Елизабет Хойт
Опасни удоволствия (4)

Четвърта глава

Грифин не повярва на очите си, когато видя как лейди Хироу се качва на една карета в най-ужасната част на „Сейнт Джайлс“. Той спря каретата, обясни на кочияша кой е и след като бързо завърза Рамблър в края на возилото, скочи вътре.

И сега гледаше как лейди Хироу присвива тези свои прекрасни сиви очи, насочени към него.

— Лорд Грифин. Какво удоволствие е да ви видя пак.

Той наклони на една страна главата си, докато й се усмихваше.

— Дали не усещам съвсем мъничко сарказъм в думите ви, милейди?

Уж невинно тя сведе поглед.

— Една дама никога не разговаря саркастично с един джентълмен.

— Никога ли? — Той се наведе напред, докато каретата се накланяше, взимайки един завой. — Дори когато е била дръзко предизвикана от джентълмен, който не се е държал много… ъъъ… джентълменски?

— Особено тогава. — Тя сви устните си. — Една дама винаги запазва самообладание, винаги внимателно подбира думите си и винаги се грижи да ги използва благоразумно. Тя никога не се подиграва на някой джентълмен, независимо до каква степен е провокирана.

Тя изрецитира правилата наизуст, като държанието й бе така сериозно, че той за малко да пропусне леката ирония в гласа й. Но тя беше там. О, да, беше! Той не се и съмняваше, че тя спазва тези правила, когато е с Томас, но не и с него. А това беше интересно.

И смътно тревожно.

— Може би трябва да се постарая повече, за да ви провокирам — измърмори той, без да се замисли.

За момент миглите й се вдигнаха и погледът й директно срещна неговия — очите й бяха широко отворени и заинтригувани, като тази искреност, независимо дали беше съзнателна, или подсъзнателна, беше истинска примамка за мъжете.

Дъхът му спря.

След това погледът й отново се насочи към скута й.

— Какво правите в „Сейнт Джайлс“, милорд?

— Возя се в каретата ви. — Той опъна краката си в тясното пространство между седалките. — Това е вашата карета, нали?

Устните й изтъняха.

— Разбира се.

— А, добре — каза жизнерадостно той. — Не бих искал да трябва да порицавам Томас за това, че ви е заел каретата си, за да се шляете из клоаката, каквато е „Сейнт Джайлс“. Освен ако… — Той разшири очи, преструвайки се, че внезапно му е хрумнало нещо. — Уейкфийлд ви е дал разрешение да дойдете тук?

Тя вирна високомерно брадичката си.

— Аз не съм дете, лорд Грифин. Едва ли се нуждая от позволението на брат ми, за да ходя, където и когато поискам.

— В такъв случай Уейкфийлд няма да се изненада, когато го информирам къде съм ви срещнал — отвърна той с кадифен глас.

Погледът й се стрелна настрани, потвърждавайки подозренията му.

Гласът му стана дълбок, наподобявайки ръмжене.

— Така си и мислех.

В него се надигна гняв — изневиделица, изпепеляващо — и силата на тази примитивна емоция го свари неподготвен. Какво значение имаше за него, ако превзетата и лишена от недостатъци годеница на Томас се излагаше на опасност, като се мотаеше из „Сейнт Джайлс“? Здравият разум твърдеше, че това едва ли му влизаше в работата.

За съжаление, здравият разум не стори нищо за потискането на надигналата се в него емоция. Мисълта за лейди Хироу на това място бе толкова погрешна, че трябваше да се сдържи, за да не я грабне и да не я отнесе надалеч, като през цялото време й изнася поучителна реч за вироглавите девойки, неразумно заплеснатите братя и безбройните страховити неща, които биха могли да се случат на една отгледана в саксия дама, когато се намира в лондонските коптори.

Грифин си пое дълбоко дъх и потърка очите си. Господи, нуждаеше се от сън.

— „Сейнт Джайлс“ не се слави със своята гостоприемност, милейди — каза той колкото можеше по-нежно. — Каквото и да ви е довело тук, то едва ли е толкова…

— Моля ви, не се дръжте покровителствено с мен.

— Много добре. — Той усети как челюстта му се стяга. Проклет да беше, но не беше свикнал да бъде прекъсван така безцеремонно, още повече от жена. — Кажете ми защо сте тук.

Тя прехапа устната си и погледна настрани.

Той се усмихна строго.

— Или аз, или Уейкфийлд. Изборът е ваш.

— След като настоявате. — Тя заглади полата си с длани. — Отивам да проверя как върви строежът на един дом за сираци.

Каквото и да очакваше да чуе, не беше това.

— Защо?

По лицето й премина бързо и нетърпеливо изражение, което изчезна веднага и той за малко да не го види.

— Защото съм една от покровителките на дома.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Наистина достойно за похвала. А защо го държите в тайна от брат си?

— Не е тайна. — Тя улови скептичния му поглед и уточни: — Поне частта с това, че съм покровителка, не е тайна. Максимус е напълно наясно, че съм поела ангажимент да помагам на дома. Проблемът е местоположението му. Той не иска да посещавам „Сейнт Джайлс“.

— Възхищавам се на интелигентността му — сухо каза Грифин. — Защо тогава го правите?

— Защото аз съм покровителката! — Лейди Хироу му се намръщи като някоя обидена кралица, като изражението й лекичко се смекчаваше от луничките, разпръснати по носа й. — Мой дълг е да проверя дали новата сграда се строи както трябва.

— Съвсем сама?

— Има още една покровителка — лейди Кеър. Но в момента не е в страната. — Тя прехапа устната си. — Бих отишла при лорд Кеър, сина й, или при съпругата му, младата лейди Кеър — тя е сестра на управителката на дома и преди самата тя го ръководеше, — но двамата наскоро се ожениха и за следващите няколко месеца се оттеглиха в имението на лорд Кеър в провинцията.

Той е гледаше невярващо.

— Значи в момента надзиравате строежа на сиропиталището съвсем сама?

— Да. — Брадичката й се вирна гордо, но красивите й устни потрепериха.

Той повдигна едната си вежда и зачака.

— Нещата не вървят много добре — каза тя след секунда колебание. Говореше бързо, почти останала без дъх, докато пръстите на ръцете й бяха сплетени в скута й. — Всъщност вървят ужасно. Изглежда, че на архитекта, когото наехме, не може да му се вярва. Затова днес отивам на строежа — да видя какво е свършил през изминалата седмица.

— Или какво не е свършил? — Колко бе странно, че нейният малък изблик на доверие към него накара гърдите му да се изпълнят с топлина.

Тя наклони глава на една страна.

— И това също.

Грифин поклати глава.

— Трябва да кажете на Уейкфийлд за проблема. Той или негов представител могат да се справят с него вместо вас.

Тя отново вирна проклетата си горда брадичка.

— Аз съм покровителката, а не Максимус. Домът е мое задължение. Освен това — добави тя не толкова самоуверено — Максимус вероятно ще ми забрани да покровителствам дома, ако му споделя за тревогите си. Той се държа доста неразумно, когато му казах за решението си да помогна на сиропиталището.

— Може би не му харесва парите му да бъдат харчени вместо него.

Тя сбръчка нос и го погледна.

— Уверявам ви, че парите са си мои, лорд Грифин. Наследство от пралеля ми, нямащо нищо общо със зестрата ми. То е мое и Максимус няма думата — или който и да било друг. Мога да разполагам с него, както пожелая, а аз желая да помогна на децата, които живеят в този дом.

— Извинете погрешното ми предположение. — Грифин вдигна ръце в знак, че се предава. — Защо брат ви мрази мисълта, че помагате на сирачета?

Тя трепна.

— Той не мрази сираците, а мястото, където живеят. Родителите ни бяха убити на улица в „Сейнт Джайлс“ и той ненавижда този район.

— Ах. — Грифин опря тръпнещата си от болка глава на тапицерията.

— Бях на осем, когато това се случи — каза меко тя, въпреки че той не я бе попитал нищо. — Бяха ходили да гледат пиеса и Максимус беше с тях — тогава той бе едва на четиринайсет. Фийби и аз бяхме твърде малки, за да ни вземат на подобно забавление, затова си останахме у дома.

Той се намръщи, заинтригуван въпреки нежеланието си.

— Какво са търсели в „Сейнт Джайлс“? Тук няма театри.

— Не знам — бавно поклати глава тя. — Максимус никога не ми каза, ако изобщо знае. Спомням си, че на следващата сутрин се събудих от ридания. Бавачката ни беше много привързана към майка ни. Всички слуги бяха ужасно разстроени.

— Както без съмнение и вие — каза меко той.

Тя сви едното си рамо, като това неловко движение бе така нетипично за обичайната й елегантност.

— Максимус се затвори в стаята си — с дни не проговори — и нямаше кой да вземе контрол над нещата. Спомням си, че онази сутрин ядох студена каша в детската стая, докато възрастните ходеха нагоре-надолу и разговаряха на долните етажи. Никой не ми обърна никакво внимание. Скоро дойдоха семейните адвокати, но те бяха чужди и студени. Почувствах се в безопасност чак две седмици по-късно, когато дойде братовчедката Батилда. Вече имаше кой да се погрижи за мен. Тя носеше ужасно силен, сладък парфюм, а черните й поли бяха твърди и грапави и това бе единственото, което ме възпря да не се вкопча в нея, както направи Фийби.

Тя му се усмихна почти извинително.

Мисълта за нея като малко момиче, бледо, сериозно и обсипано с лунички, тревожещо се, че на този свят няма кой да се погрижи за него, да го обича — всичко това му бе почти непоносимо.

Той погледна през прозореца и разсеяно отбеляза, че бяха стигнали до още по-опасен район, ако това изобщо бе възможно.

— Ще се върнете ли отново тук?

— Да — каза тя без колебание.

— Естествено — измърмори той и потърка лицето си с ръце. Наболата по челюстта му брада дращеше под дланите му. Вероятно имаше вид на звяр. Исусе, едва миналата седмица една жена бе нападната и убита в „Сейнт Джайлс“. — Вижте сега, не бих могъл със спокойна съвест да ви оставя да обикаляте сама из улиците на „Сейнт Джайлс“.

Тя се стегна, устните й се разтвориха, несъмнено готова да спори.

Той се наведе напред, поставяйки лакти на коленете си, и я погледна в очите.

— Не мога и това е — без значение какви причини или доводи ще измислите.

Тя затвори уста и извърна брадичката си настрани от него, заглеждайки се през прозореца.

Той не успя да се сдържи и лека усмивка заигра по лицето му — толкова величествено изглеждаше тя в обидата си.

— Но съм готов да ви предложа сделка.

Веждите й се сключиха в съмнение.

— Каква сделка?

— Няма да кажа нито на Уейкфийлд, нито на Томас за разходките ви из „Сейнт Джайлс“, ако ми позволите да ви придружавам.

За момент тя просто стоеше и го гледаше. След това решително поклати глава.

— Не мога да приема.

— Защо не?

— Защото, лорд Грифин, не мога да рискувам да ме видят във вашата компания — каза тя, докато около гръбнака му плъзваше лед. — Разбирате ли, аз знам, че сте съблазнили първата съпруга на брат си.

Рийдинг отметна главата си назад към облегалката и избухна в смях, докато силният му, загорял врат се тресеше. Звукът беше весел, но в смеха му имаше едва доловима нотка за опасност, която накара Хироу инстинктивно да се стегне. Изведнъж осъзна, че пътуваха в малко, затворено пространство, а тя почти не познаваше Рийдинг. Единственото, което знаеше за него, не беше хубаво.

Наблюдаваше го предпазливо, докато смехът му замря.

Той избърса очите си с ръкава си, поемайки си дълбоко въздух.

Когато вдигна отново очи, яростта, която бе стаена в тях, я накара още повече да се стегне.

— Давате ухо на клюки, така ли, лейди Перфектност?

Тя спокойно срещна дивия му поглед.

— Отричате ли обвиненията?

— Защо да си правя труда? — Устата му се изкриви грозно. — Вие и всички останали глупави, крякащи, плямпащи клюкарки вече сте решили каква е истината. Да се опитвам да протестирам в името на накърнената си невинност само ще ме накара да изглеждам като глупак.

Хироу прехапа устната си при обидните му думи, гледайки невиждащо надолу към ръцете в скута си. Беше сложила длан върху длан и тя смътно почувства задоволство, че те не отразяваха вътрешния й смут. Какво значение имаше за нея, че този мъж я смята за „глупава“ или за „крякаща“? Каретата се разтресе и спря. Бяха на входа на улица „Мейдън Лейн“. Тя погледна към седящия срещу нея Рийдинг и установи, че той я наблюдава мрачно, а бледите му зелени очи са притворени.

— Така или иначе няма значение — каза той.

— Кое?

— Че имам репутацията на женкар и на съблазнител на невинни жени — на невинната жена на брат ми — махна отегчено с ръка Рийдинг, все едно нищо от това не бе от значение.

— Въпреки всичко няма да ви позволя да рискувате красивия си врат из „Сейнт Джайлс“. Или ще ми позволите да ви придружавам и да ви защитавам, или ще отида при Уейкфийлд и Томас. Изборът е ваш.

Той нахлупи тривърхата си шапка над очите си и скръсти ръце на гърдите си, все едно се приготвяше да дремне.

Тя го изгледа скептично, но той не помръдна. Очевидно беше казал всичко, което имаше да казва.

Вратата на каретата се отвори и Джордж, единият от двамата яки слуги, които бе избрала, за да я придружат, я погледна въпросително.

— Милейди?

— Да — отвърна тя разсеяно. Отново се обърна към Рийдинг и прочисти гърлото си: — Сега отивам да проверя строителната площадка.

Рийдинг не помръдна.

Много добре! Ако той беше решен да се държи грубо, тя нямаше да стои и да се опитва да го накара да проговори. Хироу се изправи и слезе от каретата с помощта на Джордж.

Повдигайки полите си, тя тръгна надолу по „Мейдън Лейн“ към мястото, където Домът за злочести пеленачета и подхвърлени деца се строеше. Но щом се приближи, най-лошите й страхове са потвърдиха. Строителната площадка изглеждаше изоставена.

Хироу пусна полите си и се намръщи.

Джордж прехвърли тежестта си от единия на другия крак.

— Да погледна ли дали има някой наоколо, милейди?

— Да, направи го — каза с благодарност в гласа Хироу и се загледа, докато Джордж изчезна зад фасадата на строежа.

Тя въздъхна. Сградата щеше да стане чудесна — ако някога бъдеше довършена. Бяха купили къщите около изгорелите останки от предишното сиропиталище и ги бяха съборили. Сега основите и фасадата на това, което трябваше да стане прекрасна тухлена сграда, заемаха по-голямата дължина от тази страна на улицата. Хироу се завъртя около оста си и погледна към другия край на тясната улица. Сградите там бяха построени толкова нагъсто, че изглеждаше сякаш се крепят една друга — дървени скелета, опрени на ронещи се тухли, наклонени горни етажи, надвиснали опасно над улицата. Беше цяло чудо, че целият този хаос още не се бе срутил.

— Милейди — повика я Джордж, излизайки от строежа, следван от някакъв съмнително изглеждащ образ. — Това е единственият човек, който успях да открия наоколо — каза Джордж, сочейки към мъжа. — Казва, че е пазачът.

Хироу изгледа човека удивено. Той държеше наполовина изяден крайшник хляб и беше облечен с мръсно синьо палто, което му беше по-голямо с няколко размера.

Под погледа й той свали със замах съдраната си шапка от главата си и се наведе опасно ниско, като дългата до раменете му посивяла коса почти докосна земята.

— М’лейди.

— Как се казвате?

— Прат. — Той притисна шапката и парчето хляб до гърдите си с невинно изражение на лицето. На ваш’те услуги, м’лейди.

Хироу въздъхна.

— Къде са работниците, мистър Прат?

Пазачът изви очи нагоре, сякаш се замисли дълбоко.

— Не знам точно, м’лейди. Сигурен съм, че скоро ще се върнат.

— А мистър Томпсън?

— Не съм го виждал от известно време — сви рамене Прат и отхапа от хляба.

Хироу стисна устни, поглеждайки встрани от мъжа. Мистър Томпсън беше архитектът на новото сиропиталище и отговаряше за строежа му. По време на подготовката не бяха имали никакъв проблем с него — той бе създал прекрасни чертежи на новия дом с точни спецификации. И двете с лейди Кеър бяха много доволни от него. Но когато започна самия строеж, на мистър Томпсън вече не можеше да се разчита по същия начин. Строителните материали, които уж вече бяха поръчани, ги нямаше, а после доставката им се забавяше и така наетите вече работници си намираха работа другаде.

Лейди Кеър беше отложила обиколката си на континента, докато не се положиха основите. В онзи момент изглеждаше, сякаш най-трудната част от строежа е зад гърба им. Имаха материалите, наеха нови работници, а извиненията и уверенията на мистър Томпсън бяха обилни. Но само месец след заминаването на лейди Кеър, нещата отново тръгнаха на зле. Строежът вървеше бавно; докладите за разходите, представени от мистър Томпсън, се струваха нелогични на Хироу; а когато учтиво се опитваше да го разпитва, той или й отговаряше неопределено, или напълно игнорираше въпросите й.

И сега по средата на деня на строителната площадка нямаше никой!

— Благодаря ви, мистър Прат — каза Хироу и се обърна, за да се върне обратно в каретата. — Достатъчно ли е само той да пази толкова голям строеж? — тихо попита Джордж.

Джордж изглеждаше леко стреснат, че питат за мнението му, и почеса брадичката си.

— Не, милейди. Не мисля така.

Хироу кимна. Джордж просто потвърди собствените й опасения. Ако не друго, то поне незабавно трябваше да наеме още пазачи.

Донякъде очакваше Рийдинг да я е изоставил, но когато се качи в каретата си, видя, че той седеше излегнал се в същата поза, в която го беше оставила преди почти час. Тя седна и се загледа в него, докато каретата потегляше.

Беше облечен с доста изтъркано кафяво палто и тъмнозелен елек отдолу. Носеше и тъмнокафяви бричове и ботуши. Дългите му крака заемаха по-голямата част от пространството между седалките, като протритите му ботуши бяха почти под нейната седалка. Черната му шапка все още бе нахлупена над очите му и тя за първи път забеляза, че челюстта му е плътно покрита с набола брада. Нима не се е прибирал от бала насам? Той не беше мръднал, когато тя се качи в каретата, нито когато потеглиха, и Хироу можеше да долови леко похъркване от разтворените му устни. Погледът й слезе към тези устни. В съня му долната беше по-плътна, отпусната и чувствена, контрастирайки с толкова мъжествената сянка от наболата брада около устата му.

Хироу бързо погледна настрани.

— Решихте ли? — попита той и я стресна.

Тя си пое дъх. Дали през цялото това време се беше преструвал, че спи?

Той се поизправи на седалката и се протегна мързеливо, след което погледна през прозореца.

— Отиваме към дома ви, нали?

— Да.

— Как е положението?

— По-зле, отколкото си мислех — сви устни тя. — Изглежда, че архитектът е изчезнал.

Той кимна, като не изглеждаше изненадан от чутото.

— А моята сделка?

— Имате предвид изнудване.

Той сви рамене.

— Наричайте го, както искате, но няма да променя намерението си. Или ще ходите с мен, или изобщо няма да ходите там.

Тя се загледа в ръцете в скута си. Пръстите й бяха свити в юмруци. Не се съмняваше, че той наистина е способен да каже и на брат й, и на годеника й, ако не приемеше „сделката“ му. Мандевил нямаше да одобри поведението й, но Максимус щеше да е този, който щеше да я спре от посещенията й в дома — а вероятно щеше и да й попречи да продължи да бъде негова покровителка. Тя слушаше и се подчиняваше на брат си за всичко, само не и за това. Отново видя пред себе си сладките детски личица, докато се бореха с мелодията на химна, който бяха репетирали заради нея.

Хироу вдигна очи. Рийдинг я наблюдаваше, сякаш можеше да прочете мислите, които преминаваха през главата й.

— Защо? — вирна брадичка тя.

— Какво защо?

— Защо изведнъж толкова се притеснихте за моята персона? Защо ви е тази сделка?

Тя очакваше той да се разгневи, но вместо това едното ъгълче на устата му се вдигна нагоре и ако изобщо беше възможно, той се отпусна още повече на седалката.

— Вие сте една изпълнена с подозрения жена, лейди Перфектност. Може би доброто ми сърце ме кара да се впускам да спасявам безразсъдни девойки.

— Хм. — Тя присви очи към него. — Нямам ви доверие.

— Доста мъдро от ваша страна — каза той, разтваряйки подигравателно очи.

Тя се загледа през прозореца. Какъв ли избор имаше изобщо, ако искаше да продължи да посещава сиропиталището?

— Много добре — каза тя, обръщайки се отново към него. — Може да ме придружите при следващото ми посещение в „Сейнт Джайлс“.

— Чудесно. — Той се прозя и след това се надигна, за да потропа по тавана на каретата. — Може да изпратите бележка в дома ми, когато решите да ходите там. „Голдън Скуеър“ 34.

За момент тя се разсея от думите му.

— Не сте отседнали в „Мандевил Хаус“?

— Не — извиха се устните му.

Каретата спря и той веднага слезе, спирайки само за да се обърне и да й каже:

— Ще съм пред дома ви в девет утре сутрин.

Тя се наведе напред.

— Но аз не съм планирала отново да ходя до сиропиталището толкова скоро.

— Да, но мисля, че мога да ви помогна с проблемите ви с архитекта — отвърна той бавно и търпеливо. — Точно в девет. Съгласна ли сте?

Зелените му очи се заковаха в нея и тя единствено успя да кимне мълчаливо.

— Чудесно — повтори той.

Рийдинг скочи от каретата и затръшна вратата зад себе си. След минута каретата потегли отново.

Хироу издиша дълбоко, докато тялото й се отпускаше от преживяното напрежение, и за първи път се зачуди какво ли търсеше Рийдинг в „Сейнт Джайлс“?

 

 

На следващата сутрин Хироу нервно слезе по парадното стълбище на дома си. Девет часа беше твърде рано за братовчедката Батилда — или за която и да било светска дама — да излиза, но въпреки това Хироу се опасяваше, че с нейния късмет ще я хванат, че тръгва нанякъде в компанията на прословутия си бъдещ девер. Само че като огледа улицата, не видя никого.

Абсолютно никого.

За момент раменете й се свиха от усещане, което беше опасно близо до разочарование. Щеше да се наложи да отпрати каретата, която вече я чакаше отпред. Ами в крайна сметка той беше нехранимайко. Какво друго да очаква от него? Вероятно сутрешните излети е порядъчни дами не бяха никак по неговия вкус. Всъщност…

— Липсвах ли ви?

Мъжкият шепот дойде толкова близо зад гърба й, че тя подскочи и леко изписка. Хироу се извърна, за да изгледа гневно Рийдинг, който изглеждаше ужасно, а дрехите му бяха целите измачкани.

— Отново ли сте били навън цяла нощ? — попита тя, без да се замисли, и чак след това успя да осъзнае грешката си, а вратът й пламна.

Той се изсмя, докато й помагаше да се качи в чакащата каретата.

— Разбира се. Ние, женкарите, никога не спим през нощта. Имаме далеч по… ааа… интересни неща за правене в тъмните часове на деня.

— Хм — седна тя в каретата.

Странното бе, че макар думите му да я бяха подразнили неимоверно, Хироу усети и тръпка на вълнение, че той все пак беше спазил уговорката им.

— Вие, от друга страна — продължи Рийдинг, докато сядаше срещу нея, — изглеждате свежа и добре отпочинала. Всъщност сте като една прекрасна утринна лилия.

Тя го изгледа подозрително. Странно, но онова, което трябваше да е комплимент, от неговите уста звучеше като обида.

Той се усмихна невинно, като извивката на широката му уста вряза дълбоки бръчки в бузите му. Челюстта му беше тъмна от наболата брада и контрастираше с бялото на перуката му.

— Бихте могли да позирате за поучителна гравюра със заглавие „Развратникът“ — каза тя сладко.

Изненаданият му смях прозвуча като лай.

— Изглежда, че моята лилия има бодли.

— Лилиите нямат бодли, а и във всеки случай не съм вашата лилия.

— Не, просто моята скъпа бъдеща сестра.

Тя се зачуди дали — отново! — да му каже да престане да я нарича своя сестра, след което осъзна, че всеки неин опит в тази насока вероятно само би го накарал да се държи още по-дразнещо, и въздъхна, предавайки се.

— Къде отиваме?

Той протегна крака в разстоянието помежду им, като ботушите му леко докоснаха коприната на бледожълтата й рокля.

— Искам да ви представя един стар приятел.

— Защо?

— Той е архитект.

— Наистина? — Хироу го погледна с любопитство. — Къде го срещнахте?

Той я погледна язвително.

— Аз понякога прекарвам известно време и сред почтени хора.

— Нямах…

Той отклони с ръка стреснатото й извинение.

— Срещнах Джонатан Темпълтън в Кеймбридж.

— Чух, че сте го напуснали само след една година там — каза бавно тя.

— Преди ме нарекохте некадърен — припомни й той. — Но не всички, с които се запознах в университета, бяха толкова безотговорни като мен. Бащата на Джонатан беше викарий с много малък доход. Единствената причина, поради която той беше в Кеймбридж, беше, че техен семеен приятел много мило беше решил да поеме таксата на Джонатан. И той му се отплащаше за добрината, като учеше ден и нощ.

Тя наведе глава, наблюдавайки го.

— А какво учихте вие в Кеймбридж?

Той изсумтя:

— Имате предвид, освен ходенето по жени и пиенето?

Този път тя не захапа стръвта.

След малко той погледна надолу към ръцете си с полуусмивка на лицето.

— Ако щете вярвайте, учих класическа история.

— Интересно ли ви беше?

— Очевидно недостатъчно, за да остана — неспокойно сви рамене той.

— Аз съм чела Херодот на гръцки — каза неочаквано тя.

Той я погледна.

— Нима? Не знаех, че в днешно време гръцкият е включен в учебния план на светските дебютантки.

— Разбира се, че не е. — Защо ли му каза това? — Няма значение.

Тя се втренчи в дланите в скута си, искаше й се да можеше да контролира повече какво говори, когато е край него.

— Какво мислите за описанието му на Египет? — попита той.

Тя погледна към него, за да провери дали не й се подиграва, но лицето му изглеждаше сериозно. Поколеба се, а после се наведе напред.

— Мисля, че погребалните им практики са абсолютно отвратителни.

Лицето му се отпусна и когато се усмихна, покрай ъгълчетата на очите му се появиха фини бръчици.

— Но в същото време и пленителни, нали? Всичкото това мазане със смирна и тамян.

Тя потръпна очарователно.

— Смятате ли, че написаното от него е истина? Толкова много от другите неща, които описва, звучат доста фантастично.

— Като например историята за арфиста Арион, който яздил делфин?

— Или за крилатите змии, които пазели тамяновите дървета в Арабия.

— Или огромните мравки, гонещи камилите?

— Мравки, гонещи камили? — Тя сви едната си вежда. — Тази част не си я спомням.

— Как сте могли да я пропуснете? — Той й се усмихна. — В Индия?

— О, разбира се — мравките, които копаели злато! — извика тя.

— Точно те. — Той поклати глава. — Старият Херодот със сигурност е харесвал добрите истории, но знаете ли, по света има някои много странни неща. Кой може да каже дали египтяните не са пълнели наистина мъртвите си предци със смирна? Или че в Индия няма огромни рунтави мравки, които всяват ужас у камилите?

— Но трябва да признаете, че това е малко вероятно.

— Нищо подобно не признавам, милейди. — Усмивката продължаваше да играе по устните му. — Чели ли сте Тукидид?

— Не, опасявам се, че не съм. — Тя отново сведе поглед към дланите си. — Учителят, който ме учеше на гръцки, трябваше да напусне заради разклатеното си здраве. Онези, които дойдоха след него, като цяло не одобряваха, че уча гръцки. Френският език е далеч по-важен за една дама. Освен това много скоро бях твърде заета с уроци по танци, по пеене и рисуване. Има толкова много неща за учене преди дебюта в обществото.

— Аха — измърмори той. — Обичате ли да рисувате?

Тя си пое дъх и го погледна открито.

— Мразя да рисувам.

Той кимна.

— Някъде имам копие от Тукидид. Искате ли да ви го заема?

— Не мисля, че… — Тя се спря и го погледна. Можеше да отклони предложението му. Да се обвърже още повече с Рийдинг беше сигурен начин да предизвика катастрофа. И той долови мислите й — лицето му вече се затваряше, подготвяйки се за отказа й. — Да, ако обичате — каза тя, преди да размисли.

Широка усмивка озари лицето му.

— Чудесно.

Каретата спря и Рийдинг погледна през прозореца.

— Стигнахме.

Той й помогна да слезе и Хироу видя, че се намират пред спретната, но по никакъв начин не и заможна градска къща. Рийдинг почука на вратата.

— Ужасно рано е за посещение — изсъска Хироу.

— Не се притеснявайте. Той ни очаква.

И наистина вратата се отвори и на прага застана млад мъж с тъмна кафява перука и кръгли очила.

— Милорд! — извика той със заразителна усмивка. — Толкова се радвам да ви видя.

— И аз теб, Джонатан. — Лорд Грифин стисна ръката на другия мъж. — Лейди Хироу, това е моят приятел мистър Темпълтън. Джонатан, лейди Хироу.

— Мили Боже! — възкликна мистър Темпълтън и усмивката изчезна от лицето му. — Нямах представа, че лорд Грифин смята да доведе дама от вашия ранг, милейди. Искам да кажа, наистина, за мен е удоволствие да се запознаем, милейди.

Хироу кимна на мистър Темпълтън, съзнавайки, че позицията й в обществото отново е помрачила настроението. Тя въздъхна тихо.

Мистър Темпълтън се огледа замаяно и след това им направи знак да влязат.

— Ще влезете ли?

Тя му се усмихна, опитвайки се да го предразположи.

— Благодаря ви.

Домакинът ги въведе в малка всекидневна без много мебели, но изрядно чиста.

— Заръчах да донесат чай — каза мистър Темпълтън. — Надявам се да одобрите, милейди.

— Звучи прекрасно. — Тя си избра стол с изправена облегалка, докато Рийдинг отиде до единствената библиотечка, за да прегледа книгите по рафтовете.

Мистър Темпълтън погледна неспокойно към приятеля си.

— Лорд Грифин ми каза, че искате да се консултирате с мен за някакъв проект?

— Да. — Хироу сплете пръсти в скута си и му разказа за Дома за злочести пеленачета и подхвърлени деца, за плановете да се построи ново сиропиталище и за проблемите, които имаха. Когато свърши с обясненията, чаят беше пристигнал и Рийдинг се беше присъединил към тях.

— Какво мислиш, Джонатан? — попита той, докато приемаше чашата чай, подадена му от Хироу. — Този архитект, който са наели, звучи като измамник.

Мистър Темпълтън повдигна очилата на челото си и потърка гърба на носа си.

— Колкото и да ми е неприятно да злословя по адрес на колега архитект, факт е, че съм чувал за този човек. — Той се извърна към Хироу с извинително изражение. — Има слух, че е избягал от страната заради дълговете си.

Хироу рязко си пое дъх. Ако техният архитект наистина беше офейкал, то тогава тя и лейди Кеър бяха изгубили парите, които вече бяха платили за новата сграда. Тя имаше още средства от наследството си, но ги получаваше под формата на годишен приход, а вече бе изтеглила сумата за тази година. Откъде щеше да намери още пари?

— Можеш ли да направиш нещо за лейди Хироу, Джонатан? — попита Рийдинг.

— Да, да, разбира се, че мога. — Мистър Темпълтън остави чашата си. — Мога да прегледам чертежите на вашия архитект и да видя какво трябва да се направи по сградата. Мога, всъщност, с вашето одобрение, да поема проекта.

— Това би било чудесно, мистър Темпълтън — каза Хироу. — Но трябва да съм честна. Имайки предвид, че дамата, която е покровителка на дома заедно с мен, е извън страната, средствата ми са ограничени. Сега мога да ви платя определена сума, но остатъкът от заплащането ви ще трябва да почака, докато намеря още средства.

Мистър Темпълтън кимна.

— Благодаря ви за честността, милейди. Оценявам я. Нека кажем, че ще започна да работя и когато имам нужда от още средства, ще ви информирам?

— Да, това звучи като добър план. — Със сигурност щеше да й даде известно време, за да се сдобие с тези „още средства“. Хироу се изправи. — Ще се погрижа да ви донесат чертежите, с които разполагаме, както и да ви дадат точния адрес на строежа. Благодаря ви, мистър Темпълтън.

Той бързо скочи на крака и се поклони.

— Удоволствието е мое, милейди.

Той ги изпрати до вратата, където лорд Грифин се сбогува с мистър Темпълтън, преди да помогне на Хироу да се качи в каретата.

— Откъде ще намерите още пари за вашето сиропиталище? — попита Рийдинг.

— В момента не знам.

— Какво мислите за малък заем?

Тя го погледна стреснато.

— Знаете, че не мога да приема пари от вас.

— Защо не? — меко попита той. — Няма да кажа на никого. Ще бъде малък паричен превод само между вас и мен. Ще ми върнете парите, когато можете.

Устата й се разтвори мълчаливо. Той щеше да я държи в ръцете си, ако й заемеше пари… но не това предизвика любопитството й.

— Защо ми предлагате подобно нещо?

Той примигна.

— Имате нещо против парите ми?

— Не ме познавате добре. Дори не мисля, че ме харесвате — разтвори тя длани в скута си. — С каква цел ми предлагате този заем? Не разбирам.

Той наведе назад глава, втренчвайки се в нея.

— Мисля, че е кристално ясно. Аз имам парите, а вие се нуждаете от тях.

— Предлагате ли подобно нещо на всяка дама, която се нуждае от пари? — Тя започна да се изчервява в мига, в който думите излязоха от устата й, защото осъзна възможното им двояко значение, но въпреки това продължи да го гледа предизвикателно. Дали щеше да реагира по по-лесния начин? Като превърне всичко в шега?

Но той не го направи. Изглеждаше разгневен, но въпреки това й отговори.

— Не, разбира се, че не.

Тя просто продължи да го гледа.

Изведнъж той се наведе напред с лакти върху коленете си.

— Парите са единственото нещо, с което ме бива. В това отношение можете да ми имате пълно доверие. Аз не мамя. Не крада. Когато става дума за финансови операции, можете да разчитате на мен.

Звучеше почти като изповед и по някакъв странен начин това я трогна, сякаш той бе споделил нещо много лично с нея.

И въпреки това тя познаваше този мъж от по-малко от четирийсет и осем часа. Всички години, през които бе действала единствено и само практично, я караха да се въздържи.

— Наистина оценявам любезното ви предложение — каза внимателно тя, — но мисля, че засега трябва да го отклоня.

Той кимна, сякаш бе очаквал подобен отговор и се облегна назад.

— Предложението ми е още валидно, ако промените мнението си.

Изведнъж й стана по-леко, въпреки че беше отказала парите му. Той беше на нейна страна. Вече не се бореше сама.

— Пропуснах да ви благодаря, нали?

Той кимна и една усмивка заигра по устните му.

Тя си пое въздух, борейки се със собствената си глупава усмивка.

— Ами, благодаря ви. Мистър Темпълтън изглежда кадърен архитект и, което може би е по-важно, честен мъж. Никога не бих попаднала на него, ако не ми го бяхте представили.

Той сви рамене.

— Радвам се, че помогнах.

— Имам само един въпрос към вас.

— Само един?

— Защо бяхте в „Сейнт Джайлс“ вчера сутринта?

Ако очакваше той да се смути или да тръгне да отрича, не чу нищо подобно.

Рийдинг се усмихна и почука на тавана на каретата, за да даде знак на кочияша да спре.

— Бях в „Сейнт Джайлс“ по работа — каза той, докато каретата спираше. Отвори вратата и погледна назад към нея през рамото си. — Порочна, ужасно порочна работа.

Той скочи на улицата и докосна шапката си за довиждане.

— Приятен ден, моя лейди Перфектност.

Той затвори със замах вратата и каретата потегли напред.

Хироу се отпусна назад на седалката, прошепвайки:

— Приятен ден и на вас, мой лорд Безсрамие.