Елизабет Хойт
Опасни удоволствия (12)

Дванадесета глава

Грифин се прокрадна обратно в балната зала, опитвайки се да се държи нормално, сякаш не преследваше Хироу. Което беше лъжа, разбира се, защото той определено я преследваше.

Спря се за малко до френските прозорци, оглеждайки се небрежно наоколо, и успя да зърне за миг едни червени къдрици вдясно от себе си. Усмихна се на една минаваща покрай него матрона, която се стресна, и продължи да върви в тази посока.

Винаги беше обичал жените. Още от онази първа сладка кръчмарска щерка — Бел или Бети или може би Беси… Тя имаше големи сини очи, а гърдите й бяха обсипани с лунички. Беше го дарила с безкрайно удоволствие, когато бе почти на шестнайсет. Никога не бе имал кой знае какъв проблем да се хареса на жените — както от нисшата, така и от висшата класа. Сякаш усмивката и небрежното му поведение ги привличаха. Една от любовниците му го бе нарекла чаровник и може би наистина бе такъв. Знаеше само, че се грижеше за тях за краткото време, през което бяха с него, и когато неминуемо си тръгваха — независимо дали с усмивка, или с тиха сълза, — той им се усмихваше, целуваше ги и ги отпращаше по пътя им. Не бленуваше по тях, не лежеше буден, мислейки за тях, и никога, абсолютно никога не ги преследваше като някакъв прост глупак.

Но ето че сега правеше точно това — и то насред претъпканата бална зала, в която бяха и годеникът й, и братовчедка й. Е, това само правеше преследването по-интересно, нали така?

Тя се движеше плавно сред тълпата. Погледна през рамото си и това го накара да спре полуизвърнат от нея и да поздрави един възрастен джентълмен, когото виждаше за пръв път. Старецът повдигна вежди едновременно объркан и радостен от поздрава и Грифин се наведе по-наблизо, за да чуе отговора му.

Тя се хвана в клопката му, това глупаво, глупаво момиче, и се спусна надолу по един коридор. Грифин се изправи и обърна гръб на стария джентълмен, като сега вече се движеше в точно определена посока. Един поглед му бе достатъчен да види, че Томас е чак в другия край на залата, разговаряйки с господин, когото Грифин смътно разпозна като член на Камарата на лордовете. Грифин се увери още веднъж, че никой не му обръща особено внимание и се вмъкна в коридора.

Той беше осветен, но свещниците не бяха много и бяха далеч един от друг. Това не беше някой от основните коридори, където дамите отиваха, за да оправят външния си вид. Той изцъка. Не би могла да избере по-добро място за целите му, дори да беше следвала неговите инструкции.

От двете страни на коридора имаше статуи, които изглеждаха като живи на светлината на свещите. Първата стая беше вляво и вратата й беше открехната. Той хвърли един поглед в нея и видя две фигури да се мърдат в тъмнината. Устата му се изви в цинична усмивка. Едва ли се бе скрила тук. Следващата стая беше празна. Той внимателно я претърси, като държеше вратата под око, за да не я изпусне, ако минеше обратно към залата.

В мига, в който влезе в третата стая обаче, веднага разбра. Може би беше заради лекия женски аромат или може би чу леко ахване. Тя бе тук. Той затвори вратата зад себе си, оставяйки и двама им в почти пълна тъмнина. Само една изоставена свещ трептеше на една странична масичка.

Грифин се огледа. Стаята явно беше малка библиотека или стая за почивка. В далечния край при камината имаше три стола с гръб към вратата. По-близо до него имаше две канапенца, сложени под прав ъгъл край ниска масичка в центъра на стаята.

Едното канапенце беше с гръб към него, но трите стола бяха по-скоро тези, които го интересуваха.

Той се усмихна леко, усещайки как пулсът му запрепуска, и тръгна бавно към камината.

Тя изчака, докато той се наведе над най-близкия стол. Чу се раздвижване и внезапно прошумоляване, но той бе нащрек.

Грифин се извъртя и стигна до вратата преди нея.

Дишайки тежко, Хироу спря на сантиметри от гърдите му. Той наведе настрани глава и й се усмихна неособено любезно.

— Отивате ли някъде, моя лейди Перфектност?

— Пусни ме да изляза — каза твърдо тя. Всяка друга жена щеше да го умолява.

Той пристъпи една крачка към нея, принуждавайки я да отстъпи назад или да го остави да се блъсне в нея.

— Няма.

Тя отметна назад главата си — така царствена и красива. Диамантите в червената й коса проблеснаха.

— Казах ви, че няма да се омъжа за вас.

— Така е — любезно се съгласи той с нея. Но в момента не искам от вас да се омъжите за мен.

Устните й се разтвориха и той видя как нежната кожа по шията й потръпва в ритъма на сърцето й. Беше преспал с нея едва тази сутрин. Бе й отнел невинността; със сигурност още я болеше. И за Бога, та те бяха на обществено събиране!

Но нищо от това нямаше значение за него.

Толкова много я желаеше.

— Ела тук — прошепна той.

— Грифин.

Той почти затвори очи при шепота й.

— Казваш името ми като любовница, така меко, така сладко. Искам да оближа думата от устните ти, да отпия диханието от устата ти. Искам да те притежавам цялата. Точно сега. Точно тук.

И тя се впусна, като елен, изскочил от скривалището си, и се опита да го заобиколи. Той я улови за китките, извъртя я и я притисна с гръб към затворената врата.

След това сведе глава и се вгледа в блестящите й диамантено сиви очи.

— Какво да бъде, мадам?

Хироу впери поглед в тези демонични зелени очи и позна огромно отчаяние, смесено със свобода. Не можеше да му устои. Не бе сигурна защо. Ако беше, който и да е друг мъж, тя щеше да си тръгне. Но не и от Грифин.

Никога нямаше да си тръгне от Грифин.

Тя позволи на собствените си най-ужасни импулси да излязат на свобода. Вдигна длани, обхвана лицето му и придърпа главата му към своята.

О, да, нуждаеше се от това. Нуждаеше се от него.

Устните му бяха топли и чувствени и тя започна да ги вкусва като изгладняло дете. Не беше и подозирала, че й липсва вкуса на устните му. Вкуса на освобождаването.

Той изръмжа и сграбчи полите й, дърпайки и отмятайки ги нагоре. Тя усети хладен повей по голите си бедра и в следващия миг големите му, горещи длани обхванаха задника й. Той я стискаше и милваше, без да спира да я целува страстно с език, напъхан в устата й. Пръстите му се спуснаха в цепката между бузите на задника й и продължиха надолу, докато не достигнаха до влагата й.

Задъхано, той откъсна устата си от нейната.

— Сложи ръце върху раменете ми.

Тя се подчини, без да има представа какво е намислил. В следващия миг той я вдигна, придържайки цялата й тежест само с ръцете си. За секунда тя увисна във въздуха, докато след това инстинктивно не обви крака около кръста му.

— Добро момиче — издиша той.

Ръката му се вмъкна между телата им, борейки се с нещо, и тя прехапа устната си, за да потисне напълно неподходящия кикот, който я напуши. И двамата бяха напълно облечени. Той дори продължаваше да е с перуката си. Как изобщо си въобразяваше, че…

И тогава почувства голата жега на члена му.

Тя ахна, втренчвайки се в очите му, които бяха на сантиметри от нейните.

— Шшшт — тихо изшептя той. — Не бива да издаваш никакъв шум.

Той се помести и онази широка главичка се плъзна през хлъзгавите й гънки.

Тя отново прехапа устната си.

Той се подпря с една ръка на вратата и сведе глава, за да прошепне към устните й.

— Сега.

И членът му проникна в нея.

Усети леко щипване, разтягане. Видя го как преглътна и силният му врат се раздвижи. Той се тласна отново напред и тя разтвори уста в безмълвно смайване, когато членът му я завладя още няколко сантиметра.

Някой удари по вратата зад гърба й.

Хироу изписка стреснато. Грифин покри устата й с длан и се притисна силно към вратата. Тя го погледна с широко отворени очи. Той поклати глава.

— Май вратата не иска да се отпори — чу се неясен мъжки глас отвън.

Отговори му женски кикот.

Последва нов удар по вратата, който блъсна таза на Хироу в този на Грифин. Членът му се плъзна навътре, намествайки се изцяло в нея, докато бедрата им се опряха едни в други.

— Да опитам ли отново? — попита мъжкият глас.

Грифин отпусна цялата си тежест върху нея и върху вратата, стягайки крака и свеждайки глава край нейната, така че челото му да опре в дървената повърхност. Хироу бе широко разтворена, безпомощна и прикована към силната му плът, чакайки да види дали ще ги хванат.

Вратата се разтърси още веднъж и дори леко се отвори. Грифин се тласна силно напред и навътре в нея и вратата се затръшна. Хироу затвори очи — близо, толкова близо до екстаз…

— Проклятие, да си намерим друга стая, какво ще кажете? — каза мъжът в коридора.

Шумът от стъпките отвън постепенно замря.

Той не помръдваше, като продължаваше да я държи, докато тя беше изпълнена с него. Дишаха заедно, като гърдите им се повдигаха едновременно. Бавно, толкова бавно ръката му се отдръпна от вратата и леко, почти небрежно погали горната част на гърдите й.

Тя зачака с ръка около врата му, усещайки животинската му топлина. Той бръкна под полите й и спокойно прокара ръка нагоре по бедрото й, насочвайки се към центъра й, към онази точка, където бяха съединени един с друг. Тя извърна глава и пое между зъбите си меката част на ухото му. Той започна да очертава кръгове — нежно, едва-едва докосвайки я, прокарвайки пръсти през широко опънатите й гънки. Той достигна до горния край на хълмчето й и разтвори длан, притискайки абсолютно точно клитора й.

И тя потрепери — стегната и гореща, пропадайки от безмерна височина, с вятъра свистящ покрай ушите й, тържествувайки, докато се спускаше.

Той се отдръпна, извивайки се, и издърпа донякъде члена си навън, преди отново да го вкара рязко в нея, грубо, бързо и неумолимо. Вкарваше и го изкарваше с кратки, резки, контролирани движения, никога прекалено силно, че да се разтрака вратата зад гърба й, но и никога твърде леко, за да прекъсне летежа й.

Тя искаше да крещи, искаше да вика силно от радост. Тази извираща енергия бе неописуема… Искаше той да продължи вечно. Тя нежно и преднамерено гризна ухото му и механичният му ритъм се наруши. Той потрепери, изви се, потрепери отново и след това се тласна навътре в нея още веднъж, задържайки се в дълбините й.

Тя усети как вътрешността й се облива с топлина.

Той дишаше тежко и шумно в ухото й и тя игриво близна неговото. След това, движейки се бавно, той свали краката й от кръста си и ги пусна на пода.

Все още задъхана, тя се облегна на вратата, наблюдавайки го през полузатворените си очи, докато той вадеше една носна кърпичка и се почистваше. Как бе възможно за по-малко от един ден да бе станала толкова игрива?

Той вдигна поглед и видя, че тя го гледа. С нарочен жест той й подаде кърпичката.

— Милейди?

Трябваше да почувства срам и дори унижение, но вместо това жестът му й се стори любопитно интимен. Тя взе кърпичката и посягайки под полите си, избърса семето му от бедрата си. След това пусна полите си да паднат надолу и се зачуди какво да прави с мръсната кърпичка.

Той дозакопча бричовете си и взе кърпичката от пръстите й, сгъвайки я и пъхайки я в джоба на палтото си. Той подръпна полите й, приглаждайки ги внимателно, а тя стоеше като някое самодоволно дете. Грифин улови погледа й, докато посягаше със сериозно изражение да прибере една изпаднала букла коса зад ухото й.

— Готово — прошепна той е нещо почти като тъга. — Тоалетът ви е готов, милейди Перфектност. Никой няма да разбере как съм ви ограбил. Прекрасна сте както винаги.

Тя преглътна и облегна главата си на вратата.

— Никога преди не си ме наричал прекрасна.

— Нима? — безгрижно попита той. Извърна се, оглеждайки стаята, сякаш за да се увери, че не оставят никакви доказателства след себе си. После отново я погледна, а широката му уста се изви в крайчеца. — Може би никога не съм смятал за нужно да го правя, след като Томас непрестанно възхвалява хубостта ти.

— Той го прави механично — каза тя. — А ти?

Не — каза тихо той и леко докосна косата й. — Нищо от това, което правя с теб, не е механично.

Пулсът й се ускори. Какво й казваше? Тя си пое дъх, за да каже нещо. Какво точно? Сама не бе сигурна, но ръката му се отпусна, той направи крачка назад и елегантно й се поклони.

Когато проговори, на лицето му имаше възпитана маска:

— Обичайното при подобни обстоятелства е дамата да си тръгне първа. Аз ще изчакам достатъчно дълго, преди да те последвам, така че да не ни видят заедно.

— О — каза тя, внезапно почувствала се наивно, — разбира се.

Хироу приглади още веднъж полите си и надникна през вратата. Сумрачният коридор беше празен. Тя погледна през рамо към Грифин, усещаше, че може би трябва да каже нещо, искаше да каже нещо.

Той повдигна развеселено едната си вежда.

Много добре! Тя също можеше да се държи изтънчено. Пое си дъх и излезе, вървеше, без да бърза. Все още беше начинаеща, що се отнася до подобни хитрини, но й се струваше разумно да изглежда невъзмутима. Тя стигна до края на коридора, пое си още веднъж дъх и се плъзна в балната зала.

Тъкмо се поздравяваше, че никой не я е разкрил, когато гласът на брат й прозвуча току до нея.

— Ето те и теб, Хироу.

Тя не подскочи точно, но може би издаде лек писък, преди да се извърне, за да се изправи лице в лице с Максимус.

Тъмните му гъсти вежди се свъсиха.

— Има ли нещо?

— Не. — Тя си наложи да отпусне свитите си в юмруци ръце, докато си поемаше дъх и се усмихваше весело. — Не, разбира се, че не. Не знаех, че ще идваш тази вечер.

Той стисна устни с изражение, което показваше, че не е много щастлив от ситуацията, докато в същото време оглеждаше залата.

— Трябва да обсъдя нещо спешно с Мандевил. Виждала ли си го?

Тя кимна.

— Говорих с него по-рано.

— Как е Фийби?

Хироу примигна и погледна брат си. Проницателните му очи изведнъж се бяха насочили към нея.

— По-добре е. Ще дойдеш ли пак да я видиш? Пита за теб.

— Да. Мисля, че утре следобед ще успея. Ще трябва да й кажа, когато я видя.

Хироу си пое дълбоко въздух, затваряйки очи.

— Значи си решил.

— Да. Не може да дебютира.

— Знаеш, че си мечтаеше за това. — Сърцето й се сви от болка.

— Какво ще правим, ако падне по време на някой танц? — попита той нежно. — Представи си какво унижение ще е за нея. Няма да позволя нито гордостта й, нито тялото й да бъдат застрашени. Ще се погрижа да бъде в безопасност край нас, край семейството си.

— Но как ще си намери съпруг? — Хироу прехапа устната си. — Нали не смяташ да я оставиш стара мома до края на живота й?

Максимус нетърпеливо сви едното си рамо.

— Тя е едва на седемнайсет. Когато му дойде времето, мога да й представя подходящ брой джентълмени. Няма нужда да се притесняваш. Ще се погрижа за нея.

Хироу кимна. Разбира се, че щеше да се погрижи. Максимус винаги се грижеше за семейството си. И може би наистина беше прав — да дебютира и да участва в балния сезон можеше да се окаже прекалено голямо напрежение за Фийби и отслабващото й зрение.

И все пак това щеше да е ужасен удар за Фийби. Тя толкова се вълнуваше от предстоящия си дебют в обществото.

— Взел си правилното решения — каза тихо Хироу, поглеждайки надолу към ръцете си.

Максимус отново я погледна с проницателните си очи.

— Сигурна ли си, че си добре.

— Естествено — усмихна му се тя тъжно.

Би било толкова хубаво, ако можеше да сподели с него тревогите си. Да му разкаже за Грифин и за странната, оплетена връзка, която имаха, за съмненията си относно предстоящата си сватба с Мандевил и дали тя изобщо щеше да се състои. Имаше толкова много неща, които й се искаше да сподели с него, с по-големия си брат. Беше прекалено малка, когато загуби майка си и баща си, за да й липсват прекалено много, но в мигове като този копнееше за присъствието им. Копнееше за някой, който наистина го бе грижа за нея.

Но тя никога не бе имала подобни отношения с Максимус. Може би това се дължеше на собствения й сдържан характер, или защото той бе толкова по-голям от нея и се бе нагърбил с толкова много задължения като херцог на Уейкфийлд. Или просто не им бе писано. Каквато и да бе причината за липсата им на близост, тя изведнъж осъзна, че всъщност не познава истински брат си. Тя не познаваше страховете му — не знаеше дали изобщо имаше такива. Не знаеше дали някога бе обичал, дали бе плакал и дали понякога — късно през нощта — не изпитваше съмнения в себе си.

Разбира се и той не я познаваше наистина, нали?

Максимус я изненада, като взе ръката й в своята.

— Знаеш, че ме е грижа за теб и за това да си добре, нали?

Тя безмълвно кимна, усещайки как от думите му в душата й се смесиха вина и болка.

— Ако някога се нуждаеш от мен, Хироу, трябва само да ми кажеш — изрече той.

Той стисна пръстите й и след това ги постави на свивката на лакътя си.

— Ела. Виждам Мандевил в далечния ъгъл. Сигурен съм, че ще е доволен да види годеницата си.

Нямаше друг избор, освен да го последва, но докато вървяха към Мандевил, огледа залата. Не видя Грифин никъде. Може би вече беше отишъл на вечеря.

— Какво толкова спешно искаш да обсъдиш с Мандевил? — попита нехайно тя.

— Става въпрос за брат му.

Хироу спря и накара и Максимус да спре.

— Какво за Рийдинг?

Максимус се намръщи.

— Той дестилира джин в „Сейнт Джайлс“. Ще трябва да го арестувам.

Ударът бе така внезапен, така остър, че за момент не усети болката от него.

— Не!

— Съжалявам, скъпа моя — каза Максимус. — Знам, че е брат на Мандевил…

Тя стисна ръката му с треперещи пръсти.

— Не можеш да арестуваш Грифин. Просто не можеш.

Очите на Максимус рязко се свиха.

— Грифин?

Това беше. Беше се издала. Щеше да изгуби Максимус, да изгуби семейството и приятелите си.

Хироу внимателно свали ръцете си от ръкава на брат си и порядъчно сплете пръсти пред себе си. Не биваше да забравя, че стояха насред претъпкана бална зала.

— Заради мен, Максимус — прошепна тя, като устните й едва се движеха. — Обещай ми, че няма да го докоснеш.

Всички около тях говореха и се смееха, а някои дори викаха, но Максимус бе неподвижен и безмълвен.

Хироу затвори очи и започна да се моли.

Най-накрая той проговори.

— Каквото и да има между теб и Рийдинг, трябва незабавно да спре.

Очите й рязко се разтвориха. Лицето му бе бледо и застинало, а устните му се бяха обезкървили. Тя отвори уста да каже нещо.

Той вдигна ръка — рязко и заповеднически.

— Спри. Няма да предприема нищо срещу него заради теб, но в замяна ще ми обещаеш, че ще го напуснеш. Хироу, той дестилира джин. — Брат й изплю последната дума.

Хироу наведе глава, докато сърцето й препускаше от облекчение.

— Искам думата ти, сестро.

Тя кимна безмълвно.

Максимус си пое дълбоко въздух и тя изведнъж осъзна, че цялото му тяло се бе напрегнало и трепереше, подобно на състезателен кон, спрян на самия старт.

— Повече няма да говорим по този въпрос — каза тихо той и взе ръката й.

Те спокойно продължиха към Мандевил, докато Хироу се опитваше да успокои дишането си.

Първите думи на Мандевил обаче не й помогнаха много.

— Уейкфийлд, скъпа моя. — Маркизът се поклони и на двама им, а след това се смръщи. — Ще трябва да нахокам брат си, милейди. Изглежда ви е изоставил сама.

— Не се притеснявайте — отвърна тя. — Сигурна съм, че е трябвало да разговаря с някого.

Двамата джентълмени промърмориха нещо в съгласие и след това Максимус въвлече Мандевил в разговор за някакъв закон, който искаше да прокара в парламента.

Хироу се заслуша, докато се убеди, че законът няма нищо общо с джина, след което сложи на лицето си заинтересовано изражение и остави мислите си да се реят. Тя разтвори ветрилото си и зад неговото прикритие започна да оглежда балната зала. Тази вечер Грифин беше в синьо и златисто и за секунда й се стори, че го вижда да танцува менует с една дама. След това мъжът се обърна и тя видя, че не е той. Трябваше да го предупреди по някакъв начин, но не биваше да я виждат в неговата компания. Може би утре щеше да успее да изпрати съобщение до дома му.

Максимус се поклони и каза нещо за довиждане, но Хироу едва го чу, прекалено заета да се оглежда за Грифин.

— Трябва да ви поискам извинение от името и на брат ми, и от свое име — каза Мандевил.

— Хм? — Тя вдигна поглед към него и видя, че той я наблюдава със сериозно изражение на лицето.

— Аз съм също толкова виновен, че ви пренебрегнах, колкото и брат ми — каза Мандевил. — Опасявам се, че през изминалите няколко дни не се представих като един внимателен годеник.

— О, милорд — каза тя, усещайки болка в сърцето. — Напълно съм доволна от вниманието, което ми оказвате.

Той се намръщи.

— Както винаги сте толкова мила, милейди, но аз наистина бях нехаен. — Той се поколеба за миг и после продължи: — Изключително много се възхищавам на херцога. Мисля, че той е един от големите лидери на нашата нация. Но понякога на човек може да му се стори, че забравям, че съм дал обет да се оженя за вас, а не за него.

Тя усети как по устните й заиграва усмивка при мисълта за Мандевил и брат й, застанали един до друг пред олтара, но успя да я потисне. Знаеше, че ще нарани чувствата на Мандевил, ако покажеше, че намира думите му за забавни, защото той бе искрен, казвайки ги.

Тя сложи длан на ръкава му.

— Той също ви се възхищава, милорд, и ви уверявам, че не ревнувам от времето, което прекарвате с брат ми. Знам, че двамата трябва да решавате въпроси, които са от голямо значение за нацията ни. Всъщност съм доволна, че управлението на страната ни е в такива способни ръце.

Мандевил я дари с една от редките си незаучени усмивки и лицето му се разхубави по момчешки. Това й напомни защо на първо място се бе съгласила да стане съпруга на този мъж.

Той се поклони.

— Елате, скъпа моя. Нека видим какво ни очаква в залата за вечеря.

И тя тръгна с него, по-объркана от когато и да било.

 

 

Грифин беше изживявал повече от достатъчно подобни интимни срещи по време на балове и други обществени събития. Някои от дамите харесваха тръпката от опасността и възможността да бъдат разкрити. За други беше просто по-лесно да си уредят среща по време на бал, вместо да рискуват, като го карат да прескача през прозореца им посред нощ.

Подобни изтънчени актове на съблазняване бяха вълнуващи на момента, но впоследствие бързо се забравяха. След поредица от подобни срещи тези натискания в анонимните тъмни стаи се превръщаха в нещо обикновено и рутинно. И веднъж излязъл от някоя от тези тъмни стаи, Грифин рядко се сещаше за замесената дама.

Но както вече неведнъж беше доказала, Хироу бе нещо различно.

В мига, в който стъпи обратно в балната зала, цялото му внимание се насочи към нея. Дали изпитваше угризения за стореното? Дали точно в този момент не осъзнаваше колко жалки са подобни рандевута по време на сбирките на висшето общество? По дяволите, изобщо не трябваше да тръгва след нея по онзи коридор. Хироу не беше като циничните матрони, които обикновено съблазняваше. Тя бе изпълнена с идеали, горда, сигурна в собствената си непогрешимост. И той бе онзи, който й доказа, че нищо човешко не й е чуждо.

Тази мисъл по никакъв начин не го представяше в особено благоприятна светлина. Дори по-лошо: подобна девическа нервност беше достатъчна причина да накара женкар като него да се замисли дали не трябва да се промени… Той изсумтя шумно и стресна преминаващата наблизо пълничка матрона. Може би беше време да улегне и да започне да прекарва вечерите си с чаша топло мляко край камината.

Беше все още потънал в невеселите си мисли, когато зърна Мегс. Сестра му изглеждаше прекрасно в жълта рокля с бродерия в черно и червено, но лицето й бе като посърнало лютиче.

— О, Грифин — въздъхна тя, когато го видя.

Той повдигна вежди.

— О, Мегс.

Тя тъжно подръпна полите на роклята си.

— Мислиш ли, че е възможно някой джентълмен да пожелае да ме целуне?

— Надявам се, че не и докато аз съм наоколо — изръмжа Грифин.

Тя завъртя очи.

— Грифин, не мога да остана завинаги девствена. Надявам се някой ден да имам деца и това да не е плод на някакво божествено чудо. Ако изобщо… — Краткият й изблик на остроумие изведнъж секна. — Ако изобщо някой мъж някога поиска да ме вземе за жена.

Гърбът на Грифин се изправи, а очите му се присвиха.

— Какво е сторил този задник Болингър?

— Става дума по-скоро за това, което не е сторил — изпъшка Мегс. — Отказа да ме отведе в градината.

— Което е добро решение — каза със строг глас Грифин. Мили Боже, всичко можеше да се случи в една градина по време на бал — знаеше го от личен опит.

— Не, наистина, Грифин — каза спокойно Мегс. — Знам, че ти е трудно да забравиш, че си големият ми брат, но се опитай поне за малко. Как да мисля за брак с мъж, който се отвращава от самата идея да ме целуне?

— Откъде знаеш дали изобщо се е замислял над това да те целуне? — изтъкна Грифин. — Може би се е притеснявал от студа или, за Бога, Мегс, за твоята репутация. Той може би…

— Аз го помолих — прекъсна го тя.

— Да…

— Да ме целуне — довърши изречението му тя. — И лицето му придоби изражение, все едно съм поискала от него да оближе октопод. Жив октопод.

Грифин се зачуди дали би могъл да удари един мъж за това, че не е целунал сестра му.

— О — каза той, което бе възможно най-неподходящият отговор.

Странно обаче Мегс бе доволна от реакцията му.

— Да. Нали виждаш къде е проблемът? Ако мисълта да ме целуне не го изкушава, ако даже му е противна, каква надежда мога да имам за сносен брак помежду ни?

— Не знам — поклати глава Грифин, опитвайки се да измисли нещо по-умно. — Меги, нали знаеш, че хората от нашия ранг не се женят по любов. Просто така стоят нещата.

Необяснимо защо тази мисъл го потисна.

— Нима мислиш, че не го знам? — каза тя. — Наясно съм, че се очаква да се омъжа подходящо, а ако имам късмет, съпругът ми няма да има половин дузина любовници и да ме зарази със сифилис.

— Мегс — шокирано възропта Грифин. Кога малката му сестричка бе станала толкова цинична?

Тя само махна с ръка при неговото мъжкарско възмущение.

— Но мога да се опитам да намеря поне нещо като… приятелство, не мислиш ли? Някакво разбирателство, желание да споделяме леглото не само за да създадем наследник?

— Разбира се — успокои я той. Знаеше, че трябва да възрази срещу резките й думи, но просто в момента нямаше сили за подобно лицемерие. — Ще ти намерим добър съпруг, Мегс.

— Възможно е, нали? — въздъхна тя. — На Каро й е доста комфортно с Хъф. Томас също изглежда доволен от годежа си с лейди Хироу.

Грифин се стегна при споменаването на Хироу, но Мегс не забеляза.

Тя присви нос.

— Не че демонстрира кой знае какви чувства към нея, но тя е приятна. Харесвам я, наистина, а и тя разбира, че понякога на него просто му се налага да се държи надуто.

Без да иска, Грифин се изсмя.

— Само че… — Мегс вдигна за момент глава нагоре, заглеждайки се в треперещите светлинки на полилеите над главите им.

— Ами, ако лейди Хироу изведнъж умре — разбираш ли, трагично, да кажем при ужасен инцидент по време на езда или ако я удари гръм. — Томас ще се натъжи, но няма да бъде съсипан от мъка. — Мегс погледна Грифин замислено. — Няма да му се иска и той да е мъртъв. А си мисля, че би било хубаво да се омъжа за мъж, който наистина ще страда от загубата ми, ако умра. Разбираш ли какво имам предвид?

— Да — отвърна той в мига, в който зърна Хироу в другия край на залата — беше толкова ефирна и прекрасна и толкова недостижима. И изведнъж осъзна, че ако тя умреше, за него нямаше да има повече значение дали е жив, или мъртъв. — Да, напълно те разбирам.