Р. Л. Стайн
Не поглеждай под мивката! (22)

22

Даниел хукна с все сила.

— Давай! — сърцето ми се разтупка. Скочих от бордюра. — Ти си най-страхотният брат на света!

Бях толкова развълнувана и щастлива, че прегърнах Карло.

— Той спаси живота ми! — извиках аз. — Спаси живота ми!

— Ей, я стига! — извика Карло и се измъкна от прегръдката ми.

Затичах се след Даниел. Видях, че се навежда, за да вземе нещо. Нещо малко, кръгло и кафяво.

Но под напора на вятъра груулът се изтърколи далече от него.

— Ей…! — извика той и тръгна след него. Нов повей на вятъра отнесе груула още по-надалече.

— Хванах те! — извика Даниел, мятайки се върху него.

— Дай го тук! — изкрещях аз.

— О, не! — промърмори брат ми с посърнало лице. — Съжалявам. Това не груулът.

Грабнах нещото от ръцете му.

— Да, не е — прошепнах тъжно.

Не е груулът. Просто парче от стара кафява хартиена торбичка, смачкано на топче.

Даниел хвърли хартиеното топче на земята и го стъпка.

Присви ме коремът. Направо ми прилоша.

Времето изтича, помислих си аз. А изобщо нямаме представа къде е груулът.

Едното ми око се насълзи и аз бързо премитах. Не ми се искаше Даниел и Карло да видят колко съм уплашена.

Обзе ме паника. Наистина ли ще умра, ако не открием това зло същество?

Изведнъж си представих мама и татко, разплакани и тъгуващи за мен. Представих си как леля Луиз нарежда: „Моя е вината. Не й повярвах.“

Даже си представих как Даниел отива сам на училище.

Загледах се в брат ми, който беше приседнал тъжно на бордюра до Карло.

И ми се яви една ужасна идея. Може би груулът не беше изгубен.

Може би страховитото същество е решило да се скрие.

Да се скрие от мен.

Така че да ни погоди най-гадния си номер.

Да се скрие за 24 часа, за да ме сполети най-ужасната беда.

Смъртта.

Карло ме стресна, като скочи на крака. Кафявите му очи блестяха развълнувано:

— Хрумна ми нещо! — извика той.

— Какво? — запитах аз. — Какво нещо?

Той се усмихна и ме хвана за ръката:

— Ела! По-бързо! Мисля, че знам къде е груулът!