Р. Л. Стайн
Не поглеждай под мивката! (29)

29

Даниел ме хвана за ръката. В очите му се четеше страх.

Карло отстъпи крачка от вратата. Вървеше заднешком и се блъсна в кухненския плот.

Сгушихме се накуп. Беше ни страх да мръднем. Беше ни страх да отидем и да видим.

— Нямаме избор — най-сетне рекох аз. — Ако се е върнало, трябва да го пуснем.

Поех си дълбоко въздух. Краката не ме държаха. Сякаш бяха от олово.

Но се насилих да тръгна към вратата за двора.

Цялото ми тяло се тресеше, когато посегнах към дръжката. И рязко отворих вратата.

— О! — изплашено извиках аз.

Килър ме гледаше втренчено, дишаше шумно и бясно мяташе пухкавата си опашка.

— Килър! — радостно викнах аз. — Ти се върна! — наведох се, за да го гушна. Но кучето се шмугна покрай мен в кухнята.

Даниел нададе щастлив вик вдигна кучето и го прегърна. Килър покри лицето му е мокри целувки.

— Късметът ни се обърна! — обявих аз.

Погледнах навън.

Леле! Здрава зелена трева покриваше земята. Цветята бяха вдигнали клюмналите си главички и, докато ги гледах, грейнаха в шеметни цветове.

Изглежда цялото зло на груула изчезваше.

Грабнах Килър и силно го гушнах.

— Килър, Килър! — изтананиках в ухото му. — Освободихме се от груула.

— Хайде — извика Даниел. — Време е за сладолед!

Пуснах Килър обратно на пода и го целунах по главата.

— Скоро се връщаме! — казах му аз.

— Към сладкарницата за сладолед! — извика Даниел, излитайки навън. — Кой ще е пръв? — изкрещя той и хукна надолу по улицата. — Победителят получава тройна мелба!

Карло и аз се понесохме след Даниел. Стегнах мускули и ги изпреварих.

В последния момент обаче Даниел се мушна покрай мен и пръв докосна вратата на сладкарницата.

— Аз печеля! — щастливо извика той.

Нахлухме в сладкарницата.

— Маса за трима — усмихнато каза Даниел.

Сервитьорката ни показа къде да седнем, подаде ни менютата и забърса масата с… гъба!

— Гадост! Махнете това нещо оттук! — изписка Даниел.

Сервитьорката не разбра, но всички се засмяхме — може би за първи път от седмици.

— Не обръщайте внимание на брат ми — казах аз. — Нещо му става от гъби — той ме ритна под масата, но аз му отвърнах с ощипване.

Сервитьорката извъртя очи. После взе поръчката ни.

Докато лапахме мелбите, осъзнах колко съм гладна… и колко съм щастлива.

Груулът беше изчезнал… завинаги.

 

 

Така се натъпкахме, че направо се търкаляхме към къщи.

— Килър. Ей, момче! — бутнах задната врата и влязох в кухнята.

— Ей, Килър? Ела тук! Не се ли радваш да ни видиш?

Килър въобще не се обърна.

Стоеше пред мивката, ръмжеше и мяташе опашка. Носът му беше забит във вратичката на шкафа, сякаш се опитваше да я отвори.

— Добре, Килър. Ние си хапнахме сладолед. Сега е ред и ти да се почерпиш — казах аз.

Сложих му купичка с кучешка храна… и добавих няколко парченца от снощната пуйка.

— Хайде, Килър. Време е за ядене — извиках аз.

Той изръмжа към вратичката на шкафа под мивката.

Какво става? Това куче никога не отказва ядене, помислих си аз.

— Килър — каза Даниел, — какво правиш там? Килър?

Наведох се и потупах кучето по гърба.

— Килър, там няма нищо. Груулът вече го няма.

Но Килър продължи да ръмжи.

— Добре, добре — широко отворих вратата на шкафа. — Виждаш ли?

Килър пъхна главата си вътре.

Хванах го за каишката и го издърпах навън. Стискаше нещо между зъбите си.

— Какво е това? — попита Даниел.

Килър пусна находката си на пода, после ме погледна.

Вдигнах нещото. Хммм. Нещо твърдо. На бабунки.

— Какво е това? — попита Даниел и се приближи.

Въздъхнах с облекчение.

— Няма страшно! Картоф е.

Подадох го на Даниел.

Но нещо остро се впи в пръста ми.

Усетих, че е топло. Усещах, че диша.

— Даниел, това нещо не ми харесва — измърморих аз.

Картофът имаше уста, пълна със зъби.