Р. Л. Стайн
Не поглеждай под мивката! (11)

11

Погледнах надолу и видях червено.

Кръв.

По лявата ми ръка се стичаше кръв.

Хвърляйки груула, си бях праснала ръката на бюрото — на острия връх на ножиците.

— Ооох! — изпъшках аз, докато оглеждах ръката. Гадно, дълбоко порязване.

Увих няколко салфетки около раната, за да спра кръвта. Чак сега забелязах груула на пода.

Умрял, надявах се.

Наведох се.

— Гадост! — хлъцнах аз. Груулът дишаше и пулсираше — по-бързо и по-силно, откогато и да било.

Ишшш-уууу. Ишшш-уууу.

Наведох се още по-близо.

Хи-хи-хи.

— Ей, какво става? — промърморих аз.

Хи-хи-хи.

Всеки би определил това като хилене. Сухо, зловещо хилене, което прилича повече на кашлица.

После, докато слушах зловещия смях, груулът започна да се променя.

Цветът му внезапно стана по-светъл — от убитокафяво до светлорозово. И докато го гледах ошашавена, груулът стана доматеночервен.

Червен като кръвта от порязаната ми ръка.

Ръката ми! Гадост! Кръвта се процеждаше през салфетките и капеше бавно на пода.

Трябваше да потърся помощ.

— Мамо! — извиках, изправяйки се. — Трябва ми лепенка. Голяма!

Докато тичах по коридора, в главата ми се блъскаха безброй въпроси.

Защо груулът промени цвета си, чудех се аз. И този смях — досега не бях го чувала. Какво означава той? Дали наистина е смях?

Дали нараних груула, когато го запратих в стената? Дали затова стана червен?

Толкова много страховити въпроси…

 

 

На вратата се заслушах, като направих фуния с ръка около ухото си.

Гласове. Вътре в стаята ми.

— Кой е там? — извиках с леко треперещ глас.

Вратата се отвори широко.

— Това е призракът на груула — прошепна Даниел със страховит глас. — Уууу.

Даниел и Карло се бяха надвесили над стария кафез и се кикотеха.

— Леле, много се изплаших! — присмях се аз. — Открихте ли Килър?

— Не — тъжно отвърна Даниел. — С Карло претърсихме целия квартал. Мама каза, че полицията ще го намери.

Погледнах към кафеза.

— Как груулът се озова пак там?

— Открих го на пода и го пъхнах обратно в кафеза — отговори Даниел. — Как ли е излязъл?

— Нямам идея — повдигнах рамене аз. Не ми се обясняваше.

Карло, който разглеждаше груула отблизо, ме погледна:

— Ей, какво ти е на ръката? — запита той и посочи превръзката.

Не исках да им разказвам.

— Е, ами, нищо — отвърнах аз. — Малко се порязах. А вие защо стоите там и гледате груула?

— Карло иска да го вземе за малко — обясни Даниел, потупвайки кафеза, за да привлече вниманието на съществото. — Казах му, че не може.

Карло се обърна към мен.

— Моля те — примоли се той. — Обещавам да ще внимавам. Моля те, моля, моля…

Този тъп груул!

— Добре, де! Вземи го и го задръж! — рязко казах аз.

— Чудесно! — очите на Карло грейнаха и той ентусиазирано пъхна ръка в пластмасовия кафез, за да вземе подаръка си.

— Чакай! — извика Даниел и стисна ръката на Карло, за да го спре. — Кет, забрави ли какво пише в „Енциклопедия на чудесата“?

Даниел започна да рецитира текста, като ме гледаше съсредоточено:

— „Не можете да подарите груула. Всеки, който се опита да се освободи от груула, като го изхвърли или подари, ще умре до един ден.“

Коремът ми се сви от страх.

Но не може да се вярва на тази тъпа книга, нали?

Казва ли енциклопедията, че груулът може да се смее? Или да променя цвета си?

Не.

Карло и Даниел ме гледаха в упор. Очакваха моето решение. Трябваше ли да дам съществото на Карло?

Разгледах отново груула.

— Недей, Кет — помоли ме Даниел. — Моля те, не го давай. Опасно е.

Знаех само едно. Исках да разкарам груула далече от себе си, при това колкото се може по-бързо. И щом Карло го искаше толкова много, реших — негов е!

— Хайде, Карло — казах аз. — Вземай гадното, отвратително нещо.

Даниел извади груула от кафеза и го стисна здраво.

— Не! — извика той. — Не го давам! Не ме интересува какво казваш ти. Няма да позволя да го вземе!

— Кой е шубето сега, а? — попитах аз и тупнах леко Даниел по рамото.

— Опитвам се да те спася! — възкликна Даниел. — Не разбираш ли?

Горкият Даниел. Изглеждаше толкова притеснен, толкова изплашен. Реших да го оставя на мира.

— Ами, добре, Карло. Май е по-добре да не вземаш груула — обявих аз.

Даниел въздъхна с облекчение.

Карло се намръщи.

— Добре. Довиждане. Отивам си.

— Ще дойда с теб — каза Даниел, като подхвърли груула обратно в кафеза. — Хайде да покараме колела в парка. Може Килър да е там.

На прага Даниел се обърна и ми направи знак с вдигнат палец.

Щом момчетата излязоха, се стоварих на леглото си. Какво ще става отсега нататък, зачудих се аз.

Вдигнах поглед към пластмасовия кафез и се загледах в груула. Изпитах дълбока омраза към малкото същество.

— Само още едно лошо нещо да се случи тук и ще те закопая — обещах му аз. — Ще те закопая толкова дълбоко, че никой да не те открие. Никога!

Беше обещание, което съвсем скоро щеше да се наложи да изпълня.