Елизабет Хойт
Опасни удоволствия (7)

Седма глава

Хироу не можеше да повярва, но доказателството беше точно пред очите й. В обширното складово помещение имаше огромни медни варели, поставени върху тлеещи огньове, а въздухът миришеше на алкохол и плодове от хвойна. Това беше спиртоварна за джин — и то най-вероятно нелегална.

А Рийдинг изобщо не изглеждаше смутен, че е разкрит.

— Какво се е случило? Онзи мъж в двора мъртъв ли е? — погледна го тя, очаквайки обяснение, но той се извърна с гръб към нея.

Всъщност едрият груб мъж до него изглеждаше най-смутен.

— М’лорд, дамата…

— Дамата може да почака — каза Рийдинг доста ясно.

Хироу усети, че лицето й пламва. Никога не я бяха пренебрегвали така безцеремонно. И само като си помисли, че едва снощи бе позволила на този мръсник да я целуне.

Тя се извърна с намерение да се махне от това отвратително място, но още в същия миг той бе до нея и ръцете му я хванаха над лактите.

— Пуснете ме — изсъска му тя през стиснатите си зъби.

Лицето му не изразяваше никакво съчувствие.

— Имам работа тук. Когато приключа, ще ви придружа до вас…

Тя успя да се изтръгне от ръцете му и се извърна към вратата.

— Хироу — каза той тихо, а после по-високо на някой друг: — Погрижете се каретата й да не тръгва без мен.

— М’лорд! — Двама мъже се затичаха покрай нея и излязоха навън в двора, без съмнение да я задържат, докато Рийдинг приключи със съмнителната си „работа“. Тя спокойно продължи да върви към каретата си — нямаше да му позволи да я види да изпада в истерична ярост. Щом излезе от двора и стигна до каретата си, тя напълно игнорира пазачите на Рийдинг и се качи вътре.

Не чака дълго, но въпреки това не беше в най-доброто си настроение, когато каретата се разклати и Рийдинг се качи в нея. Той потропа по покрива и след това седна, заглеждайки се през прозореца. Известно време пътуваха в мълчание, докато накрая Хироу не издържа:

— Няма ли да ми кажете какво е станало?

— Нямам такова намерение — каза бавно той, несъмнено преднамерено, за да я вбеси.

— Това беше спиртоварна.

— Да, така е.

— За джин.

— Абсолютно.

Тя присви очи към него, усещайки как гневът се надига в гърдите й. Беше опасно близо да загуби отново самообладанието си. Хироу положи усилия да овладее гласа си, но въпреки това всяка дума сякаш дращеше по гърлото й.

— Имате ли някаква представа колко и до каква степен джинът причинява страдание на хората, които живеят тук, в „Сейнт Джайлс“?

Той не отговори.

Тя се наведе и го плесна по коляното.

— Имате ли? Или това е просто нещо, което правите за забавление?

Той въздъхна и най-накрая се извърна към нея. Хироу бе шокирана да види изтощението, изписано по лицето му.

— Не, не е за забавление.

Сълзи избиха в ъгълчетата на очите й и за свой ужас тя установи, че гласът й трепери.

— Не сте ли виждали бебетата, които умират от глад, докато майките им се наливат с джин? Не сте ли се спъвали в телата на съсипаните мъже, превърнали се в кожа и кости заради пиенето? Боже мой, не сте ли се сблъсквали с корупцията, до която води тази напитка?

Той затвори очи.

— Защото аз съм! — Тя прехапа устната си, опитвайки се да овладее емоциите си, да овладее себе си. Рийдинг не беше глупав. Трябва да имаше някаква причина за лудостта му. — Обяснете ми. Защо? Защо бихте се омърсили с подобна гнусна търговия?

— Тази „гнусна търговия“ спаси богатството на Мандевил, милейди Перфектност.

Тя остро поклати глава.

— Не разбирам. Никога не съм чувала богатството на Мандевил да се нуждае от спасяване.

Устата му се изкриви иронично.

— Благодаря ви. Това означава, че добре съм си свършил работата.

— Обяснете ми.

— Знаете, че баща ми почина преди около десет години?

— Да. — Тя си спомни за разговора си с братовчедката Батилда вечерта на годежа си. — Веднага сте напуснали Кеймбридж и сте започнали да водите разгулен живот в града.

Този път усмивката му бе искрена.

— Е, да, тази история беше по-приемлива от истината.

— Която е?

— Джобовете ни бяха празни. Да — кимна той, когато тя го погледна невярващо, — баща ми бе успял да изгуби семейното ни състояние с поредица от лоши инвестиции. Нямах представа как стои положението със семейните ни финанси. Тъй като бях по-малкият син, татко и Томас считаха, че това не ми влиза в работата. И когато на погребението майка ни ми каза за затрудненията ни, бях така разтърсен, че човек можеше да ме повали и с перце.

— И сте напуснали университета, за да оправите семейните финанси? — скептично попита Хироу.

Той разпери ръце и наклони глава като в поклон.

— Но защо вие? Не е ли трябвало Томас да намери някой финансов управител, който да се погрижи за проблемите?

— Първо — вдигна показалец той, — не можехме да си позволим финансов управител, и второ, Томас е също толкова зле с парите колкото и скъпият ни покоен баща. Похарчи и последното, което ни бе останало, само за седмица, след като татко почина.

— А парите са единственото, в което сте добър — каза бавно Хироу. — Това ми казахте, когато ми предложихте заем. Когато става въпрос за финансови сделки, на вас може да се разчита.

Дали той не си мислеше, че това е единственото нещо, за което може да се разчита, че ще свърши правилно?

Грифин кимна.

— Слава Богу, че майка ни усети какви ги върши Томас. Тя имаше малко наследство, което беше само нейно и което беше държала в тайна от баща ни. В продължение на година и малко може би живяхме благодарение на тези пари, докато спиртоварната ми не започна да носи приходи.

Думите му върнаха вниманието й обратно към първоначалното й притеснение.

— Но… да произвеждате джин? Защо точно това от всичко друго възможно?

Той се наведе напред, поставяйки лакти върху коленете си.

— Трябва да разберете. Върнах се от университета у дома при майка ми, която беше почти напълно съсипана от мъка и притеснение, половината от семейната ни покъщнина беше разпродадена, за да покрие дълговете на баща ми, като събирачите на дългове не спираха да ни тормозят по всяко време, а в същото време Томас бъбреше колко хубаво би било да си вземем нова карета е позлатен перваз. Беше есен и единственото, с което разполагах, беше изгнило зърно, по-голямата част съсипано от влагата. Можех да го продам на прекупвач, който пък щеше да го продаде отново на производител на джин, но аз си помислих, чакай малко, защо да губя по-голямата част от печалбата? Купих спиртоварна втора ръка и платих допълнително на стария мръсник, който ми я продаде, за да ми покаже как да я използвам.

Той се облегна назад на седалката и сви рамене.

— Две години по-късно можахме да си позволим да представим Каро в обществото.

— Ами Мандевил? — тихо попита тя. — Той знае ли какво правите, за да издържате семейството си?

— Няма от какво да се притеснявате — каза той с опустошителен цинизъм. — Ръцете на годеника ви са чисти. Томас се притеснява за далеч по-благородни неща от това, откъде идват парите, които го хранят и обличат. Той се интересува от парламента и подобни неща, а не от събирачи на дългове.

— Но — веждите й се навъсиха, докато се опитваше да си обясни нещата — той все пак трябва да има някаква представа откъде идват парите. Никога ли не е питал?

— Не — сви рамене Рийдинг. — Може и да се чуди, но дори и да е така, никога не ми е казвал и дума по този въпрос.

— А вие никога ли не сте се опитвали да го обсъдите с него?

— Не.

Тя се втренчи разтревожено в ръцете си. Онова, което вършеше Рийдинг, за да печели пари, беше осъдително, но какъв бе тогава мъжът, който се възползваше от едно богатство, без нито веднъж да попита откъде идва то? Не беше ли поведението на Мандевил също толкова осъдително? Може би дори повече — той се възползваше от всички блага, без да се докосва до никоя от съсипващите душата последици за онзи, който си имаше работа с джина. И тя знаеше, че за такива мъже си има дума.

„Страхливец“, прошепна едно тихо гласче дълбоко в сърцето й.

Тя изтика тази мисъл настрани и погледна към Рийдинг.

— Ако брат ми разбере с какво се занимавате, той няма да се поколебае да ви изправи пред съда. Когато става дума за джин, Максимус губи способността си да разсъждава разумно.

— Дори с риск да въвлече скъпата си по-малка сестра в скандал? — Той повдигна едната си вежда: — Не мисля така.

Тя поклати глава и се извърна да погледне през прозореца. Бяха оставили „Сейнт Джайлс“ зад гърба си и минаваха през много по-хубав район.

— Вие не го познавате. Той е като обсебен от джина и това, което причинява на бедните в Лондон — така е, откакто убиха родителите ни. Смята, че джинът е виновен за смъртта им. Не мисля, че нещо може да го спре, дори да става дума за бъдещия му зет.

Той сви рамене.

— Това е риск, който трябва да поема.

Тя сви устни.

— Какво обсъждахте с онзи мъж в спиртоварната?

Той въздъхна.

— Имам конкурент — въпреки че това е доста възпитана дума за онова, което той представлява, — който е решен да ме изхвърли от бизнеса.

Тя го погледна разтревожено.

— Какъв конкурент?

— Такъв, на който му харесва да разбива спиртоварни и е способен да изхвърли осакатеното тяло на един от хората ми през оградата в двора ми — каза той. — Това е причината да дойда в Лондон, това и годежа ви с Томас.

— Мили Боже. — Тя поклати глава. Как беше възможно да се шегува с това, че се е забъркал с подобни престъпници? — Тогава този мъж беше…

— Казваше се Рийз и изглежда, че единственият му грях е, че снощи е излязъл за едно питие.

Тя потрепери.

— Бедният човечец.

— Не се притеснявайте — отвърна й той. — Както казах, Томас не е замесен в нищо от това.

Тя го изгледа невярващо. Нима наистина я смяташе за толкова повърхностна?

— Мога да разбера това, че отчаяно сте се опитвали да се справите с финансовите проблеми на семейството си — каза бавно Хироу. — Но те вече са разрешени, нали така? Брат ми щеше да открие, ако имаше нещо притеснително, когато подготвяше предбрачния ми договор.

— Брат ви е интелигентен мъж — каза Рийдинг. — Не се съмнявам, че сте права. Богатството на Мандевил е в безопасност сега. Затова и не е открил нищо нередно.

— Ако е така, защо тогава продължавате да произвеждате джин?

— Вие не разбирате… — тръгна да казва той.

— Отново се държите снизходително с мен — прекъсна го рязко тя.

Той я погледна, а погледът на бледозелените му очи изведнъж се втвърди.

— Трябва да мисля за семейството си, моя лейди Перфектност. Каро се омъжи успешно, но Мегс все още не е. Ако иска да си намери подходящ съпруг, трябва да се облича подходящо — както със сигурност добре разбирате. Не мога да се откажа от спиртоварната, докато тя не се омъжи… докато аз не стана финансово стабилен. Нуждаем се от парите, за да финансираме дебюта й в обществото.

Тя затвори очи и каза от дъното на сърцето си:

— Имахме нашите различия, милорд Безсрамие. През изминалите няколко дни имаше моменти, когато си мислех, че ви ненавиждам. — Той изсумтя, но тя продължи. Трябваше да довърши онова, което имаше да му казва, преди да изгуби смелост. — Но също така мисля и че научихме неща един за друг. Бих искала да си мисля, че станахме един вид приятели.

В каретата настъпи тишина, бе толкова тихо, че тя си помисли, че той е затаил дъха си. Отвори очи и видя, че я гледа, лактите му още бяха на коленете, зелените му очи бяха неподвижни, но в тях се четеше нещо, което спря дъха й. Тя плесна с ръце, събирайки още малко смелост.

— Да, приятели — каза тихо тя, колкото на себе си, толкова и на него. — И като приятел ви умолявам: откажете се от този начин на печелене на пари.

— Мегс…

Тя силно разтръска глава, прекъсвайки го:

— Да, лейди Маргарет се нуждае от бални рокли, за да си намери съпруг, но трябва да има и други начини да се спечелят пари. Виждала съм как джинът съсипва човешки животи в по-бедните райони на Лондон. Сега може и да не се интересувате от това, може и да виждате само проблемите на собственото си семейство и парите, от които се нуждаете, но някой ден ще вдигнете глава и ще се огледате. И когато този ден дойде, ще разберете колко нещастие сте причинили вие и джинът. И когато това се случи, джинът ще съсипе и вас.

— Приятели. — Той се облегна назад, без да обръща внимание на последните й думи. — Наистина ли съм това за вас? Приятел?

Тя примигна. Не очакваше този въпрос.

— Да, защо не?

Той сви рамене и я погледна навъсено.

— Наистина защо не. „Приятел“ е толкова безобидна дума. Всичките си приятели ли целувате по начина, по който целунахте мен снощи?

Беше присвила очи — очакваше този удар. Но въпреки това не успя напълно да овладее потреперването си. Устата му бе толкова гореща…

— Казах ви, че не желая да обсъждаме това. Случилото се е в миналото.

— И е забравено?

— Да.

— Забавно. — Той потърка брадичката си. — На мен ми е доста трудно да забравя. Устните ви бяха толкова меки, толкова сладки, когато се разтвориха под моите.

При думите му по тялото й плъзна гореща вълна. И когато почувства същата искра на желание, не можа да направи нищо. Как успяваше да запали тази искра у нея толкова лесно…

— Престанете — каза тихо тя. — Какво си мислите, че правите?

Сега беше негов ред да отвърне поглед.

— Честно казано, не знам.

— Ще се омъжвам за Томас — каза тя. — Само след пет седмици. Ако смятаме да имаме каквито и да е братско-сестрински отношения, трябва да забравите за снощи.

Устата му се изви, сякаш думите й бяха сквернословни.

— А вие ще можете ли?

Тя вирна брадичката си, без да казва нищо.

— Така си и помислих — промърмори той. — Това е сладко. Толкова сладко.

Той се пресегна към джоба на палтото си и извади една книга. Без да каже нищо, я подхвърли в скута й и отново се загледа мрачно през прозореца.

Хироу сведе очи. Беше том е „История на Пелопонеската война“ на Тукидид. Проследи с пръсти релефа на кожената подвързия, а очите й изведнъж се напълниха със сълзи.

 

 

— О, мисис Холингбрук, имате писмо, гос’жо! — Нел Джоунс влезе в кухнята на сиропиталището, размахвайки къс хартия във въздуха.

Сайлънс вдигна поглед от тъжната малка буца тесто за бисквити, което се опитваше да разточи. Да, това определено не беше от най-добрите й кулинарни опити.

Нел забеляза тестото и сбърчи нос.

— Оставете ме аз да довърша, а вие седнете и си прочетете писмото.

Сайлънс с готовност й отстъпи точилката. Изми ръцете си в легена, преди да придърпа един стол към кухненската маса. Мери Дарлинг си играеше на пода с една тенджера и една голяма лъжица, но когато видя, че Сайлънс сяда, пропълзя и протегна ръчички да я вдигне.

Сайлънс взе малката и целуна главичката й. За изминалите седем месеца косата на Мери Дарлинг беше пораснала гъста и черна, и цялата на ситни къдрици.

Тя сложи бебето в скута си и му показа писмото.

— От кого мислиш, че е? — попита тя, докато внимателно разчупваше печата.

— От капитан Холингбрук ли е? — попита Нел. Над главите им се чу тупване и след това последва трополене като от стадо говеда. Предполагаше се, че децата си учат уроците, наглеждани от прислужничките, но някак си това ежедневно занимание често се превръщаше в ръкопашен бой.

Сайлънс въздъхна и обърна очи към писмото.

— Да, от Уилям е.

— Сигурна съм, че ще ви зарадва, гос’жо.

— О, да — промърмори Сайлънс разсеяно.

Тя усилено се опитваше да държи писмото далеч от любопитните пръстчета на Мери Дарлинг, докато четеше. Уилям й пишеше за „Финч“ и товара, за бурята, която са преживели, за някакво скарване между мичманите…

— Хапни малко от това — каза Нел на Мери Дарлинг и й подаде късче от тестото.

… за морската птица, която застреляли и че видели френски кораб… Очите на Сайлънс пробягаха надолу по страницата, проследявайки спретнатия почерк на съпруга й, стигайки най-долу до подписа му — Уилям Х. Холингбрук. Загледа се с невиждащ поглед в писмото, преди да се върне в началото му и отново да го прочете, търсейки… Но вече знаеше — нямаше ги закачките, които си бяха само между тях, нямаше мили думи, нямаше нищо за това, че иска по-скоро да се прибере у дома или че тя му липсва. Това писмо можеше да е написано до всекиго…

— Той добре ли е? — попита Нел.

— Да. — Сайлънс вдигна поглед и забеляза, че Мери Дарлинг внимателно чупи парченца от тестото за бисквити и ги слага в устата си, дъвчейки ги със замислено изражение.

— Не, съкровище. Това не е хубаво да се яде сурово.

Нел се усмихна на бебето.

— Тя мисли, че е вкусно.

— Няма ли да й стане лошо от него? — притеснено попита Сайлънс.

Нел сви рамене.

— Това е почти само брашно и вода.

— И все пак.

Сайлънс се опита да махне лепкавото тесто, полепнало по бебешките пръстчета и това естествено не се понрави на Мери Дарлинг, която шумно изрази недоволството си.

Някой почука на предната врата.

— Да проверя ли кой е? — попита Нел, надвиквайки малката.

— Аз ще ида — отвърна Сайлънс. Тя вдигна бебето на ръце и го залюля. — Кой мислиш, че е? Кралят или кралицата? Или може би е само момчето на пекаря?

Мери Дарлинг се изкикоти, като вниманието й успешно беше отклонено от тестото. Сайлънс постави бебето на хълбок и тръгна към вратата. Отвори и надникна навън. На прага имаше спретнато завързана на вързопче носна кърпичка. Сайлънс я видя и след това бързо се огледа по улицата. Отсреща една жена миеше стъпалата пред дома си, двама мъже бутаха ръчни колички, а няколко хлапета се караха за малко кученце териер. Никой дори не я забеляза.

Сайлънс се наведе и вдигна носната кърпичка. Възелът беше хлабав и тя лесно го развърза дори използвайки само едната си ръка. В кърпичката имаше шепа малини — идеално узрели, идеално оформени.

— Гаа! — извика Мери Дарлинг и грабна две, пъхайки ги в устата си.

Отдолу се показа малко парче хартия и Сайлънс го измъкна изпод плодовете. На него имаше написана само една дума.

Дарлинг.

Сайлънс отново погледна към улицата, докато Мери Дарлинг сграбчи още три малини. Чувството беше странно — никой не гледаше към нея и в същото време тя усещаше нечии очи върху себе си. Тя потръпна и посегна да влезе и да затвори вратата.

В този миг от улицата проехтя вик и четирима мъже се появиха иззад ъгъла. Те държаха дрипава възрастна жена, която се дърпаше в ръцете им.

— Пуснете ме, мръсници таквиз! — пищеше тя. — Ни’о не съм напра’ила, ка’ам ви.

— Мили Боже — тихо каза Нел зад гърба на Сайлънс.

Сайлънс погледна към прислужницата и после обратно към улицата. Хора надничаха през прозорците и вратите си, за да разберат за какво е цялата олелия.

— Отдръпнете се! — извика един от мъжете, размахвайки дебела сопа над главата си.

Някой изля леген с мръсна вода от една от къщите, като за малко да улучи групичката. Четиримата мъже забързаха крачката си.

— Доносници — каза ядосано Нел. — Бедната жена. Ще я изправят пред съдията за продажба на джин и ще приберат добра награда в замяна.

— Какво ще се случи с нея? — Тя се отвращаваше от това, което пиенето на джин причиняваше на хората в „Сейнт Джайлс“, но в същото време знаеше, че повечето продавачи просто се опитваха да припечелят достатъчно пари, за да изхранват семействата си.

— Затвор. Може и по-лошо. Зависи дали може да си плати за свидетели или не — поклати глава Нел. — Прибирайте се, гос’жо.

Хвърляйки един последен поглед към отдалечаващите се доносници, Сайлънс затвори вратата и я залости.

— Какво е това? — попита Нел.

— Малини — каза Сайлънс и й показа носната кърпа.

— През октомври? Това е скъпо. — Нел се обърна и тръгна към кухнята.

Наистина беше скъпо. Сайлънс взе една малина и я пъхна в устата на Мери Дарлинг. Преди месец беше намерила бебешки корсет на прага им, а месец преди това там имаше оставен пакет със сладкиши. Всъщност всеки месец, откакто Сайлънс беше открила Мери пред вратата си, някой оставяше анонимно по един малък подарък за момиченцето.

И заедно с всеки подарък имаше и бележка, на която пишеше една-единствена дума: Дарлинг.

Същата бележка имаше и в кошницата, в която беше самата Мери. Тя беше причината Сайлънс да нарече бебето Мери Дарлинг.

— Обожател ли имаш? — прошепна тя в ушенцето на детето.

Но Мери Дарлинг само й се усмихна с омазани в червено устнички.

 

 

— Мислите ли, че един мъж може да се промени? — попита Хироу същия ден на вечеря.

Тя бодеше разсеяно студеното телешко в чинията си. Бяха само тя, братовчедката Батилда и Фийби. Братовчедката Батилда беше отбелязала, че едва ли ще е много разумно да карат готвачката да им приготвя пищна трапеза за една тиха вечеря у дома.

И въпреки това… Хироу наистина мразеше студеното телешко.

— Не — незабавно отвърна братовчедката Батилда. Тя много рядко нямаше твърдо мнение по някой въпрос.

— За каква промяна говориш? — попита Фийби.

Светлината на свещите се отрази в очилата й, когато наклони заинтригувано глава. Тази вечер беше облечена е яркожълта рокля и от нея на човек му се струваше, че тя сияе в малката семейна столова. Масата не беше голяма, а камината, украсена с бели и сини плочки, беше точният размер, който да поддържа в стаята топлина и уют.

— О, не знам — неясно отвърна Хироу, въпреки че добре знаеше. — Да кажем, например че някой джентълмен е силно привързан към играта на комар с карти. Мислите ли, че може да бъде убеден да престане да играе?

— Не — повтори братовчедката Батилда. Тя мушна дясната си ръка под масата, докато продължаваше да гледа право напред. Под масата настъпи леко оживление… Но нито Хироу, пито Фийби показаха с нещо, че са забелязали.

— Мисля, че може и да зависи от джентълмена — замислено каза Фийби. — А може би и от вида на метода на убеждение. — Тя взе мъничко парченце телешко от чинията си и също пъхна ръка под масата.

— Глупости — каза братовчедката Батилда. — Запомнете думите ми. Никоя дама не е успяла да промени някой джентълмен — чрез убеждение или по друг начин.

— Подай ми цвеклото — тихо каза Фийби на Хироу. — Откъде знаеш, братовчедке Батилда?

— Това е всеизвестна женска мъдрост — отвърна дамата. — Вземи например лейди Пепърмен.

— Коя? — попита Хироу. Тя си сипа от цвеклото, макар че и то беше студено, преди да го подаде на сестра си.

— Това беше, преди ти да дебютираш — каза братовчедката Батилда. — Слушайте сега. Лорд Пепърмен беше известен картоиграч и при това имаше ужасно лош късмет. Ако щете вярвайте, веднъж проиграл собствените си дрехи и трябвало да се прибере пеша до вкъщи само по бельо и перука.

Фийби изпръхтя и бързо покри устата си със салфетката си.

Но братовчедката Батилда беше набрала скорост и не забеляза.

— Лейди Пепърмен беше отчаяна и реши да откаже мъжа си от комара.

— Нима? — попита заинтригувано Хироу. Тя взе парченце телешко и го задържа под масата. Малко, топло и влажно носле подуши ръката й и в следващия миг телешкото изчезна. — И как?

Икономът Пондърс и двамата слуги бяха прекалено добре обучени, за да позволят по лицата им да си проличи нещо друго, освен скука, но и тримата се бяха привели към братовчедката Батилда.

— Каза му, че може да играе комар колкото си иска, но само ако е по бельо! — каза братовчедката Батилда.

Всички в стаята — включително прислугата — зяпнаха братовчедката Батилда.

— И проработи ли това? — попита неуверено Фийби.

— Разбира се, че не! — каза братовчедката Батилда. — Нищо ли не чу от това, което ви казах? Лорд Пепърмен продължи да играе комар, само че сега бил само по бельо. Това продължи към година или може би малко по-дълго, преди да проиграе почти цялото си състояние и да се опита да си пръсне мозъка.

— Опита се? — задави се Хироу.

— Успя само да си отнесе върха на ухото — заяви братовчедката Батилда. — Той беше ужасен стрелец. Нямам представа защо лейди Пепърмен изобщо се омъжи за него.

— Хммм — промърмори Хироу, докато осмисляше тази поучителна история. Истината бе, че нямаше идея как може да я приложи към случая с лорд Рийдинг.

Настъпи кратка тишина, нарушавана само от дискретното потракване на приборите по чиниите.

— Днес видях лейди Бекинхол — каза накрая братовчедката Батилда — по време на едно отвратително чаено парти у мисис Хедингтън. Единственото, което ни поднесоха, бяха някакви ужасно сухи кексчета. Убедена съм, че бяха стари — на поне два дни! — и лейди Бекинхол се съгласи с мен.

Хироу кисело си помисли, че лейди Бекинхол едва ли е имала друг избор.

— Тя ме информира, че лейди Кеър обмисля да удължи престоя си на континента за през зимата — продължи Батилда.

Хироу вдигна поглед.

— О, не. Наистина ли?

— Проблем ли е това?

— Ами, по-скоро ще бъде — каза Хироу.

— Защо? — попита Фийби.

— Заради работата по новото сиропиталище — въздъхна Хироу. — Наложи се да наема друг архитект, защото първият присвои парите, които му бяхме дали.

— Мили Боже! — братовчедката Батилда изглеждаше ужасена.

— Да. Нуждаем се от още пари — и то, опасявам се, още от доста пари — каза Хироу. — И отсъствието на лейди Кеър няма да ни помогне.

— А синът й? — попита Фийби. — Лорд Кеър и новата му съпруга няма ли скоро да се връщат в града?

Батилда изсумтя:

— Не бих се учудила, ако и те се върнат чак пролетта. В крайна сметка Кеър се ожени за дъщерята на пивовар. Ще му е нужна помощта на майка му, за да получи каквито и да било покани.

— Не мисля, че Темперанс или лорд Кеър се интересуват особено от светски събития — опита се да каже Хироу, но спря, когато Батилда рязко си пое дъх. — Но ти си права — бързо добави тя, — при това положение може и да останат в провинцията още по-дълго.

— Какво ще правиш? — попита Фийби.

Хироу поклати глава и замълча за момент, докато слугите разчистят чиниите от вечерята и поднесат пудинга за десерт.

Изчака, докато сервираха на всички, и след това каза сериозно.

— Ще трябва някак си сама да събера парите.

— Може да вземеш от моите — бързо каза Фийби. — Майка и татко са ми оставили добра сума или поне така твърди Максимус.

— Но ти не можеш да разполагаш с нея, докато не навършиш пълнолетие — отбеляза нежно Хироу. — Въпреки това ти благодаря, скъпа.

Фийби изкриви лице за момент.

— Обзалагам се, че има и други дами, които биха помогнали на сиропиталището.

— Мислиш ли? — Хироу потупваше пудинга с лъжичката си, без да го опитва.

— Да. — Въодушевлението започваше да обзема Фийби. — Можете да си направите… обединение.

— Подобно на бизнес обединенията на джентълмените? — смръщи се братовчедката Батилда.

— Точно — каза Фийби. — Само че ще е само от дами — защото ако допуснете и някой джентълмен, той ще иска да ръководи, а и защото става въпрос да се дадат пари, а не да се печелят. Може да го наречеш Дамско обединение в полза на Дома за злочести пеленачета и подхвърлени деца.

— Това с прекрасна идея, скъпа — усмихнато каза Хироу. Трудно бе човек да устои на ентусиазма на Фийби. — Но към кои дами да се обърна, за да им поискам пари?

— Първо може да опиташ с лейди Бекинхол — неочаквано каза братовчедката Батилда. — Знам със сигурност, че покойният й съпруг я остави много добре обезпечена.

— Да, но дали ще поиска просто така да отдели от състоянието си? — поклати глава Хироу. Тя не познаваше лейди Бекинхол така добре, но досега дамата винаги й беше правила впечатление на човек, който се интересува повече от мода и клюки, отколкото от благотворителност.

— Ще ти помогна да направиш списък — каза Фийби, — озаглавен „Евентуално склонни към благотворителност заможни дами“.

— Това със сигурност ще ми е от помощ — разсмя се Хироу.

— Ммм. — Фийби хапна от пудинга си с видимо удоволствие.

— А защо преди попита за промяната на джентълмените?

— О, не знам — отвърна Хироу.

— Лорд Мандевил изглежда идеален такъв, какъвто е — изкоментира по-малката й сестра. — Комар ли играе?

— Не и доколкото знам.

— Хм, дори и да играе, не мисля, че ще ти позволи да го оставиш по долни гащи като лорд Пепърмен — каза Фийби.

По-младият слуга се задави и с това си спечели строгия поглед от страна на Пандърс.

Изведнъж в главата на Хироу се появи образа на лорд Грифин по долни дрехи и от тази мисъл я заля гореща вълна. Виновно, тя отпи глътка вино.

— Така е наистина — каза братовчедката Батилда, очевидно напълно сляпа за теченията около себе си. — Страхувам се, че ще трябва да приемеш лорд Мандевил такъв, какъвто е, скъпа моя. Но за твое щастие той си е идеален.

Хироу кимна, но мислите й бяха заети е лорд Рийдинг и точно поради това почти подскочи на стола при следващите думи на братовчедката Батилда.

— Виж, лорд Грифин — каза по-възрастната дама — е нещо напълно различно. Изобщо няма да се учудя, ако прекалява с играта на комар.

— Защо? — попита Фийби.

— Какво защо?

— Защо подозираш лорд Грифин в нещо толкова ужасно? Снощи се държа наистина чудесно с мен.

Братовчедката Батилда се усмихна и поклати глава по начин, който, когато беше на годините на Фийби, Хироу считаше за направо вбесяващ.

— Тези истории не са за такива невинни уши като твоите, скъпа моя.

Фийби завъртя очи.

— Е, каквито и неописуеми неща да върши, аз го харесвам. Кара ме да се смея и не се отнася към мен като към дете.

Естествено, този опит за бунт накара братовчедката Батилда да се впусне в лекция относно благоприличието и опасността да съдиш джентълмените единствено по способността им да те разсмиват.

Хироу погледна надолу към студения си пудинг. Разбираше чувствата на Фийби — тя също харесваше Рийдинг. В същността си той — независимо какво казваше братовчедката Батилда — беше добър човек. И точно защото беше добър човек, тя трябваше да му покаже защо онова, което прави, не е правилно. Не само заради хората, чийто живот биваше съсипан от пиенето на джин, но и заради самия Рийдинг. Ако продължеше да произвежда джин, в един момент щеше да престане да бъде добър човек.

А това беше нещо, за което Хироу беше убедена, че няма да понесе.