Р. Л. Стайн
Не поглеждай под мивката! (18)

18

Как е изчезнал? Досега груулът никога не се беше опитвал да се измъкне оттам.

Всъщност тъпата гъба никога не бе проявявала желание да отиде където и да било.

Защо я няма? И къде е отишла?

И каква ли беля се кани да направи?

Не би могла да е твърде далече, помислих си аз. Тя няма крака.

Опитах се да извикам Даниел. Но гърлото ми се беше стегнало от ужас.

Започнах припряно да търся груула. Пъхнах се под леглото. Не беше там.

Извадих всичко от гардероба. Отворих всички чекмеджета. Никаква следа от него.

Претършувах всеки сантиметър от стаята. Дори го повиках на глас:

— Ей, груул. Ела, груул.

Без резултат. Никакъв отклик. Съществото беше изчезнало.

Изведнъж пред очите ми блеснаха думите от „Енциклопедия на чудесата“: „Ако някой се опита да даде груула на друг, ще умре до един ден.“

— Даниел! — провикнах се аз. — Даниел! — затичах се надолу по стълбите към стаята за игри. Разтърсих го толкова силно, че той изпусна компютърната мишка.

— Груулът е изчезнал! — извиках аз. — Избягал е!

Даниел отмести поглед от компютърния екран.

— Какво? Какво искаш да кажеш с това „изчезнал“?

— Изчезнал е! Кафезът е празен! — проплаках аз.

Даниел сбръчка лице. Явно мислеше съсредоточено.

— Знам къде е — каза той. — Карло.

— А! — извиках аз. — Как си могъл? Защо си позволил на Карло да го вземе?

— Не съм му позволявал! — прекъсна ме Даниел. — Може би го е свил, когато си е тръгвал. Карло си мисли, че всичко е просто номер. Той казва, че не е възможно една малка гъба да причини нищо лошо!

— Ама че идиот! — изломотих аз. — Може би трябва да му оставим груула. Ще му бъде за урок — истински гаден урок!

— Кет, недей! — възкликна Даниел. — Той е най-добрият ми приятел. Трябва да си вземем груула преди да се е случило нещо ужасно!

Облякохме по едно яке от гардероба в антрето и се затичахме към гаража. Метнахме се на колелата и бясно подкарахме надолу по улицата.

— Къде мислиш, че е отишъл? — извиках аз.

— Да видим в двора на училището — предложи Даниел. — Там винаги има деца.

— Аха, а Карло е голям фукльо — възкликнах аз. — Сигурно е отишъл там, за да се похвали с груула.

— Не е фукльо — възпротиви се Даниел.

— Как ли пък не! — отвърнах аз. Бясно въртейки педалите, изпреварих Даниел.

— Още две преки! — извиках без дъх. Намалих скоростта така че Даниел да ме настигне.

Завих на ъгъла.

— О, не! — изпищях аз.

Стиснах спирачките. Забих на място.

Кой лежеше там отпред?

Не беше ли Карло?

Да!

Карло. Пльоснат по корем. С разперени на тротоара ръце и крака.

— Закъсняхме! — извика Даниел. — Закъсняхме!