Р. Л. Стайн
Не поглеждай под мивката! (13)

13

Какво направих?

Пуснах лопатата паникьосана.

— Даниел! — изкрещях аз. — Къде си?

Дали брат ми изчезна заради мен? Дали, закопавайки груула, направих така че Даниел да изчезне?

— Даниел? Даниел? — извиках с треперещ глас.

Долових леко пращене — звукът идваше някъде зад гаража.

Пристъпих тихичко натам.

— Даниел — прошепнах аз. — Ти ли си?

Никакъв отговор.

Надникнах зад гаража.

Даниел седеше, обгърнал коленете си с ръце. Здрав и читав.

— Даниел! — извиках аз. Усетих такова облекчение, че го ощипах.

— Престани! — скара ми се той и се изправи на крака.

— Какво правиш тук? Толкова се притесних. Помислих си, че груулът те е отвлякъл!

Даниел не отговори. Само погледна към земята.

— Защо се скри? — запитах го аз.

— Изплаших се — измърмори той. — Помислих си, че груулът може да избухне или да ни нападне, или нещо друго.

— Изплашил си се? — попитах аз. — А защо тогава не ми се обади, като те виках?

— Помислих си, че груулът може да те преследва — призна той, изчервявайки се.

— Даниел, не се притеснявай — казах аз. Горкият беше наистина изплашен. И притеснен, че се е скрил.

Сложих ръце на раменете му.

— Груулът вече го няма. Заровен е дълбоко в земята.

Той преглътна тежко.

— Но какво ще стане, ако се върне? Ами ако се окаже вярно това, което пише в книгата?

— Никога повече няма да видим груула — тихо казах аз. — И не забравяй — в книгата пише, че груул в действителност не съществува. Всичко е измислица. Просто мит, приказка.

Даниел въздъхна.

— Не ми се ще, но трябва да призная, че си права Кет — каза той. — Поне този път.

— Само този път ли? — отвърнах му аз. — А всички предишни? — пернах Даниел по ръката.

— О, толкова ме заболя, че мисля да съм „пас“! — подигравателно извика Даниел. Свлече се на мократа трева и се престори на припаднал.

— Хайде да вървим — подканих го аз. — Ще прогизнеш. А аз съм цялата в кал.

Даниел се надигна и ме сръга с лакът отстрани.

— Кой ще е пръв? — извика той, тичайки към къщата.

Прескочих няколко стъпала и го изпреварих с около секунда. Тръшнах мрежестата врата и я натиснах така, че Даниел да не може да влезе.

— Победих те! — извиках аз.

— Само защото ти позволих — извика той и заудря по вратата.

— Искаш ли да влезеш? — запитах го аз.

Даниел кимна.

— Тогава кажи: „Кет ме победи съвсем честно“ — наредих му аз.

— Не става! — отвърна той.

— Тогава стой навън цяла нощ, навън с Груууууууула! — казах му аз и нададох призрачен вой.

— Добре, добре. Кет ме победи съвсем честно — измрънка Даниел. — Но следващия път аз ще те победя.

Всъщност въобще не ми пукаше за състезанието. Бях толкова доволна, че зарових груула, че бих оставила Даниел да ме победи в десет състезания.

Когато се втурнахме в хола, мама и татко вдигнаха поглед от вестниците си. Къщата миришеше на прясна боя.

— Къде бяхте? — попита татко.

— А, на двора — отвърнах аз.

— Наред ли е всичко? — загрижено запита мама. — Много сте мръсни!

— Да — отговорих аз. — Вече всичко е наред.

— Добре, идете да се измиете — нареди мама. — После елате в кухнята.

Двамата с Даниел се втурнахме към банята, сбутахме се на мивката и се измихме.

— Знаеш за какво е време, нали? — попита ме мама, когато се втурнах обратно в кухнята.

— Да! — извиках щастливо. — Време е за тортата ми!

Мама засия:

— Добре, седни ето тук.

Отпуснах се развълнувана в стола, който тя ми предложи.

Даниел се настани на стола до мен. Хвана ръката ми.

— Нещо лошо ще се случи — прошепна той. — Зная го. Просто го зная.

Няма да позволя нищо да помрачи тази вечер, помислих си аз.

— Не бъди такова шубе — прошепнах аз. — Всичко е наред.

Мама се суетеше около тортата на кухненския плот. Запали с клечка кибрит всяка от тринайсетте свещички — по една за всяка година и още една за късмет.

Каква великолепна торта! Мама я беше поръчала в сладкарницата на нашата улица. Имаше от всичките ми любими неща — розови розички, шоколадова глазура и един пласт от ягоди. Най-отгоре беше сложена фигурка на виенско колело.

— Готова ли си, Кет? — попита мама. Тя носеше тортата към масата. Лицето й грееше радостно на светлината на свещичките. Татко ми се усмихна широко.

После всички запяха — „Happy Birthday“.

Видях, че докато пееше, Даниел ме гледаше много внимателно.

Изпяха песента, затворих очи и си намислих желание.

Искам Килър да се върне у дома, казах си наум. И искам груулът никога повече да не се появи. И да се окаже, че Даниел бърка и нищо лошо няма да не се случи.

Наведох се напред по-близо до свещичките и духнах силно.

Бум!

Заради силния трясък откъм кухнята за малко да падна върху тортата!