Р. Л. Стайн
Не поглеждай под мивката! (6)

6

— Не-е-е-е! — изкрещях аз.

С изкривена от ужас уста Карло рязко дръпна ръката си от кафеза и я пъхна в лицето ми.

— Ооо! — възкликнах аз.

Карло размаха ръката си пред лицето ми и започна да се смее. Нищо му нямаше.

— Ужасен си! — креснах му аз. — Това въобще не е смешно. Гадно е!

Карло и Даниел се превиха от смях.

— Страхотен номер! — ухили се Даниел. — Ей, Карло… Дай лапа! Ха-ха-ха!

Двамата си плеснаха ръцете.

— Ще умра от смях, пич! — извика Даниел.

Погледнах двамата гадни, дребни паразити.

— Знаете ли, момчета, това не е смешно — казах със сериозен глас аз. — Изобщо не знаем какво същество всъщност е тази гъба.

— Не знаем и ти какво същество си! — заяви Даниел с широка усмивка.

— Ако аз съм същество, ти си малкото братче на съществото — отвърнах му аз.

— Ей, хрумна ми нещо — каза Карло, намигайки на Даниел. Да сложите гъбата на каишка и да я разходите. Упражнението може да подобри апетита й — изкиска се той.

Направо се преви от смях.

— Но тя няма крака — изчурулика Даниел.

— Може да се търкаля надолу по Мейпъл Лейн — предположи Карло.

Още смях.

— Стига толкова, момчета. Разкарайте се! — развиках се аз. — Оставете ме на мира! Веднага!

Даниел и Карло отново плеснаха ръцете си и се обърнаха към вратата.

Нямах търпение да се отърва от тях. Имах нужда да остана сама поне за малко. Да поседя и да измисля какво да правя с малкото топчесто същество.

Но още преди Карло и Даниел да излязат, един писък ме накара да подскоча почти до тавана.

Обърнах се и видях Карло да подскача като луд на един крак.

— Хайде де! — казах аз. — Да не мислите, че ще се хвана на поредния ви тъп номер.

С изкривено от болка лице Карло посочи настойчиво крака си. Хвърли се с въздишка върху леглото и бързо изхлузи маратонката си.

Капки кръв се процеждаха през белия му чорап.

— Пирон! — проплака той. — Стъпих върху пирон!

Погледнах към маратонката на пода.

Голям пирон беше пробил дебелата гумена подметка и… крака на Карло!

Странно, помислих си аз. Откъде се е взел този пирон?

— Ей, тече ми кръв! — проплака Карло — Направете нещо!

Огледах се да намеря нещо, което да използваме за превръзка. Погледът ми падна върху гъбата в кафеза.

— Я, гледай! — извиках аз.

Гъбата се гънеше и клатеше.

Клатеше се сякаш от радост!

И дишаше — толкова силно, че звукът сигурно се чуваше чак в другия край на стаята!

Ишшш-уууу. Ишшш-уууу.

Намотах стара тениска около крака на Карло, а в главата ми се появиха два въпроса. Какво в края на краищата става тук? Защо това гъбесто същество изведнъж се развълнува?

Страшната истина за съществото обаче щях да открия чак на следващия ден.

Когато я открих, разбрах защо в новата ни къща станаха толкова много злополуки.

И тогава ми се прииска никога да не бях отваряла шкафа, никога да не бях бъркала под мивката и никога да не бях намирала това гъбесто… нещо.

Защото сега вече беше късно.

Твърде късно за всички ни.