Р. Л. Стайн
Не поглеждай под мивката! (25)

25

Здраво стиснах спирачките.

Камионът се плъзгаше зад гърба ми, по тротоара свистяха гуми, ехтеше клаксон.

Колелото ми закова на място и аз се преметнах.

Паднах тежко на тротоара на лакти и на колене.

Колелото отскочи от бордюра и се преобърна.

Изтъркалях се по тревата.

Камионът успя да извие. И спря.

Разминахме се само на две педи разстояние.

Изправих се, олюлявайки се. Там отстрани на пътя. Не можех да помръдна от ужас.

Обърнах се и видях, че шофьорът на камиона отваря вратата си.

— Какво правиш по средата на улицата? — извика ми той. — За малко да те убия! Родителите ти знаят ли, че се мотаеш тук?

Страхотно, горчиво си помислих аз. Първо, този едва не ме смачка като палачинка, а сега ми крещи.

— Съжалявам! — извиках аз.

Какво друго можех да кажа!

Изчаках шофьорът да се прибере в камиона и да потегли.

Но през цялото време продължавах да си мисля — лош късмет завинаги. Лошият късмет ще ме следва завинаги.

Извиках на Даниел и Карло, че съм добре. После отново се метнах на колелото, надолу по Оук Стрийт и после по Мейпъл.

Още само две къщи, помислих си аз. Натиснах по-силно педалите.

Бам!

Предната ми гума се заби в нещо. Май счупена бутилка.

Колелото се извъртя и паднах с него.

— Ох! — извиках аз. Осъзнах, че напоследък доста време си прекарвам на земята.

Огледах гумата. Цялата на парцали.

Лош късмет. Лош късмет завинаги.

Хи-хи-хи. Дочух гадния смях на груула.

Звукът ме изпълни с гняв. Ритнах колелото и фраснах пръста на крака си в металната рамка.

— Оууу! — изстенах и стиснах крака си.

Лош късмет. Лош късмет завинаги.

С яростен вик грабнах зловещата гъба и я забих в земята. После скочих отново на колелото си и минах с гумата върху груула.

Напред-назад. Напред-назад.

Исках да размажа зловещото същество.

— Спри! Спри! — разкрещя се Даниел, спирайки до тревата. — Не можеш да убиеш груул. Само му даваш това, което иска.

Вторачих се в брат ми. Опитах се да си поема въздух.

— Виж го! — извика Даниел и посочи. — Груулът става все по-развълнуван. Ти му помагаш, не му вредиш.

Сведох поглед към груула. Пулсираше по-бързо отпреди. От гадните му очички струеше зловеща светлина. Червеното му тяло блестеше на следобедното слънце.

Хи-хи-хи.

Жестокият кикот разцепи въздуха като нокът върху стъкло.

Вдигнах колелото си и го забутах към нашата входна алея. Пуснах го на асфалта.

После се върнах при груула, стиснах го здраво в ръка и го отнесох вкъщи.

Даниел вървеше след мен.

— Сега какво ще правиш? — запита ме той.

— Ще видиш! — запътих се към кухнята.

Сърцето ми биеше лудо. Усещах как кръвта ми пулсира в слепоочията.

Пуснах груула в сифона на мивката. После грабнах дървена шпатула и го натиках навътре в тръбата.

Даниел стоеше зад мен. Гледаше и мълчеше.

Пуснах горещата вода докрай. Натиснах копчето до мивката и се усмихнах на брат ми.

Мелачката на мивката изкъркори.

Къркоренето се превърна в свистене.

Свистенето стана бучене.

— Да! — извиках щастливо. — Да!

След няколко секунди мелачката беше смляла груула.

— Това е краят! — казах на Даниел и въздъхнах щастливо. Заслушах се как тръбата се изпразва. — Надолу по канала! Яхуууу!

Карло се втурна в кухнята.

— Какво става? — запита той без дъх. — Къде е груулът?

Обърнах се към Карло с грейнала усмивка.

— Няма го. Груулът си отиде! — обявих сияеща аз.

После чух, че брат ми ахна.

Видях, че се е втренчил в мивката със зяпнала уста.

— Не! Не си е отишъл! — гласът му беше толкова глух, че едва го чух. — Не си е отишъл! — прошепна той.