Р. Л. Стайн
Не поглеждай под мивката! (23)

23

— Сещаш ли се за онези момчета, с които се надбягвах? — попита Карло, докато ме дърпаше по улицата. — Онези, които все се мотаят на игрището?

— Да. И какво? — запитах аз.

— Сигурен съм, че някой от тях е взел груула. Сещам се…

Даниел дори не изчака Карло да завърши изречението.

— Хайде! — извика той. Метна се на колелото си и отпраши към игрището.

Вдигнах моето колело и завъртях педалите след брат ми. Карло се затича след нас, викайки:

— Чакайте! Чакайте!

Стигнахме игрището. Слязохме от колелата и ги забутахме по тревата. Тук обикновено се мотаят по-големите деца.

— Ето ги! — каза Карло. Сочеше група момчета, които играеха бейзбол.

— Карло — притеснено прошепна Даниел, — това са доста големи момчета. Май са от гимназията.

Забелязах две по-големи момчета, които стояха отстрани на бейзболното игрище. Бяха навели глава и гледаха нещо в ръцете на по-високото момче.

Нещо малко, кръгло и кафяво.

Груулът!

Затичах се към тях:

— Здравейте! — изрекох с най-приветливия си глас. — Знам, че звучи глупаво, но държите най-любимата ми гъба. Може ли да ми я върнете?

Високото момче ме изгледа с присвити очи. Беше симпатичен — с големи зелени очи и права руса коса, която стигаше до раменете му.

— Любимата ти гъба? — повтори той. Усмихна се широко. — Съжалявам, но бъркаш. Това е моята любима гъба.

— Не! Сериозно — настоях аз. — Изпадна от колелото на онова дете — посочих към Карло. Двамата с Даниел ни гледаха отдалече. — Наистина ми трябва.

— Можеш ли да докажеш, че е твоя? — запита момчето. Той я завъртя в ръката си. — Не виждам надпис с твоето име.

Присвих очи и му отправих най-гадния си поглед.

— По-добре ми я върни — заплаших го аз. — Защото всъщност не е точно гъба. Тя е зловеща. Носи лош късмет на всеки, който я притежава.

— Оооо, много се уплаших! — присмя се той. — Това за лошия късмет може да е истина — защото няма да си я получиш!

Той размаха груула пред лицето ми, а после извика на приятеля си:

— Ей, Дейв. Дръж!

И метна груула към Дейв.

— Ето — изхили се той. — Дръж малко лош късмет!

— Ей, дайте ми го — хвърлих се аз към груула. Но гъбата прехвърча високо над главата ми.

Двамата си подхвърляха един на друг груула. Смееха се и го хвърляха високо над главата ми, без да мога да го хвана.

Те се забавляваха. Аз — не.

След като ме разиграваха десетина минути, аз се отказах.

Добре, казах си аз. Ще ги оставя да си поиграят с груула.

Скоро ще разберат, че той не играе честно, помислих си с известно злорадство. Отстъпих и извиках на двете по-големи момчета:

— Ще съжалявате!

Русият повдигна рамене, засмя се и се затича към игрището — беше негов ред да хване бухалката. Същевременно много ясно ми показа, че пъха гъбата в задния си джоб, откъдето знаеше, че не мога да я взема.

После зае позиция на батер^[1].

Прас!

Още първата топка го цапардоса по главата.

Очите му се извъртяха. Той потръпна и залитна. Стовари се на земята и повече не мръдна.

— Помощ! — развикаха се другите момчета. — Помогнете!

Груулът си беше свършил работата. Лошият късмет отново атакува!

— Как е той? — запита Даниел — Дали…?

Не отвърнах. Видях, че груулът се изтърколи от задния джоб на момчето и падна на земята.

Втурнах се напред и се хвърлих към злокобната гъба.

Но ръцете ми стиснаха само суха трева.

Дейв, приятелят на русото момче, грабна груула малко преди аз да го стигна.

— Хайде, хвани го! — извика той и метна малкото същество високо в небето.