Р. Л. Стайн
Не поглеждай под мивката! (12)

12

На следващата сутрин се събудих внезапно.

Ту-туу. Ту-туу. Даниел беше застанал в края на леглото ми и надуваше свирка.

— Време е за ставане, Кет! — изчурулика той.

Протегнах се да издърпам пискливата свирка.

— Престани, загубеняк! — изпъшках аз. После се сетих.

Моят рожден ден! Най-сетне! Повод за празнуване.

Скочих от леглото. Трябваше да се приготвя за аквапарка.

Бях решила цял ден да си прекарам по пързалките!

Затичах се към прозореца и погледнах навън.

— Не! — извиках отчаяно. — Не! Не може да бъде!

Валеше като из ведро. Светкавици разцепваха небето. Една гръмотевица изтрещя толкова силно, че усетих къщата да се разклаща.

Как ще ходим в аквапарка в такова гадно време?

— Кет — това беше мама. — Закуската.

Навлякох си лилаво-розовия клин на райета и лилава тениска и се затичах към кухнята. На рождения ми ден мама винаги прави любимите ми вафли с ягоди и пудра захар.

— Ето я рожденичката. Честит рожден ден, скъпа — мама грееше, докато ме прегръщаше.

— Облякох се за партито — казах с нотка надежда, сядайки на масата.

— О, скъпа, май трябва да отменим твоето парти — тъжно каза мама. — Не можем да отидем в аквапарка в тази буря.

Да го отменим? Боцнах тъжно вафлите си.

— Не може ли да направим партито тук, у нас? — примолих се аз. — Ще си поръчаме пица и ще играем на компютър.

— Знаеш, че не може — каза мама. — Бояджиите цял ден ще са в хола. Не мога да позволя приятелките ти да тичат насам-натам сред стълби и кофи с боя.

Ама, че скапан късмет!

— Но, мамо, това е моят рожден ден! — възроптах аз, пускайки вилицата. — И ти ми обеща, че ще имам парти. Ти ми обеща!

Мама въздъхна.

— Знам колко си разочарована, Кет. Ще направим партито в друг ден. Може следващата събота.

Друг ден няма да е рожден ден.

— Всичко се обърна наопаки! — извиках аз. — Откакто се преместихме!

Мразех новата къща. Даже мразех рождения си ден.

Най-много от всичко мразех груула.

Оставих вафлите в чинията и се затичах към стаята си. Измъкнах груула от кафеза и го раздрусах с всичка сила.

— Предупредих те! — заплаших го аз. — Ти провали рождения ми ден! Ще си платиш за това!

Груулът изтупка радостно в ръката ми и аз го метнах обратно в кафеза.

— Мразя те! — изкрещях аз. — Наистина те мразя! Теб и твоя лош късмет!

Отпуснах се до бюрото си и реших, че трябва да направя нещо. Нещо значително.

Щом няма рожден ден с парти, няма да има и груул.

— Ще си изпълня обещанието! — казах аз на съществото.

Извадих тетрадка от чекмеджето на бюрото и започнах да правя план как да се отърва от него.

 

 

— Даниел, вече не вали — прошепнах на брат ми. — Хайде, време е.

Груулът вибрираше в пластмасовата кутия.

Туп-туп. Туп-туп.

Даниел ме погледна, като отмести очи от екрана на компютъра си.

— Сега ли? — запита той. — Я, стига, Кет. На десето ниво съм и трябва да унищожа само още един трол, за да отворя сандъка със съкровището.

— Важно е. Наистина е важно — настоях аз.

Даниел въздъхна.

— Сигурна ли си? Знаеш какво пише в книгата.

— Трябва да го направя! — извиках аз. — Забрави ли? Килър избяга заради груула.

Даниел определено беше притеснен. И уплашен.

Но безропотно натисна бутона за запазване на играта и ме последва в задния двор. Цял ден валя, но сега на катраненочерното небе над нас блещукаха няколко звезди.

— Ето. Дръж груула — прошепнах аз и пъхнах съществото в треперещите му ръце.

Кривнах към гаража, усещайки се щастлива за първи път от много дни. Ще се отърва от груула, затананиках си аз.

Взех най-голямата лопата, която намерих и се върнах при Даниел. После започнах да копая.

Трябва да стане голяма дупка, дълбока дупка, от която груулът няма да може да се измъкне.

Повя хладен ветрец. Но копаенето във влажната почва беше тежка работа. По гърба и по челото ми се търкулнаха капчици пот.

Изобщо не ме беше страх. Трябваше да направя нещо, за да върна живота към нормалното му състояние. Трябваше да спра лошия късмет.

И ако за това трябва да заровя живата гъба, така да бъде. Стига само да не видя повече това тъпо, присмехулно същество.

Надникнах в дупката. Изглеждаше доста дълбока — колкото опъната ръка.

— Готово — казах на брат ми. — Подай ми груула.

Даниел ми подаде гъбата без да каже нищо.

Докато я държах над дълбоката дупка, гъбата не пулсираше. Не дишаше. Дори не беше топла.

Беше суха и мъртва като обикновена кухненска гъба.

Но аз знаех истината.

Пуснах груула в дупката и гледах радостно как се блъска в стените преди да стигне дъното.

Хванах отново лопатата и започнах да хвърлям пръст върху съществото — лопата след лопата.

Гребвах пръст и я хвърлях в дупката. После пак — гребвах и хвърлях.

Най-сетне дупката се запълни. Заравних пръстта с опакото на лопатата.

— Готово — казах аз. — Никой освен нас двамата не знае къде е заровен груулът.

Погледнах меката влажна пръст.

— Довиждане, груул — извиках щастливо аз. — Даниел, мисля, че късметът ни сега ще се промени.

Обърнах се.

— Даниел! Даниел! Къде си.

Брат ми беше изчезнал.