситуация. На какво плато да поднесе печена чучулига. Кога да се засмее на леко неприличните коментари на някоя овдовяла графиня и кога да я сложи на мястото й. Какво да облече, докато се разхожда с лодка надолу по Темза, и как по време на последващия пикник да пресече авансите на някой подпийнал граф с мизерни доходи.

Всъщност, във всяка ситуация, замисли се иронично лейди Хироу^[2] Батън, с изключение на тази, в която трябва да се обърне към джентълмен, който страстно се съвкупява с омъжена за друг дама…

Хироу леко се прокашля, упорито държейки погледа си закован в тавана на стаята и гипсовите орнаменти по него.

Двамата на канапето обаче изглежда не я чуха. Напротив, дамата изквича на няколко пъти силно изпод полите на отвратително грозната си бална рокля на червеникави и кафяви райета, които бяха отметнати нагоре, така че да покрият лицето й.

Хироу въздъхна. Намираха се в сумрачния хол точно до библиотеката на имението „Мандевил Хаус“ и тя горчиво съжаляваше, че е избрала точно тази стая, за да оправи чорапа си. Ако беше отишла в синята ориенталска стая, чорапът й вече щеше да е опънат, а самата тя щеше да се е върнала обратно в балната зала — далеч от тази неудобна ситуация.

Внимателно сведе очи надолу. Джентълменът, носещ анонимна бяла перука, беше свалил бродираното си сатенено палто и останал само по риза и яркозелен елек, се трудеше усърдно върху дамата. Бричовете и бельото му бяха разпасани, за да улеснят старателните му движения, и от време на време мускулестият му задник лъсваше.

За съжаление гледката я омагьоса. Който и да беше този джентълмен, физическите му атрибути бяха доста… впечатляващи.

Хироу откъсна поглед от двойката и се загледа с копнеж към вратата на стаята. Малцина биха погледнали с лошо око, ако се обърнеше и излезеше на пръсти. И тя щеше да направи точно това веднага след като влезе, стига едва две минути по-рано да не се бе разминала в коридора с лорд Пимброук. А положението беше такова, че по-рано тази вечер тя бе забелязала ужасната рокля на червеникави и кафяви райета, облечена не от друга, а от самата лейди Пимброук. И колкото на Хироу да не й се искаше да се намира в тази конфузна ситуация, в крайна сметка нейните собствени чувства не бяха толкова важни, колкото опасността от дуел и последващото нараняване или смърт на двама джентълмени.

След като достигна до това заключение, Хироу кимна сама на себе си, свали едната си диамантена обица и замери задните части на джентълмена върху канапето. От край време тайничко се гордееше с точността на мерника си — не че й се налагаше да прибягва до него често в ежедневието си — и затова почувства истинско удовлетворение, чувайки изскимтяването на мъжа, когато го уцели.

Той изруга и се извърна, поглеждайки към нея през рамо с най-възхитителните светлозелени очи, които някога беше виждала. Той не беше красив мъж лицето му беше твърде широко в скулите, носът му бе твърде крив, а устните му твърде цинични, за да се каже, че притежава истински мъжествена красота, — но очите му биха привлекли всяка жена, млада или стара, дори и от другия край на стаята. А веднъж привлечена, очите й биха останали приковани от погледа му, изпълнен с така прилягащата му арогантна мъжественост.

Или може би този негов поглед се дължеше само на… ами, на обстоятелствата.

— Желаете ли нещо, скъпа? — каза провлачено той, като първоначалният гняв в очите му бе заменен от лека развеселеност, когато я видя. Гласът му беше дрезгав и лишен от всякаква припряност. — Зает съм.

Хироу усети как бузите й почервеняват — ситуацията наистина беше невъобразима! — но въпреки това срещна погледа му, стараейки се очите им да останат на едно ниво.

— Забелязах, но си помислих, че е добре да знаете…

— Освен ако не сте от жените, които обичат да гледат?

Сега лицето й вече гореше, но тя нямаше намерение да позволи на този… на този нещастник да я победи в словесен дуел. Хироу позволи на погледа си да се отклони бързо и презрително надолу към набръчкания му елек и извадената му риза, чийто долен край за щастие прикриваше разтворените му панталони, и пак вдигна нагоре очи към неговите.

— Предпочитам забавления, при които няма опасност да заспя — усмихна се сладко тя.

Очакваше обидата й да го разгневи, но вместо това мизерникът изцъка с език.

— Сигурно често ви се случва, нали, съкровище? — Гласът му беше изпълнен със загриженост, но една палава трапчинка се появи отстрани на широките му устни. — Да заспите точно когато истинското забавление е на път да започне? Ами, не обвинявайте себе си. Със сигурност вината е на джентълмена, а не ваша.

Мили Боже, никой никога не разговаряше с нея по този начин!

Бавно и заплашително Хироу повдигна лявата си вежда. Тя знаеше, че е бавно и заплашително, защото още на дванайсет беше започнала да упражнява тази мимика пред огледалото с часове. И резултатът от упражненията й беше карал не една и две опитни матрони да треперят върху токчетата на обувките си.

Но този дяволски мъж дори не мигна.

— Работата е там — провлачено каза той, — че дамите, които са в моята компания, нямат такъв проблем. Останете и гледайте — гарантирам ви, че има какво да научите. И ако след това все още имам останали сили, може би ще ви демонстрирам…

— Лорд Пимброук е в коридора! — изстреля тя думите, преди той да успее да довърши подлата си мисъл.

Купчината от поли на червеникави и кафяви райета изписка:

— Юстас е тук?

— Почти. И се е запътил насам. — Хироу информира лейди Пимброук с едва доловимо злорадство в гласа.

Джентълменът буквално избухна. Преди Хироу да успее да мигне, той беше отскочил от дамата. Заметна обратно надолу полите й, за да прикрие бледите й, меки бедра, грабна палтото си, бързо огледа стаята и се извърна към Хироу, като гласът му продължаваше да е спокоен:

— Някаква панделка, дантела или нещо подобно се е откъснало от тоалета на лейди Пимброук и вие любезно сте се съгласили да й помогнете.

— Но…

Той сложи показалеца си върху устните й — топъл, голям и с абсолютно шокиращ жест. В същото време от коридора се чу мъжки глас:

— Бела!

Лейди Пимброук — или Бела — изписка от страх.

— Бъдете добро момиче — прошепна мизерникът на Хироу. След това се извърна към лейди Пимброук, целуна я по бузата и й каза тихо: — Бъдете внимателна, скъпа. — След което изчезна под канапето.

Хироу едва успя да зърне как красивото, но скучно лице на лейди Пимброук стана пепеляво, осъзнавайки в пълна степен опасността, в която се намираше, когато вратата на стаята се разтвори със замах.

— Бела! — Лорд Пимброук беше едър, червендалест и очевидно пиян. Той се огледа войнствено с ръка върху меча си, но се вцепени от ужас, когато видя Хироу.

— Милейди, какво…?

— Лорд Пимброук. — Хироу пристъпи нехайно към канапето, прикривайки с широките си поли една голяма мъжка пета и прилагайки трика с повдигнатата вежда.

Лорд Пимброук отстъпи назад — което накара Хироу да почувства истинско задоволство след безразличната реакция от страна на онзи мерзавец — и каза, заеквайки:

— Аз… аз…

Хироу се извърна към лейди Пимброук, докосвайки леко грозния жълт ширит на ръкава й.

— Мисля, че го оправихме. Как смятате?

Лейди Пимброук се стресна.

— О! О, да, благодаря ви, милейди.

— Няма за какво — промърмори Хироу.

— Ако си приключила тук, скъпа — каза лорд Пимброук, — може би ще си готова да се върнеш на бала?

Думите му може и да изразяваха въпрос, но тонът на гласа му определено не беше питащ.

Лейди Пимброук пое нацупено ръката му.

— Да, Юстас.

И след едно формално „довиждане“ двамата излязоха от стаята.

Почти веднага Хироу усети подръпване за полите си.

— Хей! Едва дишам тук долу.

— Те може и да се върнат — отвърна тя спокойно.

— Мисля, че мога да видя под полите ви.

Тя веднага се отдръпна.

Мерзавецът се изтърколи изпод канапето и се изправи, извисявайки се над нея. Въпреки това тя успя да го изгледа пренебрежително.

— Нали не…

— Е, хайде сега. Ако наистина бях видял нещо, мислите ли, че щях да ви кажа?

Тя изсумтя и каза с глас, много напомнящ на най-надутия тон, с който говореше братовчедка й Батилда:

— Без съмнение щяхте да се похвалите.

Той се приведе към нея, подсмихвайки се.

— А дали тази мисъл не ви разпалва и смущава?

— А дали перуката не ви стяга? — попита тя възпитано.

— Какво?

— Бих предположила, че ви е доста неудобна с тази огромна глава.

Усмивката му стана свирепа.

— Главата ми не е единственото нещо у мен е огромни размери, уверявам ви. Може би затова влязохте в тази стая? За да хвърлите един поглед?

Тя завъртя очи.

— Не знаете що е срам, нали? Повечето мъже поне ще се престорят на сконфузени, ако бъдат хванати в крачка, но вие… вие се перчите като някой некадърен петел.

Той спря по средата, докато обличаше палтото си, с изпъната ръка и наполовина нахлузен ръкав, за да я изгледа с широко отворени очи.

— О, разбира се… Поучавате ме. Естествено, смятате се за нещо повече от мен, след като…

— … ви видях да извършвате прелюбодеяние.

— Видяхте ме да се отдавам на приятно чукане — каза той, като бавно поставяше ударение на всяка дума.

Тя трепна от грубостта му, но успя да запази самообладание. Беше дъщеря на херцог и нямаше да побегне пред мъж като него.

— Лейди Пимброук е омъжена.

— Лейди Пимброук е имала многобройни любовници преди мен и ще продължи да има такива и след мен.

— Това не опрощава греха ви.

Той я погледна и се засмя — действително се засмя! — с нисък и дълбок смях.

— А вие сте жена, която няма грехове, така ли?

Дори не й трябваше да се замисля, преди да му отговори.

— Естествено.

Устата му се изви в жестока усмивка.

— Толкова сте убедена.

Обидена, тя се втренчи в него.

— Съмнявате ли се в мен?

— О, не, далеч съм от подобна мисъл. Напълно вярвам, че мисълта за извършването на грях никога не е минавала през идеалната ви главичка.

Тя повдигна брадичката си, усещайки тръпката от вълнението — никога досега не бе спорила с джентълмен, още по-малко с непознат такъв.

— А аз започвам да се чудя дали през вашата безсрамна главичка някога е минавала каквато и да е добродетелна мисъл.

Той се вгледа в нея, докато един мускул потрепваше на челюстта му. След това рязко й се поклони.

— Благодаря ви, че постъпихте в противоречие с разбиранията си и така ме предпазихте да не трябва да убия лорд Пимброук.

Тя му кимна сковано.

— И се надявам най-горещо пътищата ни никога повече да не се пресекат, моя малка лейди Перфектност.

Необяснимо защо, но Хироу усети как я прониза болка при пренебрежителните му думи, но се постара слабостта й да не проличи.

— Със сигурност ще се моля никога повече да не трябва да изстрадам присъствието ви, милорд Безсрамие.

— Значи сме на едно мнение.

— Абсолютно.

— Добре.

За миг тя остана с поглед, забит в него, докато гърдите й се притискаха към корсета при всяко бързо вдишване, а бузите й горяха от емоцията. Бяха се приближили един към друг, докато спореха, и гърдите му почти докосваха дантелата на деколтето й. Той отвърна на погледа й с така зелените си очи, изпъкващи на фона на омразното му лице.

Той сведе поглед към устата й.

Устните й се разтвориха и за една безкрайна секунда тя забрави да диша.

След това той се извърна и закрачи към вратата, изчезвайки в тъмния коридор.

Хироу премигна и потрепервайки си пое дъх, докато оглеждаше замаяно стаята. На стената висеше огледало и тя отиде до него. Червената й коса все още беше елегантно фризирана, прекрасната й сребристозелена рокля й стоеше както трябва. Бузите й бяха леко порозовели, но цветът й отиваше. Странно, но не изглеждаше по-различно.

Ами, това беше добре.

Изправи рамене и излезе от стаята, пристъпвайки бързо и грациозно. Точно тази вечер трябваше да изглежда ведра, мила и перфектна, защото това беше вечерта, в която щяха да обявят годежа й с маркиза на Мандевил.

Хироу повдигна брадичката си, като си спомни подигравателната насмешка на непознатия, с която я беше нарекъл „лейди Перфектност“. Какво изобщо можеше да има той против перфектността?

 

 

Проклети да са всички тези самодоволни, перфектни жени — и особено онази червенокосата, с която се сблъска в малкия салон!

Лорд Грифин Рийдинг крачеше към балната зала в дома на брат си в отвратително настроение. Противна жена! Стоеше там с това нейно неодобрение и надутост, осмели се дори да го гледа отвисоко. Вероятно никога през целия си защитен отвсякъде и от всичко живот не бе усещала и един искрен човешки порив. Единственият признак на смущението й бяха розовите петна, които се появиха нагоре по деликатно бледата й шия, докато беше вперила погледа си в него. Грифин изсумтя. Това нейно осъдително лице можеше да накара гордостта на всеки мъж да повехне.

Само че се оказа, че неговата реакция беше точно обратната — и то не защото не бе успял да стигне до края с Бела. Не, перспективата да бъде разкрит от разгневен съпруг и след това да трябва да отиде на кървав дуел призори доста бързо беше охладила страстта му. Когато се изтърколи изпод канапето, вече и телом, и духом си беше възвърнал спокойствието. Докато не бе започнал да си разменя разгорещени реплики с тази пресвета госпожица. Членът му явно бе сметнал спора им за някакво странно встъпление към секс — въпреки очевидната благопристойност на дамата и враждебността й към негова милост, както и неговата собствена мигновена неприязън към нея!

Грифин се спря в един ъгъл, опитвайки се да се успокои, докато опипваше с пръсти диамантената обица в джоба си. Откри я под канапето и смяташе да я върне на лейди Перфектност, преди хапливият й език да го беше накарал напълно да забрави за бижуто. Ами, така й се падаше: да изгуби красивата си обица, след като разговаряше по подобен начин с един джентълмен.

Той сви рамене. Когато преди половин час влезе в балната зала, не успя дори да поздрави майка си и сестрите си, преди Бела да го отмъкне с палавото си предложение. Ако знаеше, че съпругът й също е на бала, никога нямаше да й позволи да го забърка в такова опасно рандеву.

Грифин въздъхна. Вече беше твърде късно за самообвинения. По-добре да забрави конфузния епизод и да продължи нататък. Така или иначе Мегс и Каролайн вероятно не се интересуваха от изчезването му, но майка им със сигурност вече го търсеше с орлов поглед. Нямаше смисъл да отлага повече. С последно подръпване на шалчето около врата си, за да се убеди, че е добре завързано, Грифин влезе в балната зала.

Светлини блестяха от кристалните полилеи високо над главата му, осветявайки истинска тълпа. Това беше събитието на сезона и никой член на лондонското висше общество не искаше да го пропусне. Грифин започна да си пробива път през плетеницата от цветно облечени тела, като напредваше бавно, защото често му се налагаше да спира, за да поздрави стари приятели или любопитни познати.

— Колко мило от твоя страна да се появиш, скъпи — каза един сух глас току до лакътя му.

Грифин се извърна от двете превзети млади матрони, които бяха препречили пътя му и го бяха заговорили, и се наведе, за да целуне майка си по бузата.

— Госпожо. Радвам се да ви видя.

Думите бяха тривиални, но не и внезапната емоция, която бликна в него. Не беше идвал в Лондон от близо година, а от последния път, когато майка му го посети в семейното им имение в Ланкашър, бяха минали повече от осем месеца. Изучавайки я, той наведе глава. Във фината й коса, прибрана елегантно под дантеленото боне, може и да личаха няколко нови посивели кичура, но иначе скъпото й лице не се беше променило. Кафявите й очи, обрамчени от бръчици от смях, гледаха все така проницателно, меката извивка на устата й се сви, за да скрие любящата й усмивка, а правите й вежди бяха леко повдигнати като във вечно състояние на лека развеселеност и по това си приличаха с неговите.

— Почернял си като орех — промърмори тя, протягайки се нагоре, за да докосне с пръст бузата му. — Предполагам, че си прекарвал времето си в езда.

— Проницателна както винаги, скъпа моя майко — каза той, предлагайки й да го хване под ръка.

Тя обви ръката си около лакътя му и попита:

— Как върви жътвата?

Болка запулсира в слепоочието му, но въпреки това Грифин отвърна бодро:

Достатъчно добре.

Той усети загрижения й поглед.

— Наистина ли?

— Лятото беше сухо и затова реколтата е по-малка от очакваното. — Това беше доста захаросано описание на ужасно бедната реколта. Поначало земите им не бяха особено плодородни — нещо, което майка му знаеше, но нямаше смисъл да я тревожи излишно. — Не се притеснявай, ще се справим с житото.

Той преднамерено не доизясни какво смята да прави с житото. Това беше товарът, който той носеше сам заради майка си и останалата част от семейството си.

Отговорът му изглежда я успокои.

— Добре. Лорд Болингър сякаш се интересува от Маргарет и тя ще има нужда от нови рокли за сезона. Но не искам да прекалявам с разходите.

— Това не е проблем — отвърна той, въпреки че моментално пресметна сумата в главата си. Както винаги щяха да са на ръба, но би трябвало да успее да намери парите, при условие че не понесеше повече загуби. Болката в слепоочието му се засили. — Купи на Мегс всички дрънкулки, които иска. Семейната ни кесия ще го понесе.

Притеснената бръчка между веждите й се отпусна.

— И да не забравяме Томас.

Грифин беше подготвен, че темата за брат му ще се повдигне, но въпреки това някак си не успя да предотврати лекото стягане на мускулите си при думите на майка му.

И естествено тя усети.

— Толкова съм доволна, че дойде, Грифин. Сега е моментът да оставите зад гърба си това дребно недоразумение помежду ви.

Грифин изпръхтя. Той не вярваше, че брат му счита случилото се за „дребно недоразумение“. Томас винаги се държеше уместно във всяка ситуация и никога не се бе карал с Грифин за нищо тривиално. Защото това щеше да означава да остави емоциите си да вземат връх, което за някой толкова благоприличен като Томас беше анатема. За един миг големите сиви очи на лейди Перфектност изникнаха в съзнанието му. Без съмнение тя би се спогодила отлично с така коректния му брат.

Грифин направи опит да изглежда радостен от перспективата да види отново Томас.

— Разбира се. Ще е чудесно да разговарям с Томас.

Майка му се смръщи. Явно трябваше да поработи върху радостното си изражение.

— Знаеш ли, ти му липсваш.

Той я погледна невярващо.

— Така е, наистина — настоя тя, въпреки че той забеляза две цветни петна да избиват на бузите й — дори майка му не бе сигурна как Томас ще приеме срещата с брат си. — Трябва да сложите край на това отчуждение помежду ви. То не е добре за семейството, не е добре за вас двамата и не е добре за мен. Никога няма да разбера защо продължи толкова дълго.

Грифин улови с крайчеца на очите си нещо в мъхесто зелено да преминава и се обърна със забързан пулс. Но дамата, облечена с тази рокля, вече бе изчезнала в тълпата.

— Грифин, не се разсейвай — изсъска майка му.

Той й се усмихна.

— Извинявай, помислих, че видях някого, когото искам да избегна.

Тя се намуси.

— Убедена съм, че има доста дами с лоша репутация, които искаш да избегнеш.

— Всъщност точно тази изглежда с прекалено добра репутация — лекомислено каза той. Ръката му беше в джоба на палтото му и той опипа с пръст малката диамантена обица. Може би трябваше да й я върне.

— Нима? — За момент Грифин си помисли, че майка му ще се отклони от тирадата си, но в следващия миг тя поклати глава: — Не се опитвай да промениш темата. Минаха три години, откакто е това отвратително скарване помежду ви с Томас, и нервите ми вече са на ръба. Не мисля, че ще понеса още едно смразяващо писмо или вечеря, по време на която да внимавам за всяка своя дума, опасявайки се да не повдигна грешната тема на разговор.

— Предавам се, майко. — Грифин се засмя и се наведе да целуне обидената й буза. — С Томас ще си стиснем ръцете и ще се сдобрим като добри момчета, а ти ще вечеряш и с двама ни, докато съм в Лондон.

— Обещаваш ли?

— С честта си. — Той сложи длан върху гърдите си. — Ще бъда толкова любезен и абсолютно мил, че Томас няма да може да се сдържи да не се хвърли върху мен е излияния за братска обич.

— Хм — каза тя. — Ами, наистина се надявам да стане така.

— Нищо на този свят — заяви й той игриво — не би могло да ми попречи.

 

 

— Щастлива ли си?

Хироу се извърна при звука от дълбокия мъжки глас и видя скъпия си по-голям брат Максимус Батън, херцог на Уейкфийлд. За момент съзнанието й се изпразни при този въпрос. По време на двата месеца, които бяха нужни, за да се уреди годежа й с маркиза на Мандевил, Максимус на няколко пъти я бе питал, дали е доволна от бъдещия си жених, но никога не я бе питал дали е щастлива.

— Хироу? — Тъмните прави вежди на Максимус се сключиха над арогантния му нос.

Тя често си бе мислила, че външният вид на Максимус отговаря отлично на титлата му. Ако човек затвореше очи и се опиташе да нарисува в съзнанието си портрет на идеалния херцог, щеше да се появи образа на Максимус. Той бе висок, с широки, но не и тежки рамене, лицето му беше издължено и слабо и само мъничко по-студено и властно, за да се нарече наистина красиво. Косата му беше тъмнокафява — въпреки че той винаги я подстригваше много късо, тъй като обикновено носеше безупречни бели перуки, и очите му също бяха кафяви. Често се смяташе, че кафявите очи са топли, но само един нетърпелив поглед от страна на Максимус беше достатъчен, за да извади, когото и да било от подобно заблуждение. Топлота беше последното качество, което можеше да се припише на херцога на Уейкфийлд. И въпреки това той си оставаше неин брат.

Хироу му се усмихна.

— Да, много съм щастлива.

Нима в строгите му очи проблесна облекчение? За миг тя се подразни. До този момент Максимус никога не бе показвал по никакъв начин, че нейното щастие е, от каквото и да е значение за този брак. Свързването на земи и интереси, скрепяването на парламентарния съюз с Мандевил — това бяха важните съображения. Нейните чувства, както сама добре знаеше, изобщо не играеха роля в преговорите. И тя нямаше нищо против това. Беше дъщеря на херцог и още от бебешката люлка знаеше какво е предназначението и мястото й в живота.

Максимус стисна устни, наблюдавайки претъпканата бална зала.

— Исках да знаеш, че все още разполагаш с време, за да размислиш.

— Нима? — Тя обгърна с поглед залата. Домът на Мандевил беше великолепно украсен. Гирлянди в синьо и сребърно — цветовете на семейство Батън — се преплитаха с яркочервеното и черното на семейство Рийдинг. На всяка маса имаше ваза с цветя, а маркизът беше наел и облякъл цял взвод слуги. Хироу погледна обратно към брат си.

— Всичко вече е договорено и подписано.

Максимус се намръщи с недоволство, привично на един херцог.

— Ако наистина пожелаеш да разтрогнеш този годеж, аз мога да го направя.

— Много щедро от твоя страна. — Хироу беше трогната от резките думи на Максимус. — Но съм доволна от годежа си.

Той кимна.

— Тогава мисля, че е време да се присъединим към бъдещия ти жених.

— Разбира се. — Гласът й не трепна, но пръстите й леко потрепериха, когато ги постави върху тъмносиния ръкав на брат си.

За щастие Максимус не забеляза нищо. Той я поведе към единия край на балната зала, вървейки, без да бърза, но с обичайната си решителност. Понякога Хироу се чудеше дали брат й осъзнава, че пътят му е по-гладък, защото хората бързат да се отстранят от него.

Един мъж стоеше край дансинга с гръб към тях. Той беше облечен изцяло в черно със снежнобяла перука. Щом се приближиха към него, той се извърна и за момент сърцето на Хироу прескочи един удар. Нещо в стойката на раменете му и в извивката на брадичката му в профил й напомниха за мерзавеца, с когото се бе спречкала едва преди минути. Но след това той се извърна изцяло към нея и тя направи реверанс пред маркиза на Мандевил, скастряйки сама себе си за глупавото си въображение. Трудно бе човек да си представи някой, който да прилича по-малко на лорд Безсрамие от годеника и.

Мандевил беше висок и умерено красив. Ако се усмихваше по-често, външният му вид опасно би се приближил до това да бъде наречен хубав. Но човек някак си чувстваше, че да се говори за хубост при един маркиз е просташко, а това бе последното определение, което някой би използвал за маркиза на Мандевил.

— Ваша светлост. Лейди Хироу. — Мандевил се поклони елегантно. — Тази вечер сте още по-прекрасна от обикновено, милейди.

— Благодаря ви, милорд. — Хироу му се усмихна и с удоволствие видя лекото смекчаване на обичайно мрачната линия на устата му.

След това погледът му се отмести към едната страна на главата й.

— Скъпа моя, носите само една обица.

— Така ли? — Хироу несъзнателно посегна към ушите си и лицето й се изчерви при спомена за случилото се с липсващата обица. — За Бога, трябва да съм изгубила едната.

Тя припряно свали останалата самотна диамантена обица и я подаде на брат си, за да я прибере в джоба си.

— Така е по-добре — кимна одобрително Мандевил. — Мисля, че е време — каза той на нея, но погледна към Максимус.

Максимус кимна.

Мандевил даде знак на иконома си, но залата вече бе започнала да притихва, докато гостите се извръщаха към тях. Хироу сложи на лицето си ведра усмивка, застанала изправена и неподвижна, както я бяха учили още от яслите. Дама от нейния ранг никога не шаваше. Тя не харесваше да е център на внимание, но това някак си беше част от това да е дъщеря на херцог. Погледна към Мандевил. А една маркиза щеше да привлича още повече погледи.

Естествено.

Хироу потисна една лека въздишка и бавно, леко вдиша и издиша, представяйки си, че е статуя. Това беше стар номер, който й помагаше да се справи в подобни моменти. Тя беше една куха, перфектна фасада на дъщеря на херцог. А реално истинската Хироу изобщо нямаше нужда да е там.

— Приятели мои — каза Мандевил със силния си, богат и дълбок глас. В парламента той беше добре известен с красноречието си. Според Хироу в гласа му се долавяше и лека театралност, но тя никога не би му го казала в лицето. — Приветствам ви с добре дошли тук тази вечер по един много важен повод: годежа ми с лейди Хироу Батън.

Той се извърна и пое ръката й, навеждайки се и целувайки елегантно кокалчетата на пръстите й. Хироу се усмихна и направи реверанс пред него, докато гостите ги аплодираха. Двамата се изправиха и веднага бяха наобиколени от желаещите да ги поздравят.

Хироу благодареше на една доста глуха възрастна графиня, когато Мандевил извика иззад гърба й.

— Ах, Уейкфийлд, лейди Хироу, бих искал да ви представя на някого.

Тя се обърна и срещна две дяволито развеселени светлозелени очи. Хироу остана безмълвна, докато лорд Безсрамие й се покланяше, взимаше ръката й и я целуваше леко с меките си, топли устни.

Сякаш някъде отдалеч тя чу Мандевил да казва до нея:

— Скъпа моя, това е брат ми, лорд Грифин Рийдинг.