Елизабет Хойт
Опасни удоволствия (17)

Седемнадесета глава

Късно същия следобед Хироу разсеяно прехвърляше между пръстите си диамантената си обица. Беше се оттеглила във всекидневната с чаша чай, която сега изстиваше на ниската масичка пред нея. В стаята ухаеше на рози, защото на масичката в ъгъла имаше огромна ваза, пълна с ароматните цветя. Бяха любимите й — в бледорозово, — но дори върху тях не можа да задържи погледа си по-задълго.

Братовчедката Батилда беше изпаднала в истерия, след като разбра, че Максимус иска сватбата на Хироу и Томас да е в неделя, и сега беше отишла при брат й, за да се опита да го вразуми. Хироу обаче не таеше големи надежди, че братовчедка й ще успее да убеди Максимус да отложи сватбата. Щом си наумеше нещо, той беше като гранитна скала: твърд и непоклатим.

Не че имаше голямо значение.

Ако трябваше да се омъжи за Томас, то дали сватбата щеше да е тази неделя или някоя неделя след месеци, нямаше разлика. Не я интересуваше дори неизбежния скандал. А знаеше, че трябва. Малка част от съзнанието й стенеше, че трябва да е обзета от паника, че трябва да крачи нагоре-надолу или самата тя да изпадне в истерия. Само че не можеше да почувства нищо по-различно от… безразличие.

Правеше грешка.

Хироу въздъхна и пусна обицата до чаената си чаша. Не можеше да се отърси от усещането, че извършва ужасна, непоправима грешка.

— Ето къде си била — възкликна Фийби от прага на стаята и влезе. — Къде е братовчедката Батилда. Не мога да я намеря.

— Съжалявам, скъпа — каза с чувство на вина Хироу. — Спешно отиде да разговаря с Максимус.

— О — каза Фийби, сядайки на един стол до канапето, на което беше Хироу.

Тесните рамена на Фийби хлътнаха и Хироу прехапа устната си.

— Максимус говори ли с теб?

Фийби кимна, гледайки надолу.

— Толкова съжалявам.

— Няма нищо. — Фийби леко се поизправи. — Всички тези балове и други подобни. Предполагам, че така или иначе щеше да е ужасно изтощително, нали?

— Да, доста са изморителни — нежно отвърна Хироу.

— Просто… — Фийби сбърчи носле. — Искаше ми се поне веднъж да танцувам с джентълмен, който не ми е роднина. Поне веднъж.

Хироу усети, че очите й се пълнят със сълзи.

— Знам, че така е най-добре. Разбирам го. — Фийби си пое дъх и вдигна поглед. — За сватбата ти ли отиде да говори братовчедката Батилда с Максимус?

Гласът на Фийби се промени при последния й въпрос и Хироу се почувства още по-зле. Не бяха казали нищо на Фийби, но тя със сигурност беше наясно с бъркотията в дома им през последните два дни.

— Знаеш ли, че Максимус иска да се омъжа тази неделя? — попита Хироу.

— Една от камериерките подочула нещо и ми каза. — Фийби погледна надолу. — Мислех, че вече не го харесваш.

— Нещата са доста сложни.

— Но той те е ударил, нали? — Фийби я погледна притеснено. — От това е синината на бузата ти, нали?

— Да. — Хироу трепна, като докосна бузата си. Синината беше започнала да придобива пурпурен цвят. — Но той поднесе извиненията си. — Тя посочи към вазата с розите.

Фийби се загледа в цветята.

— Значи са от него.

— Да.

— Доста разточително. Сигурно се чувства виновен. Но така и трябва. — Фийби стана сериозна. — Не мисля, че трябва да се омъжваш за него. Не и ако те е наранил. Какво мисли за това Максимус?

— Нещата не са толкова прости — въздъхна Хироу и вдигна диамантената обица, като я завъртя между пръстите си. — Максимус прави онова, което смята, че е най-добро за мен.

— Не виждам как случващото се е най-доброто за теб.

— Мандевил беше ядосан — аз направих нещо, което ужасно да го ядоса. Той обикновено е човек, на който може да, се има доверие. Максимус знае това и знае, че Томас ще ми бъде стабилен съпруг с чувство за отговорност.

Фийби се намръщи.

— Стабилен. С чувство за отговорност.

Повторени по този безличен начин, качествата на Мандевил не прозвучаха много привлекателно. Въпреки това Хироу кимна.

— Да.

— Струва ми се доста скучна причина да се омъжиш за някого.

Хироу прехапа устната си.

— Предполага се, че бракът е скучен.

— Защо? — попита Фийби. — Защо да не може да бъде вълнуващ? Да е като приключение? Сигурна съм, че ако потърсиш малко повече, би могла да намериш мъж, който да кара сърцето ти да трепва, щом го видиш.

Да кара сърцето й да трепва… Точно така се чувстваше, когато видеше Грифин. Но той бе абсолютно неподходящ, нали? Фийби беше твърде млада, за да го разбере.

Хироу поклати глава, гледайки втренчено обицата в ръката си.

Фийби се наведе да погледне в шепата й.

— Това не е ли обицата, която изгуби по време на годежния си бал?

— Да. — Хироу сви пръсти около малкото бижу, сякаш да го защити от външни погледи.

— Но това е прекрасно, че си я намерила — каза Фийби. — Всеки път, като си намеря някоя изгубена обица, имам чувството, че направо съм се сдобила с изцяло нов чифт.

Леко развеселена Хироу повдигна вежди.

— Колко често си губиш обиците?

— Опасявам се, че доста често — каза Фийби. — Те просто сякаш…

— Брат ти е инат като магаре! — извика братовчедката Батилда, влизайки във всекидневната, а Миньон излая като потвърждение на казаното от господарката й.

— Не пожела да премести датата? — попита Хироу.

— Не само че не пожела да премести датата, но не пожела дори да обсъдим въпроса. — Братовчедката Батилда се тръсна на канапето до Хироу, спечелвайки си недоволно изръмжаване от страна на Миньон. — След това имаше нахалството да ми каже, че има работа и че срещата ни е приключила! Можеш ли да си представиш? Нямам представа кога този мъж стана толкова груб! Майка ви, мили мои, беше толкова изтънчена, истинска дама, дори да нямаше титла, а и аз със сигурност никога не съм му давала повод да си помисли, че може да се държи по подобен начин с по-възрастните.

Братовчедката Батилда не спираше да подръпва полите си от превъзбуда и постоянното й движение очевидно дойде твърде много на Миньон. Малката шпаньолка се надигна от скута й и внимателно пристъпи върху коленете на Хироу, където се настани с многострадална въздишка.

Хироу погали копринените ушенца на Миньон.

— Искаш ли чай, братовчедке?

— Чай е точно нещото, от което се нуждая — каза братовчедката Батилда. Но този в чайника със сигурност е изстинал вече. Фийби, ще бъдеш ли така добра да извикаш да донесат нов?

— Да, братовчедке Батилда — послушно се изправи Фийби.

Батилда хвърли бърз поглед към Фийби, докато тя отиваше към вратата.

— Какво мислиш, че знае за случващото се?

— Вероятно всичко уморено каза Хироу. — Знаеш, че слугите винаги дочуват по нещо и клюкарстват.

— Отвратителни клюки! — изсумтя братовчедката Батилда. Фийби се върна при тях и Батилда се опита да изглежда по-спокойна. — Благодаря ти, скъпа. Радвам се, че поне у вас, момичета, възпитах някакви маниери на поведение.

— Не мисля, че някой би могъл да накара Максимус да направи нещо, което не иска — с или без възпитанието му — каза весело Фийби. — Той е херцогът в крайна сметка. Понякога ми е трудно да си го представя като нещо различно, но със сигурност едно време и той е бил бебе с омазана от каша уста. — Тя се смръщи несигурно. — Бил е, нали?

— Естествено! — каза Батилда. — Беше очарователно бебе, въпреки че дори докато се учеше да ходи, беше изключително сериозен. Майка ви така се смееше на съсредоточеното му личице.

— Наистина ли? — Фийби се наведе напред. Тя обичаше разговорите за родителите им. Фийби изобщо не си ги спомняше, тъй като те бяха починали, когато тя беше още мъничка.

— О, да — каза братовчедката Батилда, — макар че баща ви я хокаше за това. Той казваше, че ако едно момче е така сериозно, то от него ще излезе добър херцог, като порасне. И беше прав — Максимус е великолепен херцог, въпреки че е инат като магаре.

Прислужничките влязоха с подноса с чай и докато отсервираха изстиналия и поднасяха новия, настъпи тишина. Хироу им поблагодари, те направиха по един реверанс и тихо излязоха от стаята.

— Чаят изглежда горещ и ароматен — каза братовчедката Батилда и се наведе да налее. — Фийби, искаш ли една чаша? Хироу?

Хироу поклати глава и Батилда сипа само на Фийби и на себе си, след което се отпусна назад на канапето, вдишвайки парата от чашата си.

— Ах, това ми възвръща силите. Не мога да разбера защо брат ви трябва да ме тормози така, мили мои.

— Може би наистина е имал много важна работа — предположи Фийби, докато отпиваше от чая си.

Братовчедката Батилда изсумтя деликатно.

— Така каза и може би наистина да я счита за много важна, но аз не виждам как арестът на някакъв нелегален производител на джин в най-лошата част на „Сейнт Джайлс“ може да бъде чак толкова важен, без значение какво казва или счита.

Миньон изквича, когато Хироу неволно я стисна за ухото. Максимус щеше да арестува производител на джин в „Сейнт Джайлс“ — днес! Грифин й бе казал, че се е скарал с Максимус. И ако Максимус смяташе, че Грифин е заплаха за брака й с Томас, то тогава може би смяташе, че ще стори едно добро дело, като го отстрани окончателно от пътя си.

Втресе я, страхът запълзя нагоре по гръбнака й. Брат й можеше да бъде и безжалостен, но със сигурност нямаше да предприеме нищо срещу Грифин, след като тя щеше да се омъжи за Томас. Нали й беше обещал? Но всъщност не, той не й беше дал точно обещание с думи — просто я бе попитал дали иска да види Грифин арестуван. От въпроса му се подразбираше, че ако тя не се омъжеше за Томас, той щеше да накара да арестуват Грифин. След това обаче Грифин се беше скарал с Максимус. Дали Максимус не бе решил да отстрани заплахата, която Грифин можеше да представлява за брака й с Томас?

Братовчедката Батилда я погледна.

— Има ли нещо, скъпа моя?

— Аз… просто се чудех кога Максимус възнамерява да арестува този производител на джин. — Хироу зарови пръсти в меката козинка на Миньон и кученцето близна ръката й.

— Сега — отвърна братовчедката Батилда и сърцето на Хироу почти спря да бие. — Или поне скоро. Докато ме изпращаше до вратата, мърмореше нещо, че ще вземе войници със себе си и че трябва да открие доносника си.

Хироу се наведе напред и настойчиво попита:

— Значи още не е тръгнал към „Сейнт Джайлс“? Има още време?

Братовчедката Батилда я изгледа стреснато и бавно свали чашата си с чай.

— Ами, да, предполагам, скъпа. Но защо питаш?

— Спомних си, че имам уговорка — каза Хироу, стана и безцеремонно пусна Миньон на пода. Кученцето изквича и се скри под канапето. — Каретата още ли е пред къщата?

— Не знам — извика братовчедката Батилда след Хироу, която вече крачеше бързо към вратата. — Хироу, какво има?

Но Хироу вече беше в коридора. Нямаше време да обяснява нито на Батилда, нито на Фийби. Нямаше време да потърси помощ. Трябваше да отиде в „Сейнт Джайлс“ и да предупреди Грифин, преди брат й да го хвърли в тъмницата.

Със смъртна присъда.

 

 

Когато късно същия следобед Томас слезе от каретата си, той се изненада, че пред дома на Лавиния има приготвен екипаж. Намръщи се и го обзе някаква неясна тревога, докато чукаше на вратата й.

Внушителният иконом му отвори и му се намръщи. Томас не си направи труда да си разменя любезности с него, а просто го подмина, забелязвайки сандъци и кошници, струпани край стените на коридора.

— Къде е тя?

— Мисис Тейт е в покоите си — сухо му отвърна мъжа, като накрая пропусна да добави „милорд“.

Томас тичешком се изкачи нагоре по стълбите, без да каже нищо. Проклет да беше този иконом; така или иначе той бе прост слуга. Томас смяташе да каже на Лавиния няколко думи за прислугата й, но когато стигна до покоите й, се закова на място. Всички чекмеджета на бюрото й бяха разтворени, а гардеробът й зееше широко отворен. Рокли, долни фусти, чорапи, обувки, долни ризи и всякакви други женски части от облеклото бяха разхвърляни по всяка възможна мебел. И насред този хаос Лавиния даваше наставления на две прислужнички, които прибираха дрехите в кутии.

— Какво правиш? — остро я попита той.

Тя вдигна поглед и лицето й стана напълно безизразно.

Нещо в близост до сърцето му се присви.

— Лавиния?

— Марта, Мейзи, моля ви, помогнете на слугите в стаите на долния етаж — каза Лавиния.

Прислужничките направиха реверанси и излязоха от стаята, но не и преди да му хвърлят по един любопитен поглед.

Не го беше грижа какви мисли минават през кокошите им мозъци.

— Какво правиш?

Тя вирна брадичката си.

— Опаковам си багажа, разбира се.

Днес беше облечена с обикновена сива рокля, която изобщо не беше в обичайния й стил, но на фона на ярката й виненочервена коса, я караше да изглежда строга.

Томас изпита див копнеж да я съдере от тялото й.

— Аз мислех… — Наложи му се да спре и да преглътне внезапната буца в гърлото си, преди да продължи. Имаше мъчителното, ужасяващото чувство, че може да заридае. — Мислех, че ще останеш с мен.

— Защото ти позволих да легнеш с мен?

— Да, проклятие!

Тя въздъхна.

— Вече ти казах, че няма да бъда твоя любовница, докато си женен за друга жена, Томас. Никога не съм променяла мнението си.

Тя се извърна към леглото, но той грубо я хвана над лакътя.

— Ти ме обичаш.

— Да, така е. — Тя повдигна веждите си и го погледна някак си тъжно. — Но знаеш, че в случая любовта няма голямо значение.

— Проклета да си — прошепна той и понеже беше отчаян, я целуна.

Тя му позволи. Остана да стои тиха и покорна, не се опита да се бори, докато той притискаше устните си към нейните. Тя имаше вкус на мента и чай и той изстена, усещайки как получава ерекция. Винаги му го причиняваше, от първия път, когато я видя да се смее с някакъв друг мъж в балната зала. Тя бе изкарала на повърхността животинското у него, беше го накарала да забрави, че е благородник, че е уважаван член на парламента, както и джентълмен, който притежава обширни земи.

Тя го бе превърнала в мъж, просто в мъж, и в миналото той, я бе мразил заради това: че му бе припомнила, че под хермелиновите дрехи той бе просто от плът и кръв като всеки друг нещастник, който се бореше да оцелее в Лондон. Но тук и сега вече не го бе грижа. Щеше да я изгуби веднъж завинаги. Тя просто щеше да си отиде с тази нейна виненочервена коса, подлудяващ го смях и тези обикновени кафяви очи, които бяха видели всичките му срамни тайни и въпреки това го обичаха.

И когато накрая откъсна устните си от нейните, тя просто го погледна и се извърна. Вдигна един чорап и започна внимателно да го навива.

— Сбогом, Томас.

Той падна на колене, там в стаята й на килима, който на места беше протрит, и каза първото нещо, което изскочи в съзнанието му:

— Моля те, омъжи се за мен, Лавиния.

 

 

— Изглеждате, като да сте умрял, да сте бил погребан три дни и след това да са ви изровили. — С тези думи Дийдъл сърдечно посрещна Грифин същата вечер в „Сейнт Джайлс“. Икономът наклони глава и се вгледа в господаря си. — И също така междувременно сте се разходили до ада.

— Благодаря ти, точно така е — изръмжа Грифин, докато пълнеше една торба с овес за Рамблър.

Нямаше достатъчно доверие на никой от работещите в спиртоварната мъже, че да го остави да ръководи нещата, затова се бе видял принуден да изпрати Дийдъл. И сега икономът му стоеше срещу него, въоръжен като някой корсар с два пистолета, затъкнати в колана му, плюс меч. Грифин погледна към небето. Денят бързо си отиваше и нощта вече пускаше дълги сенки в „Сейнт Джайлс“.

Дийдъл прокара езика си през дупката между предните си зъби.

— К’во се е случило с вас м’лорд?

Грифин поклати глава, но спря, защото тя запулсира от болка.

— Нищо, за което да се тревожиш.

— Щом казвате — изсумтя Дийдъл.

— Ако щеш ми вярвай, не ме интересува. — Грифин влезе в мрачното помещение на спиртоварната. Точно тази вечер нямаше търпение да спори с Дийдъл.

— Щом казвате — повтори Дийдъл, докато се опитваше да не изостава от него.

— Какво ново, откакто последно бях тук? — попита Грифин.

Дийдъл въздъхна.

— През нощта изгубихме още двама мъже. Така разполагаме само с петима, без да броим нас двамата.

— Удвои ли им парите?

— Както ми наредихте — кимна Дийдъл. — Но т’ва не спря двамата момци да си плюят на петите.

— Предполагам, че вече няма голямо значение така или иначе — каза Грифин. Той се загледа в останалите си мъже, докато те пълнеха дъбови бъчви с джин. — Всичко ще приключи тази вечер.

Дийдъл се извъртя, така че да застане с лице срещу Грифин.

— Значи, тази вечер ще е.

— Да. — Грифин се загледа в големите медни котли, в бъчвите, пълни с джин, в огньовете, в самия огромен склад. Във всичко, което двамата с Ник бяха изградили с толкова труд. — Да, тази вечер.

— Исусе — пое си дъх Дийдъл. — Сигурен ли сте? Имаме по-малко от дузина мъже и не всички амуниции, които поискахте. Това ще е почти като самоубийство, м’лорд.

Грифин се втренчи в Дийдъл със спокоен поглед, докато главата му пулсираше, а в устата си имаше вкус на кръв и жлъчка. Беше изгубил Хироу, щеше да изгуби майка си заради Лондон, нямаше никакъв шанс някога да се помири с Томас, а Ник, неговият скъп приятел, беше мъртъв и погребан. Проклетата спиртоварна беше единственото нещо, което му беше останало в Лондон.

— Тази вечер или никога. Няма да чакам повече. Искам да приключа с всичко това. — Той се извърна, взе един от мечовете, които хората му използваха, и заби обратно погледа си в Дийдъл. — С мен ли си, или не?

Дийдъл преглътна и хвана дръжката на пистолета си.

— Да, м’лорд, с вас съм.