Р. Л. Стайн
Не поглеждай под мивката! (16)

16

Леля Луиз вдигна груула и го сложи в дланта си. Заоглежда го.

После се обърна към мен:

— Кет, това е просто една суха гъба. Какво толкова!?

— Но… но… — запелтечих аз.

— А, разбирам! — разсмя се тя. — Хванах се на номера ти! Реших, че говориш сериозно! — каза леля Луиз и ми подхвърли груула.

Опитах се да го хвана, но не ми се искаше да го докосвам. Той се пльосна на пода.

— Много смешно, деца — тя направо се задавяше от смях. Обърна се и тръгна към вратата. — Имате страхотно въображение. Като леля си.

Вдигнах груула и го заразглеждах отблизо.

Не беше топъл.

Не дишаше.

Не помръдваше.

Сух и твърд.

Най-обикновена гъба.

Леля Луиз си мисли, че се шегувам. Но смешната станах аз.

Груулът отново ме надхитри!

Хвърлих съществото обратно в стария кафез. То се настани без да помръдва. След няколко секунди набъбна и се овлажни.

— Гадост — изпъшках аз, докато го гледах как става розов, а после и червен.

Груулът хъркаше и пуфтеше. Ишшш-ооо. Ишшш-ооо.

А малките му черни очи се бяха вторачили в мен въодушевено.

Груулът тихо се изкикоти.

Защо ли е толкова доволен от себе си, запитах се аз. Нищо ужасно не се е случило.

Или напротив?

Спомних си падането на татко от стълбата. Огромния клон от дървото. Пръстите на госпожа Вандерхоф. Бягството на Килър. Проваления ми рожден ден. Изсъхналия и поразен заден двор.

Всичко това беше прекалено много! Прекалено много!

С див рев измъкнах съществото от кафеза и го фраснах яко върху бюрото ми.

Дишайки тежко, с разтуптяно сърце, хванах един от най-тежките си учебници. И го стоварих върху груула.

— Умри! — извиках аз. — Моля те, умри!

Вдигнах отново учебника и го стоварих върху груула.

Още веднъж и още веднъж.

Удрях толкова силно, че всяко живо същество би умряло.

Най-сетне спрях. Останала без дъх, с отмалели ръце, гледах какво съм направила.

Гадост. Каква бъркотия.

Върху бюрото ми се бяха разпилели кафяви и розови парченца от груула.

Бях го разпердушинила.

— Точно така! — извиках без дъх. — Така!

Най-сетне! Най-сетне бях унищожила груула!

— Да! — извиках още веднъж.

Но викът заседна в гърлото ми.

Розовите и кафявите парченца се размърдаха. Гледах ужасена — започнаха да се клатят насам-натам.