Елизабет Хойт
Опасни удоволствия (6)

Шеста глава

Беше глупаво и неразумно, но Томас не можа да се спре да не потърси Лавиния Тейт. Не му попречи дори факта, че да я открие в почти напълно потъналия в мрак лабиринт от алеи и странични пътеки не беше лесна задача. Трима мъже? Нима бе загубила разсъдъка си? Жена, изцяло под властта на плътските си желания? Подобни мисли не му помагаха да подобри настроението си, затова когато най-накрая се натъкна на Лавиния — и тримата й ухажори, — яростта му бе опасно на ръба да избухне.

— Отпрати ги — излая той насреща й и се втренчи в мъжете. Двама от тях едва бяха стигнали възраст за бръснене, но третият беше едър мъжага с широки рамене.

Томас сви юмруци. В състоянието, в което се намираше, беше напълно способен да предизвика и тримата.

— Милорд — бавно каза Лавиния. Отново бе облечена в огнена на цвят рокля, която би трябвало да се бие ужасно с невъзможно червената й коса, но някак си това не се случваше. Всъщност пищните сметаново бели гърди, които деколтето излагаше на показ, беше достатъчно да накара всеки мъж да му потекат лиги.

Томас се навъси.

— Кажи им да си вървят, Лавиния.

Тя повдигна едната си вежда, когато той използва малкото й име, и за момент Томас си помисли, че наистина ще му се наложи да избира между това да се оттегли и да налети на бой. Но тя прошепна нещо на едрия младеж и след като му хвърлиха по един последен, изпълнен със злоба поглед, и тримата се извъртяха на пети и си тръгнаха.

— И сега какво? — Тя скръсти ръце на гърдите си, сякаш подготвяйки се за неприятен сблъсък със събирач на сметки. — Какъв е проблемът, Томас?

— Трима, Лавиния? — Юмруците му бяха стиснати от двете страни на тялото. — И всичките са почти момчета.

Тя отметна глава назад и се разсмя.

— Всъщност, милорд, две от тези момчета са ми племенници. А се съмнявам, че на Самюъл ще му хареса, ако го наречеш момче.

Значи едрият мъж беше любовникът й. Томас искаше да забие юмруци някъде.

— Той е по-млад от теб.

— Както и ти — меко отвърна тя. — Но това не те спря да влезеш в леглото ми.

За миг той остана загледан в нея с глад, спомняйки си нещата, които бяха правили в леглото й.

Тя погледна настрани.

— Какво искаш?

— Аз ли какво искам? — Той се приближи към нея, объркан от собствената си нужда да бъде близо до нея. — Ти си тази, която ме следи.

— Следя те?

Не беше сигурен каква реакция очаква от нея спрямо обвинението му — може би да протестира или дори да избухне в сълзи, но не и подобна реакция. Тя опасно много приличаше на съжаление — веждите й се събраха, а ъгълчетата на сластната й уста се насочиха надолу.

— Томас, не те следя.

— Обясни ми тогава как е възможно да си тук точно вечерта, когато съм дошъл с годеницата ми?

Тя сви рамене — наистина ги сви! — в отговор на гневните му думи.

— Предполагам, че е съвпадение.

— А този твой Самюъл? — Беше достатъчно близо, за да я докосне, но не посмя да го направи. — Отречи го, ако искаш, но си го довела тук в патетичен опит да ме накараш да ревнувам.

Той изрече всичко това с подигравка, но тя го погледна с почуда.

— Ревнуваш ли, Томас? Не разбирам защо, след като ти беше този, който сложи край, когато реши да се ожениш за лейди Хироу.

Той отклони очи от твърде схватливото й лице.

— Никога не съм казвал, че трябва да слагаме край, а само да изчакаме порядъчно време след сватбата. Най-много година. Можех да ти купя по-голяма къща, стига да беше поискала. И карета и екипаж.

— Парите никога не са имали нищо общо.

— А какво имаше?

Тя въздъхна.

— Колкото и провинциално да ти звучи, не искам да имам връзка с женен мъж. Доста е низко, не мислиш ли? Освен това съм виждала твоята лейди Хироу и тя изглежда приятно момиче. Не бих искала да я нараня.

Той стисна зъби, усещайки, че започва да го боли глава.

— Да не би да казваш, че те е грижа повече за годеницата ми, отколкото за мен?

Тя го погледна отново с този отвратителен съжалителен поглед.

— Да не би да казваш, че теб не те е грижа?

— Какво искаш от мен? — настоя той. — Не мога да се оженя за теб — знаеш това, Лавиния. Дори да бяхме подходящи един за друг, дори ти да не бе преминала възрастта, в която да можеш да ми родиш дете, аз просто не мога да се оженя за такава като теб.

— Колко кавалерски от твоя страна да изтъкнеш напредналата ми възраст — и то за пореден път — каза тя бавно. — Но както се оказва, няма нужда от такава драма. Знам, че не можем да се оженим, но и отказвам да съм ти любовница, след като си обвързан с друга. Наистина няма какво друго да си кажем.

Той усети нещо, което много приличаше на отчаяние.

— Мислех, че те е грижа за мен.

Над главите им започнаха фойерверките.

— Така беше. Още е така. — Тя въздъхна и вдигна глава нагоре, заглеждайки се в огнените следи в небето. — Но чувствата ми към теб наистина нямат нищо общо с този разговор. Ан пречупи доверието ти дълго преди аз да се появя. Не съм сигурна дали изобщо някога би могъл да се довериш, на която и да е жена, да не говорим на такава с минало като моето. Ти беше пределно ясен в това отношение. Наистина, цяло чудо е, че успя да предложиш дори на девица като лейди Хироу.

Ужасна, мазна чернилка изпълни гърдите му при тези нейни думи, защото беше права, проклета да бе! Никога нямаше да може да й се довери напълно.

— Както вече каза, положението е невъзможно. — Тя погледна зад рамото си. — Ще ме чакат — бяхме решили да ядем сладолед по време на фойерверките.

Той я погледна безмълвно, неспособен да намери думи, които да оправят нещата. Думи, които да я накарат да остане.

Тя се усмихна по-скоро изморено.

— Сбогом, Томас. Надявам се бракът ти да е щастлив.

И той не можа да направи нищо друго, освен да остане загледан, докато тя се отдалечаваше от него.

 

 

Хироу бе поискала да узнае какъв е вкусът на Рийдинг и сега вече знаеше: той беше като вино и мъж и нужда.

Чиста, изгаряща нужда, препускаща през кръвта й като живак, подпалващ костите й, каращ мускулите й да пулсират, докато тя буквално се разтрепери в ръцете му. Той не я целуна все едно е дъщеря на херцог, бавно и почтително. Не, той я целуна като жена. Устните му бяха твърди, изискващи и не чакаше да види дали тя има нужния опит, за да не изостава от неговото темпо. Езикът му се притискаше към устните й, настояващ да влезе. Тя жадно разтвори устата си и той нахлу без колебание, взимайки я все едно му принадлежеше по право.

— Грифин — измърмори тя, докато ръцете й стискаха раменете му, несигурна какво да стори. Той я придърпа по-наблизо — толкова близо, че тя усети мускулите на краката му през полите си. Пръстите му бяха в косата й, галеха шията й, докосваха леко горната част на гърдите й.

Тя трябваше да го отблъсне. Вместо това й се искаше да вземе ръката му и да притисне тези дълги пръсти към корсета си. Да ги насочи под него, докато не започнат да милват настръхналите връхчета на голите й гърди. Мислеше си, че просто ще се изпари от чистия екстаз, ако той я докоснеше там.

Силен гърмеж я стресна и я накара да прекъсне целувката им. Нощното небе се освети за момент и стана светло като бял ден, осветявайки скритото му зад маската лице и устата му — влажна и изкушаваща. Той се отдръпна от нея, все още държейки я за раменете и приковавайки я с поглед. Бог знаеше какво ли беше нейното изражение.

Зад тях се надигнаха радостните възгласи на зрителите.

Хироу се опита да каже нещо, но осъзна, че първо трябва да преглътне, преди думите да могат да излязат от устата й.

— Трябва да се връщаме.

Той не отговори, просто я хвана за ръката и се обърна, тръгвайки обратно по пътеката. Тя се запрепъва след него, изцяло загубила координация на крайниците си и с напълно объркани мисли. Над главите им избухна нова звездна експлозия и зелени, лилави и червени снежинки полетяха към земята. Пътеката се разширяваше; почти бяха стигнали до поляната, където стояха зрителите.

Изведнъж Рийдинг я дръпна в един тъмен ъгъл встрани от пътеката. Извърна се с лице към нея и я взе в обятията си. Цялото му същество тръпнеше, когато изрече грозно проклятие и след това отново я целуна. Той я поглъщаше сякаш бе най-сладкото нещо на света, а той беше човек, гладен от твърде дълго време. Облиза устните й, захапа крайчеца на устата й, а дълбоко в гърдите му се надигна ръмжене. Този път тя жадно разтвори уста, вече знаеше какво иска той, какво иска тя.

Нови радостни възгласи проехтяха.

Той отдръпна главата си от нейната, измърморвайки:

— Имаш вкус на амброзия^[1], а аз съм един луд човек.

За момент те просто се гледаха един друг и тя имаше странното усещане, че той е също толкова объркан, колкото и тя.

Той примигна, изруга, хвана я отново за ръка и я поведе към поляната.

Лицата на всички бяха обърнати нагоре, любувайки се на красотата над главите им. Разтърсена и лишена от способността си да мисли, Хироу последва Рийдинг и двамата си запробиваха път през телата на хората наоколо, докато достигнаха тяхната компания.

— Ето те и теб — възкликна Фийби, когато Хироу застана до нея. Тя заръкопляска и записка от удоволствие, когато над главите им се появиха въртящи се колела. След това се наведе по-близко до Хироу и извика. — Какво стана с лорд Мандевил?

Хироу поклати глава, докато мозъкът й започваше отново да работи.

— Отиде да вземе нещо разхладително и го изгубих от поглед.

Тя чу как Рийдинг изсумтя. Устните му бяха стиснати мрачно и тя побърза да погледне настрани.

— О, виж! — извика Фийби.

Фойерверките избухнаха и хвърляйки искри се превърнаха в змия със зелено-златисти крила. Огненото същество се изви и след това се стопи в нажежен до бяло дъжд от искри.

— Фантастично е — промълви лейди Маргарет.

Така беше. Бяха най-фантастичните фойерверки, които някога беше виждала, но в същото време те някак си не стигаха до нея. Единственото, което съзнаваше, бе, че едрата фигура на Рийдинг е от другата страна на Фийби. Между тях сякаш се бе образувала невидима нишка, опъната от чувственост и усещане за първичен грях.

Мили Боже, какво бе сторила?

Тя докосна устните си с треперещи пръсти. Беше извършила ужасно предателство. Знаеше го. Осъзнаваше последствията и разкаянието. Възможността за още по-голям грях и вина. Осъзнаваше факта, че душата й бе в опасност.

Но нищо от това не я интересуваше.

Имаше треска, искаше единствено да вкуси отново устата му, да усети твърдото му тяло, притиснато към нейното. Да разбере дали голата му кожа бе също толкова пареща. Да разкрие голата му гръд. Да легне с него напълно гола.

Тя ахна, останала без дъх, неспособна да диша. Никога не бе мислила за себе си като за създание с плътски нужди. Никога не бе изпитвала подобен копнеж към никой друг мъж. Имаше чувството, че тя е спящият черен барут, а той е пламъкът, който ще я възпламени. Изведнъж всичко оживя, стана ясно и се възпламени. Дори нощното небе се присъедини, сякаш за да отпразнува нейното пробуждане.

Фасадата й се бе пропукала. Шокирано осъзна, че е така смъртна като всеки друг, че може да падне така както всяка друга паднала жена.

Но това нямаше значение. Да я повикаше дори само с пръст, тя щеше да се извърне и да го последва обратно по онези сумрачни пътеки. Щеше да се увие около него и отново да повдигне лицето си за неговата целувка.

Хироу потръпна и уви ръце около тялото си.

— Студено ли ви е? — Гласът му беше дълбок и твърде близо до нея.

Тя поклати глава по-силно, отколкото беше нужно, и се отдръпна една крачка, заставайки на разумно разстояние от него. Той се намръщи и тръгна да казва нещо, но в този миг гласът на Мандевил прозвуча от другата й страна:

— Ах, ето къде сте.

Тя се извърна и му се усмихна с облекчение, граничещо с паника. Мандевил беше нормалността. Мандевил беше здравият разум.

Нещо от онова, което чувстваше, явно си пролича в очите й, защото Мандевил се наведе към нея, така че само тя да може да го чуе сред пукота и експлозиите.

— Съжалявам, че ви изгубих. Надявам се това да не ви е притеснило?

Тя поклати глава, все още усмихвайки се като глупачка, неспособна да проговори.

— Какво си мислеше, че правиш? — изръмжа наблизо Рийдинг и в първия момент тя си помисли, че той обвинява нея. След това вдигна поглед и видя кръвожадното изражение, с което той гледаше Мандевил. — Тук не е безопасно да оставиш една дама сама.

Главата на Мандевил се отдръпна.

— Как смееш?

Лицето на Рийдинг се изкриви с отвращение, след което се извъртя на пети и закрачи към края на поляната.

Мандевил погледна несигурно към Хироу.

— Съжалявам…

Мили Боже, точно сега тя не можеше да приеме извинение от него. Хироу сложи ръка на ръкава му.

— Моля ви, не се притеснявайте.

— Но би трябвало — каза бавно Мандевил. — Брат ми е прав. Не биваше да ви губя от поглед в лабиринта от пътеки. Не постъпих добре. Моля ви, простете ми, Хироу.

Той почти никога не използваше малкото й име без титлата й. Изведнъж Хироу усети, че сълзи бликнаха от очите й. Този мъж беше толкова добър, толкова праведен, а тя бе глупачка да позволи на ярката, искряща плътска страст да застраши щастието й с него.

Тя стисна ръката му.

— Вече е минало и нищо лошо не се случи. Моля ви. Нека повече не говорим за това.

За момент той сякаш изучаваше лицето й, докато лилави и червени светлини се сипеха над тях.

— Много добре — каза най-накрая той. — Изглежда, че ще се оженя за наистина много мъдра дама.

Устните й потрепериха, докато го гледаше със съзнанието, че не заслужава подобна похвала. Това беше мъжът, за когото бе избрала да се омъжи. Решението беше взето, предбрачните договори написани и подписани. Това щеше да е добър брак, изпълнен с уважение и общи цели.

И въпреки това тя не успя да се сдържи да не извърне леко глава и да хвърли поглед към Рийдинг. Той стоеше настрани, с лице, извърнато към небето, докато искрящите огньове се отразяваха в очите му.

 

 

— Ставайте, м’лорд. Тръгнала е.

Грифин изстена, претърколи се в леглото и бързо закри очи с ръка.

— Разкарай се.

— Не мога, м’лорд — отвърна с жизнерадостен глас Дийдъл, неговият камериер, секретар и изобщо грижещ се за всичко слуга. — Казахте ми да ви събудя, ако тя излезе от дома си, и да не ви оставям на мира, колкото и да се оплаквате, докато не станете. Така че ето ме — будя ви.

Грифин въздъхна и повдигна леко единия си клепач. Гледката, която видя пред себе си, не беше красива. Дийдъл, по собствените му твърдения, беше малко над двайсет и пет годишен, но вече бе загубил предните си два зъба. Това не си личеше да го притеснява, съдейки по широката усмивка, разляла се по лицето му. Носеше перука, която Грифин беше захвърлил и която отчаяно се нуждаеше от накъдряне и напудряне. Мътните му кафяви очи бяха малки и много приближени, носът му бе голям и ъгловат и заемаше толкова голяма част от лицето му, че малката му уста и още по-малката му брадичка сякаш напълно се бяха предали и победени се бяха оттеглили надолу към врата му.

Дийдъл се ухили на отвореното око на Грифин и прокара езика си през празното пространство между зъбите си — един доста неприятен негов навик.

— Искате ли кафе, м’лорд?

— Боже, да — присви очи към прозореца Грифин. Вярно, че слънцето изглеждаше високо в небето, но снощи бяха останали навън доста след полунощ. Спомни си за онази сладка целувка, която си размениха с лейди Хироу — и как след това тя не го погледна нито веднъж в очите. Той трепна. — Сигурен ли си, че е излязла?

— Хлапакът, който изпратих да я наблюдава, дойде тичешком преди няма и десет минути — отвърна Дийдъл. — Дамата изглежда харесва да се разхожда сутрин, а?

— Но не и да спазва обещанията си. — Той се изправи в леглото и чаршафите се смъкнаха от голите му гърди. Почеса се по брадичката, замислен за прекрасната лейди Хироу. Тя се опитваше да го избягва. Нима целувката му я бе ужасила толкова много? — Сигурен ли си, че е тръгнала към „Сейнт Джайлс“?

— Онзи големият слуга е с нея и е взела каретата. Също така е малко рано за сутрешни гостита. — Дийдъл присви очи и сви рамене. — Така че е очевидно, че се е насочила точно натам, не смятате ли?

Грифин въздъхна. Да, наистина беше очевидно.

Уморено се смъкна от леглото и започна да се плиска с вода от легена.

— Някакви новини от Ник Барне?

Дийдъл извади бръснача, ремъка за точене и кърпи.

— Не.

— Проклятие — навъси се Грифин. Обикновено Ник изпращаше вести рано всяка сутрин. Трябваше да провери дали не се е успал — или дали нещо по-зловещо не му се бе случило. Но първо трябваше да се заеме с прекрасната лейди Хироу — и последиците от снощната си импулсивна постъпка.

Петнайсет минути по-късно Грифин изтича надолу по стълбите на къщата, която бе наел в града. Не беше в най-модерната част на лондонския „Уест Енд“, но отдавна беше решил, че отсядането му в жилище, отделно от това, където е Томас, е жизненоважно за семейното им разбирателство.

Рамблър го чакаше в основата на стълбището, докато младо конярче държеше юздите му. Грифин поглади лъскавия врат на скопеното животно, преди да се метне на седлото и да подхвърли един шилинг на момчето.

Денят беше слънчев и Рамблър напредваше бързо, препускайки през лондонския трафик. След не повече от двайсет минути Грифин откри каретата на лейди Хироу спряла зад едно стадо прасета.

Кочияшът й само му кимна, когато Грифин му махна и отвори вратата на каретата.

— Добро утро — каза той, докато сядаше вътре.

— Махайте се — отвърна му тя.

Той се хвана за сърцето с едната си ръка.

— Такава жестокост от една толкова прекрасна дама.

Тя дори не го погледна. Беше вперила поглед неподвижно през прозореца, изглеждаше така отдалечена и сдържана. Само леките розови петна, избили по скулите й, издаваха, че спокойствието й е само привидно.

— Не бива да сте тук.

— Ами, така е. — Той протегна краката си и ги скръсти на глезените, докато едно напълно неприсъщо чувство на вина го сграбчи. Отвън неспокойно се надигна хор от квичене. — Би трябвало да съм в леглото и все още да сънувам, но не е моя вината, че сте решили да станете рано и да отпрашите към „Сейнт Джайлс“ без мен.

Тя раздразнено сви устни.

— Това не е много мъдро.

Той забеляза, че тя не отрече накъде се е запътила.

— Казахте ли на брат си или на Томас за разходките си до „Сейнт Джайлс“?

— Не, но…

— Тогава идвам с вас.

Тя затвори очи, сякаш изпитваше болка.

— Знаете, че не можем да го направим.

Толкова много ли я беше наранил? Той прочисти гърлото си, чувствайки се нетипично неуверен.

— Относно снощи…

Тя вдигна дланта си, докато лицето й остана извърнато.

— Недейте.

Той отвори уста да каже нещо, но тя бе така неподвижна, сякаш беше каменна статуя. Изглеждаше все едно се бе оттеглила някъде много дълбоко навътре в себе си.

Проклятие! Устата му рязко се затвори. Той се извърна, за да погледне през прозореца, докато каретата потегляше напред.

Наистина и напълно бе оплескал нещата. Ако можеше да върне времето назад, щеше… какво? Проклет да беше, но със сигурност пак щеше да я целуне.

Грифин въздъхна и облегна главата си назад на възглавничките. Тази целувка беше толкова вълнуваща. Помнеше меките й и податливи устни, помнеше как гърдите й се притискаха към неговите, помнеше силните удари на собственото си сърце. Естествено, че се бе възбудил, но странното бе, че пазеше спомена не толкова за еротиката от прегръдката им, а за нейната сладост. Беше почувствал, че това, което правят, е… правилно, колкото и грешно да беше.

И макар че напълно безразсъдно беше целунал годеницата на брат си, той щеше отново да го направи, стига лейди Хироу да му дадеше и най-малкия знак, че също го желае.

Грифин отвори леко очи и изсумтя под носа си. Да, но тази сутрин дамата не даваше ни най-малко подобен знак. Тя седеше изправена като струна на седалката си — което със сигурност беше доста неудобна поза, докато каретата се люшкаше, — а лицето й все още беше извърнато настрани. По всичко личеше, че го ненавижда.

Е, това можеше да бъде само за добро, нали?

Грифин въздъхна.

— Защо решихте толкова скоро отново да отидете до „Сейнт Джайлс“?

— Мистър Темпълтън се съгласи да се срещнем на строежа на новото сиропиталище — каза тя.

Той повдигна вежди в очакване на по-нататъшно обяснение, но такова не последва. Хубаво, и той умееше да играе на тази игра. Нахлупи шапката си над очите и се настани, за да си навакса с част от съня, от който беше лишен тази сутрин.

След известно време каретата се разтресе и спря и това събуди Грифин. Загледа се мързеливо, докато лейди Хироу става и слиза от каретата, без да му каже и дума. Устните му се извиха. Това със сигурност го постави на мястото му. Той можеше да остане в каретата и да чака завръщането й, но любопитството му надделя. Грифин я последва навън и се огледа наоколо.

Намираха се в „Сейнт Джайлс“ и всъщност не бяха далеч от спиртоварната му. Каретата беше спряла в края на една тясна улица. Грифин видя лейди Хироу да крачи решително напред заедно със слугата си Джордж. Грифин се затича леко, за да ги настигне. Когато застана до нея, тя вече разговаряше с Джонатан. Архитектът беше облечен целия в черно, а под едната си мишница държеше навити на руло чертежи. Той се извърна, за да поздрави Грифин, но лейди Хироу продължи да говори:

— … както виждате. И сега се притесняваме, че децата ще трябва да останат в паянтовия си временен дом и през зимата. Можете ли да ни дадете някаква надежда, мистър Темпълтън?

Тя си пое дъх и Грифин се възползва от паузата, за да подаде ръка на приятеля си.

— Добро утро, Джонатан. Как си днес?

— Много добре, милорд, наистина много добре — отвърна сияещ архитектът. Той погледна към лейди Хироу и примигна под пронизващия й поглед. — Ъъъ… сега, ами… относно напредъка на строежа на сиропиталището, милейди. Както виждате, предишният архитект едва е положил основите. Имах възможност да огледам и се страхувам, че открих няколко притеснителни неща.

— Да? — навъси се лейди Хироу.

Джонатан кимна, избутвайки очилата си нагоре на челото си.

— По-голямата част от основите са здрави, но на места вече са слегнали и ще трябва да се копае още, да се укрепва и строи наново. Освен това според документите, които ми изпратихте, тук трябва да има вече закупени и складирани камък, дърво и други материали. Страхувам се, че не ги намирам.

— Откраднати? — попита Грифин.

— Да, милорд, или може би изобщо не са купувани. — Джонатан изглеждаше угрижен. — Във всеки случай материалите ще трябва да бъдат закупени, преди да се продължи със строежа.

Грифин погледна към лейди Хироу и видя, че тя хапе едната си устна.

— Аз… аз ще се погрижа да намеря парите, необходими за закупуването на материалите. Миналия път отне седмици, докато доставят камъка.

— Тук мисля, че имам добри новини. — Мистър Темпълтън се залюля назад на петите си. — Познавам доставчик на качествен гранит, който има известно количество на склад тук в Лондон. Убеден съм, че има достатъчно, за да покрие нуждите ни. Не е италианският мрамор, предвиден в оригиналните чертежи, но гранитният камък е напълно достатъчен. И е по-евтин. Вярвам, че мога да го убедя да ви отпусне камъка на кредит.

Лейди Хироу сякаш се отпусна.

— Чудесно, мистър Темпълтън! Разчитам на вас да уредите гранита да бъде закупен и доставен тук. А сега може би да ми покажете за какви други проблеми говорехте.

Грифин седна на каменната основа на строежа и зачака тя да завърши обиколката си с Джонатан. Вдигна нагоре глава, усещайки слънцето по лицето си. След това трябваше да я отведе у дома, преди отново да се върне в „Сейнт Джайлс“, за да обсъди с Ник какво да правят с Викария. Грифин уморено потърка врата си. Не можеше безкрайно да стои в Лондон, пазейки спиртоварната. Може би имаше начин да купи Викария. Само че на Грифин хич не му се искаше да дава пари на този човек. Единственият друг начин да отстрани престъпния лорд беше убийството.

Грифин се подсмихна с отвращение. Все още не бе пропаднал толкова ниско.

— Милорд!

Той погледна нагоре и видя един слуга да върви бързо към него.

Грифин се изправи.

— Какво има?

— При каретата има някакъв момък, който пита за вас. Каза да ви предам, че го праща Ник.

В това време лейди Хироу се бе върнала от огледа с Джонатан. За първи път този ден тя погледна Грифин.

— Какво се е случило?

— Нещо по работа. — Той погледна към Джонатан. — Приключихте ли тук?

— Да, но…

— Да вървим тогава. — Той я хвана над лакътя и бързо закрачи към каретата. Мразеше това, че трябва да я заведе със себе си, но в същото време не можеше да я остави да обикаля сама в „Сейнт Джайлс“. — Проклятие.

Тя го погледна, повдигайки едната си вежда, но продължи да следва неговата крачка. Младежът, който чакаше при каретата, бе едно от момчетата на Ник. Когато видя лейди Хироу, очите му се разшириха и той веднага свали шапката си. Вероятно за първи път в живота си виждаше благородничка.

— Какво има? — поиска да узнае Грифин.

Младежът подскочи, откъсвайки очи от лейди Хироу.

— Ник иска да говори с вас, м’лорд. И то бързо, ако ви е възможно.

Грифин му кимна.

— Скачай отзад на каретата.

Той каза на кочияша накъде да кара и след това помогна на лейди Хироу да се качи, преди да потропа по тавана на каретата.

Тя го наблюдаваше, докато той се настаняваше на възглавничките.

— Как ви откри вашият пратеник?

— Бях казал къде ще бъда — отвърна разсеяно той.

За щастие тя не продължи да задава въпроси. Каретата спря пред стената на спиртоварната.

— Останете тук — нареди й той, преди да скочи от каретата.

Грифин мина през портата и влезе в двора, където Ник вече го очакваше.

— Тук вътре — посочи с глава Ник в посока на спиртоварната и тръгна пред Грифин.

Огньовете вътре осветяваха подобната на пещера сграда и я караха да прилича на нещо, създадено от Хадес^[2]. Малка групичка от хората на Ник се бяха събрали около купчинката, която лежеше на пода на склада. Когато Грифин се приближи, видя, че е човек.

Или каквото бе останало от него.

Тялото изглеждаше много зле, крайниците му бяха извити под неестествен ъгъл. Грифин погледна към лицето на човека и отмести очи.

— Томи Рийз — каза Ник и се изплю на сламата. — Вчера следобед отиде да изпие халба бира и преди половин час хвърлиха тялото му през оградата в този вид.

Грифин сви ръце в юмруци. Спомняше си кой е Томи; едва ли беше на повече от двайсет.

— Каза ли нещо?

— Вече беше мъртъв — поклати глава Ник. След това погледна остро към смълчаните мъже и повика Грифин с ръка настрани. — Мисля, че е бил измъчван, м’лорд.

— Без съмнение — сви лице Грифин. — Рийз знаеше ли някакви тайни покрай нашия бизнес?

— Не, тъкмо бе започнал да работи за нас.

— В такъв случай това е предупреждение от Викария.

— И сплашване на хората ни. — Ник понижи глас: — Двама вече избягаха. Не можах да ги спра, въпреки че им казах на тия лекета, че тук вътре са на по-сигурно.

— Мамка му. — Грифин наклони глава към раменете си, за да разтегне врата си, и след това се извъртя към мъжете. — Така, това е началото. Отсега нататък никой няма да излиза нощем, а през деня ще се движите по двама. Ясно ли е?

Мъжете кимнаха, макар че никой не срещна погледа му.

Грифин се усмихна широко, въпреки че повече му идваше да вие.

— А заплащането ви току-що се удвои, ясно? Всеки, който е тук и утре, получава шепа с монети. Ако си тръгнете довечера, ще получите това — той посочи с брадичка към трупа.

Грифин закова очи във всеки от мъжете един след друг, докато и последният не го погледна и не кимна.

— Продължавайте с работата — нареди рязко той.

Мъжете се върнаха по местата си. Никой не се усмихваше, нито изглеждаше особено весел, но поне вече не заговорничеха да се вдигат на бунт. Ник издърпа двама от мъжете настрани и тихо им даде инструкции. След секунда те вече бяха вдигнали бедното тяло на Рийз и го отнасяха към двора. Грифин се извърна и с мрачен поглед се загледа, докато останалите зареждаха казаните.

— Боже мой — каза един женски глас зад Грифин.

Той се извърна и срещна обвинителния поглед на лейди Хироу.

— Вие произвеждате джин!